Според доклад на ООН в момента България е сред 10-те най-застаряващи държави. Тя е пета в света, като 24,2 процента от населението й е над 60 години
Суматохата около провалената кандидатура на Румяна Желева за еврокомисар продължава и продължава сякаш, че не се знае - след седмица-две никой няма да се сеща за случилото се.
Навън трупа ли трупа и снегът ни напомня колко несигурно сме стъпили върху земята всички ние, хората. Едно куче весело скача в преспите, деца правят снежни ангели, а аз държа в ръцете си една стара, стара снимка.
За никого, освен за мен самия имената на хората от тази снимка нямат значение. Както и личните им съдби. Всички семейни албуми (имаше преди години и такова нещо) понякога пазят подобни изображения, съхранени по чудо след смяна на жилища, преселвания, пренасяне на покъщнина, разчистване на стари скринове.
Рядко можеш да ги видиш, окачени в рамки по стените на българските домове. Сигурно причината е тази, че в повечето случаи стените са с твърдостта на бетонов панел.
Когато са ги правили в онова далечно време пред фотографския обектив се събирали човешки множества, а колективната снимка станала водещ жанр в това ново за българите изобразително тайнство. Така е било сигурно, защото тогава фотоапаратите били малко, а хората - много. Сега е обратно. Всеки държи в ръцете си цифровизираната кутия за мимолетни спомени. Днешните цветни снимки са персонални дневници. Еднолични свидетелства къде по света и у нас са били телата ни.
И най-често се самоснимаме от една собствена ръка разстояние.
Виж, на черно-белите снимки от онова отдавна отминало време съм виждал цели сватби, многолюдни погребения, селски сборове, всички ученици от училището с директора и учителите начело. Първите редове - легнали, вторите – коленичили, последните – качени на столове. Това са снимки за разглеждане с лупа и показалка в ръка и възклицания от рода на: „Ето, тази малка, настригана глава е на баща ми!”
Изчезването на колективната снимка по българските земи и албуми е първият симптом, че нещо не е наред. Едва ли някой обаче го е забелязал навреме, за да предупреди останалите. Хората, събрани пред обектива на онзи отколешен фотоапарат отдавна са тръгнали в различни посоки, за да не се видят никога повече. Разделени от разстояния и разделяни от всекидневия, те не ще се срещнат повече. Дори споменът за имената им ще изтлее по-бързо, отколкото лицето върху фотографската хартия.
А иначе любопитното на тази снимка е, че един от присъстващите на нея е роден преди Освобождението на България през 1878 г., а друг е все още жив. Чрез съдбите на лицата снимката е събрала в себе си цялото време на Третата българска държава. Дядо ми е на гребена на съвременната мода (и тогавашна и днешна) с разкопчаната яка на ризата си и силно подостриганата си глава. И забележете! Всичките са с бели ризи – тогавашните български селяни, които изчезнаха от лицето на земята, след като същата тази земя им бе отнета в името на натрапени колективни идеали.
А можем ли да открием в днешните изродени и обезлюдени села една бяла риза, която не е скътана в раклата.
Та, така. Десетилетия след победата на колективните идеали, в България започнаха да изчезват колективните семейни снимки. Заедно с неусетното изчезване на българите, което е трудно да забележиш в градските задръствания, шумотевицата на мол-овете и хипермаркетите.
Когато преди години гледах една от култовите филмови ленти на 20-ти век – „Великолепната седморка” на Джон Бриджис, една фраза остана в съзнанието ми: „Накрая побеждават селяните. Те винаги побеждават.” Доста време ми трябваше, за да разбера дълбокият и смисъл.
В битката с предизвикателствата и стихиите на живота в този свят побеждава онзи, който е близко до земята. Най-голямото престъпление, извършено срещу българския народ бе насилствено наложената му раздяла със земята. От този момент досега ние губим. Винаги губим.
И ако още не вярвате прочетете новината от тази седмица в началото на тези редове. Според доклад на ООН в момента България е сред 10-те най-застаряващи държави. Тя е пета в света, като 24,2 процента от населението й е над 60 години.
