Истанбулски пленници

На снимката: Подземията на Йерибатан (Потъналият дворец) в центъра на Истанбул. Някои беше казал, че в тъмнината на човешкото подсъзнание дреме страховитата красота на желанията. Като коридорите на подземния Град...

То седи на тротоара  и плаче. Със ситни като самото него похлипвания. Безутешно и отчаяно. Пред него са разхвърляни десетина пакетчета с хартиени кърпички, които точно в този момент не са нужни на никого в многомилионния Истанбул. Освен може би на него, но малките мръсни пръстчета никога няма да разкъсат ароматизираното пакетче утеха с цена десетина куруша. То е Малкият салфеткопродавач от Града на градовете, разтворил щедрите си пазви на два континента за щастливите в живота. Салфетките са несготвената му вечеря – улицата неговият затвор.

Но то не е само и никога няма да бъде само в съдбата си. В този град всички са пленници, защото той те пленява завинаги. От него излизане няма. Независимо дали си византийски император, отровен от сина си или престолонаследник, удушен от баща си. Или може би бъдещ султан, очакващ в „Кафеза” времето, в което собствената ти тугра ще заблести в зелените овали на джамии и дворци. Така както настоящият султан е пленник на тежкия протокол и страха от сладката отрова на заговора.

Страхът ражда и създава внушителната красота на великолепието. Страхът от забравата изправя гръб в сводовете на „Света София”. Страхът от жаждата се гмурва в тъмната влага на „Йерибатан”, подпирайки тъмата с белите пръсти на стотици мраморни колони. Страхът вдига страховитите крепостни стени и издига високи порти – портата на закона, портата на поздрава и портата на щастието – между теб и другите. Колко истина, нали – чак зад третата порта е щастието, далеч от шума на люшкащата се по мегданите тълпа.

А тя, тълпата е пленена от сладост, упойващи аромати на треви и подправки, месо и риба, тъмночервени като кръв нарове и светложълти като тяло на еврейка пъпеши. Човешките тела на Египетския пазар са преплетени, притискащи се, търкащи се едно в друго, като босфорски сафрид, хванат в мрежите на желанията. По-нататък сводовете на Покрития пазар улавят своите пленници, привлечени вътре от възхитителния блясък на злато и сребро, коприна, седеф и морска пяна. И те, като рибен пасаж в лабиринта на морски талян, следват хаотичната логика на множеството. И сам не разбираш, че тръгваш надясно, защото някъде далеч – на другия край на Капалъ чарши – забулена в черно фигура е свила в коридора наляво.

В Истанбул разгулното излишество пленява всичко край себе си. Пенестите следи на корабите в Златния рог, златото в залеза на минаретата, невидените герои от телевизионни сериали, минали току що по улицата, натежалите от плод колички на уличните продавачи. Излишеството е пленяващият лукс - точно като островът на футболния „Галатасарай”, странен остров на блажените – кафез от богатство, богат затвор с басейн сред водата на две сливащи се едно в друго морета.

Хора, затворени и натъпкани по палубите на корабите, сновящи между затворения от континентите пролив, затворени в нощните клубове пред ситно треперещите бедра на кючекчийките, затворени в офисите на лъскавите небостъргачи, затворени в автомобили и автобуси насред улични задръствания... Огромен двор за вечно забързани нанякъде и обикалящи в кръг усмихнати затворници.
Разказват, че само един безкрайно свободолюбив пленник успял за миг да избяга от златния си кафез. Ден преди смъртта си Кемал Ататюрк изчезнал от двореца Долмабахче. Уплашената до смърт охрана го открила в една гръцка кръчма в последен гуляй с моряци от босфорските скели. Върнал се в двореца и за последен път легнал в леглото на султаните, които той пък завинаги затворил в историята.

Това е най-красивият, най-странен и най-необясним град на света. Градът на градовете. И не мислете, че когато го напуснете ще намерите пак онази свобода, отпреди срещата с него.

Вие сте поредният доживотен пленник на спомена за Истанбул. Просто не пропускайте да си купите пакетче със салфетки от плачещото момче на улицата. Ще ви потрябват...

Истанбул - Шумен

Да фучиш покрай закона на пета и пет ракии

Или как да спреш хора, за които законът е врата в полето

Публикувано във в. "24 часа" от 5. 09. 2012 г.

