На изображенията: Вавилонската кула на Питър Брьогел и постмодернистична игра със знаци на глобални марки, изобразяваща вятърните мелници на Дон Кихот. Прозорец на мелницата е „Майкрософт”. Е, не съм ли прав!!!
В полето на хипотезите лежи отговорът на въпроса какво би се случило, ако в битката при Лепанто през 1571 г. Сервантес бе изгубил другата си ръка. Но и отсъстващата лява сигурно е изиграла своето предназначение на принципа, че еднорък човек компенсира липсата на единия от крайниците си, натоварвайки повече останалия съхранен. А пък и житейските перспективи пред човек в началото на 16-ти век с една единствена дясна ръка не предполага богат избор от житейски активности, но сред тях една от възможните е писането.
Така или иначе в рамките на десет години от 1605-та до 1615 г. под дясната ръка на Сервантес се ражда роман, който още с отпечатването си отправя множество предизвикателства към търсенето на исторически аналогии в полето на културните феномени от различни епохи. Само две седмици след блестящия дебют на оригинала на „Дон Кихот” в Мадрид се появяват три пиратски копия на романа.
От този момент попълзновенията върху този текста му са неизброими, както и определенията за него, вариращи от школското „сатира на рицарските романи” до унамуновското (б.а. – Мигел де Унамуно) „душата на Испания” – и двете безкрайно категорични, за да бъдат верни.
Както и да е, странно обаче незабелязана и подценявана остава истинската очевидна и очевадна причина за случилото се с героя на Сервантес, макар тя изрично да е подчертана в началото на романа – „героят губи разсъдъка си от безразборно четене”. Ако се бе вгледал по-внимателно в тази очевидност Алвин Тофлър едва ли би твърдял толкова убедено, че третата вълна на революцията в сферата на информационните технологии е съвременен феномен на постиндустриалното общество, а не е вече нещо случило се и поради тази причина добре забравено.
Според Робер Фосие („Обикновеният човек през Средновековието) понятието стрес започва да се употребява в съвременния си смисъл за пръв път след 1953 г., но през Средновековието и след това церебралната астения – тази съвкупност от безпокойство, парализа, фрустрация и умора – е била оценявана повече от гледна точка на проявите на отпадналост и бездейност, а не толкова от други нейни симптоми – шумност, неспокойствие, прекомерна активност. Симптоматиката на личностната хиперактивност при „рицаря на печалния образ” ни отправя повече към пренебрегваните от онова отминало време белези на липсващия като понятие „стрес”.
Работата е там, че „лудостта от безразборното четене” като характерология на един литературен персонаж е всъщност метафоричната крайна точка на глобален (доколкото по това време под свят се разбира Европа) процес, развиващ се на територията на стария континент на границите на средните векове и времето след появата на книгопечатането. Това е дълбока криза на индивидуалното съзнание, породено от един разпадащ се цялостен свят, в който индивидуалната съдба на ефимерното човешко създание е заплашена от всички посоки – чумните епидемии, настъплението на полумесеца, продължаващата фрагментация на християнското единство – религиозните войни от епохата на Реформацията и Контрареформацията. Епоха, белязана от скептицизма на Монтен, за който Исак Паси пише: „Може би през Вартоломеевата нощ той не е написал нито един от своите опити, но Вартоломеевата нощ присъства във всичките му опити”.
Неслучайно 16-ти век преоткрива отдавна обесения или умрял от глад Франсоа Вийон и по-точно неговите „Балада за обратните истини” и „Пословична балада” – два поетически текста, в които присъства парадоксалното провиждане, че утвърдените и канонични представи за обществените взаимоотношения и прости човешки истини, мъдрости и прозрения не струват и едно су. През същия този „Сервантесов” век в творчеството на стария Питър Брьогел ще се появят платната „Пословици”, „Притча за слепците”, „Триумфът на смъртта” и други, в които сюжетът за преходността на човешкия живот и лъжовната стойност на уж вековечните истини ще бъдат водеща тема.
