Невероятна история с къща!

Още помня първата си среща с къщата. Беше преди повече от три десетилетия, а аз млад асистент по Българска възрожденска литература. Още тогава възпитах в себе си навика да търся с очи годините, изписани върху фронтоните на старите сгради. По тази тема мога да разсъждавам часове наред, но не за това става дума сега.

Не повярвах на сетивата си, когато някъде високо към облаците зърнах изписаната 1871 г. Внезапно осъзнах, че съм изправен пред може би най-достолепната постройка по българските земи в онова време на световната източна империя.

Странно защо не се задълбочих в проучване на историята и. Достатъчно ми бе всеки път, когато слизаме към пристанището на Белия град, да вдигам очи нагоре. Красивото трябва да се поглъща бавно, винаги и без никаква припряност.

И така допреди месец време. Историята ме намери през текста на един забележителен роман – „Писма за оригами“ на Дияна Боева. Драматичен и силен текст за паметта и времето, заключено (в буквален и преносен смисъл) между 1951 и 1989 г. С остър аромат на море и усещане за Балчик, снишените села в околностите му до сладостното привличане на Констанца.

На 41-ва страница дишането ми спря в предчувствието, че научавам отговора на заспал дълбоко в мен въпрос:

"Обичах да обикалям около една от най-високите сгради наоколо – вила “Дама купа”. Завършена е през 1871 г. в стил барок с елементи на готикa–била e единствената четириетажна постройка по онова време между град В. и Констанца. Впечатляващи били летите капаци с бронзови орнаменти, съчетани с камъка на К. върху фасадата. Бетонът тогава бил дефицитен, затова цялата къща е опасана с оловни пояси, които личат и днес във фасадата. Собственикът є бил гръцки аристократ, част от елита на Константинопол. По време на игра на карти той спечелил голяма сума пари, след като заложил на дама купа. При свое пътуване до К. авантюристът бил впечатлен от развитата търговия в града, но забелязал, че няма места за забавление и решил да изгради луксозен европейски хотел със салон с пиано. Нарекъл сградата “Дама купа” – на всеки етаж била вградена специална ниша с изображението и в цял ръст. Иронията е, че по-късно той губи хотела – отново на карти"

(Дияна Боева „Писма за Оригами“, 2016 г., издателство „Ерго“, с. 41)

Никога няма да разбера как и защо хората и градовете забравят миналото си…

Прочетете задължително този роман!

Αίσθημα νύχτας

Вечер. Студена. Май. Не: "Май студена вечер". Месец май. Не се чуват славеи. Ситен дъжд тръгва от небето и не стига до земята. Връща се нагоре, откъдето е дошъл.

Вирвам нос към небето. Резки къси вдишвания с незабележими поклащания на главата. Мисля си, че лисиците правят така.

Тънък аромат на прясно простряно пране. Дим от закъсняло запалена печка. Мокра трева. Нещо вкусно. Нещо неясно. Заспиващ аромат на парфюм от далечното вече утро. 

Казвам: "Опитай се да разделиш ароматите един от друг!"

Лисицата отвръща: "Като чувства ли?"

Едно и също е... 

И ние на този свят

Питам без никакво връзка с онова, за което говорим: „Мая, щурци ли чувам?!“ Онова, неповторимо, идващо от други времена и нощи скриптене, дръпва вниманието ми от гласа и в телефонната слушалка. Тя: „Юрий, аз съм на село! Какво искаш да чуваш?!““. На около двадесетина километра е оттук. Иначе е PR на едно голямо… Мъжът и (доскоро известен журналист) е изпълнителен директор на една голяма… В момента пък синът им играе с дванадесет такива като него някъде по селските поляни. След минути ще тръгват към един приятел. Имал да черпи за нещо. Представям си двора, масата, здрачаването, приглушените разговори и смеха в тъмното…

Само час преди този разговор чета книга, изпратена ми от приятел. Мемоарите на проф. Александър Балабанов от началото на едип вече отминал век - „И аз на тоя свят“. Чета: „Той продължи да разказва: - Жълтата крава е още жива, но не дава мляко и никой не я закача, а си живее спокойно и отива на паша с целия ви добитък… Нали помниш тая жълта крава, която отгледа брата ви Христо и който досега я вика „майко“.

