В училищата да се въведе дисциплината водоучение

 

„Водата е най-мекото и слабо нещо на света,

но в преодоляването на твърдото и силното е непобедима“

Лао Дзъ

    Ще го кажа по-просто, за да бъда разбран - вашето и моето сърце са наполовина помпи за вода. Да не влизаме в подробности, но ако кръвната плазма представлява повече от половината от състава на човешката кръв, а пък самата тя е над 90 процента вода, то горното твърдение е вярно в своята привидна абсурдност.

    Ако тази вода към сърцето ви спре, всичките ви творчески планове, селфита, кариерно развитие и прочие глупости отиват във вселенската канализация. Това е простата сметка на биографичното ви не CV, а ВИК (вода и канал).

    Разбирате ли сега, колко сте нагли и глупави, когато плащате по около сто лева средно на човек всеки месец за мобилни телефони и интернет, а пищите като настъпани, че сметката ви за вода била висока. И това след като стотици пъти на месец сте прали, готвили, къпали, сядали или изправяли пред „белия трон“, мили кухненски съдове и т.н. И провеждали безсмислени разговори по селфона от типа: „Ми, кво прайш ся!“

    Направете ментален експеримент за цивилизационен избор кое предпочитате да ви спрат за седмица – водата или интернета! И, ако някой предпочете да му спрат първото, наистина няма надежда за нас всичките?!

    Сред неизброимите поражения, нанесени през годините от тоталитарната машина върху съзнанието на българина на битово равнище, е отношението към водата. Нейната философия се състоеше в краткото: „Пуснаха ни водата!“ или „Спряха ни водата!“. Подобна умствена отстраненост от случващото се трансформира в представата, че водата е нечия друга грижа и ангажимент, а самата вода е безплатен и щедър дар на природата, който щедро се лее на цена 0.02 лева на кубик по онова време.

    Няма да коментираме, че точно тази цена на водата и социалистическото планиране на икономиката доведоха до пълна липса на профилактика и поддръжка на водната инфраструктура – грях, който тарикатски и подличко бе стоварен върху годините на демократизацията у нас.

    Точно във връзка с онова време бе и разпространената масова практика българинът да си изстудява бирата и динята, посредством водно перпетуум мобиле (не зная вече това трябва ли да го превеждам) – тоест, бирата и динята в кофата, кофата под крана на течащата вода в банята, която с тънка струйка в продължение на много и много часове води към върховната наслада на плюскането.

    Ето така преди точно 30 години се появи въпросът: „Вие от София ли сте или просто така си миришете?“. Водната криза в столицата на България, опразненият язовир „Искър“ и режимът на водата от преди точно три десетилетия показа, че на българинът паметта му е къса, а умът - в спестовен режим.

    Безводието от последните горещи месеци, протестите на обезводнени жители на градчета и селца, изпълзяващи по напечения асфалт на скоростните пътища между областните градове са само началото на нещо заплашително. Но това не е от днес и вчера – от години у нас има населени места, където хората усещат живителната течност по ръцете си през няколко дни и за няколко часа. Нека, обаче, перифразираме: „Жадният не ще бъде разбран от добре напилия се с вода.“ Но ще го научим по трудния начин - изглежда безводието и пожарите си приличат – бързо преминават в съседния двор, село, град…

    Отношението към водата и нейния дефицит показа още нещо – пълната липса на гражданско отношение към случващото се с водата, както и базисна информираност към този така сериозен проблем. Да сте чували, че от 2009 г. е в ход европейската гражданска инициатива „Право на вода“? Да знаете, че от 2014 г. Европейската комисия е ангажирана с преки действия по тази инициатива? Няма как да знаете – според статистиката България е на едно от последните места от държавите в ЕС, в които гражданският сектор е ангажиран с информация и действия в тази посока. И защо така – Финландия, страната на хилядите езера е най-информирана, а България – страната на изпразнените язовири – не. Нямам време да обяснявам сега и това!

    Но, все от някъде трябва да се започне. И както винаги надеждата е в децата – те поне никога не са изстудявали бира и диня в течаща с часове вода. Затова, вместо безплодните и безперспективни спорове за въвеждането на вероучение в училище, предлагам (напълно сериозно) да бъде въведена дисциплината ВОДОучение. Всяко българско дете трябва още от училищния чин да разбере за цял живот важността и цената на водната капка. Практически знания по пестене на вода, култура по употреба на водата, знания за водите в България и още, и още. И, разбира се – изучаването на литературни текстове по темата.    

    И ако ще се правят промени в учебната програма по литература, то нека борбата на баба Илийца с кола от „Една българка“ бъде заменена с „Ветрената мелница“ на дядо Корчан и Лазар Дъбака, където (отново за съжаление и поука) става ясно едно – от време оно работата по водните инфраструктурни проекти у нас бива бързо зарязвана от българите, когато Господ се смили и им прати дъжд…

    А сега, ако дочетохте написаното, изпийте една пълна чаша студена вода, за да подобрите състава на кръвта си. Сърцето ви и умът ви се нуждаят неистово от това…

Текстът е публикуван в www.reduta.bg

Излишна работа

 

    Ако отпуснете педала на газта по някой третостепенен път, ще ги видите за миг между канавката и пооклюмалите августовски треви. Вероятно вятърът ги е довял тук по време на сеитбата на огромните полски масиви. Останали встрани от тях, върху никаква почва, напечен асфалт и с малко вода, те са закъснели напълно в жълтото си присъствие. Няма да се превърнат в олио, шрот, паричен оборот. Стопанската им стойност е равна на кръгла нула...

    Ако някой ви запита, каква е ролята на изкуството в живота на хората, просто му разкажете тази история. 

    А пък, ако не ви се слушат тъпи въпроси, просто си отрежете ушите...

Ветровито, лятно, празнично, проникновено...

    Тази сутрин силният вятър разплисква белите пердета на лятната тераса като платна на малък ветроход. Романтично е, тъй като на тази дата е роден синът ми - какъв по-добър повод да почетеш биографията на Сент Егзюпери от Марсел Мижо, написана в далечната 1958 г. Не намирам за случайност това, че разгръщайки напосоки страниците, погледът ми се спира върху изречение от "Земя на хората": Величието на един занаят (професия - б.м.) се корени преди всичко в това, че обединява хората: има само едно истинско богатство, и то е общуването между хората".

    Колко подходящо казано за социалната мрежа на занаятчиите (професионалистите) в общуването :)

Не забравяйте този ден!

    Утре със студентите ще говорим за петимата носители на Нобеловата награда за литература от Русия.

    Спомням си как някъде в началото на 80-те години на миналия век в ръцете ми попадна чудодейно и случайно тънко книжле със странното заглавие "Един ден на Иван Денисович". Спомням си и чувството на всемирна тъга и безизходица час по-късно, когато прочетох последното изречение. Усетих зверски студ и вълчи глад. А беше лято!
И още се чудя как през 1963 г., само година след появата в СССР, книгата е издадена и у нас. За да изчезне месеци по късно от книжарници и библиотеки.
    Тази сутрин очите ми отново тръгнаха по студените, безнадеждни, гладни и нечовешки редове на книгата. Но този път изпитах и странно обяснима егоистична радост.     Че живея тук и сега, а не тогава и там...
    И не ми говорете за недостатъците на ЕС, западащата Европа и традиционните ценности на Изток от нас!
    Чели ли сте въобще някога "Един ден на Иван Денисович", по дяволите!?!?

Всъщност, това не са само греди

 

    Когато ремонтираш таваните на стогодишна къща, построена от прадядо ти, виждаш в тях неподозирана възможност. Всъщност, вече си я видял някъде много далеч, в гредите на една кръгла кула, по която ръката на човека, определил приятелството с краткото откровение: „Защото това бе той, защото това бях аз.“ е изписала също така кратки и замислящи те изречения.

    И понеже си отнесъл в себе си тишината на кръглата стая библиотека, възторга от това, че си изминал хилядите километри до нея, желанието да се връщаш винаги там и разбирането, че никога повече няма да го направиш, решаваш да пишеш.