Това столетие е белязано от монтеновски скептицизъм, брьогеловска фрагментарност и разрастващото се море на печатните книги. Това е истински взрив на свръхнова информационна технология, от която се ражда галактиката на Гутенберг. Едва ли днес можем да оценим менталните последици за хората от това време. Това изобилие от фиксирано върху напечатания лист слово изглежда обаче придобива размерите на сериозна заплаха за индивидуалното човешко съзнание, сравнима по последствията си само с чумните епидемии.
Търсенията и откритията на човешкия дух винаги са били възприемани като проява на един от седемте гряха – гордостта. И затова винаги са били гледани и оценявани с консервативно подозрение. Ето защо тогава от дълбините на библейското минало в европейското изкуство и литература ще изплува призракът на Вавилонската кула – метафора на човешката гордост и последвалото наказание – объркването на езиците и последвалото от това неразбиране.
Вавилонската кула ще се появи отново под четката на Брьогел, но и като несръчна илюстрация на страниците на един странно пренебрегван, но според мен може би най-знаков текст на тази епоха – „Лабиринтът на света и раят на сърцето” (1623 г.) от Ян Амос Коменски.
Вавилонската кула носи в себе си представата за неконтролируемата множественост на думите и породеното от това тяхно неразбиране. За 16-ти век тя е симптоматичен художествен образ на изчезналия познат, обозрим и разбираем текстови канон, носещ и даващ обозрим корпус от истини. Кулата е образ на монументалната недовършеност на новия текстови проект. Вавилонската кула е песимистичната реакция на европейското изкуство от последиците на „информационния взрив”, последвал навлизането на новата информационна технология – книгопечатането. Лавинообразното натрупване на текстове с необозримо разнообразно съдържание – от идеологически и религиозни манифести до поетически книги и романи – всъщност всичко онова, което е светът на печатната книга и днес – води до усещането за обърканост и безизходица. Липсва корпусът на „правилните книги”, необходимото четиво, което прави читателя социално адаптивен, носи необходимото за нормалното живеене знание, истини и преодолява разяждащото съмнение.
Именно това дава основание да погледнем отново програмното присъствие сред тази текстова безбрежност на „Лабиринтът на света и раят на сърцето”. Неслучайно нейният автор ще бъде сочен като един от създателите на принципите на образователната система, издържали в определена степен до наши дни. Разделен в две части този текст е в началото класическа антиутопия, а после моралнотеологически трактат, написан в духа на късната Реформация. Идеята за екзстенциалната обърканост на човека е поставена под знака на Лабиринта – пространството на безпосочното и в този смисъл безсмислено пътуване. Представата за света като лабиринт – къси, нелогично свързани фрагменти от кривуличещ път – кореспондират с визуалната фрагментарност при Платната на Йеронимус Бош и Питър Брьогел. Това е свят, в който Божият син отсъства, защото: „Аз съм пътят и истината и живота” се е трансформирало в усещането за „Аз и моят живот сме в лабиринта на лъжите.” А какво са лъжите, заблудите, ако не необозрима множественост на факти, текстове, които не могат да бъдат аксеологически подредени и осмислени.
И никак не е странно, че именно в рамките на един човешки живот авторът на „Лабиринтът на света” ще насочи своите усилия към създаването на стройна система, подреждаща знанието, разграничаваща фактите на полезни и безполезни, насочваща се към дидактични истини, даващи възможност за социална приложимост на усвоилия ги човек. Днес някак си забравяме, че етимологията на понятието образование в своето глобално звучене е свързано с метафората на Лабиринта. Еducation идва от латинското e – (из) и duco – (водя), тоест извеждам. Образованието всъщност е призвано да изведе човека от лабиринта на заблудите и лъжите и лутането, където той изначално е попаднал.
