Проста инструкция за писане на модерен учебник

Текстът е публикуван в www.reduta.bg

И понеже по света и у нас всичко е циклично – не само изборите, кризите, сезоните и прочие - ето че отново се сетихме за учебниците. Намерението на образователната министърка проф. Анелия Клисарова да въведе ред и редица ограничения в свободния пазар на образователната книжнина очаквано бе посрещнато с полюсни чувства и коментари. От гневното недоумение по повод ограничаването на свободата да избираш, до облекченото одобрение, че училищните градинки трябва да бъдат прочистени от плевелите на комерсиалните интереси.

Надявам се да не прозвучи прекалено консервативно, но все ми се иска да припомня, че в своето възникване модерните образователни системи са родени от няколко пределно прагматични причини. Една от тях е да подредят обществото, като създадат хора знаещи едни и същи неща, можещи едни и същи неща, мислещи по сходен начин. Е, анимацията от филма „Стената” на Пинк Флойд видя това по ужасяващ начин, но има един простичък факт – ако някой все още не е разбрал, че образователната система е институция на меко насилие върху личността, а крайната цел е спокойно и стандартизирано общество, за негова сметка си е.

Факт - образователното министерство е много по-важно за реда в една държава от министерството на вътрешните работи. Ако второто гони аутсайдерите (във всяко едно отношение), то целта на първото е да няма такива.

Втори факт – решимостта да си образователен министър изисква на моменти да действаш и като министър на силово министерство.

И след като една от многото инициативи в българското училище е назована: „Училището желана територия на ученика”, нека да си зададем въпроса колко деца все още не са избягали от училище след всекидневния си сблъсък с непосилната тежест на учебниците (в буквален и смислов план).

Отдавна трябваше сериозно да се запитаме дали наистина така наречената конкуренция в областта на учебниците изигра положителна роля (особено в основното образование, а дори и в средното). Да, аргументите за свободния избор звучат модерно и демократично. Но не забравяме ли, че в образованието най-важен е единният стандарт – тоест гаранцията, че всяко дете, независимо къде и как живее, възприема базисни знания като всички свои връстници. Защото най-важната грижа на обществото не са надарените и талантливи деца. Те обикновено имат повече от даровете на живота, освен грижовни родители. Най-важната грижа са всички деца едновременно. Ето защо те не трябва да бъдат разделяни – дори и с различния учебник.

Упреците срещу подобна теза ще са много. И ще са логични. Но не трябва да забравяме най-важното. Учебниците са канонична книга – те носят в себе си задължителното знание. А канонът не може да бъде безкраен е да разказва всички истории на света. Защото тогава се превръща в тегоба. Каноничното знание – задължително за всички – трябва да е просто за научаване и лесно за следване. Големият смисъл на учебника е в неговата обозрима простота. Научаваш малко нещо, но силно и завинаги. И ако искаш и имаш някакъв талант – четеш, защото днешният свят е безкрайно море от книги и текстове. Учебникът просто трябва да те научи да плуваш.

Преди дни, по време на научна конференция в един български университет, достолепен професор с носталгия припомняше времето, когато в ученическата му чанта свободно се ширело едно букварче. В емоционалното му изказване се криеше неизказаната теза, че едно просто букварче може да създаде професор, а днешните тежки ученически чанти, напълнени с информационни тухли произвеждат незнание и гръбначни изкривявания. Но, докато го слушах, си мислех, че едно неполучило подобаващ упрек предателства от страна на академичните среди към българското училище, е охотата и жадността, с която университетски преподаватели се втурнаха в писането на учебници. Съюзяването на техния авторски ентусиазъм с комерсиалния интерес на издатели към сигурния пазар на тази така специфична книжнина доведе до плачевни резултати – лабиринт от дебели книги, пълни с терминология и фактология, с текстове, подходящи повече за студенти, отколкото за ученици.

А едно от най-важните методически указания за това как се пише учебник за българското училище е дадено в момент, в който няма ни училища, ни учители, а е много съмнително дали има и българи. Написано е на последната страница на най-мощния учебник в българската история. Учебник по история, където авторът Паисий Хилендарски отбелязва: „За простите българи, просто и написах: не се старах изкусни в граматиката речи да изписвам и думи да редя.”

Ако 252 години по-късно все още си задаваме въпроса как една тъничка книжка може да окаже толкова мощно влияние върху съзнанието на милиони хора през годините, то е защото има едно привидна несъвместимост между скромната непретенциозност на причината и внушителността на крайния ефект. Изненадващо идва някак за модерното съзнание, подложено на убийствения натиск на информационното многообразие е, че знание и простота могат да бъдат в такава хармония.

Сократ казвал, че изучаването на геометрията е необходимо дотолкова, доколкото човек може да мери земята, която купува и продава. Е, с подобен аргумент древният философ едва ли би убедил специализирано и титулувано научно жури, че може да бъде автор на учебници. Но думите му са втори пример дотук, че когато иде реч за образование и деца, целта трябва да бъде прагматична и проста за обяснение. Казват, че дяволът винаги се криел в подробностите. В многото подробности, ще добавя аз...