Наистина, тая жълта крава бе чудо. Страх и трепет бе за всички, наричаха я луда, никой не смееше да припари до нея, бодеше грозно. А когато привечер се връщаше с целия добитък, брат ми Христо я присрещаше още при големия и дълбок наш кладенец – бунар с ледено студена вода, влезнеше под нея откъм главата и тя го приближеше за косата, а той цицаше ли, цицаше, докато се наситеше, и после припкаше около нея като нейно теленце към тремовете, дето се доеха кравите…

И аз се опитвах да правя същото по някой път, но кравата, пак без да ме мушка и рита, както би  сторила с други, кротко ме отместваше с челото си: - Не е за тебе! Ти не си мое дете!

И когато тя се връщаше с брата ми откъм брега на реката към тремовете, всички други крави мучаха силно да предизвестят своите телета, само жълтата крачеше спокойна и блажена, като се озърташе от време на време за брата ми Христо… А той по някой път, за да и направи удоволствие и шега, току извика като теле тънко и разкъсано: - Муууу!

Жълтата крава разбираше много добре, че това е шега, погледнеше го нежно със своите черни очи и се усмихваше от блаженство.“

Това е! Едно от най-красивите неща, които съм чел някога…

(Александър Балабанов „И аз на тоя свят“ С. 1979 г.,с. 178-179)

421-ви стих

"При бързоходните кораби мирно сега си почивай"

(Омир, "Илиада", 421-ви стих)

И в Дионосополис също...

Семинар по стихознание

Новозаветен стих

Нека ме отмине тази чаша, тук оцета го сервират в гъба

Фармакологично двустишие

Всяка сутрин дните си пия

Хапчета за вечен сън

Патриотично хайку

Сутрин чашата с кафето – бяла

Обед чашата със чай – зелен

Вечер чашата с вина – червена

Кардиологична строфа

Дактилно тук-там-там

Амфибрахийно там-тук-там

Анапестно там-там-тук

Аритмия следобед - там-м-м-м…

По въпроса за Храма

Отварях боязливо леката вратичка и тръгвах с малки стъпки по каменната пътека. Вляво от мен монотонното жужене ме караше да хукна. Не хуквах. Старецът ми беше казал, че пчелите няма да ми направят нищо лошо.

И сигурно беше така. Той се разхождаше между високите колкото дете кошери, облечен в бяла риза, пусната свободно над черния подрасник. Говореше на пчелите с напевен глас, в който току прозвучаваше обръщението „милички“.

Много по-късно научих, че селският свещеник, който всички знаехме като „Дядо Поп“, всъщност се казва Йордан. Живееше в една къща заедно със своя сват Господин. Старците бяха останали без жените си и събрали двете домакинства под покрива на двуетажната бяла постройка с широк сайвант и малък пчелин в двора. Сега, като се замисля, и имената им са били някак си така, съответстващо църковни…

От малък обичам да се ровя във всякакви библиотеки. Няколкото етажерки на втория етаж доста се различаваха от правилните редици с книги в селското читалище. Всяко дете обича шарените страници с рисунки и илюстрации. Ето така и тук се срещнах за първи път с християнската книжовна поредица за деца.

В двора на къщата лежеше дебелият ствол на отсечен орех. Отдавна. Грапавата му кора бе изчезнала с времето, а същото това време и уморените присядания на стопаните го бяха изгладили до съвършенство.

Ние, децата, сядахме по него едно до друго, като на огромен чин. След това се изреждахме, застанали пред втренчените слушатели и, опиянени от собствената си значимост, четяхме страници от малките книжки, взети от втория етаж. Старецът, приключил работата с пчелите, седеше леко встрани и от време на време кимаше. Чувахме гласа му: „А, така!“, „Видяхте ли сега!“, „Разбрахте ли това!“.

Сега си спомням леко премрежения му поглед. Сигурно е имал късогледство, но това слагаше върху лицето му една замислена доброта.

Когато се сещам за това следобедно училище в селския двор, в изострените ми от спомена сетива се връщат монотонното жужене на църковния хор на пчелите, неукрепналите детски гласове, изричащи Името Му. Бялата риза, бялата коса и бялата брада на Дядо Йордан. Селските шумове на отиващия на запад ден.

И някъде там, онова тихо „милички“, казано на целия Свят.

Защото Бог е Любов!!!

Христос Воскресе!   

   

Честита Цветница!

Тази сутрин разглеждах (изглежда неслучайно) книгата на Димитър Пампулов "Златю Бояджиев - виденията на великия майстор. На една от страниците зърнах името на Тодор Динов. После... После, ето какво!

Честит празник!