In memoriam Canonis (В памет на канона)

На изображенията: Вавилонската кула на Питър Брьогел и постмодернистична игра със знаци на глобални марки, изобразяваща вятърните мелници на Дон Кихот. Прозорец на мелницата е „Майкрософт”. Е, не съм ли прав!!!


В полето на хипотезите лежи отговорът на въпроса какво би се случило, ако в битката при Лепанто през 1571 г. Сервантес бе изгубил другата си ръка. Но и отсъстващата лява сигурно е изиграла своето предназначение на принципа, че еднорък човек компенсира липсата на единия от крайниците си, натоварвайки повече останалия съхранен. А пък и житейските перспективи пред човек в началото на 16-ти век с една единствена дясна ръка не предполага богат избор от житейски активности, но сред тях една от възможните е писането.
Така или иначе в рамките на десет години от 1605-та до 1615 г. под дясната ръка на Сервантес се ражда роман, който още с отпечатването си отправя множество предизвикателства към търсенето на исторически аналогии в полето на културните феномени от различни епохи. Само две седмици след блестящия дебют на оригинала на „Дон Кихот” в Мадрид се появяват три пиратски копия на романа.
От този момент попълзновенията върху този текста му са неизброими, както и определенията за него, вариращи от школското „сатира на рицарските романи” до унамуновското (б.а. – Мигел де Унамуно) „душата на Испания” – и двете безкрайно категорични, за да бъдат верни.
Както и да е, странно обаче незабелязана и подценявана остава истинската очевидна и очевадна причина за случилото се с героя на Сервантес, макар тя изрично да е подчертана в началото на романа – „героят губи разсъдъка си от безразборно четене”. Ако се бе вгледал по-внимателно в тази очевидност Алвин Тофлър едва ли би твърдял толкова убедено, че третата вълна на революцията в сферата на информационните технологии е съвременен феномен на постиндустриалното общество, а не е вече нещо случило се и поради тази причина добре забравено.
Според Робер Фосие („Обикновеният човек през Средновековието) понятието стрес започва да се употребява в съвременния си смисъл за пръв път след 1953 г., но през Средновековието и след това церебралната астения – тази съвкупност от безпокойство, парализа, фрустрация и умора – е била оценявана повече от гледна точка на проявите на отпадналост и бездейност, а не толкова от други нейни симптоми – шумност, неспокойствие, прекомерна активност. Симптоматиката на личностната хиперактивност при „рицаря на печалния образ” ни отправя повече към пренебрегваните от онова отминало време белези на липсващия като понятие „стрес”.
Работата е там, че „лудостта от безразборното четене” като характерология на един литературен персонаж е всъщност метафоричната крайна точка на глобален (доколкото по това време под свят се разбира Европа) процес, развиващ се на територията на стария континент на границите на средните векове и времето след появата на книгопечатането. Това е дълбока криза на индивидуалното съзнание, породено от един разпадащ се цялостен свят, в който индивидуалната съдба на ефимерното човешко създание е заплашена от всички посоки – чумните епидемии, настъплението на полумесеца, продължаващата фрагментация на християнското единство – религиозните войни от епохата на Реформацията и Контрареформацията. Епоха, белязана от скептицизма на Монтен, за който Исак Паси пише: „Може би през Вартоломеевата нощ той не е написал нито един от своите опити, но Вартоломеевата нощ присъства във всичките му опити”.
Неслучайно 16-ти век преоткрива отдавна обесения или умрял от глад Франсоа Вийон и по-точно неговите „Балада за обратните истини” и „Пословична балада” – два поетически текста, в които присъства парадоксалното провиждане, че утвърдените и канонични представи за обществените взаимоотношения и прости човешки истини, мъдрости и прозрения не струват и едно су. През същия този „Сервантесов” век в творчеството на стария Питър Брьогел ще се появят платната „Пословици”, „Притча за слепците”, „Триумфът на смъртта” и други, в които сюжетът за преходността на човешкия живот и лъжовната стойност на уж вековечните истини ще бъдат водеща тема.
Това столетие е белязано от монтеновски скептицизъм, брьогеловска фрагментарност и разрастващото се море на печатните книги. Това е истински взрив на свръхнова информационна технология, от която се ражда галактиката на Гутенберг. Едва ли днес можем да оценим менталните последици за хората от това време. Това изобилие от фиксирано върху напечатания лист слово изглежда обаче придобива размерите на сериозна заплаха за индивидуалното човешко съзнание, сравнима по последствията си само с чумните епидемии.
Търсенията и откритията на човешкия дух винаги са били възприемани като проява на един от седемте гряха – гордостта. И затова винаги са били гледани и оценявани с консервативно подозрение. Ето защо тогава от дълбините на библейското минало в европейското изкуство и литература ще изплува призракът на Вавилонската кула – метафора на човешката гордост и последвалото наказание – объркването на езиците и последвалото от това неразбиране.
Вавилонската кула ще се появи отново под четката на Брьогел, но и като несръчна илюстрация на страниците на един странно пренебрегван, но според мен може би най-знаков текст на тази епоха – „Лабиринтът на света и раят на сърцето” (1623 г.) от Ян Амос Коменски.
Вавилонската кула носи в себе си представата за неконтролируемата множественост на думите и породеното от това тяхно неразбиране. За 16-ти век тя е симптоматичен художествен образ на изчезналия познат, обозрим и разбираем текстови канон, носещ и даващ обозрим корпус от истини. Кулата е образ на монументалната недовършеност на новия текстови проект. Вавилонската кула е песимистичната реакция на европейското изкуство от последиците на „информационния взрив”, последвал навлизането на новата информационна технология – книгопечатането. Лавинообразното натрупване на текстове с необозримо разнообразно съдържание – от идеологически и религиозни манифести до поетически книги и романи – всъщност всичко онова, което е светът на печатната книга и днес – води до усещането за обърканост и безизходица. Липсва корпусът на „правилните книги”, необходимото четиво, което прави читателя социално адаптивен, носи необходимото за нормалното живеене знание, истини и преодолява разяждащото съмнение.
Именно това дава основание да погледнем отново програмното присъствие сред тази текстова безбрежност на „Лабиринтът на света и раят на сърцето”. Неслучайно нейният автор ще бъде сочен като един от създателите на принципите на образователната система, издържали в определена степен до наши дни. Разделен в две части този текст е в началото класическа антиутопия, а после моралнотеологически трактат, написан в духа на късната Реформация. Идеята за екзстенциалната обърканост на човека е поставена под знака на Лабиринта – пространството на безпосочното и в този смисъл безсмислено пътуване. Представата за света като лабиринт – къси, нелогично свързани фрагменти от кривуличещ път – кореспондират с визуалната фрагментарност при Платната на Йеронимус Бош и Питър Брьогел. Това е свят, в който Божият син отсъства, защото: „Аз съм пътят и истината и живота” се е трансформирало в усещането за „Аз и моят живот сме в лабиринта на лъжите.” А какво са лъжите, заблудите, ако не необозрима множественост на факти, текстове, които не могат да бъдат аксеологически подредени и осмислени.
