Защо YOK каза йок*

На снимката: Вратите на Висшия съвет за висше образование (Yuksekоgretim Kurulu - YOK) в Турция се хлопнаха за завършилите във българските университети турски студенти. Образование или геополитика?!?

Публикувано във в. "24 часа" на 27. 06. 2012 г.

Точно преди сто години американецът с непомерно чувство за хумор и усет за истините от живота О Хенри пише разказа "Катедра по филантроматематика". Там освен гениалното прозрение, че "когато се постави на солидна търговска основа, във филантропията има най-голяма аванта", се прави и една изключително точна прогноза.

И тя е, че висшето образование ще бъде един от най-печелившите бизнеси на столетието. Само дето американският журналист и писател дори и не предполага, че този бизнес ще бъде още по-печеливш и през следващия век, а последователите на двамата чаровни мошеници от разказа, забогатели бързо от университетски дипломи, ще се множат в геометрична прогресия.

В началото на този месец в Турция на драматично заседание се събра Висшият съвет за висше образование (Yuksek Ogretim Kurulu - YOK). На него се взе крайното решение да се спрат приемът, обработката и валидизирането на дипломите на турските студенти, завършили в България. В решенията на съвета, цитирани според един от най-тиражните вестници в югоизточната ни съседка "Сабах" буквално се казва: "Измамите, свързани с България са дори извън пределите на човешкото въображение." Както отдавна се знае, животът е винаги по-интересен и изненадващ от литературата...

Как се стигна дотук?
Пряк резултат от нормализирането на политическите взаимоотношения между България и Турция в резултат на демократичните промени у нас бе напливът от турски студенти към българските висши училища. Причините са много. Една от тях е, че повечето от принудително изселените от времето на "голямата екскурзия" турци правят завидна и бърза кариера, печелят социален престиж благодарение на българското си образование.

Те са лекари, инженери, преводачи, експерти, така необходими на тръгващата нагоре турска икономика. Оценили ключовото значение на българските университети за жизнения си просперитет, много от тях пращат тук своите деца. Ползата е двустранна - за закъсалите финансово в последното десетилетие на века български висши училища, възможността да обучават в платено обучение чуждестранни студенти е повече от глътка въздух.

Нещо повече - те започват да дишат дълбоко и още по-дълбоко, защото по отъпкания път на първите турски студенти прииждат още и още. Правят го по две причини. Първата е, че в Турция действа рестриктивният елемент на държавното планиране в сферата на висшето образование - бройката на приетите студенти е ограничена. Вторият е, че те стават български студенти без тежките приемни изпити, плащайки при това и по-ниски годишни такси за обучението си. Най-предпочитани са техническите специалности и медицината, а четири държавни университета и един частен у нас са най-предпочитани. До този момент в България вече учат около 10 000 турски студенти.

И скоро става така, че едно от най-шумните места на Балканите по време на футболното дерби между "Галатасарай" и "Фенербахче" са...студентските общежития на Техническия университет във Варна.

Видимият и основен повод за моментната образователна криза между България и Турция е пряко заявен в решението на Висшия съвет за висше образование в нашата южна съседка. И той е, че "някои от турските студенти в България са прибягвали до незаконни начини за получаване на оценки и дипломи. Правили са фалшификации на печати и подписи. Снабдявали са се с фалшиви академични справки в стремежа си да се прехвърлят в университети в Турция и Северен Кипър."

Повече от ясно е, че българската страна не може да носи отговорност за незаконните действия на чужди граждани. Това е същата логика, по която вината за фалшифицираната диплома на бившия изпълнителен директор на държавния фонд "Земеделие" Калина Илиева е персонално нейна, а не на Висшия институт по техника и икономика в Берлин. Но извън индиректния упрек, че обучаващата страна, сиреч България, създава среда и условия за подобни незаконни действия, има нещо по-дълбоко.

Ще бъде наивно да тълкуваме действията на Висшия съвет за висше образование само в този видим образователен план. Просто в голямата политика няма нищо случайно и напълно очаквано активна страна в случващото се е и турското Министерство на външните работи. В този смисъл действията на Висшия съвет за висше образование в южната ни съседка са синхронизиран елемент от една промислена отдалече дипломатическа перспектива. Решението от 5 юли може да се тълкува като дипломатическа нота към България като страна - член на ЕС. Индиректно този дипломатически демарш заявява нескриваната амбиция на Турция да се превърне в геополитически център на Балканите, Мала Азия и региона на бившите съветски републики от Каспийския и Кавказкия регион.

Не толкова любопитно, колкото показателно в този аспект е, че в решението на Висшия съвет за висше образование неколкократно и целенасочено се споменава Северен Кипър (Kuzey Kibris Turk Cumhuriyeti), и то само четири дни след като Кипър пое председателството на ЕС. И ако някой все още си мисли, че в турската външна политика има нещо случайно...?!

В този смисъл амбицията на всеки геополитически център е да привлича, а не да оттласква - да бъде икономическа, образователна, културна метрополия. По този начин търсеното завръщане на турските студенти в турските университети е не толкова укор към качеството на висшето образование в България, колкото знак към страна от ЕС и към целия съюз какво има да се случва на Балканите. Това е декларация, че Турция сама може да бъде образователен център и да привлича чужди студенти от региона, че турските университети са по-добрите висши училища в региона, подготвящи по-качествени специалисти. Че тя няма намерение да допусне изтичането на финансов ресурс в образованието на своите граждани, а, напротив, - да привлича средства отвън в този сектор.