    Да пишеш по гредите на твоя си таван, опънати като дълги и примамващи с празнотата си изречения. За да можеш, когато вдигнеш нагоре глава, да се връщаш внезапно в кръглата стая библиотека и да не забравяш едно от написаното там:  Nam si quis existimat se aliquid esse, cum nihil sit, ipse se seducit (Защото, ако някой си мисли, че е нещо, когато е нищо, мами себе си – Гал. 6:3)

Избори между… снимка и картина

 

    Преди да прочетете написаното по-долу, първо разгледайте снимката. Ама, внимателно, много внимателно! Не гледате, където трябва! Разгледайте внимателно картината, останала зад и над благообразните фигури на преден план. Не е каква да е картина. Ражда се под вдъхновената четка на Борис Денев далеч назад във времето, а художникът с трагична съдба в годините след 9-ти септември 1944 г. и дава описателното име „Патриарх Евтимий се прощава с търновци“. Проста композиция на живописното платно – в нейния център е фигурата с черно расо на висшия духовник - патриарх, а около него са събрани безчислено множество миряни. Водач и последователи в момент на върхово изпитание! Точно пък този миг ще бъде описан в един от най-разтърсващите български романи „Антихрист“ на гениалния Емилиян Станев така: „Сбогом, търновско светило! С тебе си отиваше един неосъществен свят , на който ти беше последният първосвещеник.“

    Сега да погледнем какво има на снимката пред картината. Не, животът наистина понякога си прави знаменателни в своята ирония внушения! Проста композиция, обърнала наопаки художественото внушение на картината – в нейния център е висок мирянин, около него множество фигури на висши духовници с черни раса…

    Снимката е направена точно три месеца преди Българската православна църква да бъде разтърсена от едно, (все още) оставащо встрани от общественото внимание, събитие. Касираните избори за сливенски митрополит след кончината на дългогодишния владика Йоаникий Сливенски. Уморени от политически избори и досадили на всички разпри около управленски „ротации“, вероятно сме на път да проспим и пропуснем един от съдбоносните моменти в съвременната история на българската църква. В средата на тази седмица свещеници и миряни от редица духовни околии в Сливенската епархия публично възроптаха и протестираха срещу отменените избори. В една строго йерархична структура, каквато е БПЦ, подобно неподчинение и съпротива срещу решение на Светия синод да отмени резултатите от изборите и да не зачете волеизлиянието на избирателите (свещеници и миряни) е, колкото неочаквано, толкова и логично.

    В публичното пространство отново се завръща страховито понятие, неспоменавано от преди повече от три десетилетия – Разкол. Обвиненията, които вече се чуват, срещу несъгласните с действията на Светия Синод е, че са разколници и всяват разделение в редиците на вярващите. Но, нека да внимаваме! Защо точно сега и точно след изборите в Сливенска митрополия отново се заговори за разкол. Нищо случайно – разколът от 1992 година е свързан с  изявлението от 18 май същата година на 6 митрополити – Пимен Неврокопски, Стефан Великотърновски, Панкратий Старозагорски, Софроний Доростолски и Червенски, Калиник Врачански, Йоаникий Сливенски, което гласи: „ Предвид опорочеността и нищожността на избора на патриарх Максим от 1971 г. трябва да се проведе нов избор на патриарх.“ Събитията, последвали това изявление са едни от най-тежките и драматични в новата история на БПЦ.

    И отново житейска ирония – един от подписалите изявлението тогава е скоро представилият се Йоаникий Сливенски. И точно пък в момента изборът на негов заместник отново отключва църковен скандал.

    Идеята сега несъгласните с решението на синода за касиране на изборите свещеници и миряни да бъдат обявени за бъдещи разколници е несъстоятелна, но върши работа. Страхът от повторение на непримиримото противопоставяне на духовници срещу духовници, на миряни срещу миряни, трябва да подчини несъгласните и да получи обществената подкрепа за Синода на незапознатите с подводните течения в управлението на църквата.   

    И понеже става дума за „водни“ метафори, невидимата подводна част от черния (като расо на духовник) айсберг от случващото се около изборите в Сливенска митрополия е, че тези избори са съдбоносно свързани с едни неминуеми избори в бъдеще време. Дано те са колкото се може по-далеч във времето, но едно е сигурно – персоналният състав от митрополити на Светия Синод има решаващо значение и в избора на патриарх и в управлението на Българската православна църква.