И никак не е странно, че именно в рамките на един човешки живот авторът на „Лабиринтът на света” ще насочи своите усилия към създаването на стройна система, подреждаща знанието, разграничаваща фактите на полезни и безполезни, насочваща се към дидактични истини, даващи възможност за социална приложимост на усвоилия ги човек. Днес някак си забравяме, че етимологията на понятието образование в своето глобално звучене е свързано с метафората на Лабиринта. Еducation идва от латинското e – (из) и duco – (водя), тоест извеждам. Образованието всъщност е призвано да изведе човека от лабиринта на заблудите и лъжите и лутането, където той изначално е попаднал.
Резултат от това усилие е появата по принцип на най-каноничната книга за всички времена – учебника. Компендиум от знания, които унифицират усвоилите ги в един социален континуитет. Оказва се, че след столетия на насилие, след 17-ти век гаранция за обществения стабилитет и личностна сигурност ще бъде точно формиращата се образователна система. Ситуация формулирана точно от Ърнест Гелнър в извода, че: „Не палачът, а учителят е гаранция за стабилитета на едно общество.” Тази смущаваща на пръв поглед приравненост на болезнено наказващото насилие и мекото насилие на институционалната принуда доказва властта на каноничното знание. То създава нормите, вкарвайки в тях личностното множество, което ги усвоява и прилага. Така палачът остава без работа или поне работата му е само с отклонилите се или съзнателно неусвояващи нормите на поведение.
Но човекът от Ла Манча е роден твърде рано за всичко това. Той всъщност умира (според текста на романа) в момент, в който Ян Амос Коменски е на 23 години. Умира в състояние, което бихме определили с познатите от Средновековието симптоми – langor, stupor, indolentia (униние, вцепененост, инертност) – синдроми на постравматичен стрес. До този момент обаче той е преминал през всички въобразени светове, породени от „безразборното четене” на неканонични, практически неприложими текстове. Те обаче са породили въображаемите светове на едно друго живеене. Има нещо симптоматично в това, че едно от първите есета на Мишел дьо Монтен е озаглавено „За силата на въображението”, а мотото на латински гласи „Силното въображение поражда случая”. Жертва и създание на информационния стрес, потопен в море от текстове, Дон Кихот заживява във въображаеми (днес бихме ги нарекли – виртуални), паралелни на своите съвременници светове. И понеже в началото на тези редове стана дума за културно-исторически аналогии, нека се опитаме да ги видим.
През тази година световната мрежа навърши четири десетилетия от своето създаване. Няма да бъде пресилено обаче, ако кажем, че от технологична иновация интернет се превърна в глобална информационна технология в последните две десетилетия. Този факт учудващо съвпадна с фундаментални промени в геополитиката – разпада на блоковото противопоставяне Изток - Запад, залезът на тоталитарните политически системи в световен мащаб, нарастващото напрежение по оста Ислям – Християнство. Ситуацията странно напомня историческата епоха на границите на 16-ти и 17-ти век, за която стана дума по горе. Фрагментиране на представите за организацията и подредбата на света – политически разпад на многонационални държави, изчезването на фундаментални идеологии, властвали в съзнанието на общества в продължение на столетие, страх от пандемии, религиозни конфликти с глобален характер, нарастващ скептицизъм по отношение на индивидуалната човешка съдба. И всички тези процеси са не само паралелни, но и интензифицирани и задълбочени от навлизането на новата информационна технология. Това, което тя видимо предлага е единствено възможността за „безразборното четене”. Представата за океана от достъпна и несистематизирана информация по странен начин прокарва още един паралел – ако за 17-ти век това е образът на Лабиринта, то сега това е името на Мрежата (разбирана не като мрежово свързване на ПС-та), а като мрежата на паяк, в която невидима заплаха дебне заблудилата се любопитна муха. Безименни обаче остават новите „дон кихотовци” на безразборното и неинституционало контролирано четене. Те водят своите битки с великани под формата на компютърни игри-сражения. Те търсят своята Дулсинея в сайтове за запознанства и много често красивата девойка от мечтите им се оказва застаряваща домакиня с наднормено тегло. Те управляват острови и държави в ситуационни игри-стратегии. Та водят своя виртуален-друг живот – резултат от взрива на една нова информационна технология и потапянето си в нейните текстове-изкушения. Това е поколение, което е загубило ориентир към канона, просто защото класическият канон, разбиран като свод от обществено значими, социално и културно приложими и адекватни на историческата ситуация текстове - формиращ се по законите на петвековно съществуване си отива. Той изчезва бързо заедно с изградилата го и опитомила информационна технология (печатането) и съотвестващите му властови институции (образователни, политически, религиозни). Скоростите на „качване” и „сваляне” на информация. Скоростите на обмен и актуализиране на информация са такива, че на дневен ред е въпросът: „Възможно ли е изобщо бъдещо съществуване на текстови канон?” Засега отговорът е: „По скоро не!”. Плахи опити в това отношение са усъвършенстването на браузърите, проекти от рода на Уикипедия, глобални информационни и образователни сайтове, глобални интернет-медии.
В своето „Изследване на историята” Арнълд Тойнби разсъждава по повод сходното влияние върху човешките общества на степта и морето: „Повърхностите на степта и морето са сходни по това, че допускат човека само като временен пътник или временно пребиваващ гост. Не му предлагат никъде по просторната си площ – освен на острови или оазиси – място, където да заседне. И двете предлагат по-големи удобства за пътуване и транспортиране, отколкото тези части на Земята, където човекът е свикнал да прави траен дом, но и двете изискват като наказание за преминаването през тях постоянно да се движиш или пък да се махнеш от тях и да отидеш на някой от островите, които ги обграждат.” Този цитат е свързан с културата на номадските общества – един термин, който по особен начин придоби актуалност в края на изминалото столетие. Защото сега сме във времето на новите номади, а към степта и морето неуловимо се присъедини невидимото пространство на информационната пустош-степ-океан на Интернет. Тойнби продължава: „Номадството е в основата си общество без история. Веднъж поела по ежегодните си маршрути, номадската орда се върти в тях и може да продължи така вечно.” Странно е, че Тойнби предрича гибелта на класическото номадство, „довършено от западната цивилизация, простряла пипалата си по цялата повърхност на планетата”. Но ако тази гибел е по отношение на реалното пространство на степта и морето, то философът на историята Арнълд Тойнби едва ли е предвиждал, че същата тази западна цивилизация ще конструира едно ново виртуално пространство-степ, в което самата тя ще закръжи в номадски ритъм. И предизвикателството тук е, че номадските цивилизации по принцип спират развитието си, увлечени в ритмичното си движение през монотонното пространство.
Предизвикателството днес е дали човечеството в епохата на Мрежата ще намери или създаде „някои от островите„ сред дълбокото море от информация и равната степ на безсмислените факти и събития или ще се превърне в общество без история, довършено от „цивилизация простряла пипалата си по цялата повърхност на планетата”.