Не трябва да правим грешката, че лавинообразното нарастване на информацията е предизвикателство към желанието ни да я научим, изучим и, не дай Боже, запомним. Училището – и някога и сега – е призвано да ни направи социално приложими. Учителят и училището днес имат тежкото задължение да ни научат да преминаваме през информационния ад не с тежката торба на наизустените факти, а с лекотата на умението да се ориентираме накъде да вървим.  

П.С. Пишещият тези редове също е университетски преподавател и също е автор на един от учебниците по литература за 10-ти клас на българското училище, видял бял свят през далечната вече 2001 г. За своя дял от учебника си, обаче, той вина не чувства, защото, докато я пишеше, пръв негов читател, рецензент и оценител бе синът му – по това време деветокласник...   

Добродетели на злополучията*

текстът е публикуван в бр. 34 на L'Europeo

На софийската улица „Латинка” зимата е подранила. През прозореца отсреща къщата на художника-професор Илия Петров жълтее прозирно в оределите есенни корони на дърветата. Лявата ръка на немия полага с колебливи удари на четката цветовете върху грундираното платно. Жълто. После бяло. Сиво...кафяво...пак бяло. После малко черно. Посред унилата тоналност на цветовете, клоните на дърветата са подобно разпръсваща се мрежа от неврони, синапси, аксони. Като пулсиращ от напрежение мозък. Внезапно млечножълтото на маслените бои се взривява от малко яркочервено петно. Почти в центъра на бъдещата картина дребна женска фигура е наметнала червена като кръв жилетка. Червено  пръсване с върха на четката. Дрехата е като малък кръвоизлив всред мозъчната белота на картината. Като спукан кръвоносен съд. Като инсулт...

Това е кратката история на една картина. Авторът и е Златю Бояджиев. Прозорецът, от който я рисува, е на дома на художника-колекционер Иван Радев, тъй като енигматичната столична уличка с име на малко цвете е подредила до тротоарите си обиталищата на артистичния (и не само) български елит. След този студен софийски ден картината ще стане част от неговата богата колекция, а самият той многократно ще разказва, че нарисуваният през 1956 г. „Зимен пейзаж” е сред най-ценните платна в частната му сбирка. Защото е една от „първите” картини на Златю Бояджиев, който вече е навършил 53 години. Защото е една от онези „първи”, рисувани с лявата ръка.

Но преди всичко това е ранната утрин на 8 ноември 1951 г., когато художникът пада по очи в двора на къщата си в Пловдив, поразен от малкия унищожителен взрив в главата. А след това нещо необратимо си отива. Най-малкото един утвърден и получил вече признание художествен стил. Невролозите казват, че всеки инсулт умъртвява завинаги част от мозъка. И допълват, че ако не убие всичко, започва великото тайнство на прехода към новия шанс. Велико - защото никой не знае и не може да каже какво точно ще се случи. Тайнство - защото в невидимата загадъчност под мозъчната кора се събуждат спящи сили, клетки променят функциите си, тъканта се реорганизира. И понякога чудото се случва. Е, точно при Златю Бояджиев чудото на рисуването се случва за втори път!

Децата се учат да ходят, да говорят, да се хранят. Децата се учат да рисуват. Най-вече дървета. Къщи и дървета. След мозъчния удар художникът не може да говори, да чете, да ходи, да се храни. Едно голямо, мълчаливо и тъжно дете, което се учи да рисува. Първите скици наподобяват детски драскулки по белия лист. По тях кръстосват клони дърветата под прозореца на болничната стая. По-късно ще се появят клоните на дърветата от прозорците на дома му на ул. „Рогош” 28 в Пловдив. После моливът ще бъде заменен от цветовете на маслените бои. И отново дървета – този път от съседния двор. Сюжетът „дърво под прозореца” ще се окаже началото на трудния преход между два толкова различни периода в творчеството му. Или по точно - преход между два живота – мъчителен и труден като лазенето по клоните на високо дърво.

Едно от имената на творческото съвършенство е Праксител – античният скулптор,извайващ спиращи дъха форми. Име, носещо в себе си качеството на всички качества – праксис (гр. -умение). Но, когато взривът избухне в главата, юздите на вдъхновението вече са здраво стиснати в студената ръка на апраксията. Случаят отнема едно умение, но кой, как и дали ще може да си върне изгубеното?

Когато Съдбата сковава дясната длан на Златю Бояджиев, великата присмехулница на човешките животи си прави поредната мрачна шега. Странно или не, но родното му място – село Брезово край балкански космополитния Пловдив – вече е изпратило по широкия свят един гениален майстор на четката. Роденият също тук Минчо Кацаров отдавна е превзел парижките галерии и е придобил световна известност с посветения на Бетовен цикъл от портрети. И една многозначителната подробност. Кацаров се появява на бял свят със стряскащ недъг – недоразвита дясна ръка. Дотолкова смущаващ е той, че смазан от подигравките на съучениците си, Минчо стига до опит за самоубийство, осуетен от случаен разговор на двама свещеници под прозорците на дома му. После идва времето на гениалната лява ръка, Париж и...славата.

