петък, 13 юли 2018 г.

Българският имаджинариум



Една възможна представа за българската образователна система и взаимоотношението ученик - учител. (Използван е кадър от филма "Имаджинариум", 2012 г.)

Все си мисля, че невидимият и неизменен проблем на българското образование е етимологичен. Нека да помислим – на запад от нашите географски ширини понятието ясно и кратко определя ролята и същността на процеса. Терминът education идва от латинското duco, означаващо мисля, но и твърде близко с duce – водач. С други думи образованието е процес на извеждане на детето и младия човек от лабиринта на заблудите и незнанието с мисъл и обмисляне (e duco). И дело. В самото понятие се усеща движението и целта.

Виж, при нас, нещата са по източно и по славянски съзерцателни – формираш  представи и образи, тоест образоваш. Усещате ли присъщата статичност? Ако трябваше да определим нашата днешна образователна система с езика на Запада, трябваше да я наречем имаджинариум. И май щяхме да бъдем точни в определението – особено за днес. А любопитна подробност в цялата тази история, е че във вековното си съществуване министерството по традиция е било свързване с термина „просвета“. Министерство на образованието то става едва след 1991 г. и се започва една...

Една от милите и вълнуващи, но и опасно подвеждащи заблуди от миналото на българското образование е, че Възраждането е едва ли не връх в националната ни устременост към знание и просвета – и като желание и като резултати. В главата на българина сантименталната картинка от романа „Под Игото“ и годишния изпит с участието на Рада Госпожина и Бойчо Огнянов е жива картина на предосвобожденските ни училищни успехи. Истината е друга. След 1878 г. трябва да се създава държава с едва 3 процента (!) образовано население. Сещайте се как се рекрутира държавна администрация и чиновнически апарат при подобен рехав избор! Както се казва, калинките не са от вчера, а са си българска държавнотворческа традиция още от началото на новата ни история.

И така, с етимологична обеца на ухото и без излишни сантименти в исторически аспект, един поглед към съвременното българско училище веднага ще ни покаже същността на основния проблем. И той е в ключовата роля и властовия ресурс на образователната администрация и образователните експерти от втория ешалон на властта. Като за начало да припомним силата, която им даде и все още дава дълголетната одисея с вариантите за избор на учебници. С риск да бъда обвинен в тоталитарен догматизъм, ще продължавам да твърдя, че в триъгълника учебник - учител – ученик, вариативен трябва да бъде не учебникът, а учителят. Еднаквият за всички ученици учебник е гаранция за общия образователен стандарт, който навсякъде е фундамент на образователната система от XVI век досега. Виж, оттук нататък добрият, знаещ, финансово мотивиран и вдъхновен учител може да направи от този обикновен и разбираем учебник Книга на Книгите. Но не би! В историята с учебниците финансово мотивирани и вдъхновени бяха издателства, творчески колективи и образователни чиновници. Резултатът – шарени и тежки „тухли“ с различен размер, предлагани в изобилие на вторичния книжен пазар.

Историята с учебниците отново е повод да се припомни баналната истина, че в системата на образованието най-важен е учителят. Добрият и мотивиран учител. В последните десет години материалната база на училищата съществено се подобри. Поне що се отнася до енергийна ефективност на сградите, ремонт на покривни конструкции, нови кабинети, съвременни спортни зали. Едва при действащия в момента образователен министър започна по-сериозно инвестиране и в учителите и то не само с повишаването на началната и средна учителска заплата. Логично – министърът е финансист и не само. Вероятно той е напълно наясно, че учителят е уникално съчетание на постоянен и променлив капитал – икономически феномен. От една страна той (учителят) е с продължителна или достатъчно продължителна физическа трайност, но от друга, учителят всекидневно е потопен и участващ в процеса на образователното „производство“. Притеснителното е, че тези действия на последователна финансова ангажираност идват чак сега. А в резултат от това в училищата вече липсва поколение от учители във възраст, съчетаваща богат практически опит и добра физическа кондиция.

Привличането на качествени учители прави едно училище различно от другите и привлича вниманието – първо на родителите. Елитно е училището, в което директорът е успял да привлече способни учители и да създаде ангажирана местна общност. Ако има поне една напълно реална и неизкривена от сантименти поука от времето на Възраждането, то тя е именно тази. Какви учители може да намерим и назначим на работа в нашето училище? Може ли едно училище в малък български град да бъде елитно? Може! Ако градът е Казанлък, а един от учителите в училището се казва Теодосий Теодосиев.

Тънкият момент в този привидно лесен за решаване казус идва от очаквана посока. Как се назначават и какви са директорите в българските училища? Каква е ролята при техния избор на регионалните инспекторати в тяхната скрита свързаност с политическата конюнктура? Получава ли се така, че средното ниво в образователната администрация на практика има решаваща роля в случващото се и най-вече в неслучващото се в родното образование. И като стана дума за тънък момент, как веднага да не се сетим за поговорката, че дето е тънко, там се къса.

И, за да не се къса – по-добре да се реже…

Текстът е публикуван във в. "24 часа" (12.07.2018 г.) със заглавие "Чиновникът от средния ешалон - хем невидим, хем силен" (https://www.24chasa.bg/mnenia/article/6957921)



1 коментар: