За българските язовири и холандските диги

или кой къде си завира пръста

Тази зима у нас да говориш за Холандия, холандци и тем подобни низоземци (както им казват братята сърби) е като да обсъждаш издържливостта и качествата на конопените въжета в дома на суициден гражданин със склонност към висене.
В началото бе онова прословуто ноемврийско бъзиклийско интервю с холандския премиер Марк Рюте, в което прочетохме, че българите не са способни да създадат работеща държава. Тъкмо преглътнахме обидата, успокоявайки се, че „Те, такова интервю нема!”, хайде нов студен полъх откъм холандските мелници – крайнодесният Герд Вилдерс от тяхната „Партия на свободата” създал специален сайт за оплаквания (без похвали) за българи, румънци и прочие източноевропейска сволоч. От това на някой от нашите буйни глави така им кипнаха очите (както би написал Захари Стоянов), че един рошав режисьор с хъшовски наклонности, дори призова (отново бъзиклийски) да обявим война на Холандия.
Припомням това, защото в мен възникна обратно по посока и замисъл и то доста непатриотично предложение. В навечерието на голямото пролетно снеготопене и бодрото чиновническо скитане по диги и микроязовири и като част от бъдеща национална програма за борба с наводненията да погледнем към холандския положителен опит. Нека в спасителния антинаводнителен пакет и под формата на помощи да се включи...малка детска книжка. Тя е написана доста отдавна – 1865 година, но многозначително и съдбоносно преди няколко месеца за пореден път бе преиздадена на български. Казва се „Сребърните кънки”, написана е от американката Мери Мейпс Додж, а действието се развива в Холандия. Интересното е там, че от страниците на тази мила и поучителна книжка тръгва една от най-популярните модерни легенди, увековечена дори и с паметници в днешна Холандия. Точно тази легенда ни е необходима като спасителен пояс в дълбока вода...
Ето я и историята. Нейният герой е малко русокосо момче от холандския град Хаарлем, син на пазача на шлюзовете и дигите, които отделят и пазят с труд отвоюваната от морето земя. Една вечер то се прибира безгрижно към дома си, когато с ужас забелязва, че от основната дига се процежда струйка вода. Момчето добре знае, че малкият отвор бързо може да се превърне в зейнала паст, откъдето морето ще нахлуе, а водната стихия ще помете нищо неподозиращите хора. Време няма, бедствието предстои. Какво ще направи момчето...?!
Ако романът беше български, момчето най-вероятно би написало подробно уведомително писмо до кмета на град Хаарлем (Абе, то си звучи направо като Харманли!) с копие до областния управител на северната холандска провинция Спаарндам (което буквално означава „Дигата на река Спаар”). След това сигурно би позвънило на телефон 112 с молба за няколко хеликоптера, два-три БТР-а, придружени с екипи на големи телевизии, министри, президент и еврокомисар. И би инициирало дарителска кампания: „Последна надежда за давещите се...”.
Но...романът разказва за Холандия. И точно затова момчето без да се замисли ляга на дигата и вкарва малкия си пръст в дупката, запушвайки я и спирайки водата. Цяла нощ то лежи там, треперещо от страх и студ, но не помръдва ръката си, защото знае колко смъртоносно бързо идва голямата вода. На сутринта селският свещеник го намира полумъртво от изтощение и вика помощ. Дигата е поправена, а животът и имотите на хиляди хора е спасен от един детски показалец.
Точно на това място в детската книжка четем думите: „Разказах ви тази история така, както я чух от майка ми. И няма дете в Холандия, която да не я е слушало. И, не знам какво мислите, но според мен това малко момче носи в себе си духа на своята страна. И няма пробив в язовирната стена на обществото, честта, достойнството и колективната безопасност, който да не бъде запушен и спрян с цената на всичко от милион показалци.”
Не мога да го кажа по-добре. Но както стана дума по-горе, днес тази легендарна история и важна част от популярната култура на Холандия. На няколко места в страната има паметници по този сюжет, които са забележителни туристически атракции. Не съм проверявал, но тя сигурно е включена и в детските им учебници. Защото там е така. И защото личното участие, личната отговорност, личният жест са в основата на онзи прословут Нероден Петко - гражданското общество - което бе повече от половин век унижавано, смазвано и унищожавано от идеолозите на колективизацията и колективните заблуди. Затова и днес дигите на българските язовири са надупчени от помпи за поливане, шлюзовете окрадени за скрап, а политически назначените чиновници спират водите им единствено с преписки и писма. А ако дотук язовирната стена бе просто една метафора на обществото, то е ясно и защо у нас натрупаната вода на несвършени отговорности и нехайство периодично ни залива и убива. Защото духът на България отдавна е друг, а милионите пръсти у нас са или в устата ни или на друго място...