Това, което ще прочетете по-надолу е цитат от полицейски бюлетин от края на изминалата седмица. Езикът на подобни текстове е оправдано лишен от емоция, но зад безличната фактологичност често стоят събития, за които народът е казал „да се чудиш да се смееш ли или да плачеш”. Та, да си дойдем на думата: „23-годишният Г.Х. от село Мадара бил задържан вчера за 24 часа, след като управлявал мотопед “Балкан” без каска, без свидетелство за управление и с 2,55 промила алкохол в кръвта. Той бил проверен вчера по обяд от полицейски служител. Полицаят забелязал, че мъжа е без каска, а мотопедът със стари регистрационни номера. На ул. ”Рафаил Попов” пристигнал авто-патрулен екип, който установил, че Г.Х. не притежава свидетелство за управление на моторно превозно средство, а тестът с дрегер отчел 2, 55 промила алкохол в издишания въздух. Взета му е кръвна проба за химичен анализ и е образувано бързо производство, уточняват от полицията.”

Сега да започнем да прегъваме пръсти. Управление на мотопед без каска – първо нарушение. Без регистрационни номера (старите не се броят) – второ нарушение. След употреба на алкохол (и то каква!) – трето нарушение. Без свидетелство за правоуправление – четвърто нарушение. Тук е неприложима и крилатата фраза „три в едно”, защото пишман рокерът е довел нещата до състояние, в което просто не е спазено нито едно от изискванията на Закона за движение по пътищата. Този човек не е нарушил закона. На него просто не му пука ни за закона, ни за правилата за прилагането му, а най-малко за частта с административно наказателните разпоредби.

Мен, ако питате, това не е човек и това не е случка на пътя – това е просто една силна и тъжна метафора на случващото се в последните години по нашите географски ширини.

В края на август от КАТ започнаха акция, която може би бе вдъхновена от крилатата фраза на Архимед в качеството му на физик-практик. Според крилатата легенда той бил казал: „Дайте ми опорна точка и достатъчно дълъг лост и аз ще повдигна земята.”. В нашия случай опорната точка за българските служители на реда по пътищата трябваше да бъде така важната шофьорска книжка. Нейното принудително отнемане от шофьорите, неплатили глоби от нарушения и фишове трябваше да стресне заклетите нарушители и да поуспокои обстановката на пътя.

Финансовите санкции, заложени в един закона винаги имат отрезвяващ ефект за потенциалните престъпници. Една от най-разпространените представи за онези по цивилизовани части на континента, към които и ние се присъединихме по документи, е че там законите се спазват, заради солените глоби и безотказното им събиране. Практика вече са случаите, при които българските съдилища издирват и събират трицифрени суми в евро от нашенски шофьори заради нарушения, извършени в страни от ЕС. За да не им бъде отнето свидетелството за правоуправление, те просто се бъркат и...плащат. Тази финансова принуда сработва и у нас. Преди около три месеца в една от отсечките на главния път София – Варна е монтирана камера, която набързо заснима „за спомен” 1800 забързани шофьори. Една от снимките е впечатляваща.  При ограничение от 50 км.ч. нарушителят е профучал край самоснимачката със...157 км.ч. Получила се е родобаваща глоба от 750 лева. Любопитното е, че любителят на високите скорости плаща изключително бързо глобата и затова получава бонус-намаление, като реално внася в бюджета 525 лева.

Но това, както се казва са положителните примери в една напълно неположителна действителност. Ясно е, че финансовата принуда, произтичаща от всеки закон сработва и от нея има ефект. Но за кого?! Ами за всички онези, които са включени и са част от системата на обществените отношения – работят, получават заплати, плащат осигуровки, застраховки и други такива ангажименти. Интересно е, че Законът за движение по пътищата по презумпция вижда в шофьорите именно подобен социален профил. Сигурно и поради тази причина управлението на моторно превозно средство без притежаване на средство за правоуправление се среща май само в член 177 от частта с административно наказателните разпоредби. Сиреч, за законодателя подобно престъпно поведение е повече изключение, отколкото...

Да, обаче цитатът от полицейския бюлетин в началото на тези редове просто показва, че става дума вече не за изключение, а за правило. Правило за все повече жители на България, оказали се в позицията на обществени аутсайдери. След като си се оказал гол и бос в голото поле на живота, то за теб законът не е нищо друго освен онази прословута „врата у поле”, край която можеш да профучиш на пета скорост и пет ракии.