И ето го, може би, мистичният момент. Точно в дните, когато Златю Бояджиев прави първите опити да рисува с лявата си ръка, след като дясната е напълно парализирана, през 1953 г. Минчо Кацаров умира в Париж. Странен и необясним пренос между двамата големи художници, след като съдбата в различен момент ги лишава от дясната им ръка. Родени в едно българско село без да се срещнат никога приживе.

Картината "Баташкото клане"

В годината, в която Златю Бояджиев полага с несигурната все още лява ръка „Зимен пейзаж” в дома на Иван Радев, инсултите сполетяват не само хората. Скованата от сталинизъм Източна Европа също е с болезнено главоболие. Първо е Полша, където правителството на Владислав Гомулка отстоява пред Москва идеята за така наречения „полски път” към комунизма. Избухва „познанското въстание”, потушено с кръв от четири съветски дивизии. В близка Унгария вече става дума не за път, а за безпътица. И по улиците на Будапеща потича кръв под веригите на съветските танкове.

Невролозите имат неочаквано за несведущите обяснение за инсултите. Оказва се, че изглеждащият по-страшен хеморагичен инсулт, съпроводен с кръвоизлив в мозъка е за предпочитане. Главно от гледна точка на бъдещото възстановяване, където перспективите са доста по-добри. Виж, със своето подмолно и скрито действие исхемичните инсулти са много по-страшни. Те могат да поразяват неусетно и да останат незабелязани години наред – така наречените „тихи” инсулти, когато големи зони в мозъка неусетно умират и бавно обезсилват живия организъм.

В аспекта на обществените инсулти през 1956 г. в България всичко протича мирно, тихо и безкръвно. На политическата сцена бавно и пресметливо пристъпва Тодор Живков. Зад сцената нечут и невидян отново отваря врати концлагера в Белене, а агентите на държавна сигурност търсят под дърво и камък авторът на стихотворението „Зов за свобода”, подкрепящо унгарската революция. Ще арестуват автора му Иван Русков след две години издирване. Ще стане ясно, че във всички области на изкуството ще се пипа с добре познатата желязна ръка в кадифена ръкавица.

Българските художници вече са познали нейната желязна хватка. Получилият европейска известност Никола Танев преминава през затворническата килия. После животът го удря още веднъж – този път завинаги. Обездвижен две години по рано и при същите обстоятелства като Златю Бояджиев, той прави безуспешни опити да рисува с лявата ръка и умира отчаян.

Колкото и странно да е, колкото и цинично да изглежда като оценка на последвалите събития, физическото страдание и следствията от инсулта ще поставят Златю Бояджиев в една особена позиция на обществена неприкосновеност. По-късно неговата съпруга Цена направо ще каже, че болестта му го е оттървала от репресии по линия на идеологическата изисквания в изкуството. А художникът сякаш си го й търси. Във времето на драматични и съдбоносни промени той рязко променя стила си. Спокойният „фламандски” рисунък, който кара критиците да сравняват живопистта му с холандските майстори е загърбен завинаги. В този кратък петгодишен период, при търсенето на нов изобразителен стил между 1946 г. и внезапното заболяване, се появяват две картини, които сякаш са метафора на случващото се в България. На едната е сляпото лице на русата „Свинарка”, а на другата, сякаш изскочили от неоткритата все още Планета на маймуните, същества без физиономии ровят с ръце в земята във „Вадене на картофи”. Втората картина направо ужасява художествената комисия и тя отхвърля платното, защото кооперативните работници изглеждали много гладни...

Какво става обаче, когато идеологията на деня е гладна за изкупителни жертви. Спасението е в историята – и то не в поуките, колкото в бягството към нейните сюжети. През оказалата се почти фатална 1951 г. Златю Бояджиев започва работа върху „Баташкото клане” – картина, която сама по себе си ще се окаже преход в живота на художника, мост, по който той ще мине между живота и смъртта. И пак, както при гладните ръце на картофосъбирачите, нещо не е както трябва. В годините на „всенароден подем и възход” на платното очите ни откриват само страдание. И кръв... Картината е буквално обърната към стената от критиката и изчезва за четири години. Заедно с художника.