    Неизречената, но ясна за запознатите със случващото се в момента, истина е, че изборите в Сливенската епархия, не излъчиха „правилния“ кандидат, очакван и посочен пък от един от бъдещите кандидати за патриаршеска тиара. Затова в момента имаме класически сблъсък между управленската воля на (част от) висшия църковен клир (църковната аристокрация) и естествения избор на обикновените свещеници и миряните.

    А когато това напрежение стане нетърпимо, историята припомня – Реформацията чука властно върху затворените църковни врати.

    И понеже стана дума за Разкол, то разцепването на БПЦ през 1992 г. се случи след като част от църковните люде опасно се сближиха и потърсиха съдействието на държавните мъже, търсейки оздравителна (според тях) промяна. Снимката, за която стана дума по-горе, ясно свидетелства, че и днес църковни люде опасно се сближават и търсят съдействието на държавни мъже за запазване на сегашното здраво (според тях) статукво.

    И накрая, да погледнем отново картината на Борис Денев  – силата на Патриарха е в неговата вяра и във вярата на обикновените миряни, събрани около него. Не в друго! В Бог!

Приказка от входа на празната митница

 

Честита нова 2024-та година! С една стара приказка :)

Металното въже се удряше ритмично във високия пилон, засилвано от поривите на вятъра.  Неясните силуети на крановете се извисяваха над празното пристанище, а настъпващата вечер им придаваше заплашителен характер – както изглежда всяко неопределено нещо в тъмното. Единственото излъчващо топлина същество бе дребно трикрако куче, което с натрапчива загриженост обикаляше затворения вход на митницата. Кучето бе готово да залае по всичко движещо се, за да привлече вниманието към себе си. То се спря за миг, кихна и с изненада установи, че не бе лаяло точно от два дни:

-          Това на нищо не прилича! Даф-ф-ф, на нищо не прилича! Хората правят, струват, събират, изваждат и после изчезват да почиват по цели седмици. В тази държава само кучетата могат да носят отговорност и служба. Ама, на тях пък кой ще им носи храна! Кой, питам аз?!

Гларусът, кацнал на студения ламаринен покрив разтърси глава и погледна с едно око надолу – На мен ли говориш, малкия? – личеше си, че го прави, движен от позабравено чувство за учтивост.

-          Ми, на кого! – кучето правеше онази стара като света грешка, пренасяйки раздразнението си от житейските неудачи върху най-близкостоящите – Да виждаш някой друг да се мотае наоколо?!

Сивата птица разпери криле, а трикракото приседна зяпнало от разочарование, че така бързо ще изгуби единствения си събеседник. Гларусът енергично ги размаха няколко пъти, прибра ги внимателно към тялото си и отново погледна надолу. Просто се раздвижваше, а пък и накъде ли би политнал в този така последен ден на отминаващата година.

-          Внимавай, малчо! – жълтото край клюна на птицата за миг уподоби нещо като усмивка – Ако искаш да си говорим, засвидетелствай поне перце уважение. Доста съм поживял и зная, че мъдрата птица не губи нито думите си, нито кучетата.

-          Това не го разбрах. – приседнало, кучето се почеса енергично зад ухото с единствения си заден крак, при което за малко не се катурна – Много философски ми дойде, а пък аз съм свикнало да си общувам само с митничари и рибари.

-          Ама, ти си готово за основател на религиозен култ, бе! – гларусът наистина бе готов да изпадне в трайновесело настроение. - Онзи, дето хората му честваха рождения ден преди няколко дни се е движил в същите среди. Само че е можел да се разхожда по водата... Ти как си в това отношение?!

-          Тц! – кучето енергично разклати глава – Как ме виждаш на три крака във водата. Аз и по сушата завалям, пък там направо ме брой в траен и вечен разход. Освен това да оглавяваш нещо, не е за мен работа. Хората казват „верно куче”, сиреч винаги е зад гърба ти и те пази. И го казват с уважение в очите и кокал в ръка. Аз съм по тези работи – верен да съм и да служа верно! И пак да запитам какво беше онова за думите и кучетата.

