След поредния ден, в който съм професионално принуден да следя ставащото около мен, се успокоявам (дали!), търсейки съвет от далечен (във времето) приятел.
Преглеждам подчертаното в книга със замислен мъж на корицата. Достолепна брада и тъжни очи. Откривам нещо, отбелязано с молив някъде към края на юни 2012 г.: "Също тъй празни и невъздействени са нашите разговори. Когато от живота ни изчезне задушевното и личното, разговорите ни се израждат в най-обикновен брътвеж. Рядко попадаме на човек, способен да ни каже нещо, което не е прочел във вестника или не е чул от съседа си (...) Колкото повече се проваля вътрешният ни живот, толкова по-настойчиво и отчаяно ходим до пощата. Видите ли някой окаяник да излиза оттам с цял куп писма, възгорд с голямата си кореспонденция, може да сте сигурни, че отдавна няма вести от самия себе си."
И още: "Убеден съм, че навикът да обръщаме внимание на незначителното постепенно осквернява съзнанието ни дотам, че накрая всяка наша мисъл бива белязана от незначителност."
Накрая се замислям, не е ли дошло времето за мой личен "Уолдън"...
Хенри Дейвид Торо в "Живот без принцип" - 1863 г
Няма коментари:
Публикуване на коментар