„Баташкото клане” става част от изложбата, с която през 1955 г. Златю Бояджиев ще съобщи на всички, че не само е жив, но и отново рисува. Завръщането е трудно като раждане. Преминава през ритуалното бродене в самота по полетата на родното Брезово. През аскетичната дисциплина на упражненията с четка в непривичната лява ръка. През преодоляването на споходилото го принудително мълчание на немотата и невъзможността да чете. И накрая това избухва в изострените за цветовете сетива. Всички отбелязват едно – в картините изчезва спокойната и виртуозна линия на дясната ръка. Лявата отривисто и сякаш ситно сече пространството на бялото платно. И пролива цветове. Червеното става все повече и повече сред обилието на цветни тонове. Една от малкото думи, които художникът възторжено произнася е: „Тон, тон, тон!”.

Златю Бояджиев с автопортрет

Точно деветдесет години преди тази упорито повтаряна фраза да звучи по стръмните улици на стария Пловдив един млад и амбициозен френски хирург оперира главата на мъж. Мъжът може възторжено да произнася единствено думата: „Тан, тан, тан”. Хирургът се казва Пол Брока, а онова, което скалпелът му намира в главата на „Господин Тан” е центъра на говоренето – „центъра на Брока”. Точно в тази зона на мозъка е и ударът, който понася Златю Бояджиев. Но магическата за него дума „тон” ще се окаже спасителната нишка, която ще го изведе от принудителното мълчание. Защото това, което следва е добре познато на всички – много картини, много цветове, много изложби у нас и по света, много слава и признание. Силен колекционерски интерес, мания на силните на деня за портретите, които Златю Бояджиев ще им рисува. Пред мистичното му прераждане всички почтително ще мълчат – така хората боязливо затварят критичните си уста и сетива за необяснимото, в което сякаш пръст има и Бог...

По стечение на обстоятелствата и ироничната съдба след болезнената си трансформация Златю Бояджиев ще изграе онази стара като света роля на белязания от съдбата, различния, убогия, немия пророк, юродивия, който може да изрича или изрисува истини, без да търпи наказание за това. Ето защо един от най-добрите познавачи на живота и творчеството му Димитър Пампулов ще напише: „Ако на единия полюс са прокълнатите поети, трубадури на беззвездната нощ, на другия са полуделите художници, любимци на обществото с безкрайната си свобода. Несъмнено Златю е един от тях...”

Според невролозите мозъкът е единственият орган в човешкото тяло, който може да търпи развитие през целия живот. Това е място, където физиологичните кризи се преодоляват с реорганизация и пластичност на материята, а клетки мобилизират скрит потенциал и се трансформират, замествайки погубеното. И още нещо казват невролозите – изглеждаща толкова уязвима и крехка, кората на главния мозък е всъщност с размери около два квадратни метра. Точно колкото едно голямо, бяло и готово за рисуване платно в очакване на своя художник...

*Така английският философ Арнълд Тойнби озаглавява VI глава от своя монументален труд „Изследване на историята”, където доказва, че в основата на всяко развитие стои едно преодоляно крушение       

Приказка за това кой носи снега по празниците

-         Не можете да си представите какво е да вървиш през живота с дупка в гърба! – гласът на жълтото глинено прасе звучеше настоятелно. По този начин говорят всички, които искат да привлекат вниманието върху себе си – най-често с претенции и оплаквания.

-         Ама, кой би искал да мушка в гръб глинено прасенце  – изхихика Великденският заек – нито ставаш за ядене, нито можеш да обидиш някого с тези кръгли и добри очи!?

-         Ако става дума, мога да бъда обект на внезапна агресия – прасето почти се обиди от пренебрежителния тон – Не забравяйте, че все пак съм касичка, а в последно време при тази криза и безработица не само банките, а и прасенцата-касички привличат към себе си нездрав интерес.  Но аз не говоря за мушкане и колене, а за дупката, през която децата трябва спестовно да пускат в мен монети. Ужас, създадено съм с конструктивен ишиас и от това ме боли не толкова гърба, а душата, душата...!!! - Прасето театрално изхлипа, търсейки съчувствие.

Разговорът се водеше под елхата в големия празнично тъмен салон. Отгоре сред зелените клонки на дървото празнично просветваха стъклените украшения. Примигването на гирляндите с лампички придаваше на играчките, събрани около коледното дърво вид на съзаклятници. Всяка от тях си имаше собствената история и време на поява в нарастващата им компания. През годините, или по точно от нова година на нова година групата на играчките-украшения се увеличаваше с нов член. Този път посрещаха малка кристална топка със снежен човек вътре. Когато Мъжът я постави за пръв път под елхата, той я разтърси и в топката избухна снежна буря. Милиони снежинки се завъртяха във водовъртеж, а малкият снежен човек гордо се изпъчи срещу виелицата. Беше красиво и вълнуващо. Още повече, че тази зима снегът закъсняваше и играчките се чувстваха неудобно, сякаш носеха лична отговорност за топлото и слънчево време навън.