Будилник

Разказвам на студентите за началото на българската политическа карикатура във вестник „Будилник” на Христо Ботев от 1873 г. Вестник за хумор и сатира, както го нарича самият той. Опитвам се да им обясня как често редакторската и издателска работа ти налага необходимостта да пишеш в определен жанр. Идеята е, че след като Ботев обявява публично появата на вестник за политическа сатира, принуден от обстоятелствата, очакванията и липсата на автори, той самият започва да я пише. Просто няма кой друг да го прави толкова добре. Говоря за това как се появяват сатирическите му епитафии в стих и литературнокритическото чистилище на „Защо не съм?”. След което, нещо ме кара да запитам: „Какво означава епитафия?” Насреща - мълчание…
Какво означава истинската самота? Думата е една – неразбиране. Това е онзи момент, в който безмилостно усещаш, че твоите истории, твоите герои, твоите книги, твоите филми, твоите стихотворения са познати единствено на самия теб и на най-близките ти. Че нещо друго се гледа, слуша, чете (дали?!), че „век дохожда и захожда”. Че е по лесно да четеш или препрочиташ за себе си в неповторимото интимно общуване с книгата, отколкото да разказваш и преразказваш. Изпитвали ли сте удоволствие от преразказан филм? Или спомен?!
В редицата на странните съвпадения бе случката, че два дни преди да се случи всичко това, за пореден път се снимах пред епитафия. Не знам защо така се получава. Май нещо като снимка с приятел. През горещия август се снимах с дядо си, а тази ноемврийска събота с Флавий Валенс. Надписът уточнява, че е поживял 60 години, а последната му житейска спирка е Разград, пардон – Абритус. Сега над праха му се е ширнал заводът за антибиотици. From dust to dust! Лечебният прах за здраве, опакован в разтварящите се в тялото ни разноцветни капсули за перорална употреба.
Перорален – тоест, през устата. Ето ти още един латински термин, който Валенс би разбрал без преводач. Ние сме поглъщащите, алчните, вземащите. Ние поглъщаме миналото, без да се замислим за неговата сегашност. За това, че отминалите съдби на хора, години, живот (както е озаглавил своята книга Иля Еренбург) са най-ценният прах, който може да ни излекува от умопомрачителната заблуда, че с нас започва и завършва света. Стига да можем да го вдишаме в спокойната самота на зелените полета, към които сме се запътили всички ние.Ave Valens, Morituri te salutant