И става така, че законът на Архимед (поне според представите на КАТ) е неприложим, защото липсва опорната точка под формата на шофьорска книжка. Тогава пътищата към благоприятния изход са два – дълъг и къс. Дългият иска не само повече време, но и повече обществено усилие. Той изглежда отчайващо невъзможен сега в условията на икономическа криза, защото опорни точки в него са понятия като „образование”, „интеграция”, „включване” и ред други понятия, които като че загубиха истинския си смисъл в последните години. Другият е по-къс и като всеки по-къс път изглежда и по-лесен. Засилване на санкциите към нарушителите без книжка, принудително отнемане на МПС, дори и кратки срокове за лишаване от свобода. Всъщност, колко му е да промениш закон, променян четиридесет и четири пъти за десет години. Дето се вика, „Нов парламент, нов късмет...”

Само дето има и една друга поговорка, че най-късите пътища често ни водят доста далеч от желаната цел.   

L'EUROPEO по следите на изгубената БЪЛГАРИЯ

Сериозно, отговорно и окончателно препоръчвам последния брой (№27) на списание L'EUROPEO за август-септември. Темата на броя е "Изгубената България", в която имам и своето скромно участие с едно интервю от отвъдното.
Иначе вътре има прекрасни текстове на Петко Бочаров, Любен Дилов-син, Любомир Левчев, Димитър Стоянович и др. Особено силен е текстът "Селяни умрете" на големия Георги Мишев. Снимките са черно-бели, стари и прекрасни. Каквито особено обичам...
Приятно четене!

Как се строи пирамида?!

Публикувано във в. "24 часа" на 28 август 2012 г.

Един необикновен учител по физическо възпитание във Варна направи онова,

 за което другите само говорят

На снимката: Младите волейболисти от СК "Перун". В средата - Димо Стоянов

Това е една почти невероятна история. Тя разказва за хора, за които вестниците не пишат, а телевизиите не показват в сутрешните си блокове. Сигурно, защото в нея няма скандали, а просто добре свършена работа и много деца, с чийто имена може би ще се гордеем. Може би...

В далечната вече 2004 година българският национален отбор по волейбол за мъже пропуска олимпийските игри в Атина. За втори пореден път. По същото това време във варненското основно училище „Добри Чинтулов” учителят по физическо възпитание Димо Стоянов събира в спортната зала малка група петокласници и им показва за пръв път волейболна топка. Започва се като на шега, но на следващата година хлапетата от Варна побеждават връстниците си от Разлог, които са републикански шампиони. Победата си е нещо сериозно, но по-сериозна е амбицията, която тя поражда. И тя по думите на учителя Стоянов е: „Да създадем клуб, който да обедини в групи, школи и секции деца, момчета и мъже за подготовката на базата на професионална основа и развитие на високо спортно майсторство.” Така през 2008 година в документите на Българската федерация по волейбол се появява нов клуб – „Перун” – Варна. И не е клуб само по документи, защото във времето, в което българските волейболни запалянковци тръпнеха пред телевизионните екрани по лондонското олимпийско приключение, варненското училище постави последния камък на върха на своята волейболна пирамида. В тази олимпийска волейболна година отборът с името на славянския бог на гръмотевиците ще има вече свой отбор в мъжкото първенство на страната.

Димо Стоянов говори спокойно – глас на човек, който не се пали лесно, но и лесно не се отказва. Докато го слушам, си спомням думите на един американски писател, който пише: „Казват, че земята се крепяла върху гърбовете на три слона. Тези слонове са стъпили върху гърба на една огромна костенурка. Но нали и тя трябва да стои върху нещо. Най вероятно това е бетон, а този бетон е забъркан от хора като него...”. Казано е и написано по друг повод и друг герой, но не знам защо сега се сещам за това.

Сигурно думите на варненския учител звучат като думи от едно друго време, но все пак: „Основната цел, с която основахме клуба е да предпазим децата от вредното влияние на улицата – цигари, алкохол, наркотици, противообществени прояви”. Днес това важи за 150 ученика от основното варненско училище, които всяка седмица влизат и застават от двете страни на волейболната мрежа. Това са тренировки, състезания, усмивки при победи и сълзи след загуби.

