По въпроса за Храма

Отварях боязливо леката вратичка и тръгвах с малки стъпки по каменната пътека. Вляво от мен монотонното жужене ме караше да хукна. Не хуквах. Старецът ми беше казал, че пчелите няма да ми направят нищо лошо.

И сигурно беше така. Той се разхождаше между високите колкото дете кошери, облечен в бяла риза, пусната свободно над черния подрасник. Говореше на пчелите с напевен глас, в който току прозвучаваше обръщението „милички“.

Много по-късно научих, че селският свещеник, който всички знаехме като „Дядо Поп“, всъщност се казва Йордан. Живееше в една къща заедно със своя сват Господин. Старците бяха останали без жените си и събрали двете домакинства под покрива на двуетажната бяла постройка с широк сайвант и малък пчелин в двора. Сега, като се замисля, и имената им са били някак си така, съответстващо църковни…

От малък обичам да се ровя във всякакви библиотеки. Няколкото етажерки на втория етаж доста се различаваха от правилните редици с книги в селското читалище. Всяко дете обича шарените страници с рисунки и илюстрации. Ето така и тук се срещнах за първи път с християнската книжовна поредица за деца.

В двора на къщата лежеше дебелият ствол на отсечен орех. Отдавна. Грапавата му кора бе изчезнала с времето, а същото това време и уморените присядания на стопаните го бяха изгладили до съвършенство.

Ние, децата, сядахме по него едно до друго, като на огромен чин. След това се изреждахме, застанали пред втренчените слушатели и, опиянени от собствената си значимост, четяхме страници от малките книжки, взети от втория етаж. Старецът, приключил работата с пчелите, седеше леко встрани и от време на време кимаше. Чувахме гласа му: „А, така!“, „Видяхте ли сега!“, „Разбрахте ли това!“.

Сега си спомням леко премрежения му поглед. Сигурно е имал късогледство, но това слагаше върху лицето му една замислена доброта.

Когато се сещам за това следобедно училище в селския двор, в изострените ми от спомена сетива се връщат монотонното жужене на църковния хор на пчелите, неукрепналите детски гласове, изричащи Името Му. Бялата риза, бялата коса и бялата брада на Дядо Йордан. Селските шумове на отиващия на запад ден.

И някъде там, онова тихо „милички“, казано на целия Свят.

Защото Бог е Любов!!!

Христос Воскресе!