За имената, водката и избора

На снимката: Водка „Старка” е литовски търговски бранд още от 15-ти век. После го присвояват руснаците, а накрая поляците. За жалост шуменският предприемач от Възраждането Янко Чангов не докарва нещата до търговски бранд, въплеки, че залива със спирт Османската империя

Тази история тръгна от поканата на едни симпатични младежи и девойки, дето ми се обадиха и запитаха мога ли да разкажа нещо любопитно по повод тяхната обществена кампания. Тя носи гордото название „Горд съм, че съм Шуменец”. Тя си има си и сайт, а в него се четат истории като тази, дето сега съм я намислил. Събрани заедно всичките истории трябва да изпълват гърдите и главите ни с трепетното усещане, че Шумен е неслучайно място на картата. Сиреч, тук са се случвали и ще се случват важни хора и събития и градът е давал тон за песен на националната ни история във всяко едно отношение.
То, че е вярно, вярно е и идеята е хубава. Вярно е и друго, де! По обективни причини човек не избира ни родителите си, нито мястото дето се е родил. Както се казва – това са хора и местности, върху които нямаме влияние предвид, неудобната ембрионална поза, която сме заемали тогава за старт в живота.
По повод избора на рождено място още се сетих какво ми разказа един приятел. Ще запазя името му в тайна – името е рядко срещано (ако не се брои староанглийския епос), пък и той е известен адвокат, та да не се сетите веднага кой е. Имал той историческият малшанс да се роди във време, в което още съществуваха едни официално одобрени от партийните власти именници (списъци с имена), откъдето родителите трябваше да изберат възможно име на новородения наследник. Докато тези именници съществуваха появата в публичното пространство на българчета, наречени Изаура или Алонсио беше на практика невъзможно. И по тази причина родителите на моя приятел планирали раждането му не в гордия Шумен, а в недалечния Омуртаг. Там лелката с именника в ръка си позатворила очите и така името от келтската история се появило в акта за раждане на нашия човек.
Та, това за избора къде се раждаме. И както казваше Любен Дилов-син, като не мога да избера къде ще се родя, какво друго ми остава, освен да се гордея с мястото, където съм се родил.
Колкото до Шумен, тук определено и минало и култура се намират под знака на един историкомачистки комплекс - сиреч да сме първи във всичко случило се. Първи театър, първи оркестър, първа повест, първа бира и прочие. И подгъвайки сега колена пред тази наукопатриотична тенденция, дойдох най-сетне до същността на случката.
Някога отдавна, в годините след времето на забравената вече Кримска война (1856 г.) в Шумен нещата се пораздвижили. Всъщност, нашият град винаги имал полза от войните на принципа има ли война, има военни доставки, а пък армията яде и плаща с готови пари. Ще се отплесна сега, обаче ето ви едно доказателство. Ако хванете автобуса в посока село Мадара, обаче продължите нататък следват три други села – Кюлевча, Марково, Косово. Големите и красиви български църкви в тези села са построени за кратко време след 1856 г. Защо ли? Проста работа – този богат на жито район, наречен Сърта забогатял и на пари точно по времето на Кримската война, доставяйки зърно за хляб към огромния турски гарнизон в Шумен. А българинът, види ли се с пари хваща мистрията и почва да строи. Добре, че тогава е строил църкви!
Е най-сетне си дойдох на думата. Няколко години по-късно (1863 г.) в Шумен отваря врати…най-голямата спиртоварна. Това си е цяла фабрика, а нейният собственик е Янко Чангов. Тя е оборудвана с модерна техника и според официални източници само за 16 часа е произвеждала 400 оки спирт от 1200 оки ръж или царевица. Като се има предвид, че една ока е равна на 1.28 кг., то по това време шуменската спиртоварна е бълвала по половин тон на денонощие. И то не какъв да е спирт, а според сведения на тогавашния руски консул в Османската империя А. Н. Мошнин това е бил най-добрият спиртоварен завод в Дунавската провинция. Кой го казва? Руснак. А както всички знаем руснаците изтънко разбират от водка, щом създадоха и „Смирнофф” и „Столичная”, че и „Путинка”. И още нещо. Като казваме Дунавска провинция, по тогавъшната административна система на Османската империя трябва да сме наясно, че в нея влизат и София, че и половината от територията на днешна Сърбия до Ниш. С други думи, къде е бил първият център за спирт (водка) на Балканите. Правилно се сетихте – в Шумен!
Бизнесът дотолкова се разраснал, че за кратко фабриките за спирт в Шумен станали две. Направо „Пиянството на един град”! Само че Янко Чангов бил толкова добър в бизнеса си, че конкуренцията бързо фалирала. Вестник „Дунав” от 1865 г. публикува съобщение за разпродажба на инвентар за спиртна фабрика, сигурно принадлежащ на неуспелия бизнес-съперник на Янко Чангов.
Сега можем само да съжаляваме, че шуменската спиртоварна не била по-гъвкава в търговското си поведение и създала търговска марка, която днес да ни прославя по целия свят. Но историята на брандовете (сиреч, търговските марки) по това време е отделно приключение. Например, знаете ли защо фалирала първата българска фабрика за цигари по това време?! Не, не е заради акцизи и финансови министри. Просто хаджи Славчо Паскалев започнал в Търново производството на цигари с гордото име „Комета”. Колко американско, колко астрономично! Да, обаче на турците марката на цигарите така плашещо им напомняло на опасната думичка „комита” (бунтовник), че фабриката бързо хлопнала кепенците. В този смисъл, по добре без име, отколкото с недобре избрано име…
Като заговорих за безименната шуменска водка (спирт), наводнила тогава пазарите, отново се сетих, че при хората не е така – без име не може. Което ме върна към разказа на моя приятел. Защото неговия разказ също има неочакван край. „Когато се роди брат ми – рече той – майка ми не успяла да прескочи отново до Омуртаг. Та, неговото име трябваше да го избират от именниците и не успяха да му дадат предварително намисленото от тях. Но той днес си го харесва, така че проблем няма.”
„Именно - допълвам го аз - именно! Проблемът е да си харесваш и водката и името и първото да не пречи на второто на следващата сутрин…