-         Всичко е от глобалното затопляне! – Великденският заек беше умникът на компанията. За това допринасяше и липсата на едното му ухо. Всички знаят, че премеждията правят препатилите ги по- съобразителни. Освен това заекът бе направен от ръцете на една детска учителка, което допълнително укрепваше безспорния му авторитет на учена личност. – От затоплянето е! – повтори Великденският - В миналото по това време на годината зайците чертаеха хитроумни следи в дълбокия сняг, а лисиците получаваха главозамайване в опита си да ги разчетат. Валеше по цели седмици и даже децата не ходеха на училище, защото преспите ставаха по-високи от пискюлите на шапките им. Ех, какви зими бяха! – заекът подсмръкна драматично – Според мен хората са станали толкова много, че затоплят света с температурата си. Ау-у-у, каква интересна хитопеза (понеже гледаше много телевизия, заекът си мислеше, че думата произлиза от „хит”) измилих току що. Трябва да я споделя с научната общност!

-         Дълбокият сняг е смъртоносен понякога – В разговора плахо (като всяка сърна) се включи бялата грациозна порцеланова сърна,която до този момент слушаше внимателно опънала дългия си врат. В него затъваме лесно и вълците ни настигат. Не можете да си представите как летят те през дълбоките преспи. През разлитащия се във всички посоки сняг се виждат само очите им – алчни и зли. Като човешки са!!! – сърната замълча за секунда, за да усили ефекта от думите си. Тя имаше артистичен талант и като всяко красиво създание се оглеждаше в очите на околните и неусетно натрапваше своята крехка уязвимост. – Снегът е хубав, когато е само няколко сантиметра. Лесно го разравяме и пасем тревата и мъха. Бягаме бързо и телата ни се сливат със стволовете на дърветата. И е приятно прохладен - като нос на елен! – сърната се усмихна срамежливо, наведе глава и продължи, мислейки си явно за нещо друго – Да, снегът толкова ми липсва...

-         Жената говори също като теб – в разговора се включи Ангелът от свещта. Той беше ефирен и лек, готов всеки момент да изчезне в разтапящия се парафин. – Тя често повтаря, че тези дни са тъжни без сняг. Залепва носа си на прозореца и гледа с очакване навън. После отива при Мъжа и го моли да и обещае сняг. Той пък се почесва смутено по главата и отговаря, че всичко може да обещае, но не и сняг. Защото ако не завали, тя повече няма да вярва на нито едно негово обещание. Тя пък въздъхва тъжно и пак залепва носа си на прозореца. Мъжът се шегува, че от това носът и е влажен и студен като на домашен любимец в добро разположение на духа. Жената се усмихва леко и съска като ядосана котка.

-         Явно доста внимателно ги наблюдаваш – Великденският заек присви иронично единственото си ухо. Това, ангелите, сте винаги наблизо до проблемите, нали!

-         Всъщност, ние сме близо до хората – Ангелът от свещта миролюбиво се усмихна – Те пък си имат проблеми. Така, че да, по силата на простия силогизъм ние винаги сме близко до проблемите – на едно крило разстояние.

-         Ами тогава, решавайте ги бе – заекът имаше излишък он пролетен великденски оптимизъм – Решавайте ги, а не гледайте сеир от първия ред на цирка!

-         Е, има нещо, което не знаеш! Ние имаме право само да размахваме криле, когато хората решават проблемите си. От това главите им се проясняват и те стават по-уверени в мислите и постъпките си. Има нещо, което трябва да осъзнаят  – нещо, което си създал сам е само твоя грижа. Така е с всичко – с проблемите също...

Животните замълчаха за минута, замислени над думите на Ангела от свещта. Все пак, с ангелите трябва да се внимава, поради тяхната естествена близост с високостоящи институции и малко уважение никога не е излишно.

-         Не ми е добре, когато Жената е тъжна – в разговора за пръв път се намеси Овцата с вързалка на гърба – Много съм автосугестивна и също тъгувам по цели нощи. – Овцата с вързалка на гърба беше грешка сама по себе си. По принцип тя трябваше да виси високо горе на елхата, заради което бе и вързалката на гърба. Беше обаче толкова тежка, че тънките клончета увисваха и Овцата винаги тупваше тежко в основата на дървото. След като няколко поредни години тази история се повтаряше като тъп телевизионен скеч, Мъжът и Жената взеха решение Овцата с вързалка на гърба да си остане завинаги под елхата. Вързалката на гърба обаче остана като напомняне, че от миналото и произхода си никой не може да избяга. Това бе и една от причините Овцата винаги да е съпричастна към нечие страдание. Тя най-добре от всички под елхата знаеше, че страданието обикаля, тракайки със зъби наоколо точно като вълците в дълбокия сняг. И е по-добре да не го посрещаш сам, за да оцелееш.

-         Та, казвам не ми е добре, когато Жената е тъжна. – повтори Овцата - Не можем ли да измислим нещо? Те са толкова внимателни с нас. Има ли нещо по-нежно от ръцете им, когато ни вадят от кутиите всяка Коледа и после отново ни връщат там?!

