публикуван в www.reduta.bg
През 1961 г.
Нобеловата награда за литература тръгва
към несъществуващата днес Югославия и е присъдена на
Иво Андрич, а сред мотивите за това е и „епическата сила“ на текстовете му. Два от тях – романът „Мостът
на Дрина“ и краткият разказ „Мостове“ са ключови за цялостното му творчество –
в тях мостът не е само архитектурно съоръжение, а нещо много повече – метафора на човешкия
живот и човешкото съществуване. В краткото есе „Мостове“ Андрич пише следното: „Всички мостове заслужват нашето внимание, защото
показват мястото, на което човек е срещнал препятствие и не се спрял пред него,
а го е преодолял и го е преминал според своите схващания, своя вкус и
условията, които са го заобикаляли.“.
И тук започват съдбовните съвпадения.
В деня, в който Иво Андрич получава наградата си от представителите на
Нобеловия комитет, в Стокхолм на езерото Маракайбо във Венецуела вече усилено
се строи и е почти през завършване мостът „Генерал Рафаел Урданета“. Той ще
бъде открит в средата на 1962 г. – внушително архитектурно съоръжение с дължина
от над 8 километра и цена за времето си от 350 милиона долара. Тази цена може
да си позволи и плати Венецуела - страна, която отдавна е един от най-големите
производители и износители на петрол в света.
Със същото самочувствие и подобна амбиция само пет години по-късно в Либия
започва строежът на моста „Уади Ел Куф“. Изграждането му съвпада с началото на
управлението на Муамар Кадафи – човекът, който с груба сила, силата на петрола
и парите от петрола води Либия с твърда ръка 42 години до деня на насилствената
си смърт.
В годината, в която започва строежът на моста в Либия в експлоатация е
въведен виадуктът Полчеверо в Генуа – внушителен мост в град с голяма история и
голямо самочувствие.
Общото между трите моста, както вече всички навярно знаят, е техният
създател – италианският архитект Рикардо Моранди. Човек и творец, според който
„преодоляването на препятствията и преминаването през тях“ (според израза на
Иво Андрич) става винаги и само чрез силата, твърдостта и тежестта на
железобетона. Погледнати отдалеч, мостовете му респектират – тежко стъпили
върху бетонни колони,те сякаш не прелитат между разделените брегове, а
прегазват земята или водата между тях. Архитектурната философия на Рикардо
Моранди е в железния съюз между стоманата и бетона – бракът, от който през
време на война се раждат бункерите. Неслучайно железобетонът е толкова широко
прилаган в градостроенето при тоталитарните режими – респектира, подчинява и е
толкова удобен за мегаломанските стъпки на индустриализацията и урбанизацията.
Във времето, в което Рикардо Моранди създава своите тежки железобетонни
гиганти, светът е дълбоко потънал във времето на Студената война. И се натрапва
фактът, че точно в дните на Карибската криза през 1962 г. приключва строежът на
моста във Венецуела и започва осъществяването на проектът за моста в Генуа. Това
е време, в което силата не само изглежда, но е и най-важният аргумент в
междудържавните отношения. Неслучайно в международната политика е в употреба
термина „блокове“, а символ на това време е железобетонната Берлинска стена. Изглежда
точно такива са и онези „условия, които са заобикаляли“ (отново според думите
от есето на Иво Андрич) създателя на трите моста в размислите му над чертежите
и проектите.
Но това време безвъзвратно отмина. Светът днес е вече друг – стана
променлив, гъвкав и изплъзващ се от контрол и анализ. А край мостовете на
Рикардо Моранди се случи следното:
Либия потъна в хаос след смъртта на Муамар Кадафи.
Венецуела започна да потъва в хаос още преди смъртта на Уго Чавес.
Италия потъна в траур след срутването на поста Полчеверо и смъртта на 42 човека.
Разбира се, че това е нищо повече от съвпадение. В три точки на света. Но сякаш,
имайки пред очите си трите бетонни моста на Рикардо Моранди, преди 2500 години
китайският философ Лао Дзъ пише: „Всички животни и растения се раждат слаби и
крехки – загиват, сухи и твърди. Твърдо и силно е това, което загива – крехко и
слабо това, което започва да живее.“
В този смисъл колапсът на Моста Полчеверо в Генуа е не само една голяма
трагедия. Той е и мрачна и трагична метафора за времето, в което живеем –
време, в което в политическата лексика се върнаха понятия като „война“ (макар и
търговска), „враг“, „блокада“ и т.н. Време, в което световните политически
лидери търсят одобрение и подкрепа, заемайки ролята на твърди и решителни мъже,
готови да отидат докрай. Рухването на
моста Моранди на виадукта Полчеверо в Генуа е странно предупреждение –
твърдостта и силата в живота и политиката - толкова блестящи и убедителни в
началото си - завършват винаги по един и същ начин.
Колапс!
Няма коментари:
Публикуване на коментар