Има такъв човек

Десети ноември, 2009-та година. Седим в същата стая. Преди двадесет и осем години от нейния прозорец се опитвах да го зърна, гледайки към отсрещния двор. Знаех, че ще се появи, защото след половин час започваше заседанието на съда. Народът на Народна република България срещу него. Случващото се абсурдно повтаряше онзи популярен тогава виц, в който запитали един къде е домът му и той отвърнал: „Живеех срещу затвора, но сега живея срещу вкъщи.”.
Зелената уазка напомня на катафалка с отворените си задни врати. Аз съм скрит зад пердето и с едно око виждам как от сградата на следствения арест на Трети милиционерски участък в Шумен излизат двама униформени, а помежду тях прегърбен върви той. За първи път в живота си виждам затворнически дрехи. Нямат нищо общо с черно-белите райета от филмите. Зелени на цвят като автомобила с тясна синя лента на гърба. Точно по гръбначния стълб, който малко по-късно ще бъде пречупен от прокурора по делото. Леко се привежда и се качва. Автомобилът тръгва. Аз пък отивам в коридора, сядам все едно ще си връзвам обувките и седя без мисъл в главата си. После с поклащане почвам да я удрям в стената зад мен. Помага. Определено помага…
Ето така безславно и делнично преди три десетилетия приключи неговият дисидентски опит да каже на другите своите трудно намерени истини и опасни прозрения. Никога не съм го питал къде е бил на десети ноември 1989-та година. Пред мен обаче днес е нещо написано от него на онази печатна машина, конфискувана при ареста, заедно със стотиците страници на ръкописите му. Един от многото черно-бели листи, изправили на нокти апарата на държавна сигурност. Имал странната и опасна идея да подписва писмата от името на измисления „Съюз на работниците, изучаващи научния социализъм”. Онези със сивите костюми от ДС очаквали нелегална организация. Ужасът на всяка власт. Преди да го арестуват и докарат на улица „Развигор” в столицата на социалистическата република, го търсили го из цялата страна. Навсякъде, където се получавали писмата му. Адресирал ги не до конкретни хора, а до предприятия, фабрики, заводи. На какво разчитал ли? Ясно на какво. Да бъдат прочетени. От един, двама, трима. Колкото повече, толкова по-добре. По-късно по време на съдебния процес някой от тях били призовани като свидетели. Спомня си показанията на един: „Личеше си, че човекът който ги беше писал, е чел много…” Ех, човече! Не знаеш ли, че който трупа знание, трупа тъга…
Отново поглеждам написаното. По точно ксерокопието. То е направено от самия него през 1999-та година, когато любезно му дали да се запознае с материалите по следствието и делото му. Оригиналът обаче, оригиналът е написан през далечната вече 1979 г. Когато питат нароилите се след 1989-та година български дисиденти: „Къде бяхте на десети ноември 1989-та?”, ми иде да извикам „Вие, ние, къде бяхме през 1979-та?” Какво сте правили, какво сте мислили, как сте виждали бъдещето?”. Далечна работа. Някой не са били още родени, други пък вече не са живи. Минало, бъдеще… Тази сутрин, преди да се срещнем, по телефона той ми казва: „За повечето хора миналото е вчера, настоящето е днес, а бъдещето е утре.” Три дни. Не повече…
Подава ми листа и пита: „Кажи ми! Защо никой не иска да го публикува?”. Отговарям му, че вестниците и хората се интересуват от вълнуващи преживявания, танци и приключения. Че истината често е скучна, че изисква усилие, за да бъде разбрана. Истината е като вината – за лична употреба.
Написаното е озаглавено кратко – „Коментар XII”. Последният тринадесети, написан месец по-късно, коментар бил само в четири екземпляра. И четирите пратил до „братския Съветски съюз”. Написани на руски, те изразявали протеста против влизането на войските на СССР в Афганистан. Първият екземпляр бил с адрес „Политбюро на КПСС”. Сигурно е, че са го получили, защото едно от обвиненията по време на съдебния процес било за „обида на братска социалистическа страна”, осигуряващо година и половина несвобода за размисъл.
Чета внимателно отново дванадесетия коментар. Мисля си, че е било добре тогава, преди тридесет години да го прати някъде зад Стената, зад Желязната завеса. Там, където също останаха изненадани от факта, че Източният блок се срина като домино за броени дни. Поне те да бъдат по-подготвени. Защото ето какво щяха да прочетат:

„КОМЕНТАР XII
Навечерие на икономически и социални катаклизми
Въпреки все още привидната икономическа стабилност и благополучие, въпреки непрекъсващия нито за миг пропаганден шум и обработка на съзнанието, въпреки непрестанните призиви за ударен труд, за постоянно съревнование, за ефективност и икономии, въпреки икономическите кръпки от всякакъв род и вид, дълбоко, бавно и преодолимо назряват икономически и социални катаклизми. Те са породени от обективното развитие на държавно-капиталистическия обществен строй и задълбочени от неразбирането на същността на този строй. От необоснованите идеологически напъни и подли претенции да се представи той за „зрял социализъм” А съществуващата действителност, която ни дава основание за такова нерадостно положение е всъщност следната:
- ниска обществена производителност на труда, която продължава да спада
- растяща безстопанственост и произтичащи от нея масова безотговорност, породени от профанското теоретическо и практическо решаване на въпросите за собствеността и труда
- система на цени и ценообразуване, която замаскира и отлага, но в същото време задълбочава икономическите затруднения
- увеличаване на разхищенията на труд, суровини и материали и унищожаване на природната среда. Хората са по-бедни повече от всякога.
- Икономика, която оперира с неверни отчетни цифри и заблуждава трудещите се
- Непреодолимо нараствате на господстващата непроизводителна класа
- Трагично положение на селското стопанство и селското население
- Комунистически партии, превърнати от управляващата върхушка в свой инструмент
- Разрастваща се от горе надолу корупция и борба за власт, служби и пари
- И не на последно място, разрастващо се световно икономическо общуване”

Ноември 1979 г.

Десет години преди десети ноември. Точно десет…
Държа в ръцете си този кратък и някога взривоопасен текст и си спомням написаното от полския писател Станислав Йежи Лец: „Изпреварилите времето си, трябва да го дочакат в определените за целта места.” Разбирай - лудницата, затвора, гробищата. Той замина да поизчака времето, което предричаше в политическия отряд на Старозагорския затвор. Системата бе внимателна с него. И снизходителна. Сигурно, защото също усещаше наближаващите катаклизми. И те се случиха. Тук обаче става дума за нещо друго. За дисиденството като състояние на духа. За онова самотно занимание да гледаш, виждаш и предупреждаваш. Защото истинските български дисиденти изпитаха с душите си „синдрома на Касандра” – древната пророчица, получавала насмешки и презрение за страховитите си предупреждения. Те изпитаха в душите си истинската самота и останаха с нея завинаги. Не ги видяхме по площадите на промените, по митингите и телевизионните реклами. Те обаче свършиха своята работа. Посяха семето на съмнението в пагубните лъжи и заблуди. Все някой ги чу, без да ги види.
Ноември е месец, в който най-добре е да посадиш дръвче. А в едно новопосадено дръвче има много политика. По този повод авторът на „Приключенията на Гъливер” Джонатан Суифт е написал някога: „Всеки човек, посадил поне едно дръвче е направил много повече от всички политици в света.” Преди два дни двамата с него обикаляхме пет дупки, в които корени ще пуснат три ябълки, една праскова и една череша. Говорихме си за всички тези неща, за които стана дума дотук и той ми каза: „Поне едно нещо искам да се случи. Някой да разбере, че има такъв човек.”
Затова написах всичко това. Има такъв човек. Баща ми…

Pia Fidelis

Протягам ръката си за довиждане. Тя увисва във въздуха, а той стърчи срещу мен. Пръстите на двете му ръце са вкарани в джобовете на изтритите дънки. Краката, обути в груби високи кожени обувки с кръстосани вързалки са разкрачени, изтритото яке е разтворено над карираната риза. Леко се полюлява. Мама му! Забравих, а в продължение на половин час той го каза поне четири пъти: „Сляп съм!”.
Изглежда усетил движението ми, той вади дясната си ръка от джоба. Двете ни ръце описват странен танц – като танцуващи змии. Накрая се срещат. Леко ръкостискане, обръщам се и тръгвам, настигайки групата. Той влиза в къщата, построена от тухли, изпечени преди около 1800 години. Тънки, жълточервеникави тухли. Римски.
Това за змиите сигурно ми щукна от празните люспести сенки на смокове, пръснати тук там между огромните каменни блокове. Есенната влага им е върнала за кратко загубената еластичност. Като в онзи отминал момент, в който гънещото се и напиращо тяло се е освободило от отеснялата люспеста дреха. Никъде другаде змийската кожа не е била толкова естествен нюанс от пейзажа. Никъде другаде…
Беше пил. Вино. В близкото село, отдавна избягало от спомена за призрачния град, имаше сбор. Сергии, въртележки, пищялки и цигани. Трогващо нетрайни неща. Толкова трогващи, че даже прегърнах една дебела и усмихната циганка, която ми бутна в ръцете захарно петле. От щастие. Изкупихме червените и птици с хлапешка щедрост и получих подарък. За да срещна и аз като Емир щастливи цигани…
От сбора сигурно ще да е дошло и виното. Целодневно опиянение в очакване на случайни посетители. Слушатели за неговата Veritas. За повтарящия се разказ. Личният му собствен разказ. За авгурите, изправени в равното поле. За волските впрягове в черния плуг, раздиращ земята в огромен кръст по четирите посоки на света. И после копието забито в средата – в златната среда, центъра, форума, агората, стъпките на civis romani еst, шумът на търговските улици, тропотът на облечените в шини колела, изрязващи улеи по каменните блокове, съсъка на горещия хипокауст, плясъка на баните, смехът на Юлия Домна, сенките на мраморните саркофази, белотата на егейския мрамор, сивото на вълчата кожа, наметната върху раменете на ликторите…
Разказва и леко се поклаща. Заприличва ми на пенсиониран легионер. Сигурно заради издълженото, стройно тяло, дългите крака и кривата винена усмивка. А, да! И защото повтаря няколко пъти: „Сляп съм!” Налудно съчетание на отдавна пуст римски град, бивш агроном, невиждащ като Омир и разказващ с фантазията на древногръцки поет. Пенсиониран легионер от XI Клавдиев легион. Пограничният легион с 400 годишна история. Хулиганите на империята, дисципаджиите, безразсъдно смелите войни изправени с лице към косооките скити от равнините. Знаме с бик и надпис Pia Fidelis (Предан и верен).
След неловкото ръкостискане аз тръгвам. Той пък прави няколко несигурни крачки в обратната посока и влиза в жълточервената къщичка, построена с тухлите от стария град. Вътре сигурно има тясно легло със скърцаща пружина. Като онези легла в караулните помещения, на които лежах преди векове. След минути ще остане сам в град от призраци, полегнали колони и изправени сенки. Странен сляп пазач. Ескурзовод без диплома. Агроном без земя. Омир без Илиада.
Подтичвам след групата и дъвча червените горчиви топчета на глога. Прескачам поредната змийска кожа. После се скривам зад един храст и бележа територията. Като вълк. Притъмнява…