Сбогом, Тачо!

От сутринта в главата ми пулсира страница 14-та от „Майстора и Маргарита” с онова жестоко до откровеност: „Да, човекът е смъртен, но това не е толкова страшно. Лошото е, че той понякога е внезапно смъртен. И изобщо не може да се каже дори какво ще прави още същата вечер.”Очаквахме тази вечер да го видим – както всеки понеделник. И да чуя често повтаряното в края на срещите ни: „Връщам се в офиса, че има работа!”. На събиранията ни обичаше да стои прав – пъхваше две ръце в джобовете на джинсите... Прав и леко усмихнат.
Станислав Чакъров (Тачо) обичаше работата си. Прекрасен проектант, работещ с най-големите фирми в България. Сега се опитвам да си го представя, наведен над чертежите във фирма „Структурика”. Често пътуваше – миналата година преполови столетие и имаше с кого и как да сподели наученото като  председател на регионалната колегия на Камарата на инженерите в инвестиционното проектиране.
Така се случило. Тръгнал пак на път. И точно като по Булгаков един квадратен метър земя се оказал смъртоносно хлъзгав...
Сбогом, Тачо! Какво да напиша друго?! Все по-силно става усещането ми, че скоро в нашия град сигурно ще срещна възрастен мъж с гръцка туника и фенер в ръка. И няма да има какво да му отвърна, когато ми рече: „Търся хора!"

П.С. На 30 януари 2012 г. при нелеп инцидент, на 51 години почина инж. Станислав Чакъров. Паст президент на клуб "Ротари - Шумен" през 2007/2008 г.

Поредният "Кораб на глупците"

  

Когато в края на 15-ти век Йеронимус Бош рисува гротесковата компания в картината си „Корабът на глупците”, той поставя началото на един от най-популярните сюжети в световното изкуство. И защо не. Разказването на света, в който живееш като кораб, а живота като плуване отдавна се е настанило на борда на литературата от времената на Одисей и до наши дни. И работата с глупотевината не е много по-различна. Няколко години след картината на Бош, патронът на днешната общоевропейска образователна програма „Еразъм” пише своята „Възхвала на глупостта”. Е, и той поставя важно начало – от този момент, та и до днес мислещите хора не могат да се освободят от усещането, че обществените, политическите, литературните, че и доста от истинските кораби се управляват от глупаци.

След като в продължение на дни телевизионните екрани бяха запълвани от безпомощно полегналия на борд туристичейски лайнер и корабокрушенци, завити с одеала, да сравниш случилото се с „Коста Конкордия” с „Титаник” бе близко до ума. Дори с репортерски устрем да откриеш потомци на загиналите от „Титаник” на борда на туристическия лайнер не бе чак толкова оригинално. То, трагедията от Средиземно море просто си плаче за подобни аналогии – още повече, че съдбовно се случи юбилейно точно сто години след драмата в Атлантика. И тогава, и сега – огромни и луксозни кораби, събрали богатства и лукс. И тогава и сега – дълго разкъсване в борда. И тогава и сега – паника, препълнени лодки, студ. И една съществена разлика – капитанът на „Титаник” Едуард Смит загива заедно с кораба си. И точно тук сравненията между двата събития, разделени от столетие са като сравнение между драма и трагикомедия, между трагична опера и италианска бурлеска.