Резултат от това усилие е появата по принцип на най-каноничната книга за всички времена – учебника. Компендиум от знания, които унифицират усвоилите ги в един социален континуитет. Оказва се, че след столетия на насилие, след 17-ти век гаранция за обществения стабилитет и личностна сигурност ще бъде точно формиращата се образователна система. Ситуация формулирана точно от Ърнест Гелнър в извода, че: „Не палачът, а учителят е гаранция за стабилитета на едно общество.” Тази смущаваща на пръв поглед приравненост на болезнено наказващото насилие и мекото насилие на институционалната принуда доказва властта на каноничното знание. То създава нормите, вкарвайки в тях личностното множество, което ги усвоява и прилага. Така палачът остава без работа или поне работата му е само с отклонилите се или съзнателно неусвояващи нормите на поведение.
Но човекът от Ла Манча е роден твърде рано за всичко това. Той всъщност умира (според текста на романа) в момент, в който Ян Амос Коменски е на 23 години. Умира в състояние, което бихме определили с познатите от Средновековието симптоми – langor, stupor, indolentia (униние, вцепененост, инертност) – синдроми на постравматичен стрес. До този момент обаче той е преминал през всички въобразени светове, породени от „безразборното четене” на неканонични, практически неприложими текстове. Те обаче са породили въображаемите светове на едно друго живеене. Има нещо симптоматично в това, че едно от първите есета на Мишел дьо Монтен е озаглавено „За силата на въображението”, а мотото на латински гласи „Силното въображение поражда случая”. Жертва и създание на информационния стрес, потопен в море от текстове, Дон Кихот заживява във въображаеми (днес бихме ги нарекли – виртуални), паралелни на своите съвременници светове. И понеже в началото на тези редове стана дума за културно-исторически аналогии, нека се опитаме да ги видим.
През тази година световната мрежа навърши четири десетилетия от своето създаване. Няма да бъде пресилено обаче, ако кажем, че от технологична иновация интернет се превърна в глобална информационна технология в последните две десетилетия. Този факт учудващо съвпадна с фундаментални промени в геополитиката – разпада на блоковото противопоставяне Изток - Запад, залезът на тоталитарните политически системи в световен мащаб, нарастващото напрежение по оста Ислям – Християнство. Ситуацията странно напомня историческата епоха на границите на 16-ти и 17-ти век, за която стана дума по горе. Фрагментиране на представите за организацията и подредбата на света – политически разпад на многонационални държави, изчезването на фундаментални идеологии, властвали в съзнанието на общества в продължение на столетие, страх от пандемии, религиозни конфликти с глобален характер, нарастващ скептицизъм по отношение на индивидуалната човешка съдба. И всички тези процеси са не само паралелни, но и интензифицирани и задълбочени от навлизането на новата информационна технология. Това, което тя видимо предлага е единствено възможността за „безразборното четене”. Представата за океана от достъпна и несистематизирана информация по странен начин прокарва още един паралел – ако за 17-ти век това е образът на Лабиринта, то сега това е името на Мрежата (разбирана не като мрежово свързване на ПС-та), а като мрежата на паяк, в която невидима заплаха дебне заблудилата се любопитна муха. Безименни обаче остават новите „дон кихотовци” на безразборното и неинституционало контролирано четене. Те водят своите битки с великани под формата на компютърни игри-сражения. Те търсят своята Дулсинея в сайтове за запознанства и много често красивата девойка от мечтите им се оказва застаряваща домакиня с наднормено тегло. Те управляват острови и държави в ситуационни игри-стратегии. Та водят своя виртуален-друг живот – резултат от взрива на една нова информационна технология и потапянето си в нейните текстове-изкушения. Това е поколение, което е загубило ориентир към канона, просто защото класическият канон, разбиран като свод от обществено значими, социално и културно приложими и адекватни на историческата ситуация текстове - формиращ се по законите на петвековно съществуване си отива. Той изчезва бързо заедно с изградилата го и опитомила информационна технология (печатането) и съотвестващите му властови институции (образователни, политически, религиозни). Скоростите на „качване” и „сваляне” на информация. Скоростите на обмен и актуализиране на информация са такива, че на дневен ред е въпросът: „Възможно ли е изобщо бъдещо съществуване на текстови канон?” Засега отговорът е: „По скоро не!”. Плахи опити в това отношение са усъвършенстването на браузърите, проекти от рода на Уикипедия, глобални информационни и образователни сайтове, глобални интернет-медии.