Разбира се, говорим за пари. Не само защото всички говорят за тях, но и защото покрай волейболните радости и неволи един от въпросите бе и за парите в този така български спорт. Става ясно, че минималният годишен бюджет за един детско-юношески клуб са 25 000 лева. Варненските ентусиасти получават от волейболната федерация  6 800 лева и цели 1073 лева от община Варна. Останалите са от членски внос и частично поемане на разходите от родителите на малките състезатели. Учителят по физическо възпитание Димо Стоянов с неудобство допълва, че понякога бърка и в собствения си джоб. Сиромашки пари, но животът учи, че броените пари се харчат по желязна логика – за най-важното и най-необходимото. Колкото и тъжно да е, голяма част от тях отиват за плащането на наем за спортни зали, в които да провеждат състезанията от годишния си календар. Оказва се, че във втория вече по население български град няма и една зала, която да приеме безвъзмездно спортния клуб, поставил в програмата си цели, които смело можем да определим като идеални. А простата сметка показва, че за постигането на високо спортно майсторство са необходими пет двуразови тренировки по два часа, в събота и неделя контрола или състезание и осигурен въстановителен режим. А за да се изпълни този план, само за зала на един отбор ще трябва да се плаща наем по 1200 лева на месец. И като се направи сметка за пет възрастови групи за период от десет месеца сумата вече надхвърля 60 000 лева.

Димо Стоянов не е човек, който върви напред с упреците, но една от забележките му към Българската федерация по волейбол е, че при разпределението на средствата от нейния бюджет грижата за подрастващите е силно подценена. По негови сметки една 3 (три!) процента от парите на федерацията са заделени с грижа за основа на онази пирамида, върху която е стъпил националния ни мъжки отбор.

А най-важният проблем на федерацията е да погледне надолу – към клубовете. Защото в момента от 150 регистрирани клуба около 50 съществуват само по документи и не развиват никаква дейност. Чувам това и си задавам наум въпроса участват ли представители на тези клубове с решаващите си гласове във важни организационни гласувания и получават ли средства от федерацията за чиновническото си съществуване. Няма как – животът и особено последните скандали във волейболната федерация ни е научил да бъдем подозрителни.

Но точно в момента и точно в този разговор не изпитвам никакво подозрение. Срещу мен стои и говори човек, който бавно и търпеливо в рамките на осем година направи своята варненска пирамида. И в тази пирамида, за разлика от онези другите варненски финансови пирамиди отпреди две десетилетия няма измама. В тази пирамида сто и петдесет български ученици и техните родители са вложили нещо изключително важно – вярата, че спортът възпитава характери и пази не само здравето, но и много други неща. А аз отново някак си не мога да повярвам, че в основата на всичко стои осемгодишната работа на един учител – един обикновен български учител по физическо възпитание в едно обикновено българско училище.

Разговорът ни приключва с думите на Димо Стоянов: „Лично на мен, много пари не ми трябват. Една учителска заплата ми стига – останалото е алчност. Винаги сам казвал, че ако имам милион и половина ще построя зала, в която да тренират момчетата.”

Обикновен ли?! Само така изглежда. Просто поговорете с него...

Точно ден преди да напиша този текст на специална пресконференция бившият капитан на българския национален отбор по волейбол Пламен Константинов говори за необходими радикални реформи в областта на спорта и младежката политика. Едно от нещата, които каза бе буквално следното: „Голяма част от парите следва да бъдат пренасочени към училищата, защото предвид икономическата ситуация в страната, много малко семейства могат да си позволят децата им да тренират в професионални клубове. Училището е мястото, където можем да запалим децата по спорта". Прав си, Капитане, безкрайно си прав! Но извън думите и пожеланията в живия живот има хора като Димо Стоянов от Варна. Те вече правят това, за което сме готови единствено да говорим и обсъждаме. Помогнете им не само с думи, защото не само българският волейбол има нужда от тях. 

МПС като оръжие

Къде държите пушката си? А патроните? Детето ви знае ли къде е ключът за оръжейната каса и има ли достъп до нея? Къде съхранявате разрешителното си? Можете ли да тръгнете със заредена пушка по улиците на града?

Всички тези въпроси звучат стряскащо и ни карат да бъдем нащрек, защото всички знаем - огнестрелното оръжие ранява и убива, а дори и празната пушка гърми веднъж на сто години.

Знаем, но в същото това време безпомощно вдигаме ръце и рамене пред най-ефикасното оръжие за масово поразяване на модерните времена - МПС. Наистина, добре познатата абревиатура за моторно превозно средство спокойно може да бъде тълкувана и така - Масово Поразяване и Смърт. Още повече че вече стана банално журналистическо клише случващото се по пътищата да бъде наричано с кратката дума - война.