Животинчетата под елхата за миг се замислиха. Да, така беше – ръцете им бяха толкова нежни. През цялата година на тъмно в дрешника те очакваха мига, в който отново ще усетят празничното докосване на човешките ръце, за да усетят пак, че нищо не е свършило, а че пак започва. Беше нещо като раждане – раждаш се и някой внимателно те взема в ръце. Играчките просто не усещаха как всички в този момент са глупаво и щастливо усмихнати. И това беше така, защото щастието и глупостта са близнаци и си играят и с хора и играчки. Откакто свят светува...

-         Имам идея! – това каза Снежният човек с половин глава – Имам идея как да и помогнем!

-         Я, по-внимателно с идеите! – Великденският заек хапливо прекъсна Снежния човек – Когато последният път имаше идея, главата ти пламна и сега си на този наполовина драматичен, наполовина комичен хал!

-         Не съм виновен за това – Снежният човек повиши тон – Не знам на кой глупак му е хрумнало да ме направи дебела парафинена свещ. Това е абсурд – снежен човек и пламък. Макар пък, като се замислиш, има нещо дълбоко символно в това. Радваме околните и изчезваме от очите им, топейки се... – Снежният човек замлъкна, защото усети, че всички са се втренчили в деформираната му от огъня глава.

-         И, я все пак да чуем нещо по огнената ти идея! – Заекът отново стана излишно ироничен, за да прикрие за миг обхваналото го съчувствие към Снежния човек.

-         Ми, тя не е толкова огнена, колкото снежна. Мислех си, защо не вземем тази стъклена топка с виелицата вътре и не я бутнем през прозореца навън. Високо е и мисля, че нещата ще се получат... – В гласа на Снежния човек с половината глава за миг се прокрадна съмнение. Сигурно очакваше оглушителния смях на компанията, но изведнъж усети, че всички го гледат с внимателно уважение. Те бяха играчки и знаеха, че всичко е възможно, защото всичко на този свят е игра...

На другата сутрин къщата бе оглушена от възторжен вик – Сн-я-я-я-г! Сн-я-я-я-г! – Жената подскачаше боса по паркета и всъщност не беше никаква Жена, а онова същото малко момиче, което някога правеше Ангели в снега – много ангели за бъдещето си на истинска Жена.

-         Трябваше да ми обещаеш, трябваше! – тя подскачаше в див танц около Мъжа – Обещанието ти щеше да се сбъдне и сега щеше да бъдеш най-гордият мъж на света. Мъжът, който донесе сняг...

Той се усмихна смутено и внимателно я отмести от себе си. После се наведе към елхата и каза замислено: - Знаеш ли, прочетох, че няма да има сняг по празниците и ти купих една стъклена топка. Когато я разтърсиш, вътре става виелица и започва да вали – много сняг. Казах си, ето това ще е снегът от мен за теб. Да си виждала тази топка. Няма я никаква под елхата...

Мъжът бе толкова озадачен, че не забеляза как единственото ухо на Великденският заек под елхата потрепера за частица от секундата от възторг...

P.S. На момичето, което знае, че приказките са нещото, което крепи света... ЧНГ 2014 !

Едно непреходно L'europeo :)

Тази история "ме намери" преди около 25 години. Разказах я сега. Всяка история с времето си...

Да поговорим за...Габон

Публикувано в www.reduta.bg

Че познанията по географията не са сред силните страни на политиците е аксиома – сиреч нещо, което не се нуждае от доказване, защото си е такова по принцип. Изключенията потвърждават правилото, а сред тях е един от безспорните майстори на „реалната политика” Наполеон Бонапарт, на когото принадлежи мисълта, че да познаваш географията на една страна означава да разбираш и предвиждаш нейната международна политика. Значи, нейното бъдеще.

За разлика от човекът, направил най-много за разпространението на франкофонията по стария континент чрез движението си по него пеш и начело на армиите си, домораслите български политици и депутати учат география основно чрез включването си в съществуващите в парламента групи за приятелство със...(съответната държава) и командировки дотам чрез самолетен билет в портфейла. Крайно недостатъчно. Гледната точка на птичия полет, често съчетана с птичи ум изкривява драматично знанията и оценката за видяното.

Сбърканите знания по политическа география у нас продължават успешно и в навечерието на очакваните като междуселско футболно дерби в Югозападна България парламентарни избори. Решаващ е приносът и на започналите рано-рано телевизионни дебати, които могат да бъдат сочени като гастрономически пример за словесен тюрлюгювеч, събрал около една маса незнаещи рецепти гости и неразбиращи от храна домакини.

След като точно телевизионният екран в зората на демокрацията роди баснята за вечната и нерушима дружба между България и Нубия в лицето на депутата Васил Михайлов-Нубиеца, сега дойде време пак той - екранът -  да обогати политическият ни фолклор с ново географско прозрение. Загубеният (според служебния премиер Марин Райков) за театралната сцена Волен Сидеров, но и оценяван според хиляди избиратели като „спасител на нацията”, с характерното си кресчендо обяви в ефира на една от националните телевизии: „ Минималната пенсия в африканската държава Габон е 194 евро. Там живее племето банту. Да не би това племе да са по-умни от българите.”.

