Момичето има мастиленосини очи, втренчени в екрана пред себе
си. Повтаря бавно и пише: „Значи…дьо…ла…Той французин ли е?“ Потвърждавам и
мълча. Няма как да му обясня учудването си, когато малко по-рано разбирам, че
поменатият „Дьо ла…“ най-после е преведен на български с 400-годишно закъснение.
Учудването, че малко преди това съм прочел перифраза на заглавието на книгата
му – перифраза, написана 1500 години преди появата и: „Малцина са тези, дето ги
държи робството, повечето сами се държат за него.“. Учудването, че в последния
месец за мен името „Дьо ла Боеси“ бе важен фрагмент от едно дълго пътуване – не
само през пространството, колкото през времето…
Има едно необяснимо усещане за едновременност на събития,
между, които лежи океан от време. Сигурно това е и причината филмът „Облакът
Атлас“ да стои от години в паметта на лаптопа, готов за ново пускане. Никак не
се изненадвам, когато преди десет дни в Бургас внезапно разбирам, че съм на
една маса с Александър Бернер,
монтирал лентата на този сложен като енигматичен пъзел филм.
Затова знам, че има отговор на въпроса защо винаги, когато
изляза под небето в тъмна звездна нощ и вдигна очи нагоре, първото което виждам
са неизменно трите поредни светлини от пояса на Орион. Без специално да ги
търся…
Затова знам, че книгата „Разсъждение за доброволното
робство“ на Етиен дьо ла Боеси идва навреме – точно в годините и в дните, в
които пред очите ни политическата глупост, патриотичната дебилност и
пресметливият цинизъм доброволно избират уютната си несвобода.
Защото за този „Дьо ла…“ са написани думите, най-точно
определящи измеренията на необяснимата близост между две души: „Защото това бе
той. Защото това бях аз.“ Великолепно
допълнени от други думи, изречени…столетия преди тях: „…трябва да е в сърцето
ни, а то е винаги с нас;
когото си поиска – вижда го всеки ден.“
Няма коментари:
Публикуване на коментар