Капитан Франческо Скетино с две жени в ресторанта в момента на сблъсъка. Капитан Франческо Скетино напуска кораба като обикновен пасажер в спасителна лодка. Капитан Франческо Скетино доближил опасно кораба към брега, за да удовлетвори желанието на член от екипажа, който пропуснал отпуска си. Капитан Франческо Скетино доближил опасно кораба до брега, за да бъде наблюдавана по-добре зарята от местен празник...


Като стана дума за исторически аналогии, литературни метафори, съдбовни закономерности и ирационални, ето ви ги и тях:


Корабът носи многозначителното име „Коста Конкордия”, който би трябвало да се преведе като Бряг на Хармонията, по името на древноримската богиня, закрилница на съгласието и семейното разбирателство. Засяда безпомощно в крайбрежните скали в годината на икономическа и политическа криза в семейството на Европейския съюз, в която взаимоотношенията между страните членки са всичко друго, но не хармония и съгласие.


Корабът потъва в Средиземно море, люлка на европейската цивилизация, наречено свойски и приятелски „mare nostrum” – морето ни, нашето море.


Колкото до поведението на Капитана – онзи, в чиито живот хиляди хора поверяват живота и съдбата си?! Просто трябва да признаем пред себе си, че голяма част от съвременните политически лидери и водачи доста напомнят Франческо Скетино – и като компетентност и като поведение. Всъщност, не е ли Скетино във времето преди катастрофата един морски Берлускони? Къде е корабът, сега виждаме всички. Къде е Италия със своя вътрешен дълг и икономически проблеми, скоро ще разберем...


Не ми се иска да внасям прекалена ирационалност в една житейска драма и то във време, в което врачката на Берлускони е чест гост в българските телевизии в ролята на политически прогностик. Но така или иначе съдбата ни посочи с пръст и ни напомни, че всички се возим на един кораб, че корабът пътува и, че по-често трябва да поглеждаме с внимание към капитанския мостик, за да видим дали Големият мъж вече не е офейкал...


Ох, само не ми се мисли за това, че две години след потъването на „Титаник” избухва Първата световна война...

Малката плетачка и Последният лебед

Ще те намеря! Знам. Ще те намеря.
И знам, че ще е трудно. Много трудно.
Крака ще тътря в мили непремерени,
а раните ще ме оставят будна.


И ще те търся! Вечно ще те търся
под каменните стели на руините,
из ръкописи, надалече пръснати,
прегръщайки дърво на сто години…


Не бива да заспивам! Знам. Не бива.
Днес сънищата са ми забранени.
Сред дворове с прораснала коприва
изплитам ризите на диви лебеди.


Ще те дочакам! Трябва да дочакам.
Едничък миг дели ме от магията.
Усмихват се очите ми изплакани.
С ръце ожулени, в крилото ти се свивам.

Ваня, някога през 2010 г.

Българското име на Дявола?

Важно: На тази илюстрация от 1499 г., включена в инкунабул от Нюрнберг е показан Влад Цепеш след превземането на Брашов. Той закусва и пие (не кръв, а вино), наблюдавайки любимото си наказание - набиването на кол. И сега - Навсякъде в текста името му се изписва с О - DRAKOL. Също като в старобългарската дума, за която ще стане дума по-долу...


История, писана с остър кол


Преди седмица присъствах на публичната защита на докторантура в Шуменския университет. По принцип подобни събития преминават в присъствието на специалисти от съответната научна област, но този път бе различно. Залата бе пълна с хора, привлечени от темата на изследването: „Лексика за назоваване на средствата за мъчение в славянския превод на Пролога”.