Не бих се занимавал с подобни глупости, ако в тях не се крие един сериозен проблем. Телевизионните дебати по принцип са последното място, от които можеш да научиш нещо смислено и полезно. Лошото е, че те са идеалното място за произнасяне и запомняне на бомбастични тези, най-често лишени от смисъл и мисъл. Но казани по ефектен начин, те се забиват в общественото съзнание като трън в пета. И нямат изваждане. Икономистът Тайлър Коен беше казал, че когато достъпът до информация изглежда лесен, обикновено предпочитаме краткото, сладкото и миниатюрното. Точно като фразата за минималната пенсия в Габон.

Бърз преглед върху медиините реакции у нас след поменатия сутрешен телевизионен дебат потвърждава това. Габонската пенсия е акцент в заглавията. Запомнена и препредавана, тя е на път да се превърне в предизборен лозунг-обръщение към унизените и оскърбените. Тя показва, че българският театър може и да е загубил един неслучил се артист, но българската политика е загубила много повече с влизането в нея на един политически артист. И то много. Защото в същността си тази фраза е една...лъжа.

И това е така, защото във фразата се визира една от трите най-богати държави на черния континент. Да, Габон е богат почти колкото митичните като дестинация за туристи и офшорни капитали Сейшелски острови. Не знам какво му става на Сидеров, но напоследък силно и вероятно интуитивно е привлечен от държави, формиращи брутния си вътрешен продукт посредством износа на нефт. След скорошната му апология относно венецуелския феномен Уго Чавес, разсъжденията върху предимствата на габонската пенсионна система отново миришат на петрол. Защото неслучайно основни търговски партньори на африканската държава са САЩ, Китай и Япония. Богат на природни изкопаеми и гори, Габон формира брутен вътрешен продукт на глава от населението точно два пъти по-голям от съответните показатели в България. Простите сметки показват, че при това положение и съотнесени към икономическата ситуация в двете държави минималните пенсии в Габон и България са в съотношение едно към едно. Точно това е истината.

Е, ще кажете, дотам ли я докарахме! Да се сравняваме с африкански държави, ние дето имаме такава хилядолетна история, и ние, дето им продавахме толкова оръжие, и ние, дето... Някой беше казал, че разликата между патриотизма и национализма е в това, че патриотизмът обича своето, а национализмът мрази чуждото. В този смисъл риторическият въпрос на Сидеров: „Да не би това племе (банту) да са по-умни от българите?” е напълно в духа на определенията за национализъм и патриотизъм. Ами, по умни са, Сидеров! Имат двукамарен парламент, президентска република с президент глава на изпълнителната власт, само 120 депутати, армия от 5000 човека, в столицата им Либървил живеят само 600 000 жители, истински франкофони са с френския като официален език, преобладаващо е християнското население. На герба им пише „Съединение, Труд, Справедливост” и нямат националистическа партия. Това предполага, че по време на изборната си агитация не използват примери от българската действителност и не си задават въпроса: „Абе, ние да не сме по-глупави от българите!”. А, и още! Най-важното нещо , което разделя габонците е...екваторът. Половината живеят в южното полукълбо а половината в северното. С други думи – Мили ми Габоне, ти си земен рай! Рай, в който прекрасно липсват сутрешните блокове на българските телевизии, в които неслучили се артисти разиграват трагедията на нашите дни.      

Рибен буквар за протестиращи

Публикувано в www.reduta.bg

Д - далян, талян - (тур. dalyan от итал.) - Морско статично риболовно съоръжение. Състои се от кръгла или елипсовидна мрежена ограда, която се поставя на 150-600 м навътре в морето, опъната между закотвени стълбове. Ограденото място има отвор откъм брега, широк около 30 м. От средата на гърлото излиза мрежеста преграда (крилка) и стига до брега. На двата срещуположни края на даляна има опъната по една голяма торба, подобна на винтер. Плуващата край брега риба се отбива от крилката към гърлото, влиза в оградата и попада в торбите или бива излавяна с подвижни мрежи от рибарите. Далянът се използва и днес.

Държа в ръце белия лист, чета и не вярвам на очите си. И понеже ми се случва за четвърти пореден път в рамките на около само час в главата ми изплува паметната фраза от „Майстора и Маргарита” – „Значи ето така се полудявало!”. Показвам с върха на писалката буквата и питам: „Това какво е?”. Тя отговаря убедено: „Ч!”. Продължавам с питането: „Не сте ли ходили като ученици дотам на екскурзия с класа?”. Не се изненадвам на отново краткия отговор: „Не!”...