Може би е дошло времето да си зададем като общество логичния въпрос защо при това положение е много по-трудно у нас да получиш разрешително за носене на оръжие от разрешително за управление на моторно превозно средство. И да поразсъждаваме по казуса - дали притежаването на шофьорска книжка е част от естествените човешки права (тоест, за всички) или е право, свързано с поемането на сериозни отговорности към обществото.

Един бърз поглед върху два закона - Закона за движение по пътищата и Закона за лова и опазването на дивеча - поражда любопитни аналогии. И в двата случая законодателите оценяват получаването на правособност за притежаване на оръжие и управление на МПС като резултат от необходимо наличие на сходни качества - психическа стабилност, теоретическа подготовка, практически умения (като последните две се доказват след изпит, а първото се удостоверява от компетентен орган). И в двата закона успешното представяне и получаването на свидетелство за лов и правоуправление е вследствие на тежък изпит пред упълномощена от държавата комисия.

Какво става обаче по-късно? Пушките са под контрол на определените за целта места и стрелят, когато и където трябва. Автомобилите са навсякъде и...често убиват. Понякога наред.

Любопитна е още една статистика. От началото на новото хилядолетие за последните 12 години Законът за лова и опазването на дивеча е променян само 9 (девет) пъти. Казваме "само", защото за същото това време Законът за движение по пътищата (ще добавим стряскащото - и опазването на хората) е в реконструкция цели 44 (четиридесет и четири) пъти.

Когато един закон търпи подобни суетливи намеси, е ясно едно. Ситуацията е придобила такива катастрофични измерения, че законодателят е изпаднал в принципна заблуда. И тя е, че чрез промени в нормативната уредба, забрани и ограничения ще реши наболели обществени потребности и ще спре негативни тенденции.

За съжаление (особено у нас) този принцип не работи. Една от основните причини е, че в условията на социални кризи големи групи от хора на практика остават извън системата за законова принуда. Ще прощавате за опошляването на онези велики Ботеви думи, но няма власт над онази глава, която няма дори здрави гащи за връзване. Няма да спра да повтарям, че у нас вече има региони, където държавата на теория и практика отсъства. Идете там, за да видите как се управляват автомобили на литър ракия с литър бензин в резервоара и без свидетелство за правоуправление.

Но сега става дума за нещо друго. За последните години стана ясно, че Законът за движение по пътищата е неефективен в санкциониращите си членове поради факта, че приложението му е единствено прерогатив на съответните органи към Министерството на вътрешните работи или казано с езика на вицовете - КАТ. Въпреки общественото недоволство и неудовлетвореност, въпреки протестите на пострадали от войната по пътищата и наличието дори на граждански организации, ангажирани с този проблем, ефектът е почти нулев.

В ситуация като тази би трябвало да се потърси нестандартно решение. По-точно - стандартно, но потърсено в неочаквана посока. Дайте повече власт на... неправителствения сектор! В това отношение има какво да се поучим отново от ловците и от славния Съюз на ловците и риболовците в България, основан в далечната 1898 г. В устава на съюза освен всичко друго се подчертава, че той "съдейства на държавните и местните институции" и че "води национален регистър на ловците". Какво е важното значение на тези две компетентности? Ами те дават пълното право на Съюза на ловците в съответствие с член 23а от Закона за лова и опазване на дивеча да предложи изключването на ловец от ловното сдружение, с което той автоматически губи правото си на ловуване. Тук трябва да допълним, че на местно равнище членовете на съюза са изключително ревниви към нарушителите на закона.

Ако подобен принцип бъде законово подкрепен и по отношение на правоуправлението на МПС, би могло да се очаква положителен ефект. Пример в това са различните клубове на мотористите. Почитателите на мощните машини са обединени в различни неправителствени сдружения в големите градове. От една страна, те наистина съдействат на органите на реда, от друга, се стараят да контролират лудите глави. Много добре знаят къде се правят незаконните гонки, кои са постоянните нарушители на Закона за движение по пътищата и самите имат интерес да въведат ред в редиците си. Време е и Съюзът на българските автомобилисти да се превърне в активна страна по отношение на хулиганите с прекалено много бензин в кръвта. Така "качената на трупчета" шофьорска книжка няма да отнеме нечий живот. Също като заключената в оръжейния шкаф пушка.

 Публикуван във в. "24 часа" от 6. 08. 2012 г.