Мила, Крушовицо, ти си земен рай!

Българското възраждане умря, Паисий липсва, пишете нова национална доктрина

Разговорът мина незабелязано, макар и в един от сутрешните блокове на голяма национална телевизия. Нещо от типа „лична история” - две жени бяха довели децата си при водещите, за да се оплачат всички заедно от учителката в селото им. Не си вършела работата както трябва, че даже никак не я вършела. Жените се гневяха на учителката, водещите се дивяха на чутото, а децата се въртяха и с интерес разглеждаха студиото.
Тогава чух изречението. Една от дошлите показа в доказателство на твърденията си за образователния проблем в селото тест, решаван от малките ученици. И рече: „Виждате ли? На въпрос „Коя е нашата родина?” едно от децата отговаря: „Село Крушовица.”
Зяпнах от удивление. Колелото на историята със скърцане спря, цикълът приключи, мандалото хлопна, българското Възраждане умря…
Преди години си бях устроил любопитно занимание. Търсех съвпадения между фрагменти от фундаменталното културологическо изследване „Залезът на Запада” на Освалд Шпенглер и текстове на български възрожденски писатели. Да бъда по точен, не търсех съвпадения, а те ме намираха. Интересно се получаваше. Защото например няма как роденият през 1880 г. световноизвестен немски философ да е чел безвременния стих, внушаващ вечност: „Гора зашуми, вятър повее, Балканът пее хайдушка песен” на Христо Ботев. Не го е чел, а виж какво пише тридесет години по късно: „Шумоленето на гората, чиято магия не е усетил нито един античен поет със загадъчния си въпрос „откъде и накъде”, с потъването на мига във вечното, се намира в дълбока връзка със съдбата, с усета за история и трайност, с грижовната устременост на душата към далечното бъдеще. Едва ли някой по-добре е разбрал и анализирал баладата „Хаджи Димитър” без…да я чете.
Тук обаче идва пак идва ред на случая с ученическия тест от село Крушовица, който забърква странен коктейл от философия на историята, национална идеология и образователни проблеми.
Повестта „Българи от старо време” на Любен Каравелов отдавна е станала основен текст в родната образователна система. Чете се (все по-рядко), предизвиква усмивки (много), а даже преди няколко години съвременния ни театър си спомни за нея и драматизацията и се завъртя по сцените на страната (с Влади Въргала една от ролите). Като взема в ръце тази повест се замислям как и какво точно преподават учителите на своите ученици и всъщност дали знаят, че между страниците и е скрит ключът за краткото и необоримо обяснение за същността на българската национална идея. На представата за народ, нация и държавност. Той е в едно късо изречение, обясняващо житейските разбирания на един от главните герои. Ето го и него: „Дядо Либен обича своето Отечество, но не всичкото, а само Копривщица.” Като човек роден в старото и предмодерно (антично) време, този литературен българин има своята представа за родно и близко на сърцето и душата. Близко – с поглед да го обхванеш. Какво би казал по повод мирогледа на дядо Либен немският философ Освалд Шпенглер. Ами, точно го е казал и даже го е написал: „Родина за античния човек е онова, което той може да обхване с поглед от стените на своя роден град, нищо повече.” (Отново с уточнението, че Шпенглер не е чел повестта от Любен Каравелов)
Ето, в написаното от българския възрожденец и европейския културолог е прорязана дълбоката и съдбоносна граница между архаичност и модерност, между бъдещата идея за голямата и невидима с просто око общност на нацията и остаряващата представа, че родното се намира единствено в семейството и малката територия, която то обитава.
В това се изразява и трудната мисия на българските възрожденци. Да преодолеят тази местна, родова ограниченост и да изградят мостове на разбиране и провиждане към далечни и непознати все още тогава земи. И човекът българин трябва не само да ги провиди, но и да ги усети като близки, свои и родни дори без кракът му никога да стъпи там.
И това „виждане” в далечното може да стане и тогава става единствено чрез писаното слово, чрез книгите и вестниците. Те именно са призвани да възпалят въображението на четящия, да предизвикат в него интерес, любов, състрадание, взаимност към хора, с които никога няма да се срещне и разговаря, но които усеща като едно „друго аз”. Никак не е чудно, че в този смисъл звучи и най-краткото и точно научно определение за национално самосъзнание и нация – Въобразена общност.
Преди 170 години с тази непосилна задача по българските земи се заема образователната система. Трудно е по това време да я наречем система. Тогава българите нямат образователен министър и регионални инспекторати, но имат местни общности с неукротимо желание да строят училища. След паметната 1835 година, когато в Габрово поставят началото на модерното ни образование, със скоростта на грипна епидемия в голям град земите ни се покриват с училища. Именно тази вълна поражда колективното знание, разтварящо границите на родния градец или село и свързващо го с голямата територия на бъдещата българска държава.
Всъщност преговарящите политици около масата на Сан Стефанския договор, очертаващи границите на новата европейска държава са изпреварени от възрожденските писатели. Как иначе да оценим патриотичната карта на Христо Ботев: „Затуй му пее песента на Странджа баир гората, на Ирин-Пирин тревата, меден му кавал приглася от Цариграда до Сръбско, и с ясен ми глас жътварка от Бяло море до Дунав, по Румелийски полета. Ами, това са точните граници на държавата България по географските направления изток-запад, север-юг. По този начин назоваването и научаването на далечни и непознати места и разбирането им като родни и близки изкарват българина от „старото време” на Дядо Либен. Отечеството, Родината вече не са само Копривщица.
И така – до днес. До времето, в което отговорът е станал отново същия. Странно знаменателна някак си е и фонетичната близост на Копривщица на българинът от старото време дядо Либен и Крушовица на малкото момиченце от най-новото време. Връзките отново липсват, националното пространство отново се е разпаднало на малки парчета земя, хората са отново далечни, но вече непознати и нечувстващи се близки. Всъщност има ли българска нация в модерния смисъл на това понятие. Ясно е, че онези училища и онези вестници, които създадоха въобразената общност на българите вече не са същите. Днес селските училища се закриват със скоростта на грипна епидемия в голям град, а вестниците, о, вестниците… Но, млъкни сърце!
Един от спорните въпроси в българската историческа наука, който и до днес получава противоречиви отговори е кога точно приключва националното възраждане. Отговорите варират от неточния – с освобождението на България, през дискусионния – след двете национални катастрофи и края на Първата световна война, до иронично-провокационния – в телевизионното шоу на Слави Трифонов. Ето, че вече имаме най-тъжният и последен отговор. Българското възраждане умря и некрологът му на практика бе написан от едно малко момиче преди дни с отговора: „Нашата родина е село Крушовица!” Не го познавам, но го чувствам близко до сърцето си. Сигурно защото вече аз съм българинът от едно старо, отминаващо време. Няма ги учителите, няма ги вестниците, много неща липсват. Най-обещаващото в цялата история е, че липсите винаги очакват своето запълване. Сантиментално и наивно е да очакваме един нов Паисий Хилендарски точно някъде в момента да пише текст, който ще се превърне в национална доктрина за бъдещото българско време в границите на едно наднационално политическо пространство като Европейския съюз. Но появата на подобен текст просто е задължителна.
Б.А. – В страната в момента има три села, носещи названието Крушовица. Те са в Плевенска, Софийска и Врачанска област, а историята им е прелюбопитна. От гледна точка на днешните български геополитически тенценции всяко едно от тях може да си напише свой собствен химн, в припева на който да се чете: „Мила, Крушовицо, ти си земен рай!”

