Рибен буквар за протестиращи

Публикувано в www.reduta.bg

Д - далян, талян - (тур. dalyan от итал.) - Морско статично риболовно съоръжение. Състои се от кръгла или елипсовидна мрежена ограда, която се поставя на 150-600 м навътре в морето, опъната между закотвени стълбове. Ограденото място има отвор откъм брега, широк около 30 м. От средата на гърлото излиза мрежеста преграда (крилка) и стига до брега. На двата срещуположни края на даляна има опъната по една голяма торба, подобна на винтер. Плуващата край брега риба се отбива от крилката към гърлото, влиза в оградата и попада в торбите или бива излавяна с подвижни мрежи от рибарите. Далянът се използва и днес.

Държа в ръце белия лист, чета и не вярвам на очите си. И понеже ми се случва за четвърти пореден път в рамките на около само час в главата ми изплува паметната фраза от „Майстора и Маргарита” – „Значи ето така се полудявало!”. Показвам с върха на писалката буквата и питам: „Това какво е?”. Тя отговаря убедено: „Ч!”. Продължавам с питането: „Не сте ли ходили като ученици дотам на екскурзия с класа?”. Не се изненадвам на отново краткия отговор: „Не!”...

„Дядо Либен обича своето Отечество, но не всичкото, а само Копривщица” – пише Любен Каравелов на една от страниците на „Българи от старо време”. Ех, Любене, ех дядо Либене! – мисля си сега аз – Какво ли бихте рекли за обичта къмто Отечеството малко и голямо, ако зърнехте за миг как днешните български девойчици (по израза на Каравелов) знаят и изписват името на любимия ви градец – Копривчица?! Копривчице моя!

Ами, не знаят!

Мисля си за всичко това, докато гледам как по всички телевизионни канали протестиращи от всяка класа, възраст пол и занятие вървят по улиците на гнева си. Движението им невидимо е направлявано от металните заграждения и металните погледи на униформените. Всички се движат в една посока, стигат донякъде. Там - заграждения. Множеството се обръща и тръгва отново в обратна посока. Между загражденията и до следващите заграждения. И пак така. Като рибен пасаж, който иска да избяга от онова, което има да се случва. 

И не знае как.

Когато през 1824 г. Петър Берон отпечатва за пръв път своя прословут „Буквар с различни поучения”, който по-късно българите ще нарекат с популярното „Рибен буквар” още на първа страница той тревожно споделя с бъдещите си читатели: „...познах колко струват по нас учителите и колко напразно мъки теглят горките деца. Защо като преминат младостта в школата си (...) излазят и не знаят името си да напишат, нити да си сметнат щото земат и дават...”. За това пък се сещам, в търпеливото си очакване на дълга опашка. Жената зад гишето не работи бавно – тя просто търпеливо попълва един след друг документите на чакащите. 

Те не знаят как.

Наистина ли си мислим, че сегашните улични протести ще могат да формулират ясно изразени и спасително точни рецепти за излизане от мрежите на противоречащи си закони, нормативни актове, правила за работа на институции и комисии, томове от икономически договори, написани на специализиран език. Едва ли! Безредието, предизвикано от безспорно справедливия гняв на унижените и оскърбените никак, ама никак не е най-добрата среда за умни решения. Негова основна цел е да ги предизвика и да настоява за тях. Но когато става дума за обществени кризи от подобен порядък, не мога да не си спомня една болезнено кратка и точна като изстрел мисъл. Изрича я един от познавачите на модерната държавност Ърнест Гелнър, който пише: „Не палачът (полицаят), а преподавателят (учителят) стои в основата на съвременния социален ред.” Ето ви аргумент само в едно изречение защо едно общество трябва да отделя сериозна част от брутния си вътрешен продукт за масово образование, а не за силовите министерства. Просто добрият учител с работата си ще намали работата на полицаи, следователи, прокурори, съдии и нататък по веригата на институционалната принуда.

А знае ли как?

И стигаме до сърцевината на проблема. В неадресираните упреци към протестиращите от улиците за елементарното незнаене на правилата, по които съществува държавата и участието на гражданите в случващото се, учебната програма за средното образование у нас веднага ще опонира. Учебният предмет „Свят и личност” се изучава в абитуриентския последен клас и там си има всичко. (Е, друг е въпросът как се изучава, след като малко подир стреса от неотопонима „Копривчица” научих от друга бивша абитуриентка от (уж) елитна гимназия, че в 12-ти клас почти не ходила на училище. Не било интересно.)

Ами сега?!

Да търсиш рецепти в миналото за болести на днешния ден е задача, изпълнена с риск. Добрите практики (както биха го рекли днешните бюрократи) на „най-българското време”, сиреч Възраждането обаче не са малко. Две от тях четем в историята на Паисий Хилендарски и букварът на Петър Берон. Първият е написал прословутото „за простите (обикновени) българи просто написах”. Вторият пък във всичко следвал древния принцип на Сократ, че геометрията трябва да се знае доколкото трябва да можеш да измериш земята, която купуваш или продаваш. И създал кратък и простичък буквар, оказал се най-полезният български учебник за всички времена.

 Като общество чистосърдечно и виновно трябва да признаем пред себе си, че днешното огромно учебно съдържание и дебели и неразбираеми учебници са най-краткият път към всеобщата неграмотност. И да ги пренапишем точно така. Да ремонтираме не само училищни сгради, но и мисленето на директори и учители. Да повишим двойно и тройно възнагражденията им, но и още толкова изискванията си към тяхната работа. Да въведем принципа „избори до дупка” за училищни парламенти и студентски съвети в средните училища и университетите и безкористно да подкрепим тяхното организиране и провеждане всяка година. Защото това са реални уроци по демокрация и гражданско поведение.

Нищо няма да се случи веднага. Написаното от Паисий Хилендарски се случило век след смъртта му, а букварът на Берон бил издаден 11 години преди да се открие първото българско училище, в което можел да бъде приложен.

Но пък, ако не започнем отнякъде работа върху необходимия нов „Рибен буквар” на българското образование, пред очите ни и вбъдеще ритмично и ще се повтарят картините на блъскащия се в даляна на обществената безизходица пасаж от хора, които имат огромната сила да искат, но са лишени от целенасочената сила да знаят как.

А, и на първо място! Задължителни ученически екскурзии до Копривщица...