Heil, Karajan!!!

В неделната мартенска вечер на телевизионният екран Лиъм Нийсън се разхожда в униформата на нацистки висш офицер. Филмът е „Shining Through”, а американската шпионка Мелани Грифит току що получава покана от него да посетят концерт в Берлинската щатс опера. Пред нацисткия хайлайф симфоничния оркестър ще дирижира (както казва героят на Нийсън – Франц Ото Дитрих) самият Херберт фон Караян.
Тук аз нададох едно ухо, защото още си спомням дългия, леко пригърбен силует на световноизвестния австрийски диригент. По онова време тъкмо правех първите си стъпки в журналистиката, когато в национално културно събитие се превърна гостуването на Виенската филхармония в София. Годината беше 1983. Дирижираше самият Херберт фон Караян.
Изведнъж си представих в тъмнината на залата лицата на Хитлер, Химлер, Гьобелс, Борман, развълнувано слушащи музиката на Вагнер. После ги смениха физиономиите на Тодор Живков, Пенчо Кубадински, Григор Стоичков, Милко Балев, чинно слушащи рапсодия от Владигеров. Тотален (или по-скоро тоталитарен) шок
И в двата случая на диригентския пулт прегърбено ръкомахаше Херберт фон Караян. Иронично, нали…
Изкуството е всеопрощаващо и опрощаващо се. Под стягащите гърлото звуци на великата музика Европа някак си забравя, че Херберт е бил член на нацистката партия още от 1935 г. и това дава изключителен тласък в кариерата му. Че е бил след любимците на Хитлер, който бащински го е съветвал да не дирижира Рихард Вагнер без партитура на пулта пред себе си. Че е започвал оперните концерти с неоперната музика на „Хорст Весел” – боен марш на СА (щурмоваците на нацистката партия, облечени в прословутите кафяви ризи).
Всъщност въобще не исках да пиша за нацисткото минало на великия Караян. Просто филмовата реплика на Нийсън отпрати нещата в тази посока.
За нас много по-интересна е връзката на световния диригент с Шумен. Работата е там, че в един от решителните моменти от своето професионално изграждане – дипломирането си (1926 г.) – младият Караян дирижира пред строгата изпитна комисия не друго, а Първия клавирен концерт на 27-годишния тогава шуменец Панчо Владигеров. Две години преди това пък братя Владигерови са предизвикали фурор в Залцбург, където в рамките на прочутия музикален фестивал Любен Владигеров свири творби на брат си Панчо.
Така че в избора на дипломната работа на фон Караян няма нищо, ама нищо случайно.
Можем ли наистина да си представим какъв неистов музикален гений е израснал под Илчов баир? Едва ли някога напълно ще си дадем сметка за това. Винаги обаче, когато слушам музиката на Гершуин, в която чувам клаксоните на такситата в Ню Йорк и неравноделните тактове на забързания град, усещам революцията в класическата музика от това време.
И е световна тази революция, а един от нейните водачи пораства в Шумен. И един от революционните и химни е „Рапсодия Вардар” със своя начупен и настъпателен ритъм. Духът на времето е това и прагът на вековете – Гершуин е роден в Бруклин (Ню Йорк) през 1898, а само една година по-късно в Цюрих Владигеров.
А иначе сякаш няма нищо странно в смущаващата приспособимост на Херберт фон Караян към променящия се свят покрай него. Свят, в който той не само оцелява, на и преуспява, благодарение на изключителния си талант. Историята припомня, че корените на рода му са също от нашите земи – град Козани в южната част на гръцка Македония. И фамилията му също е балканска – Кара Янис (Черният Яни) се е казвал някой от предците му.
Сигурно и това обяснява защо дъщерята на големия диригент - джаз изпълнителката Арабел Караян заживя в България. Ако случайно сте в София този четвъртък (11 март), може да я чуете заедно с Beatbox Skiller в Чешкия културен център от 21 часа.
Без да сте член на нацистка или комунистическа партия…

Ромео и Жулиета под пръстите и в мълчание

Покрай красивите измислици в неизвестността на отминалото време изчезват толкова истински истории. Те протичат по начин, който ни припомня, че не литературата подражава и имитира живота, както ни учеха бездарни учители. Винаги се случва точно обратното – хората започват да живеят развълнувалия ги и обсебил душата им разказ, стих, роман. Проиграват и преиграват прочетеното, чутото, видяното. Така както актьорите изживяват и живеят на сцената и не само там със запаметените чужди думи и чужди съдби.
Някъде във времето преди тях пишещият автор - този случаен бог - е сътворявал съдбата им, плетейки въжето на литературния сюжет. За едни то се е превръщало в спасително, за други в примка.

Тук веднага ми идва наум вълната от самоубийства на млади мъже, заляла развълнуваната от романтизма Европа след появата на „Страданията на младия Вертер” от Гьоте през 1774 година.

Няколко десетилетия по-късно един работник във фабрика за пури в Куба решава да просвети и образова своите приятели и сънародници. Това се случва по същото време, в което по българските земи започват да отварят врати първите читалища. Места за публично четене и срушане. Така че Сатурнино Мартинес мисли и действа точно като Геоги Раковски или Добри Войников. Започва да издава вестник „Аурора” (Нека си го преведем като „Зора”, защото това е името на римската богиня на изгрева), в който ще има всичко – даже и литературни произведения.

