вторник, 12 януари 2010 г.

За преводите, преводачите и превеждането


И вали един бял и лек сняг, и витрините са на книжарници и художествени галерии, а някъде в края на улицата е „Кале мегдан” с онзи разплакващ те с невъзмутимата си красота изглед към Сава и Дунав. И зимният Белград е някак си близък и познат с шума на улица „Княз Михаил”, на която някога в едно лято уличният музикант пееше, потропвайки с ботушите със звънчета. Тактуваше с крака, вкарвайки в ритъм неравноделния тропот на хорските стъпки…
Идеята на Бойко Василев да направи в своята телевизионна „Панорама” интервю с Раде Маркович, изпълнил ролята на пленения сръбски офицер Иво Обретенович в красиво чернобелия български филм „Крадецът на праскови” за мен е една от най-добрите журналистически находки в последно време.
Белокосият 88-годищен мъж достолепно е преметнал крак върху крак във фотьойла пред прозореца. Зад тъмното стъкло – бялата белградска привечер. И разговорът – не за киното и младостта, не за Невена (Венчето, както я спомняше с топлия си глас Въло Радев) Коканова и вълненията от онова време. За нещо друго бе този стар като Балканите разговор. За това колко малко познаваме човека оттатък границата - съседа, комшията. И колко малко усилия се искат за да го опознаем…
Една от първите български повести, които популяризаторът на българската литература проф. Михайло Пантич превежда е именно „Крадецът на праскови”. Разбирам го напълно. Не защото един от героите на този по есенно тъжен текст на Емилиян Станев е сърбин. Няма нищо по-силно от вълнението да прочетеш за първи път нещо на език, неразбираем за хората около теб и след това да го споделиш с тях. Да ги преведеш през лабиринта на неразбираемо звучащите звуци и думи. Да станеш съучастник във великата измама и истина на изкуството. Дали смисълът на думата „преводач” не идва наистина от умението да превеждаш хората от език в език, от смисъл в смисъл.
Спомням си, когато за пръв път в ръцете ми попадна „Гробница за Борис Давидович” на Данило Киш. Разтърсваща книга, представяща революцията като „свиня, изяждаща малките си”. Идвах от страна, в която „революция” бе дума единствено за гордост и партийни събрания. Предстоеше ми да се върна обратно в същата тази страна и с тази книга сред многото алчно накупени в невиждано богатите белградски книжарници. Един месец по-късно Данило Киш почина в Париж от рак в годината, в която всички очакваха да стане носител на Нобелова награда за литература. Един месец след смъртта му Източният блок също умря и Берлинската стена падна.
Преведох „Гробницата” на български в желанието си да споделя с всички какво всъщност е революцията. Един от новопоявилите се демократични вестници помести превода като четиво с продължение. Кой я е чел и кой разбрал аз пък никога не разбрах. В България вървеше площадна революция с митинги и лозунги. А какво правят революциите – Данило Киш бе отдавна написал.
Години по-късно подарих „Гробница за Борис Давидович” на един колега, живеещ много по-близко от мен до Белград. Книгата е винаги хубав подарък, а и приятелят си го заслужаваше.
Сетих се за всичко това, докато слушах разговора на Бойко Василев и Раде Маркович, давайки си сметка за пореден път колко малко знаем и искаме да знаем за народите и хората около себе си. И за баналната причина. Естествената човешка леност – всяко научаване е усилие. Колко по лесно е да мислиш за съседите си през телевизионните клишета, предъвканите думи на политиците, повърхностната емоция на спортните състезания, подрусването на популярната музика.
Разговорът приключи с някак си очаквания въпрос към красивия и в старостта си Раде Маркович: „Какво е за вас България”. И отговорът „И радост, и мъка!”
Обикновено артистите говорят истини, които някой друг е прозрял и написал. Но в спомена си за времето от снимките на „Крадецът на праскови” Маркович изрече на чист български език собствено прозрение. Близки и познати на сърцето ни са човеци и народи, които ни носят едновременно и радост и мъка. След като сме направили личното си усилие да погледнем на света с техните очи и да поговорим на света с техния език.

П.С. По същото това време Иван и Андрей в Нова телевизия се боксираха в студиото с поредната изрусена фолк певица, а в БТВ Слави Трифонов и Иво Сиромахов овикваха (незнайно защо) в журналистически джаз Симеон Щерев-Банана.
И снегът бе надалеч от България…

Няма коментари:

Публикуване на коментар