Ало, останалите! Наредете се за обща снимка, моля!
Суматохата около провалената кандидатура на Румяна Желева за еврокомисар продължава и продължава сякаш, че не се знае - след седмица-две никой няма да се сеща за случилото се.
Навън трупа ли трупа и снегът ни напомня колко несигурно сме стъпили върху земята всички ние, хората. Едно куче весело скача в преспите, деца правят снежни ангели, а аз държа в ръцете си една стара, стара снимка.
За никого, освен за мен самия имената на хората от тази снимка нямат значение. Както и личните им съдби. Всички семейни албуми (имаше преди години и такова нещо) понякога пазят подобни изображения, съхранени по чудо след смяна на жилища, преселвания, пренасяне на покъщнина, разчистване на стари скринове.
Рядко можеш да ги видиш, окачени в рамки по стените на българските домове. Сигурно причината е тази, че в повечето случаи стените са с твърдостта на бетонов панел.
Когато са ги правили в онова далечно време пред фотографския обектив се събирали човешки множества, а колективната снимка станала водещ жанр в това ново за българите изобразително тайнство. Така е било сигурно, защото тогава фотоапаратите били малко, а хората - много. Сега е обратно. Всеки държи в ръцете си цифровизираната кутия за мимолетни спомени. Днешните цветни снимки са персонални дневници. Еднолични свидетелства къде по света и у нас са били телата ни.
И най-често се самоснимаме от една собствена ръка разстояние.
Виж, на черно-белите снимки от онова отдавна отминало време съм виждал цели сватби, многолюдни погребения, селски сборове, всички ученици от училището с директора и учителите начело. Първите редове - легнали, вторите – коленичили, последните – качени на столове. Това са снимки за разглеждане с лупа и показалка в ръка и възклицания от рода на: „Ето, тази малка, настригана глава е на баща ми!”
Изчезването на колективната снимка по българските земи и албуми е първият симптом, че нещо не е наред. Едва ли някой обаче го е забелязал навреме, за да предупреди останалите. Хората, събрани пред обектива на онзи отколешен фотоапарат отдавна са тръгнали в различни посоки, за да не се видят никога повече. Разделени от разстояния и разделяни от всекидневия, те не ще се срещнат повече. Дори споменът за имената им ще изтлее по-бързо, отколкото лицето върху фотографската хартия.
А иначе любопитното на тази снимка е, че един от присъстващите на нея е роден преди Освобождението на България през 1878 г., а друг е все още жив. Чрез съдбите на лицата снимката е събрала в себе си цялото време на Третата българска държава. Дядо ми е на гребена на съвременната мода (и тогавашна и днешна) с разкопчаната яка на ризата си и силно подостриганата си глава. И забележете! Всичките са с бели ризи – тогавашните български селяни, които изчезнаха от лицето на земята, след като същата тази земя им бе отнета в името на натрапени колективни идеали.
А можем ли да открием в днешните изродени и обезлюдени села една бяла риза, която не е скътана в раклата.
Та, така. Десетилетия след победата на колективните идеали, в България започнаха да изчезват колективните семейни снимки. Заедно с неусетното изчезване на българите, което е трудно да забележиш в градските задръствания, шумотевицата на мол-овете и хипермаркетите.
Когато преди години гледах една от култовите филмови ленти на 20-ти век – „Великолепната седморка” на Джон Бриджис, една фраза остана в съзнанието ми: „Накрая побеждават селяните. Те винаги побеждават.” Доста време ми трябваше, за да разбера дълбокият и смисъл.
В битката с предизвикателствата и стихиите на живота в този свят побеждава онзи, който е близко до земята. Най-голямото престъпление, извършено срещу българския народ бе насилствено наложената му раздяла със земята. От този момент досега ние губим. Винаги губим.
И ако още не вярвате прочетете новината от тази седмица в началото на тези редове. Според доклад на ООН в момента България е сред 10-те най-застаряващи държави. Тя е пета в света, като 24,2 процента от населението й е над 60 години.
Ало, останалите! Наредете се за обща снимка, моля!
Няма коментари:
Публикуване на коментар