Неграмотността кара Мартинес да организира първите публични четения сред работниците. Тук пък трябва ли да уточним, че най-разпространената професия в Куба от тогава и до днес е сгъването на пури.
И се започва – работниците избират един четец и му отделят част от своята надница. Те рабоят, а той им чете през времето на дългия ден. Графика от това време показва наредените зад работните маси мъже, съсредоточено свиващи пури, заслушани в гласа на кръстосалия крак върху крак четящ колега.
Изглежда увлекателно и интересно и е наистина така. Четенето във фабриките за пури се превръща в такава мания, че се стига до забрани от страна на испанския губернатор на острова.

И така стигаме до сърцевината на нашата история.
Годината е най-вероятно 1869. Група работници от фабрика за пури всеки ден слушат в тишината и лекия шум на тютюневите листа странната и спираща дъха съдба на граф Монте Кристо. Те са дотолкова покорени и увлечени от слушаното, че решават да напишат писмо до Франция. В него те настойчиво молят Александър Дюма да им разреши да нарекат с името на литературния граф една от разновидностите на техните пури.
Дюма дава съгласието си, а година по-късно умира.

Ето това е съдбата на една от най-известните и до днес марки кубински пури. Тази случка дава отговор и на още един въпрос, който си задавах през годините. Защо една друга серия от пури е наречена с неочаквано романтичното име „Ромео и Жулиета”. Някак си високият литературен сюжет не се връзваше с острия аромат на кафявозелената дебела цигара.
Почти сигурно е, че назад във времето отново в тишината на помещенията за свиване на пури тъжната съдба на наследниците на родовете Монтеки и Капулети е извикала влага върху много мъжки очи. В чест на вълнението си те са нарекли единственото, което са можели да сътворяват и създават – пурата „Ромео и Жулиета”. Без дори да се налага да искат разрешение от отдавна починалия Шекспир.

Колкото до ролята на писателя, играещ ролята на творецът бог-създател, една от любопитните легенди разказва, че Александър Дюма изрязвал върху бюрото си фигурки с имената на героите. Това му помагало да не ги „изпуска от очи” в сложните сюжетни схеми. Когато някой от литературните персонажи загивал, Дюма грижливо смачквал фигурката и я пускал в кошчето под бюрото. Веднъж прислужницата му разчиствала бюрото му и загубила една от фигурките. Така станала неволен съавтор в едно литературно убийство…

И като си помисля, че някъде на някакво далечно небесно бюро има малка фигурка с моето име. Дано чистачките там да са по-внимателни!