В своето „Изследване на историята” Арнълд Тойнби разсъждава по повод сходното влияние върху човешките общества на степта и морето: „Повърхностите на степта и морето са сходни по това, че допускат човека само като временен пътник или временно пребиваващ гост. Не му предлагат никъде по просторната си площ – освен на острови или оазиси – място, където да заседне. И двете предлагат по-големи удобства за пътуване и транспортиране, отколкото тези части на Земята, където човекът е свикнал да прави траен дом, но и двете изискват като наказание за преминаването през тях постоянно да се движиш или пък да се махнеш от тях и да отидеш на някой от островите, които ги обграждат.” Този цитат е свързан с културата на номадските общества – един термин, който по особен начин придоби актуалност в края на изминалото столетие. Защото сега сме във времето на новите номади, а към степта и морето неуловимо се присъедини невидимото пространство на информационната пустош-степ-океан на Интернет. Тойнби продължава: „Номадството е в основата си общество без история. Веднъж поела по ежегодните си маршрути, номадската орда се върти в тях и може да продължи така вечно.” Странно е, че Тойнби предрича гибелта на класическото номадство, „довършено от западната цивилизация, простряла пипалата си по цялата повърхност на планетата”. Но ако тази гибел е по отношение на реалното пространство на степта и морето, то философът на историята Арнълд Тойнби едва ли е предвиждал, че същата тази западна цивилизация ще конструира едно ново виртуално пространство-степ, в което самата тя ще закръжи в номадски ритъм. И предизвикателството тук е, че номадските цивилизации по принцип спират развитието си, увлечени в ритмичното си движение през монотонното пространство.
Предизвикателството днес е дали човечеството в епохата на Мрежата ще намери или създаде „някои от островите„ сред дълбокото море от информация и равната степ на безсмислените факти и събития или ще се превърне в общество без история, довършено от „цивилизация простряла пипалата си по цялата повърхност на планетата”.
В полето на хипотезите лежи отговорът на въпроса какво би се случило, ако в битката при Лепанто през 1571 г. Сервантес бе изгубил другата си ръка. Но и отсъстващата лява сигурно е изиграла своето предназначение на принципа, че еднорък човек компенсира липсата на единия от крайниците си, натоварвайки повече останалия съхранен. А пък и житейските перспективи пред човек в началото на 16-ти век с една единствена дясна ръка не предполага богат избор от житейски активности, но сред тях една от възможните е писането.
Така или иначе в рамките на десет години от 1605-та до 1615 г. под дясната ръка на Сервантес се ражда роман, който още с отпечатването си отправя множество предизвикателства към търсенето на исторически аналогии в полето на културните феномени от различни епохи. Само две седмици след блестящия дебют на оригинала на „Дон Кихот” в Мадрид се появяват три пиратски копия на романа.
От този момент попълзновенията върху този текста му са неизброими, както и определенията за него, вариращи от школското „сатира на рицарските романи” до унамуновското (б.а. – Мигел де Унамуно) „душата на Испания” – и двете безкрайно категорични, за да бъдат верни.
Както и да е, странно обаче незабелязана и подценявана остава истинската очевидна и очевадна причина за случилото се с героя на Сервантес, макар тя изрично да е подчертана в началото на романа – „героят губи разсъдъка си от безразборно четене”. Ако се бе вгледал по-внимателно в тази очевидност Алвин Тофлър едва ли би твърдял толкова убедено, че третата вълна на революцията в сферата на информационните технологии е съвременен феномен на постиндустриалното общество, а не е вече нещо случило се и поради тази причина добре забравено.