-          Чух го от един японски капитан. Бях се замотал в голямото топло море много надалеч оттук и щях да пльосна във водата от умора. И точно тогава видях един кораб. Някакво „мару” беше със знаме като бял чаршаф с огромен домат по средата. Едва се закрепих на покрива на капитанския мостик. И изведнъж отвътре излиза един жълт, усмихва се и казва: „Искаш ли да си поговорим?”. Така се стреснах, че наистина щях да падна във водата и само изкряках от изненада. Той изглежда го взе за съгласие, защото продължи: „Ако не разговаряш с птица,  която заслужава, губиш птицата. Ако разговаряш с птица, която не заслужава, губиш думите. Мъдрият човек не губи нито птиците, нито думите.” – гларусът се подсмихна надолу, където трикракото слушаше внимателно – Разбра ли сега?

-          Ами, май не, защото нищо не чух за кучета! – малкото животинче сякаш стана още по-малко от срам и притеснение.

-          Уф, ти наистина май си говориш само с митничари! В онова, дето го рече японския капитан, само трябва да промениш думата. И няма значение, дали ще е „птица”, „човек”, „куче”. Разбра ли сега?!

-          Ахау! – кучето виновно преглътна – Искаш да кажеш, че не искаш да ме загубиш?! Нали? - в гласа му се прокрадна зле прикрита надежда и спотаена радост, че някой иска да си поговори по-дълго с него. Така се чувстват всички, останали насаме със себе си в новогодишната нощ.

-          Да! Но ще трябва да ми докажеш, че си ценно за мен. Обикновено не желаем да губим ценните неща, на които държим.

-          Уаф-ф-ф! – трикракото развълнувано и нетърпеливо джафна – Ама как, моля ти се! Мога да те пазя, да обикалям около теб и да лая по нахалниците! Мога да ти нося малки вкусни кокалчета... – и след миг размисъл добави - ...когато ми останат. И понеже държиш на мен и съм ти ценно, можеш да ме разхождаш на каишка по алеята край морето. Става ли, а, става ли?!

-          Не можеш ли да проявиш поне малко фантазия?! – гларусът издевателски забави отговора си – Не ми трябват зъбите и лаят ти, защото при опасност просто литвам. Това, с кокалчетата го каза, просто да отбиеш номера, а колкото до каишката и разходките по алеята, това е такъв кич, че просто не ми влиза в главата как можа да го предложиш. Ти май нищо не разбра от думите на японския капитан, а?!

-          Така излиза... – кучето виновно наведе глава и ушите му унило увиснаха – Ето, сега ще излетиш и аз ще си остана само като куче, както казват хората, когато са сами като кучета. Какво да направя, аф-ф-ф, какво да направя?! – виновно занарежда то.

-          Разкажи ми поне една история! – гларусът отново припляска с криле във вечерния студ на зимното пристанище – Не разбра ли, че капитанът искаше да каже точно това! Думите трябва да са истории. Иначе са нищо, иначе са само думи, думи, думи...

За няколко минути тишината на товарното пристанище бе нарушавана единствено от ритмичното потракване на металното въже. Вятърът бе понамалил силата си и сега въжето отброяваше времето до полунощ с честотата на огромен, невидим часовник. Кучето изглежда напрегнато мислеше, защото бе наклонило главата си наляво, а увисналото му ухо издайнически трепереше от напрежение. Трикракото разбираше, че може внезапно да изгуби случайния си събеседник, а наистина не искаше да посреща новата година само. Знаеше, че внезапните загуби са болезнени и опитът му бе свързан не само с липсващия крак. Така бе и с възрастния му стопанин, който замина с дъщеря си в съседния град. Кучето познаваше разделите и точно по тази причина можеше истински да оцени всяка нова среща.

-          Х-ъ-х! – то се прокашля, като човек, който започва да чете важен документ пред взискателна аудитория – Аз знам много истории, защото живея на такова място, пък си и падам наблюдателно по принцип и по наследство. Да ти минават дните на входа и на митница и на пристанище, значи, че край теб вървят и не спират хиляди истории. Само, дето за митничарите не ми се разказва! Нали знаеш, че отворя ли си устата, ще ми избият зъбите и гладно ще си умра?! Виж, за рибарите мога да ти говоря колкото си искаш. Ама, не рибарски истории! Аз не вървя след рибарите, само внимателно ги наблюдавам и понякога подслушвам. Лая ги понякога, за да не си мислят, че ги шпионирам мълчаливо. Въртя се около тях и само след няколко дочути изречения историята ми се изяснява в главата. Кои са, какви са, какво търсят край морето и в морето...