В мрежите на четенето

Преди няколко дни усетих, че нещо се случва с четенето ми. Десет страници от „Хамамът Балкания” на Владислав Баяц „взех” едва за три часа. Разсейващите изкушения, издърпали съсредоточеното прелистване на страниците бяха всъщност появяващите се неочаквани в логичността си въпроси. Например, колко години е живял султан Селим II, последван от отнемащото още време любопитство към средната продължителност на живота на турските султани през 16-ти и 17-ти век. Или, какво представлява сектата на хамзевитите, от която е убиецът на великия везир Мехмед Паша? Възможността да видиш на снимка джамията Селимие в Одрин и мостът на Дрина във Вишеград също не бе за изпускане.
Едно пресягане към лаптопа и…въпрос въпроса гони
И тогава внезапно си дадох сметка за важното случване на нещо невъзможно доскоро. Линеарното четене, представляващо класическата среща на читател и текст остана в домрежовото минало. Временната устойчивост и константност на индивидуалното съзнание от една страна и необоримата стабилност на текста от друга в момента на тяхната среща – акта на четене – вече не съществуват. Изкусителна възможност да се променяш в самия момент на четене, за да разбираш по-добре четеното! Стремителни отклонения в отговор на пораждащите се въпроси!
Така самата линия на повествователния сюжет се превръща в лабиринт – тръгвания и завръщания, дълги коридори, слепи отклонения, тайни ниши, кутии с двойно дъно. Съчетание от затрогващо безсмислени факти с вълнения от нещо научено, за което дори самият автор на текста не се е сетил или не знае.
Никога не съм и предполагал, че една книга може до такава степен да изневери на собственото си тяло, отпращайки изкушения (но и изкусен читател) в неочаквани посоки и надалеч. Но и държейки го близо до себе си. Докато му дойде времето да прочете последната й страница след скитанията си в мрежата…
Както Есхил пише в „Агамемнон”, великият цар бил убит при завръщането си след Троянската война, след като преди да го прободе три пъти Клитемнестра хвърлила върху тялото му рибарска мрежа. Мрежата сковала движенията му за съпротива („Обвих го с дълга дреха, с истинска рибарска мрежа – плащ богат и гибелен”). Преди да си припомня обаче този „мрежов подход” от античната драма, четейки Есхил самият аз задълго се замотах из информационната мрежа. При завръщането си в родния дом след дългото авантюрно отсъствие Агамемнон описва превземането на Троя така: „…цял град срази аргивското чудовище, / народът лекощитен, скрит в утробата / на коня. Че при залеза на Квачката / се втурна пряко крепостта и – лъв свиреп - / залочи той неудържимо царска кръв./”
От стиховете на Есхил става ясно, че скритите гръцки войни са излезли от Троянския кон във времето в което съзвездието Плеяди залязва на хоризонта. Проф. Александър Ничев го е превел (не знам защо) с по народному популярното название Квачката, въпреки, че в един друг български превод на Сафо Плеядите присъстват с гръцкото си име.
Ето така се роди въпросът: В колко часа е превзета Троя? В колко часа свършва Троянската война?
Като се има предвид, че по нашите географски ширини (към които би трябвало да присъединим и крайбрежието на Мала Азия) Плеядите са невидими в нощното небе за периода от началото на май до средата на юни, то думите на Агамемнон за нощната атака би трябвало да се отнесат от началото на лятото и най късно до втората половина на октомври, когато отново това съзвездие е напомняло на древните, че наближава студената зима.
Би трябвало да погледнем скептично на възможността събитията да са се случили през летните месеци (юни, юли, август). Причината е проста. Измамата на Одисей с построяването на коня е предизвикана от отчаянието на обсаждащите Троя гръцки царе. Те са били неумолимо притискани от времето и недоволството на войските си и не са искали да останат още една зима под стените на Илион („А зимата – птицеубийца, снежните виелици на Ида…”).
От друга страна внезапното отплаване на гръцките кораби би трябвало да бъде възприето от троянците с колкото се може по-малко съмнение. И най-логичното тръгване на флотилията би било преди октомври – месецът, в който вътрешните морета започват да стават изключително опасни за мореплавателите с внезапните си унищожителни бури. За такава буря всъщност, действително разпиляла флотата при връщането и, разказва и Вестителят в драмата на Есхил („И когато светна слънцето,/ видяхме, че от трупове и корабни отломъци / бе цъфнало Егейското море”)
Всичко това насочва изводите ни към факта, че измамата с построяването на Троянския кон и мнимото отплаване на корабите са се случили някъде през втората половина на септември. По това време слънчевият изгрев е около 7 часа сутринта. Въпреки промененото звездно небе за хилядолетията, преминали от времето на Троянската война до днес, софтуерен модел показва, че и тогава залезът на Плеядите е предхождал изгрева на Слънцето с около 2 часа и половина. И тогава и сега, това е най-тъмното време преди развиделяване или някъде около 4 и половина сутринта.
Това е времето на най-дълбокият човешки сън – всичко сякаш притихва в безвремието, когато нощта си отива, а денят още го няма. Това е времето, когато Троянският кон ражда своите смъртоносни деца. В мрака на четири и половина часа преди разсъмване… Троя…
Ето как попадайки в мрежата на този въпрос започнах да чета „Агамемнон” в понеделник и приключих във вторник. Въпреки, че е само шестдесет странички…

