вторник, 27 октомври 2009 г.

Pia Fidelis




Протягам ръката си за довиждане. Тя увисва във въздуха, а той стърчи срещу мен. Пръстите на двете му ръце са вкарани в джобовете на изтритите дънки. Краката, обути в груби високи кожени обувки с кръстосани вързалки са разкрачени, изтритото яке е разтворено над карираната риза. Леко се полюлява. Мама му! Забравих, а в продължение на половин час той го каза поне четири пъти: „Сляп съм!”.
Изглежда усетил движението ми, той вади дясната си ръка от джоба. Двете ни ръце описват странен танц – като танцуващи змии. Накрая се срещат. Леко ръкостискане, обръщам се и тръгвам, настигайки групата. Той влиза в къщата, построена от тухли, изпечени преди около 1800 години. Тънки, жълточервеникави тухли. Римски.
Това за змиите сигурно ми щукна от празните люспести сенки на смокове, пръснати тук там между огромните каменни блокове. Есенната влага им е върнала за кратко загубената еластичност. Като в онзи отминал момент, в който гънещото се и напиращо тяло се е освободило от отеснялата люспеста дреха. Никъде другаде змийската кожа не е била толкова естествен нюанс от пейзажа. Никъде другаде…
Беше пил. Вино. В близкото село, отдавна избягало от спомена за призрачния град, имаше сбор. Сергии, въртележки, пищялки и цигани. Трогващо нетрайни неща. Толкова трогващи, че даже прегърнах една дебела и усмихната циганка, която ми бутна в ръцете захарно петле. От щастие. Изкупихме червените и птици с хлапешка щедрост и получих подарък. За да срещна и аз като Емир щастливи цигани…
От сбора сигурно ще да е дошло и виното. Целодневно опиянение в очакване на случайни посетители. Слушатели за неговата Veritas. За повтарящия се разказ. Личният му собствен разказ. За авгурите, изправени в равното поле. За волските впрягове в черния плуг, раздиращ земята в огромен кръст по четирите посоки на света. И после копието забито в средата – в златната среда, центъра, форума, агората, стъпките на civis romani еst, шумът на търговските улици, тропотът на облечените в шини колела, изрязващи улеи по каменните блокове, съсъка на горещия хипокауст, плясъка на баните, смехът на Юлия Домна, сенките на мраморните саркофази, белотата на егейския мрамор, сивото на вълчата кожа, наметната върху раменете на ликторите…
Разказва и леко се поклаща. Заприличва ми на пенсиониран легионер. Сигурно заради издълженото, стройно тяло, дългите крака и кривата винена усмивка. А, да! И защото повтаря няколко пъти: „Сляп съм!” Налудно съчетание на отдавна пуст римски град, бивш агроном, невиждащ като Омир и разказващ с фантазията на древногръцки поет. Пенсиониран легионер от XI Клавдиев легион. Пограничният легион с 400 годишна история. Хулиганите на империята, дисципаджиите, безразсъдно смелите войни изправени с лице към косооките скити от равнините. Знаме с бик и надпис Pia Fidelis (Предан и верен).
След неловкото ръкостискане аз тръгвам. Той пък прави няколко несигурни крачки в обратната посока и влиза в жълточервената къщичка, построена с тухлите от стария град. Вътре сигурно има тясно легло със скърцаща пружина. Като онези легла в караулните помещения, на които лежах преди векове. След минути ще остане сам в град от призраци, полегнали колони и изправени сенки. Странен сляп пазач. Ескурзовод без диплома. Агроном без земя. Омир без Илиада.
Подтичвам след групата и дъвча червените горчиви топчета на глога. Прескачам поредната змийска кожа. После се скривам зад един храст и бележа територията. Като вълк. Притъмнява…

Няма коментари:

Публикуване на коментар