La mémoire est (comme) le vin…

Някъде наблизо удря селска камбана. Един път. След малко се чуват последователните удари на чук върху дърво и метал едновременно. Там където обръчът на винената бъчва стяга овала на дъските.

Тишината над безкрайните лозя на Аквитания сякаш е спряла всичко наоколо – дори и времето. Отчетливите звуци на камбаната и чука трябва да ни извадят от вцепенението, за да ни припомнят, че за да се насладиш на нещо (каквото и да е то), трябва да го оставиш да отмине.

Днес Той отгоре ни гледа с лека усмивка. Разбирам го още сутринта, когато младият афрофранцузин в офиса на Рента кар в Бордо тържествено заявява с гласа на Африк Симоне (с ударения на „и“ и „е“): „But madam, I'm giving you a new car. Brand new!“. Няколко пъти.

Става ясно, че е прав, когато минута по-късно енергично къса найлоните от седалките, а погледът ми отчита едва двата изминати километра на дисплея под волана. C'est ça, момченце! Подарък за рождения ти ден, в който ще изминеш последните километри от едно така дълго пътуване с нова играчка за мъже.

Пътуваме.

И вече сме тук и е толкова безшумно, че се чува тихото пукане на малките бели камъчета под гумите на автомобила.

Паркът край замъка е абсолютно пуст. Замъкът с кулата до него тъне в слънчево безмълвие. Кулата на библиотеката, към която сме летяли, пътували и  вървяли се извисява замислено необитаема. Преди минути младо момче от бялата каменна къща – туристически офис любезно ни е обяснило, че предстоят обедни часове на нищоправене и ще можем да влезем в кулата след три часа. Прекрасно. Един откраднат от времето ден на протяжни разговори и съзерцателно мълчание в очакване на Случването. Обичам точно такива дни…

Над пейката до кулата-библиотека небето е синьо с надърпани от висок вятър тънки бели облаци. В главата ми се търкулва реплика от отдавна гледан филм: „Не мога да понеса толкова красота.“ И усещам, че ни в клин ни в ръкав сега просто ще се разрева. Ставаме и започваме да вървим из празния парк. Горе Той е забранил на всички живи хора по света да ни доближават в предстоящите три часа. Забраната не важи за малки гущерчета, едно замислено магаре и малко любопитно пони. Алеите крият тайни – едната води към далечните редици на лозята, друга към зряла смокиня, трета към тераса от която се вижда зелената безкрайност на долината.

Под краката ни пукат паднали листа и се търкалят кестени. Камбаната удря отново. Два пъти.

Вратата на кулата е като кожа на старо като света същество – грапава и топла. Слагам ръка върху нея и леко натискам. Все още е заключена, но от усещането, че Монтен е извършвал същото движение ме побиват тръпки.

По-късно, когато екскурзоводката неуспешно се мъчи да превърти огромният стар ключ си спомням, че малките препятствия засилват удоволствието от желаното. Ключът се превърта. Влизаме.

Би било прекалено и в този момент да сме сами. Прекрасно е, че не знаем френски. Любопитната малка група пенсионери чака чинно традиционно дългата историческа лекция. От този момент нататък ние ще сме там, където те не са. Самотата също трябва да се постигне понякога…

Случи се.

Влизаме в огромното кръгло помещение. Препрочитал съм стотици пъти описанието в есето „За трите вида общуване“. Сега написаните и прочетени думи се разбягват и се превръщат в стени, прозорци, греди на тавана, надписи на гредите, каменен под. В средата на празната стая е бюрото с поставка, улесняваща четенето на тежки книги. До него - масивен кожен стол. Сядам, невярващ в ставащото, подпирам се с лакти на бюрото и хващам главата си с две ръце. Седя и не дишам. Не, всъщност дишам...

Отново е тихо, защото дебелите каменни стени заглушават лекцията по долните етажи на кулата-библиотека.

В такава тишина и точно на мястото, където съм седнал мосю Мишел Екем дьо Монтен пише своите „Essais“… За Мишел дьо Монтен е онова кратко изречение от Цветан Тодоров: „Човекът, който е чел всички древни и когото четат всички модерни.“

Час по-късно пътуваме обратно към Бордо. Разговаряме за отминаващия ден, наслаждавайки се в припомнянето на всеки миг. Може би по това време в главата ми започва (без сам да разбера) да се оформя метафората, че  La mémoire est (comme) le vin – Споменът е (като) вино.

Ударите на чука върху бъчвата, изчезващите от погледа редове на лозята в дългите километри на равнината на река Дордон, трите бутилки бяло и червено вино, които са в багажника на колата. Те са част от този ден, в който напълно разбирам, че споменът трябва да бъде грижливо гледан, окопаван, подрязван, набран и дори смачкан. Че от миговете в, които сладкият сок на спомена е все още настояще, трябва да мине време. Така споменът ще се трансформира в опияняващите глътки на възможното припомняне.

Тогава споменът ще бъде грижливо налян в тъмна бутилка и ще бъде подреден в тъмната изба на паметта ни.

И ето, някога ние ще слезем в тъмната изба на паметта си и ще потърсим този или онзи спомен. Спомен-реколта от тая изминала някога година, или спомен-реколта от друга някоя изминала година.

Отваряме бутилката, притваряме очи и отпиваме. Споменът е в нас и вече ни затопля. Натъжава ни или ни разсмива. Защото la mémoire est (comme) le vin…