Душата на врабчетата през зимата

Не знам дали е смешно или странно, но за пръв път прочетох заглавието на „Балада за Редингската тъмница” в един от веселите разкази на Карел Чапек, озаглавен „Крадецът поет”. Много, много по-късно разбрах, че това е последното завършено произведение на Оскар Уайлд, написано по драматичен повод, на драматично място, в драматичен момент от живота на „щастливият принц”.
Сетих се за това след като прочетох кратката статия на Уайлд със заглавие, което преди години би ме накарало задължително да я подмина. Как ли по това време бих могъл да разгърна текст в началото, на който четем „Душата на човек при социализма”?! Никак!
От друга страна съм забелязал, че необходимите книги ни намират и идват, когато им дойде момента. Както казва Насим Талеб, съдбоносни за мисленето и действията ни могат да се окажат книгите, дето още не сме ги прочели.
В случая не става дума за съдбоносност, разбира се, а за учудващото научаване, че една кратка статия от 1891 г. може да окаже такова мощно влияние върху европейската философска мисъл и литература.
Какво да кажем за краткия цитат: „Така че човек е започнал да вярва, че най-важното нещо е да имаш, докато най-важното нещо е да бъдеш”. Да, вече сте се сетили! Ерих Фром ще се роди цели 9 години по-късно. Освен онова, по-горе, Фром ще прочете и още нещо тук: „робите бяха свободни да умрат от глад, което накара много от тях да съжаляват за премахването на собственото им потисничество”. Усмихвам се, като си помисля какво би написал тук Христо Ботев за етническия произход на Фром и усета му за потенциала на чуждите мисли. Защото само на базата на тези две нахвърляни от гениалния ирландец идеи той написва две от фундаменталните си изследвания – „Да имаш или да бъдеш” и „Бягство от свободата”. По този повод Илф и Петров сигурно биха казали „Идеята ваша – книгите наши”
А, и още нещо има в тази неповторима в оригиналността си статия: „Бъдещето на света зависи от робството на машините”. Оказва се, че Карел Чапек се е възхищавал и чел внимателно не само от „Балада за Редингската тъмница. Преводът на английското „slave” в чешкото „rob” ще се трансформира в магичесата драматургия на „Росумови универсални роботи”, а през 1921 г. човечеството ще получи от Чапек образът на машината-роб – Той, роботът.
Припомням си какво удоволствие са носили срещите с написаното от Фром и Чапек на милиони хора. И все пак мисълта за последните три тъжни и злочести години от живота на Оскар Уайлд изискват справедливото признание към писател, който първи е виждал и усещал неща невидими за живите, видени от неродените. Човек, който написа за себе си: „направих изкуството философия и философията – изкуство, промених представите на хората и цветовете на нещата”.
А с всичко това имат връзка и врабчетата на терасата в зимния ден, прилетели на завет и трохи. Но и ключът към гатанката с душите на врабчетата (лястовичетата), и грижата за другите в беда е пак в „Душата на човек при социализма”. Още нещо за четене и откриване…

Снимки без спомен

Според доклад на ООН в момента България е сред 10-те най-застаряващи държави. Тя е пета в света, като 24,2 процента от населението й е над 60 години


