Публикувано в www.reduta.bg
Насим Талеб се оказа безкрайно прав. В своята теория за
ролята на неочакваните и внезапни събития, които променят драматично хода на
историята, той извежда следната лесна за обясняване теза. Ние, казва той,
живеем в свят от факти, показатели и събития, които науката наречена статистика
събира, систематизира, анализира. После правим изводи и прогнози на базата на
получените средни величини. Това е хипотетичната реалност, наречена
Средностатистан – желан свят, който можем да прогнозираме, предвиждаме и
управляваме.
Но тъй като още от времето на Томас Мор добре подредените от
човешкото съзнание реалности си имат друго име – нещо дето ще има да го няма –
работата придобива съвсем други измерения. В глобалния свят на взаимосвързани
събития, където трепването на пеперуда с крила, предизвиква ураган, владеят
други закони. Това е светът Екстремистан, неподвластен на описване, подреждане
и прогнози. В него мощно махат с криле черните лебеди на внезапни и драматични
събития, а вятърът от крилете им разпилява безполезните статистически данни във
всички посоки.
От катастрофичните холивудски продукции добре знаем какво
правят героите в окото на урагана, бягайки пред приливната вълна или
разтопената лава. Крещят от ужас или псуват до девето коляно (Fuck you!) съдбата и целия този (Bull shit!) свят.
Та, да си дойдем на думата. Прелюбопитното клипче, радващо
се на бърза популярност не само в мрежата, но и във всички български медии, в
което преподавателка по статистика в университета във Велико Търново
„благославя” своите студенти, трябва веднага да бъде изпратено на автора на
глобалния бестселър „Черният лебед”. Сигурен съм, че Насим Талеб ще го използва
в някоя от своите атрактивни презентации като ярко доказателство за зрелищната
капитулация на статистическата наука.
Извън празното остроумие, ще кажа, че клипът трябва
внимателно и аналитично да се изгледа. Не е за смях. За плач е. Поради една
причина. Ако насочим вниманието си не към онези думи и изрази, които според
Ярослав Хашек можем да зърнем в обществените тоалетни на изток от Виена, едно
понятие е средоточие на случващото се. Кратката думичка „процедираме”. Въпросът
на студентите „Как ще процедираме...”, с който започва видеото, неочаквано
отпушва тапата на вулкан от словеса, в които „процедирам и процедираме” се
повтарят като истерична мантра. Тази дума е фитилът и спусъкът, взривили
статистическия гняв на университетската преподавателка.
Мъртвият език на гордите римляни ни припомня, че преди да се
превърна в процедура procedеre означава просто
„пристъпвам”. Всяко нещо, което правим в краткия си живот е поредица от стъпки,
процес от поредни действия. Тънкият момент е там, че поради орисията да живеем
не само в себе си и за себе си тези стъпки трябва да бъдат съчетавани със
стъпките на другите около нас. Ето как сигурно се е родило и английското
политическо прозрение, че „Демокрацията е нищо повече от процедура”.
И тук вече става страшно. Защото в българския Екстремистан –
страна на внезапни хора и събития - нищо не е това, което би трябвало да бъде.
Ако настоящият ти премиер е Буда, бившият - рокер без трудов стаж, а неговият
предшественик – цар. Ако земеделският ти министър е основно ловец и дегустатор,
вицепремиерът – речовит физкултурник, председателят на народното събрание –
редови адвокат и бивш партиен секретар. Ако водещият ти законодател е с
юридическа диплома от университетски филиал в малък областен град, а някои от висшите
ти администратори - с фалшиви дипломи и т.н.
И това е само върхът на айсберг от не само статистически
факти. Защото близко до повърхността са стрелба пред Съдебната палата,
провалена процедура (Упс!) за избор на конституционен съдия, съмнителни
процедури (Упс!) по обществени поръчки, и още, и още надолу. Къде е тук
процедурата, реда, процеса? (За синонима от английската поговорка и да не
говорим!). Няма ги. И ето как самото споменаване на думата ще отключи внезапно
някъде на неподходящо място и в неподходящо време истеричен гняв - поток от
яростни думи.
Колкото пък до някои и други думи в скандалното видео от
университетската аудитория, и там има над какво да се помисли. Ще ме извините
за паралела, който следва тук, но разсъжденията върху понятието за човешки
екскремент могат да бъдат и сърцевината на дълбокофилософски изводи. Блестящо
го прави не друг, а големият Виктор Юго в романа си „Клетниците”. И понеже този
епизод едва ли ще бъде централен в актуалния за момента американски едноименен
мюзикъл, ще го припомня. Става дума за онзи драматичен момент от битката при
Ватерло, когато на бойното поле е останала да се сражава само Старата гвардия.
Поразени от мрачната самопожертвувателност на калените в битки френски войници,
англичаните на Уелингтън и прусаците на Блюхер спират битката за миг. Към
обградените е отправена покана да се предадат. Тогава (поне, според Юго) над
притихналото за миг бойно поле френският маршал Камброн изкрещява
историческото: „Лайно! (Merde!)
Гвардията умира, не се предава!”. Тази, грозничка в началото си, фраза според
гениалния писател е изключително важна – тя бележи вододела между две
исторически епохи. Как може,
разсъждава той, да
предлагаш обикновения живот
на човек, който е загубил току що своя необикновен свят. И как може този човек да приеме
всичко това. Твоят свят ще си отиде заедно с теб. И това е. Единственото, което
му остава на този човек е да изкрещи срещу всички, заобиколили го, гневната,
красноречива и мръсна дума.
Нерде Ватерло, нерде Велико Търново, биха казали скептиците
тук. От друга страна обаче лично аз не успях да се освободя от усещането, че
гледайки и слушайки скандалния клип от търновския университет, станах свидетел
на едно истинско нашенско Ватерло – на статистиката, на образованието, на
процедурата, на демокрацията. Само че не патетичен, драматичен и поучителен.
Карикатурен и тъжен. Не Черен лебед, а грозно сиво патенце...
Няма коментари:
Публикуване на коментар