Според Робер Фосие („Обикновеният човек през Средновековието) понятието стрес започва да се употребява в съвременния си смисъл за пръв път след 1953 г., но през Средновековието и след това церебралната астения – тази съвкупност от безпокойство, парализа, фрустрация и умора – е била оценявана повече от гледна точка на проявите на отпадналост и бездейност, а не толкова от други нейни симптоми – шумност, неспокойствие, прекомерна активност. Симптоматиката на личностната хиперактивност при „рицаря на печалния образ” ни отправя повече към пренебрегваните от онова отминало време белези на липсващия като понятие „стрес”.
Работата е там, че „лудостта от безразборното четене” като характерология на един литературен персонаж е всъщност метафоричната крайна точка на глобален (доколкото по това време под свят се разбира Европа) процес, развиващ се на територията на стария континент на границите на средните векове и времето след появата на книгопечатането. Това е дълбока криза на индивидуалното съзнание, породено от един разпадащ се цялостен свят, в който индивидуалната съдба на ефимерното човешко създание е заплашена от всички посоки – чумните епидемии, настъплението на полумесеца, продължаващата фрагментация на християнското единство – религиозните войни от епохата на Реформацията и Контрареформацията. Епоха, белязана от скептицизма на Монтен, за който Исак Паси пише: „Може би през Вартоломеевата нощ той не е написал нито един от своите опити, но Вартоломеевата нощ присъства във всичките му опити”.
Неслучайно 16-ти век преоткрива отдавна обесения или умрял от глад Франсоа Вийон и по-точно неговите „Балада за обратните истини” и „Пословична балада” – два поетически текста, в които присъства парадоксалното провиждане, че утвърдените и канонични представи за обществените взаимоотношения и прости човешки истини, мъдрости и прозрения не струват и едно су. През същия този „Сервантесов” век в творчеството на стария Питър Брьогел ще се появят платната „Пословици”, „Притча за слепците”, „Триумфът на смъртта” и други, в които сюжетът за преходността на човешкия живот и лъжовната стойност на уж вековечните истини ще бъдат водеща тема.
Това столетие е белязано от монтеновски скептицизъм, брьогеловска фрагментарност и разрастващото се море на печатните книги. Това е истински взрив на свръхнова информационна технология, от която се ражда галактиката на Гутенберг. Едва ли днес можем да оценим менталните последици за хората от това време. Това изобилие от фиксирано върху напечатания лист слово изглежда обаче придобива размерите на сериозна заплаха за индивидуалното човешко съзнание, сравнима по последствията си само с чумните епидемии.
Търсенията и откритията на човешкия дух винаги са били възприемани като проява на един от седемте гряха – гордостта. И затова винаги са били гледани и оценявани с консервативно подозрение. Ето защо тогава от дълбините на библейското минало в европейското изкуство и литература ще изплува призракът на Вавилонската кула – метафора на човешката гордост и последвалото наказание – объркването на езиците и последвалото от това неразбиране.
Вавилонската кула ще се появи отново под четката на Брьогел, но и като несръчна илюстрация на страниците на един странно пренебрегван, но според мен може би най-знаков текст на тази епоха – „Лабиринтът на света и раят на сърцето” (1623 г.) от Ян Амос Коменски.
Вавилонската кула носи в себе си представата за неконтролируемата множественост на думите и породеното от това тяхно неразбиране. За 16-ти век тя е симптоматичен художествен образ на изчезналия познат, обозрим и разбираем текстови канон, носещ и даващ обозрим корпус от истини. Кулата е образ на монументалната недовършеност на новия текстови проект. Вавилонската кула е песимистичната реакция на европейското изкуство от последиците на „информационния взрив”, последвал навлизането на новата информационна технология – книгопечатането. Лавинообразното натрупване на текстове с необозримо разнообразно съдържание – от идеологически и религиозни манифести до поетически книги и романи – всъщност всичко онова, което е светът на печатната книга и днес – води до усещането за обърканост и безизходица. Липсва корпусът на „правилните книги”, необходимото четиво, което прави читателя социално адаптивен, носи необходимото за нормалното живеене знание, истини и преодолява разяждащото съмнение.
Именно това дава основание да погледнем отново програмното присъствие сред тази текстова безбрежност на „Лабиринтът на света и раят на сърцето”. Неслучайно нейният автор ще бъде сочен като един от създателите на принципите на образователната система, издържали в определена степен до наши дни. Разделен в две части този текст е в началото класическа антиутопия, а после моралнотеологически трактат, написан в духа на късната Реформация. Идеята за екзстенциалната обърканост на човека е поставена под знака на Лабиринта – пространството на безпосочното и в този смисъл безсмислено пътуване. Представата за света като лабиринт – къси, нелогично свързани фрагменти от кривуличещ път – кореспондират с визуалната фрагментарност при Платната на Йеронимус Бош и Питър Брьогел. Това е свят, в който Божият син отсъства, защото: „Аз съм пътят и истината и живота” се е трансформирало в усещането за „Аз и моят живот сме в лабиринта на лъжите.” А какво са лъжите, заблудите, ако не необозрима множественост на факти, текстове, които не могат да бъдат аксеологически подредени и осмислени.
И никак не е странно, че именно в рамките на един човешки живот авторът на „Лабиринтът на света” ще насочи своите усилия към създаването на стройна система, подреждаща знанието, разграничаваща фактите на полезни и безполезни, насочваща се към дидактични истини, даващи възможност за социална приложимост на усвоилия ги човек. Днес някак си забравяме, че етимологията на понятието образование в своето глобално звучене е свързано с метафората на Лабиринта. Еducation идва от латинското e – (из) и duco – (водя), тоест извеждам. Образованието всъщност е призвано да изведе човека от лабиринта на заблудите и лъжите и лутането, където той изначално е попаднал.
Резултат от това усилие е появата по принцип на най-каноничната книга за всички времена – учебника. Компендиум от знания, които унифицират усвоилите ги в един социален континуитет. Оказва се, че след столетия на насилие, след 17-ти век гаранция за обществения стабилитет и личностна сигурност ще бъде точно формиращата се образователна система. Ситуация формулирана точно от Ърнест Гелнър в извода, че: „Не палачът, а учителят е гаранция за стабилитета на едно общество.” Тази смущаваща на пръв поглед приравненост на болезнено наказващото насилие и мекото насилие на институционалната принуда доказва властта на каноничното знание. То създава нормите, вкарвайки в тях личностното множество, което ги усвоява и прилага. Така палачът остава без работа или поне работата му е само с отклонилите се или съзнателно неусвояващи нормите на поведение.
Но човекът от Ла Манча е роден твърде рано за всичко това. Той всъщност умира (според текста на романа) в момент, в който Ян Амос Коменски е на 23 години. Умира в състояние, което бихме определили с познатите от Средновековието симптоми – langor, stupor, indolentia (униние, вцепененост, инертност) – синдроми на постравматичен стрес. До този момент обаче той е преминал през всички въобразени светове, породени от „безразборното четене” на неканонични, практически неприложими текстове. Те обаче са породили въображаемите светове на едно друго живеене. Има нещо симптоматично в това, че едно от първите есета на Мишел дьо Монтен е озаглавено „За силата на въображението”, а мотото на латински гласи „Силното въображение поражда случая”. Жертва и създание на информационния стрес, потопен в море от текстове, Дон Кихот заживява във въображаеми (днес бихме ги нарекли – виртуални), паралелни на своите съвременници светове. И понеже в началото на тези редове стана дума за културно-исторически аналогии, нека се опитаме да ги видим.