„Дядо Либен обича своето Отечество, но не всичкото, а само Копривщица” – пише Любен Каравелов на една от страниците на „Българи от старо време”. Ех, Любене, ех дядо Либене! – мисля си сега аз – Какво ли бихте рекли за обичта къмто Отечеството малко и голямо, ако зърнехте за миг как днешните български девойчици (по израза на Каравелов) знаят и изписват името на любимия ви градец – Копривчица?! Копривчице моя!

Ами, не знаят!

Мисля си за всичко това, докато гледам как по всички телевизионни канали протестиращи от всяка класа, възраст пол и занятие вървят по улиците на гнева си. Движението им невидимо е направлявано от металните заграждения и металните погледи на униформените. Всички се движат в една посока, стигат донякъде. Там - заграждения. Множеството се обръща и тръгва отново в обратна посока. Между загражденията и до следващите заграждения. И пак така. Като рибен пасаж, който иска да избяга от онова, което има да се случва. 

И не знае как.

Когато през 1824 г. Петър Берон отпечатва за пръв път своя прословут „Буквар с различни поучения”, който по-късно българите ще нарекат с популярното „Рибен буквар” още на първа страница той тревожно споделя с бъдещите си читатели: „...познах колко струват по нас учителите и колко напразно мъки теглят горките деца. Защо като преминат младостта в школата си (...) излазят и не знаят името си да напишат, нити да си сметнат щото земат и дават...”. За това пък се сещам, в търпеливото си очакване на дълга опашка. Жената зад гишето не работи бавно – тя просто търпеливо попълва един след друг документите на чакащите. 

Те не знаят как.

Наистина ли си мислим, че сегашните улични протести ще могат да формулират ясно изразени и спасително точни рецепти за излизане от мрежите на противоречащи си закони, нормативни актове, правила за работа на институции и комисии, томове от икономически договори, написани на специализиран език. Едва ли! Безредието, предизвикано от безспорно справедливия гняв на унижените и оскърбените никак, ама никак не е най-добрата среда за умни решения. Негова основна цел е да ги предизвика и да настоява за тях. Но когато става дума за обществени кризи от подобен порядък, не мога да не си спомня една болезнено кратка и точна като изстрел мисъл. Изрича я един от познавачите на модерната държавност Ърнест Гелнър, който пише: „Не палачът (полицаят), а преподавателят (учителят) стои в основата на съвременния социален ред.” Ето ви аргумент само в едно изречение защо едно общество трябва да отделя сериозна част от брутния си вътрешен продукт за масово образование, а не за силовите министерства. Просто добрият учител с работата си ще намали работата на полицаи, следователи, прокурори, съдии и нататък по веригата на институционалната принуда.

А знае ли как?

И стигаме до сърцевината на проблема. В неадресираните упреци към протестиращите от улиците за елементарното незнаене на правилата, по които съществува държавата и участието на гражданите в случващото се, учебната програма за средното образование у нас веднага ще опонира. Учебният предмет „Свят и личност” се изучава в абитуриентския последен клас и там си има всичко. (Е, друг е въпросът как се изучава, след като малко подир стреса от неотопонима „Копривчица” научих от друга бивша абитуриентка от (уж) елитна гимназия, че в 12-ти клас почти не ходила на училище. Не било интересно.)

Ами сега?!

Да търсиш рецепти в миналото за болести на днешния ден е задача, изпълнена с риск. Добрите практики (както биха го рекли днешните бюрократи) на „най-българското време”, сиреч Възраждането обаче не са малко. Две от тях четем в историята на Паисий Хилендарски и букварът на Петър Берон. Първият е написал прословутото „за простите (обикновени) българи просто написах”. Вторият пък във всичко следвал древния принцип на Сократ, че геометрията трябва да се знае доколкото трябва да можеш да измериш земята, която купуваш или продаваш. И създал кратък и простичък буквар, оказал се най-полезният български учебник за всички времена.

 Като общество чистосърдечно и виновно трябва да признаем пред себе си, че днешното огромно учебно съдържание и дебели и неразбираеми учебници са най-краткият път към всеобщата неграмотност. И да ги пренапишем точно така. Да ремонтираме не само училищни сгради, но и мисленето на директори и учители. Да повишим двойно и тройно възнагражденията им, но и още толкова изискванията си към тяхната работа. Да въведем принципа „избори до дупка” за училищни парламенти и студентски съвети в средните училища и университетите и безкористно да подкрепим тяхното организиране и провеждане всяка година. Защото това са реални уроци по демокрация и гражданско поведение.

Нищо няма да се случи веднага. Написаното от Паисий Хилендарски се случило век след смъртта му, а букварът на Берон бил издаден 11 години преди да се открие първото българско училище, в което можел да бъде приложен.

Но пък, ако не започнем отнякъде работа върху необходимия нов „Рибен буквар” на българското образование, пред очите ни и вбъдеще ритмично и ще се повтарят картините на блъскащия се в даляна на обществената безизходица пасаж от хора, които имат огромната сила да искат, но са лишени от целенасочената сила да знаят как.

А, и на първо място! Задължителни ученически екскурзии до Копривщица...