Често се замислям откъде у нас идва този определено нездрав интерес към болката и страданието. От една страна – почти безграничната човешка изобретателност за това как да причиниш болка някому. И от друга – необяснимото любопитство, привличащо ни към чуждата болка. Тълпи от лица, взиращи се в стичащата се кръв – от публичните екзекуции или клади в Средновековието, през първите обществени хорър сериали на Гилотината във Франция, та до съвременните боксови мачове на телевизионния екран.


Та, и тази публична защита, събрала толкова хора. Вероятно зад експертния филологически интерес към езиковедското изследване на старобългарски текстове, появили се през далечната 1330 година, се криеше и същото човешко любопитство – да разберем колко изобретателни са били предците ни в умението да си причиняват болка.


Старите книгите разказваха за мъченията, на които били подлагани първите християни. По редовете на така наречените „Станиславов пролог” и „Търновската редакция на Стишния пролог” старият книжовник преписвач внимателно изреждал точно 139 думи на 2291 различни места в текста, означаващи средства за мъчение. Мъка върху мъка, причинявана от ръкавици с метални нокти, остри тръстики, разтопено олово, железни ботуши, нажежен шлем... И още, и още.


И тогава една дума привлече погледа ми. Тя бе от групата думи означаващи „Средства за мъчение, оказващи механично въздействие върху тялото на мъченика”. Кратка и звучаща като скърцане на разкъсвана плът – ДРЬКОЛЪ... Дума събрала в себе си и материала и мъчението – острият дървен кол за пробождане на страдащото тяло.


И сигурно защото само преди месеца се разхождах по красивите улици на Брашов – там където преди около 550 години се е разиграла една от най-кървавите сцени на насилие с участието на един почти митичен исторически персонаж - думата-болка предизвика очаквана асоциация.


Нито Дракон, нито Дявол


Редовете по-надолу нямат нищо общо с напъните владетелят на Влахия да бъде представен като българин или поне с български произход. Пази Боже!. Още повече, че този сюжет беше вече безвкусно предъвкан около романа на Елизабет Костова „Историкът” и предизвика доста хапливи и ядни коментари оттатък в Румъния. Разсъжденията ще бъдат единствено около етимологията на прословутия псевдоним на Влад Трети Дракула, станал световноизвестен след едноименния роман на Брам Стокър и особено сед многобройните филмови интерпретации на неговия сюжет. Сред много обяснения за произхода на прозвището на владетеля на Влахия Влад Трети, познат повече като Дракула, можем да прочетем какво ли не. Едни твърдят, че страшният псевдоним идвал от принадлежността на неговия баща Влад Втори към „Ордена на Дракона” (Dragon), основан от имератор Сигизмунд за борба срещу Османската Империя. Или пък от румънското Дявол (Dracul), свързвано с необяснимата жестокост на Влад към противниците му, независимо от тяхната народност и вяра. Грешка!


В продължение на векове в говоримия език на хората, живеещи на север от Дунав навлизат думи със славянски и старобългарски произход. Те са стотици, а някой от тях са живи и до днес. В непрестанното местене на армии, граници, народи, книги, историята смесва езиците като в огромна пещ. Едни думи изчезват, претопени във всекидневното говорене, други остават вечно живи, трети оцеляват като корабокрушенци на необитеами острови, захвърлени по страниците на забравени от всички книги.


Като казах книги, някак си забравяме, че в румънския език и култура кирилицата се използва като официална графична система до 1865 година, а богослужението се извършва на черковнославянски език.


Някъде там за пръв път се появило и страшното прозвище Дракула. Какво ли е искал да каже онзи, който го изрекъл пръв?! И по колко начина е било изричано и чувано това име.