През тази година световната мрежа навърши четири десетилетия от своето създаване. Няма да бъде пресилено обаче, ако кажем, че от технологична иновация интернет се превърна в глобална информационна технология в последните две десетилетия. Този факт учудващо съвпадна с фундаментални промени в геополитиката – разпада на блоковото противопоставяне Изток - Запад, залезът на тоталитарните политически системи в световен мащаб, нарастващото напрежение по оста Ислям – Християнство. Ситуацията странно напомня историческата епоха на границите на 16-ти и 17-ти век, за която стана дума по горе. Фрагментиране на представите за организацията и подредбата на света – политически разпад на многонационални държави, изчезването на фундаментални идеологии, властвали в съзнанието на общества в продължение на столетие, страх от пандемии, религиозни конфликти с глобален характер, нарастващ скептицизъм по отношение на индивидуалната човешка съдба. И всички тези процеси са не само паралелни, но и интензифицирани и задълбочени от навлизането на новата информационна технология. Това, което тя видимо предлага е единствено възможността за „безразборното четене”. Представата за океана от достъпна и несистематизирана информация по странен начин прокарва още един паралел – ако за 17-ти век това е образът на Лабиринта, то сега това е името на Мрежата (разбирана не като мрежово свързване на ПС-та), а като мрежата на паяк, в която невидима заплаха дебне заблудилата се любопитна муха. Безименни обаче остават новите „дон кихотовци” на безразборното и неинституционало контролирано четене. Те водят своите битки с великани под формата на компютърни игри-сражения. Те търсят своята Дулсинея в сайтове за запознанства и много често красивата девойка от мечтите им се оказва застаряваща домакиня с наднормено тегло. Те управляват острови и държави в ситуационни игри-стратегии. Та водят своя виртуален-друг живот – резултат от взрива на една нова информационна технология и потапянето си в нейните текстове-изкушения. Това е поколение, което е загубило ориентир към канона, просто защото класическият канон, разбиран като свод от обществено значими, социално и културно приложими и адекватни на историческата ситуация текстове - формиращ се по законите на петвековно съществуване си отива. Той изчезва бързо заедно с изградилата го и опитомила информационна технология (печатането) и съотвестващите му властови институции (образователни, политически, религиозни). Скоростите на „качване” и „сваляне” на информация. Скоростите на обмен и актуализиране на информация са такива, че на дневен ред е въпросът: „Възможно ли е изобщо бъдещо съществуване на текстови канон?” Засега отговорът е: „По скоро не!”. Плахи опити в това отношение са усъвършенстването на браузърите, проекти от рода на Уикипедия, глобални информационни и образователни сайтове, глобални интернет-медии.
В своето „Изследване на историята” Арнълд Тойнби разсъждава по повод сходното влияние върху човешките общества на степта и морето: „Повърхностите на степта и морето са сходни по това, че допускат човека само като временен пътник или временно пребиваващ гост. Не му предлагат никъде по просторната си площ – освен на острови или оазиси – място, където да заседне. И двете предлагат по-големи удобства за пътуване и транспортиране, отколкото тези части на Земята, където човекът е свикнал да прави траен дом, но и двете изискват като наказание за преминаването през тях постоянно да се движиш или пък да се махнеш от тях и да отидеш на някой от островите, които ги обграждат.” Този цитат е свързан с културата на номадските общества – един термин, който по особен начин придоби актуалност в края на изминалото столетие. Защото сега сме във времето на новите номади, а към степта и морето неуловимо се присъедини невидимото пространство на информационната пустош-степ-океан на Интернет. Тойнби продължава: „Номадството е в основата си общество без история. Веднъж поела по ежегодните си маршрути, номадската орда се върти в тях и може да продължи така вечно.” Странно е, че Тойнби предрича гибелта на класическото номадство, „довършено от западната цивилизация, простряла пипалата си по цялата повърхност на планетата”. Но ако тази гибел е по отношение на реалното пространство на степта и морето, то философът на историята Арнълд Тойнби едва ли е предвиждал, че същата тази западна цивилизация ще конструира едно ново виртуално пространство-степ, в което самата тя ще закръжи в номадски ритъм. И предизвикателството тук е, че номадските цивилизации по принцип спират развитието си, увлечени в ритмичното си движение през монотонното пространство.
Предизвикателството днес е дали човечеството в епохата на Мрежата ще намери или създаде „някои от островите„ сред дълбокото море от информация и равната степ на безсмислените факти и събития или ще се превърне в общество без история, довършено от „цивилизация простряла пипалата си по цялата повърхност на планетата”.
Няма коментари:
Публикуване на коментар