Суматохата около провалената кандидатура на Румяна Желева за еврокомисар продължава и продължава сякаш, че не се знае - след седмица-две никой няма да се сеща за случилото се.
Навън трупа ли трупа и снегът ни напомня колко несигурно сме стъпили върху земята всички ние, хората. Едно куче весело скача в преспите, деца правят снежни ангели, а аз държа в ръцете си една стара, стара снимка.
За никого, освен за мен самия имената на хората от тази снимка нямат значение. Както и личните им съдби. Всички семейни албуми (имаше преди години и такова нещо) понякога пазят подобни изображения, съхранени по чудо след смяна на жилища, преселвания, пренасяне на покъщнина, разчистване на стари скринове.
Рядко можеш да ги видиш, окачени в рамки по стените на българските домове. Сигурно причината е тази, че в повечето случаи стените са с твърдостта на бетонов панел.
Когато са ги правили в онова далечно време пред фотографския обектив се събирали човешки множества, а колективната снимка станала водещ жанр в това ново за българите изобразително тайнство. Така е било сигурно, защото тогава фотоапаратите били малко, а хората - много. Сега е обратно. Всеки държи в ръцете си цифровизираната кутия за мимолетни спомени. Днешните цветни снимки са персонални дневници. Еднолични свидетелства къде по света и у нас са били телата ни.
И най-често се самоснимаме от една собствена ръка разстояние.
Виж, на черно-белите снимки от онова отдавна отминало време съм виждал цели сватби, многолюдни погребения, селски сборове, всички ученици от училището с директора и учителите начело. Първите редове - легнали, вторите – коленичили, последните – качени на столове. Това са снимки за разглеждане с лупа и показалка в ръка и възклицания от рода на: „Ето, тази малка, настригана глава е на баща ми!”
Изчезването на колективната снимка по българските земи и албуми е първият симптом, че нещо не е наред. Едва ли някой обаче го е забелязал навреме, за да предупреди останалите. Хората, събрани пред обектива на онзи отколешен фотоапарат отдавна са тръгнали в различни посоки, за да не се видят никога повече. Разделени от разстояния и разделяни от всекидневия, те не ще се срещнат повече. Дори споменът за имената им ще изтлее по-бързо, отколкото лицето върху фотографската хартия.
А иначе любопитното на тази снимка е, че един от присъстващите на нея е роден преди Освобождението на България през 1878 г., а друг е все още жив. Чрез съдбите на лицата снимката е събрала в себе си цялото време на Третата българска държава. Дядо ми е на гребена на съвременната мода (и тогавашна и днешна) с разкопчаната яка на ризата си и силно подостриганата си глава. И забележете! Всичките са с бели ризи – тогавашните български селяни, които изчезнаха от лицето на земята, след като същата тази земя им бе отнета в името на натрапени колективни идеали.
А можем ли да открием в днешните изродени и обезлюдени села една бяла риза, която не е скътана в раклата.
Та, така. Десетилетия след победата на колективните идеали, в България започнаха да изчезват колективните семейни снимки. Заедно с неусетното изчезване на българите, което е трудно да забележиш в градските задръствания, шумотевицата на мол-овете и хипермаркетите.
Когато преди години гледах една от култовите филмови ленти на 20-ти век – „Великолепната седморка” на Джон Бриджис, една фраза остана в съзнанието ми: „Накрая побеждават селяните. Те винаги побеждават.” Доста време ми трябваше, за да разбера дълбокият и смисъл.
В битката с предизвикателствата и стихиите на живота в този свят побеждава онзи, който е близко до земята. Най-голямото престъпление, извършено срещу българския народ бе насилствено наложената му раздяла със земята. От този момент досега ние губим. Винаги губим.
И ако още не вярвате прочетете новината от тази седмица в началото на тези редове. Според доклад на ООН в момента България е сред 10-те най-застаряващи държави. Тя е пета в света, като 24,2 процента от населението й е над 60 години.
Ало, останалите! Наредете се за обща снимка, моля!