-          Че, не търсят ли всичките едно и също – риба?!!!

-          Ето, виждаш ли! – кучето бе понатрупало увереност – Много си повърхностен за гларус, понякога. С морето е точно като с живота – всичките уж правят едно и също, а всичките търсят от него различни неща. Има, например, един старец, дето идва всеки ден по няколко пъти. Той живее тук наблизо и според мен кеят му е нещо като главната улица – среща познати и приятели, поздравяват се, говорят си празни приказки, разказват си по няколко пъти през годината едни и същи истории. Има една дебела жена. С въдица в ръка изглежда като голяма заплаха, но всъщност е мълчалива и тиха. Тя наистина идва и лови риба, за да се храни. Има един глух, който говори с всички и всички си говорят с него и всички се чудят какво точно им разбира той от думите. Но пък и те не си говорят важни неща за живота и света, ами ей тъй, на! Ама, пък се смеят и са весели и сигурно им е много важно, защото не си ли се замислял как понякога маловажните думи и маловажните неща правят хората да се усещат живи... – кучето внезапно замълча смутено от прозрението си, което прозвуча сякаш произнесено от някой друг по-голям и по-умен от него – Но най-интересни ми станаха едно момче и едно момиче. Те започнаха да идват преди няколко години. Когато се появиха за първи път и им видях двете нови въдици, направо се изхилих вътрешно. Поредните туристи, си казах. Направи ми впечатление, обаче, че сякаш бяха загубили нещо и се опитваха да го намерят. Особено момичето. Все си гледаше в краката и ги влачеше бавно. Вървеше малко зад него и някак си изоставаше. Той пък забавяше крачка притеснен и също се оглеждаше - като човек, който е откраднал нещо и очаква да го разобличат. Абе, съмнителни ми бяха и двамата в началото и си мислех, че повече няма да ги видя! Ама, пък те излязоха упорити. Въдиците започнаха да стават повече, кофата стана по-голяма, започнаха и по-често да идват.И най-интересното беше, че момичето вече не изоставаше, а започна да върви заедно с него. И вече не си гледаше в краката, а напред към морето, към което отиваха. И не изглеждаше вече като човек, който е загубил нещо, а като човек, който е намерил нещо, оставил го е на скришно място, знае го къде е и си го гледа отвреме-навреме, когато си поиска...

-          Как мислиш, в морето ли са го намерили това - изгубеното?! – гларусът внимателно пристъпи от крак на крак, заслушан съсредоточено в кратката история.

-          Да ти кажа честно, не знам! Не знам нито какво са изгубили, нито какво са намерили. Мен, ако питаш, аз като намеря кокалче, си го заравям за трудни времена на скрито място. Ама, хората не са като кучетата – винаги може да те изненадат. Само едно знам – в морето много можеш да изгубиш и много можеш да намериш. Толкова е голямо, че понякога ме плаши. Добре, че тази нощ, въпреки вятъра, е спокойно...

Двамата случайно събрани събеседници млъкнаха и погледнаха към брега. И тъй като край морето няма елхи с играчки и бенгалски огньове, гларусът и трикракото куче внезапно проумяха, че гледат към най-голямата и приказна елха на света. Зеленият силует на крайморските възвишения бе обсипан с гирляндите на светлините от улици и хотели. Празничните салюти изписваха в тъмното небе разноцветни картини мимолетна радост, а морските фарове лееха светлина като огромни празнични свещи. Горе над града червената лампа на старото летище светеше като тържествена звезда...

-          Добре стана, че ме залая! – гларусът погледна надолу към трикракото – Японецът се оказа прав – тази нощ не изгубихме нито куче, нито птица, нито думи.

-          Да, да – лавна радостно кучето с три здрави крака и едно весело сърце – и намерихме даже нещо. Цяла една Нова година!

Металното въже удари високия пилон като за последно, а високо в небето внезапно изгряха милиони звезди. Гларусът си мислеше за японския капитан, а кучето за стария си стопанин...