Среща с майката

„Случайността в края на краищата е просто незнание. Светът е непрозрачен и външността ни заблуждава”
Насим Халеб „Черният лебед”

Човекът просто искал да си построи хотел. Както повечето около него, обладан от идеята, че един собствен хотел може да ти донесе щастие и осмисли живота ти. Повече туристи, повече легла, повече пари. Така прогнозирал живота си той.
Всичко вървяло по план до момента, в който багерът задълбал малко повече. Защо ли? Ами, толкова е просто. По-високият хотел (с повече стаи и легла) трябва да има по-дълбоки основи. Никой преди него не бил задълбавал толкова надолу в нещата. Всъщност някой вече го бил направил. Преди повече от две хилядолетия…

Така на бял свят, на метри от стария пазар в Балчик, Кибела надзърнала от тъмното. Храмът на богинята-майка бил разположен на около стотина метра от морския залив. Сигурно точно там някога за пръв път спрели „гръцките кораби леки”, както ги нарича Омир. В спокойния залив, който сигурно им припомнил малките внезапни заливчета на Егейско и Коринтско море. Такива сме хората – търсим познатото далеч от дома си, разпознаваме го като свое и оставаме при него. Невъзвращенци.
Трудно е да си представиш бялата внушителност на някогашния храм. Дупката между жилищен блок от времето на соца с тото-пункт пред него, кафене с дървени маси и бетонногаражните клетки на недостроения хотел не внушава религиозен мистицизъм. До каменните му плочи стигаш, слизайки по стълба, скована от мургави майстори с пирони между зъбите. Сивата земя се рони, а краката ти леко потреперват.
Миналото величие е в недовършеността. В онази изкусителна способност на мисълта ни да дорисува изчезналата сетивност. Основата на колоната някак се стрелва фантазно нагоре. Прорезът в каменната плоча приютява липсващото дърво на храмовите двери. В мраморния лутерион голи ръце наливат вода. Погледът ти търси по трите стъпала следа от изчезнал римски сандал.

