Как се строи пирамида?!

Публикувано във в. "24 часа" на 28 август 2012 г.

Един необикновен учител по физическо възпитание във Варна направи онова,

 за което другите само говорят

На снимката: Младите волейболисти от СК "Перун". В средата - Димо Стоянов

Това е една почти невероятна история. Тя разказва за хора, за които вестниците не пишат, а телевизиите не показват в сутрешните си блокове. Сигурно, защото в нея няма скандали, а просто добре свършена работа и много деца, с чийто имена може би ще се гордеем. Може би...

В далечната вече 2004 година българският национален отбор по волейбол за мъже пропуска олимпийските игри в Атина. За втори пореден път. По същото това време във варненското основно училище „Добри Чинтулов” учителят по физическо възпитание Димо Стоянов събира в спортната зала малка група петокласници и им показва за пръв път волейболна топка. Започва се като на шега, но на следващата година хлапетата от Варна побеждават връстниците си от Разлог, които са републикански шампиони. Победата си е нещо сериозно, но по-сериозна е амбицията, която тя поражда. И тя по думите на учителя Стоянов е: „Да създадем клуб, който да обедини в групи, школи и секции деца, момчета и мъже за подготовката на базата на професионална основа и развитие на високо спортно майсторство.” Така през 2008 година в документите на Българската федерация по волейбол се появява нов клуб – „Перун” – Варна. И не е клуб само по документи, защото във времето, в което българските волейболни запалянковци тръпнеха пред телевизионните екрани по лондонското олимпийско приключение, варненското училище постави последния камък на върха на своята волейболна пирамида. В тази олимпийска волейболна година отборът с името на славянския бог на гръмотевиците ще има вече свой отбор в мъжкото първенство на страната.

Димо Стоянов говори спокойно – глас на човек, който не се пали лесно, но и лесно не се отказва. Докато го слушам, си спомням думите на един американски писател, който пише: „Казват, че земята се крепяла върху гърбовете на три слона. Тези слонове са стъпили върху гърба на една огромна костенурка. Но нали и тя трябва да стои върху нещо. Най вероятно това е бетон, а този бетон е забъркан от хора като него...”. Казано е и написано по друг повод и друг герой, но не знам защо сега се сещам за това.

Сигурно думите на варненския учител звучат като думи от едно друго време, но все пак: „Основната цел, с която основахме клуба е да предпазим децата от вредното влияние на улицата – цигари, алкохол, наркотици, противообществени прояви”. Днес това важи за 150 ученика от основното варненско училище, които всяка седмица влизат и застават от двете страни на волейболната мрежа. Това са тренировки, състезания, усмивки при победи и сълзи след загуби.

Разбира се, говорим за пари. Не само защото всички говорят за тях, но и защото покрай волейболните радости и неволи един от въпросите бе и за парите в този така български спорт. Става ясно, че минималният годишен бюджет за един детско-юношески клуб са 25 000 лева. Варненските ентусиасти получават от волейболната федерация  6 800 лева и цели 1073 лева от община Варна. Останалите са от членски внос и частично поемане на разходите от родителите на малките състезатели. Учителят по физическо възпитание Димо Стоянов с неудобство допълва, че понякога бърка и в собствения си джоб. Сиромашки пари, но животът учи, че броените пари се харчат по желязна логика – за най-важното и най-необходимото. Колкото и тъжно да е, голяма част от тях отиват за плащането на наем за спортни зали, в които да провеждат състезанията от годишния си календар. Оказва се, че във втория вече по население български град няма и една зала, която да приеме безвъзмездно спортния клуб, поставил в програмата си цели, които смело можем да определим като идеални. А простата сметка показва, че за постигането на високо спортно майсторство са необходими пет двуразови тренировки по два часа, в събота и неделя контрола или състезание и осигурен въстановителен режим. А за да се изпълни този план, само за зала на един отбор ще трябва да се плаща наем по 1200 лева на месец. И като се направи сметка за пет възрастови групи за период от десет месеца сумата вече надхвърля 60 000 лева.

Димо Стоянов не е човек, който върви напред с упреците, но една от забележките му към Българската федерация по волейбол е, че при разпределението на средствата от нейния бюджет грижата за подрастващите е силно подценена. По негови сметки една 3 (три!) процента от парите на федерацията са заделени с грижа за основа на онази пирамида, върху която е стъпил националния ни мъжки отбор.

А най-важният проблем на федерацията е да погледне надолу – към клубовете. Защото в момента от 150 регистрирани клуба около 50 съществуват само по документи и не развиват никаква дейност. Чувам това и си задавам наум въпроса участват ли представители на тези клубове с решаващите си гласове във важни организационни гласувания и получават ли средства от федерацията за чиновническото си съществуване. Няма как – животът и особено последните скандали във волейболната федерация ни е научил да бъдем подозрителни.

Но точно в момента и точно в този разговор не изпитвам никакво подозрение. Срещу мен стои и говори човек, който бавно и търпеливо в рамките на осем година направи своята варненска пирамида. И в тази пирамида, за разлика от онези другите варненски финансови пирамиди отпреди две десетилетия няма измама. В тази пирамида сто и петдесет български ученици и техните родители са вложили нещо изключително важно – вярата, че спортът възпитава характери и пази не само здравето, но и много други неща. А аз отново някак си не мога да повярвам, че в основата на всичко стои осемгодишната работа на един учител – един обикновен български учител по физическо възпитание в едно обикновено българско училище.

Разговорът ни приключва с думите на Димо Стоянов: „Лично на мен, много пари не ми трябват. Една учителска заплата ми стига – останалото е алчност. Винаги сам казвал, че ако имам милион и половина ще построя зала, в която да тренират момчетата.”

Обикновен ли?! Само така изглежда. Просто поговорете с него...

Точно ден преди да напиша този текст на специална пресконференция бившият капитан на българския национален отбор по волейбол Пламен Константинов говори за необходими радикални реформи в областта на спорта и младежката политика. Едно от нещата, които каза бе буквално следното: „Голяма част от парите следва да бъдат пренасочени към училищата, защото предвид икономическата ситуация в страната, много малко семейства могат да си позволят децата им да тренират в професионални клубове. Училището е мястото, където можем да запалим децата по спорта". Прав си, Капитане, безкрайно си прав! Но извън думите и пожеланията в живия живот има хора като Димо Стоянов от Варна. Те вече правят това, за което сме готови единствено да говорим и обсъждаме. Помогнете им не само с думи, защото не само българският волейбол има нужда от тях.