Колкото и необичайно да е, отговорът трябва да потърсим в една хроника, написана на латински. Тя разказва за обсадата на Брашов – богат град в Трансилвания, заселен със саксонски търговци, който в средата на 15-ти век е обсаден и превзет от Влад Дракула. Саксонският авторъ на Хрониките, разказващ за нечовешката жестокост на завоевателя изписва името „Vlad Drac(О)l”, а не” Vlad Drac(U)l”. И това не е еднократно, а е последователна практика във всички текстове, посветени на кръвожадния владетел на Влахия. Особено в текстовете изписвани на латински. Например, в издадената през 2006 г. документална книга на Колин Имбър „Кръстоносният поход към Варна”, съдържаща оригинални текстове на съвременници, участвали в паметните събития от 1443-45 година четем: „На сутринта великият воевода на Валахия пристигна в галоп, водейки със себе си сто конници. Той се казваше ДРАКОЛ” (Интересното е, че в писмо на италианеца Чириако от Анкона, включено в същата книга и датирано от 12 юни 1444 г. владетелят на Влахия е наречен с името... БЛАДО – своеобразна контаминация между Влад и Дракол. Можем да си дадем сметка какво се е случвало с имената на историческите личности минали през толкова езици и уши).


Естествената редукция при изговарянето на „О” в „У” и фонетичната близост на старобългарската дума ДРЬКОЛЪ (дървеният кол като средство за мъчение) с румънската DRAKUL (дявол) водят да забравата на първоначалното значение на прозвището. А то е само един от многото преводи, с които е известен в своето време владетелят на Влахия и Трансилвания. И които означават едно и само едно. Любимия начин за измъчване на жертвите – набиването на кол, за което свидетелстват всички потресени съвременици – ще стане неизменна част от името на Влад Трети. След кръвопролитните сражения с него османлиите от армията на султан Мурат Вторище го нарекат Kazikli bеy (буквално „Набивачът”), сънародниците му ще му казват Tsepes – Цепеш, което означава същото.


Поводи за съмнения


Скептиците ще видят в подобна етимология липса на историческа последователност, поради факта, че бащата на Влад също е носил прозвището Дракол. Именно то се обяснява с принадлежността на бащата-господар към Ордена на Дракона на Сигизмунд. От друга страна пък прозвището, прякорът, човек получава от другите, а не си го измисля сам. Така че, едва ли участието на Влад Втори в тази полутайна организация е било толкова известно в една епоха на слухове и предания. А и нищо чудно синът Влад Трети Цепеш, получил закъсняла световна популярност, да е наследил прозвището Дракула, заедно със семейната традиция да наказва враговете си поставяйки ги върху болезнената точка на подостреното дърво ДРЬКОЛЪ. Още повече, че днес поне едно нещо сигурно е доказано – лошите навици се предават в семейството от родители на деца. Също като фамилиите...

Стинг в Денвър (целувки за операторката:)

Как откраднах некролог

Взирам се некролози единствено с очакването някой ден в поредния да открия съвършения стих. Защото знам, че еднопосочната граница е мястото, където елегията ражда прекрасните си дъщери. Както някога Ян Кохановски написал своите вечни „Трени” след внезапното отпътуване на малката Уршула. Или както продиктувал на своите ученици майсторът на хайку Бусон в последния ден от живота си:



Цъфналата слива
ще ме среща вече
всяка ранна утрин

Така зърнах и този – закрепен с четири лъскави кабърчета върху грапавата кора на есенно дърво. В центъра на Копривщица. С онова четиристишие, дето го знаем още от училище: „Ще си отида от света, тъй както съм дошъл, бездомен...”.


Некрологът бе отпечатан вероятно в много малък тираж върху хигроскопична жълтеникава хартия. Изглеждаше преседял върху кората на дървото повече от месец и нещо, защото толкова време бе отминало от панихидата за деветдесет и пет годишнината от гибелта на Димчо Дебелянов.


Но останалото... останалото бе свършил дъждът. Мастилени редове надолу към земята. Вертикален силаботонизъм от гравитация и есенна влага. Уникален екслибрис, който би бил вълнуващо притежание за всеки библиофил.


Така, че.... откраднах го...


П.С. Извинявам се на уредника на музея „Димчо Дебелянов” в Копривщица Дойчо Иванов, който най-вероятно е автор на некролога. За интересуващите се - забелязах още няколко из малките улички. Имате време до първия сняг...