През годините все повече се убеждавам, че необузданото ни желание да изравяме от земята останалото от древните е най-извратената форма на модерното желание да консумираме. Какво, ако не съвременно антропофагство е археологът с четцица, приклекнал до бедрената кост на някогашна жена. („Строен скелет” – пише с усмивка Оскал Уайлд в „Кентървилският призрак”). Или разтрепереният от страст иманяр с ритон, който скоро ще стане част от домашната посуда на богат филистер.
Земята няма да ни каже нищо повече за миналото, колкото и да насилваме недрата и. И нищо не се ражда от това. Миналото мълчи, защото мълчанието е в самите нас…
И докато пиша точно тези редове, разбирам и собствената си неправота. Защото случайната идея за хотела, случайният замах на багера, случайната разходка в септемврийският ден родиха тези случайни редове. Единственото, което ми идва наум тук е онова, което често казвам: „Не гледайте, а виждайте!”. Светът минава твърде близо край нас и неумението да виждаме може да ни отнеме случайния миг.

Е, ние този миг със срещата в храма на богинята-майка го уловихме.
Вземете си го и вие. Но го направете по-бързо. Преди сезона на човешкия крайморски мравуняк. Защото цялото моментно очарование на храма на Кибела в Балчик е в липсата на любопитни туристи. Срещите с историята трябва да се случват на уединени места. На тихо. Гласовете от миналото са шепот в главите ни. Който има уши, нека чува…

Перилото

Прадядо ми бил заможен и уважаван в селото човек. Един от запомнените му недостатъци се изразявал във видимо накуцване. Оттам дошло и прозвището му Димитър Топала (куция). Всички тези качества, събрани заедно сигурно довели и до избирането му за селски кмет преди около век. Не защото местната власт у нас някак си видимо накуцва, а по скоро, защото в достолепно бавното придвижване на един успял да управлява имоти, ниви и голяма фамилия човек сигурно има нещо заслужаващо доверие.
Един от амбициозните планове на прадядо ми бил да построи голяма църква. Старото турско име на село Априлово било Араплар. Така то е споменато и в пътеписите на австрийския пътешественик, картограф (и вероятно правителствен агент на империята) Феликс Каниц, който го описал като плодородна долина от двете страни на река Черни лом. Та, след като турците се изселили след войната от 1877 г., а откъм Тракия и Балкана надошли и го напълнили българи, нуждата от църква станала, както казват днес, обществена необходимост.
Така през 1912 г. през кметуването на дядо ми бил издигнат и осветен храмът „Свети Димитър”. Не знам дали в избирането на този свети патрон имало и някакъв реверанс към селския първенец, но родовата суета ме кара да си мисля, че все пак в цялата тази история има нещо такова.
От друга страна откъм чардака в къщата на прадядо ми имало пряка видимост към църквата, така че всяка сутрин и вечер той ще да е имал възможност да хвърля по един доволен поглед към осъществената си идея.
Мислех си за всичко това през един от летните дни тази година, когато разглеждахме овъглените греди на изгорялата му къща. Горещината на деня сякаш припомняше за пожара, избухнал преди няколко години. Наблизо църквата трептеше в маранята – висока, красива, каменна и празна от дълго време. Въпреки, че днешният кмет е боядисал притвора и грижливо изписал годината на построяването, той също така е заключил всички възможни врати към нея. Знае се, че в много от селските ни църкви от дълго време влизат само и единствено крадци.
Сега селото е пълно с празни къщи. Изглеждат призрачно красиви. По лозите отново висят чепки грозде, дюлите са отрупани с плод, а тук-там от неподдържаните градинки наднича някое болезнено красиво цвете. С весело, разбойническо подсвиркване между дворовете летят косове. Сега това райско изобилие е само за тях.
Вървим покрай тревясалите огради и сякаш всеки момент очаквам на някой от чардаците да се появи познато лице, за да се усетя отново по къси панталони, сандали и сторена пакост, за която само аз си знам.
Сигурно и затова толкова обичам чардака на къщата, построена от другия ми прадядо - Продан. Никога не съм виждал лицето му там, освен на една стара, стара снимка. Оттук обаче се научих да виждам света – такъв какъвто го има и такъв, какъвто никога не е. Видимият свят бе в красивата зеленина на отсрещният склон, изпъстрен с белите петна на къщи, женски забрадки и прелитащи гълъби. В нощното небе на звезди и момчешки мечти.
Невидимият се случваше през книгите, които разстилах на леглото край мен. Случвало се е на ден да изчитам по десетина, а селският библиотекар с учудена усмивка през очилата си ме срещаше отново в прохладния полумрак на читалището.
Любимото ми място на този чардак бе дървеното перило. Ако леко се наведеш и се подпреш на него с ръце, усещаш под дланите си лекото му драскане. Стогодишното дърво е като кожата на митично същество – тъмнокавява, груба и леко топла. Представете си, че го докосвате в дъждовна, изпълнена със светкавици нощ. Нещо като пътуване през мрака на времето и пространството е това усещане.
Като дете ми забраняваха да го прескачам, защото излизах на една малка открита площадка, от която според дълбокото убеждение на милите ми маминка (така казваме на бабите си) и дядо можех да падна направо върху главата си. Разбира се, аз постоянно прескачах перилото – насам-натам, насам-натам. Е, не паднах и главата ми засега все още е здрава и цяла, но вече убедено си мисля, че това перило е един от вододелите в живота ми. Отсам – чардакът и детството ми. Оттам – напечената от слънцето площадка и неочакваните опасности, дебнещи ни извън къщите, от които тръгваме към живота.
Къде тръгна този разказ, къде отиде?! С него исках само да кажа, че от дъното на сърцето си обичам хората, които са дали живот на тези, които са ни дали живот. И са оставили след себе си църкви и къщи, които не бива да остават празни и да изчезват в маранята на някое бъдещо лято.