За преводите, преводачите и превеждането

И вали един бял и лек сняг, и витрините са на книжарници и художествени галерии, а някъде в края на улицата е „Кале мегдан” с онзи разплакващ те с невъзмутимата си красота изглед към Сава и Дунав. И зимният Белград е някак си близък и познат с шума на улица „Княз Михаил”, на която някога в едно лято уличният музикант пееше, потропвайки с ботушите със звънчета. Тактуваше с крака, вкарвайки в ритъм неравноделния тропот на хорските стъпки…
Идеята на Бойко Василев да направи в своята телевизионна „Панорама” интервю с Раде Маркович, изпълнил ролята на пленения сръбски офицер Иво Обретенович в красиво чернобелия български филм „Крадецът на праскови” за мен е една от най-добрите журналистически находки в последно време.
Белокосият 88-годищен мъж достолепно е преметнал крак върху крак във фотьойла пред прозореца. Зад тъмното стъкло – бялата белградска привечер. И разговорът – не за киното и младостта, не за Невена (Венчето, както я спомняше с топлия си глас Въло Радев) Коканова и вълненията от онова време. За нещо друго бе този стар като Балканите разговор. За това колко малко познаваме човека оттатък границата - съседа, комшията. И колко малко усилия се искат за да го опознаем…
Една от първите български повести, които популяризаторът на българската литература проф. Михайло Пантич превежда е именно „Крадецът на праскови”. Разбирам го напълно. Не защото един от героите на този по есенно тъжен текст на Емилиян Станев е сърбин. Няма нищо по-силно от вълнението да прочетеш за първи път нещо на език, неразбираем за хората около теб и след това да го споделиш с тях. Да ги преведеш през лабиринта на неразбираемо звучащите звуци и думи. Да станеш съучастник във великата измама и истина на изкуството. Дали смисълът на думата „преводач” не идва наистина от умението да превеждаш хората от език в език, от смисъл в смисъл.
Спомням си, когато за пръв път в ръцете ми попадна „Гробница за Борис Давидович” на Данило Киш. Разтърсваща книга, представяща революцията като „свиня, изяждаща малките си”. Идвах от страна, в която „революция” бе дума единствено за гордост и партийни събрания. Предстоеше ми да се върна обратно в същата тази страна и с тази книга сред многото алчно накупени в невиждано богатите белградски книжарници. Един месец по-късно Данило Киш почина в Париж от рак в годината, в която всички очакваха да стане носител на Нобелова награда за литература. Един месец след смъртта му Източният блок също умря и Берлинската стена падна.
Преведох „Гробницата” на български в желанието си да споделя с всички какво всъщност е революцията. Един от новопоявилите се демократични вестници помести превода като четиво с продължение. Кой я е чел и кой разбрал аз пък никога не разбрах. В България вървеше площадна революция с митинги и лозунги. А какво правят революциите – Данило Киш бе отдавна написал.
Години по-късно подарих „Гробница за Борис Давидович” на един колега, живеещ много по-близко от мен до Белград. Книгата е винаги хубав подарък, а и приятелят си го заслужаваше.
Сетих се за всичко това, докато слушах разговора на Бойко Василев и Раде Маркович, давайки си сметка за пореден път колко малко знаем и искаме да знаем за народите и хората около себе си. И за баналната причина. Естествената човешка леност – всяко научаване е усилие. Колко по лесно е да мислиш за съседите си през телевизионните клишета, предъвканите думи на политиците, повърхностната емоция на спортните състезания, подрусването на популярната музика.
Разговорът приключи с някак си очаквания въпрос към красивия и в старостта си Раде Маркович: „Какво е за вас България”. И отговорът „И радост, и мъка!”
Обикновено артистите говорят истини, които някой друг е прозрял и написал. Но в спомена си за времето от снимките на „Крадецът на праскови” Маркович изрече на чист български език собствено прозрение. Близки и познати на сърцето ни са човеци и народи, които ни носят едновременно и радост и мъка. След като сме направили личното си усилие да погледнем на света с техните очи и да поговорим на света с техния език.

П.С. По същото това време Иван и Андрей в Нова телевизия се боксираха в студиото с поредната изрусена фолк певица, а в БТВ Слави Трифонов и Иво Сиромахов овикваха (незнайно защо) в журналистически джаз Симеон Щерев-Банана.
И снегът бе надалеч от България…