В контекста на тези разсъждения може единствено да припомним нерадостната констатация от времето на социализма, че вътрешните проблеми си ги създаваме ние самите, а външните конкуренти само ни помагат от време на време в това отношение. Липсата на мярка в приема на чужди студенти, пренебрегването и дори невъзможността за обучението и преподаването на чужд език, надвишаването на така наречения образователен капацитет са само част от онези аргументи, които нашите университети дадоха на турската страна. И тя ги използва обмислено на 5 юли. Получи се не само YОК Yok dedi (тур. - Висшият съвет за висше образование каза "не" - б.а.). Сега главоблъсканицата е не толкова за министерството на образованието, колкото за министерството на външните работи. Дано са се сетили, а ако не - дано четат вестници...

* YOK - Турският Висш съвет за висше образование; йок - не (на турски).

Гадателят на сънища

„Я давно не верю снам изменчивым

О Бегущей по волнам женщине”

Той - вечно буден, бди над всички спящи

и броди между светове от образи –

зли, мили, разкривени, кротки, стряскащи.

Събира ги и ги реди във джоба си.

Пътува сам, успокоява сенките,

говори си със тях и ги нарича.

Превежда ги през облачни пътеки,

прозира в тях невидими поличби.

Отключва с тежък ключ въздушни порти,

пристъпва вещо прага, влиза в къщи,

подрежда ги, събужда после хората

и тръгва пак, Гадателят на сънища.

Ваня, 24. 07. 2012

За учебниците и тайната на златния леген

Публикуван във в. "24 часа" (18.07.2012)

Тази година родната историческа наука трябваше да бъде под знака на едно знаменателно събитие – точно четвърт хилядолетие от появата на една малка книжка с голямо място в сърцата и умовете на поколения българи. Със създаването на своята „История славеноболгарская” през 1762 г. Паисий Хилендарски, освен всичко друго, завещава и няколко неписани, но решаващи методологически завета към бъдещите български историци, относно това как се пише учебник по история. Сред тях, обаче, два са водещи. Първо - не трябва да се прекалява с историческите факти и второ - важна е образователната цел.

Че го е постигнал е също факт – както вече стана дума, книжката е непретенциозно тънка, а пък образователната цел блестящо постигната. Само някакво си столетие по-късно на картата на Европа се появява нова национална държава.

Та, точно в годината, в която трябваше повече да говорим за този ръкопис по патриотично минало, „притча во язицех” стана един друг учебник по история. Говорим за онзи, на път да се превърне в „Злочеста Кръстинка”, учебник за 11-ти клас на българските училища, в който авторският му колектив смеси минало и настояще във взривоопасна пропорция.

Когато говорим за описване на миналото, трябва да припомним една иронично и показателно в смисъла си раждане на исторически термин, който по-късно става част от медицинската патология. Според римския държавник и оратор Цицерон, „бащата на историята” Херодот подлагал миналото на "аутопсия" – буквалното значение на тази дума било: „да видя и проверя сам”. По този начин съвременната представа за аутопсията като търсене на причините за края на живота в мъртвото тяло също така е методологическа препоръка към историците. Анализирай и коментирай събитията, когато всички или повечето от участвалите в тях вече не са между живите.

Погледнато от тази гледна точка, умилителното нетърпение на авторския колектив на новата учебникарска история да направи част от нея действащия министър-председател Бойко Борисов, партията и правителството му е смущаващо. Да не би пък да са се съмнявали в политическата и човешка жизненост на нововключените персонажи?! Извън нормалната в случая ирония от страна на научните среди и обяснимото обществено недоволство на хора, прочели през живота си повече от една къса етажерка книги, остава нещо важно. Как се пише учебник в първото десетилетие от информационното общество и в настъпилото господство на Интернет.

Колкото и странно да е, отговорът трябва да се потърси назад в миналото. За днешните притежатели на суперскъпи и модерни играчки за пренос на информация ще бъде изненада да разберат, че човечеството вече се е сблъсквало с проблема на „информационния шок”. Когато Гутенберг изобретява книгопечатането всичко изглежда прекрасно – толкова много Библии за толкова много желаещи. Няколко десетилетия по-късно нещата излизат от контрол. Печата се какво ли не и къде ли не, а книгите заливат света до такава степен, че в устата на своя датски принц и доскорошен студент във Витенберг Уилям Шекспир слага онзи прословут вопъл-стенание: „Думи, думи, думи...”

Е, тогава идва ред на учебника – ражда се удобната книга. Тя трябва да събере в себе си най-необходимото. Мястото на необозримото множество от факти е в енциклопедиите. Човешката памет и тясна и къса – виж, за чувственото познание винаги има място и време. Ето така за първи път някога се ражда идеята за модерния учебник, а в училището навлиза познанието, преминало през емоцията и съпреживяването на добре подбраните факти.

Днес събитията следват същата логика. Бумът на информационните технологии и възможността за бърз достъп да всякаква информация разколебава истини и авторитети. Сред тях са и безспорните доскоро авторитети на училището, учителя и учебника като пазители на необходимото знание. В света на многото думи, думи, думи и телевизионни образи те трябва да намерят отново своите загубени позиции.

Първият български историк от предмодерната епоха едва ли си е давал сметка за всичко това. Но Паисий Хилендарски прави необходимото – създава книга с образователна цел, в която емоцията и факта са в премерен баланс. Дори емоцията идва малко в повече. Днешните му последователи – авторски колективи, изпълнени с научни титли и звания – прекланят глава пред върховенството на факта. Учебниците се превръщат в хроники и лексикони, а авторската боязън да не изпуснеш име или дата затлачват възможността за разбиране и научаване. Спасението не е в повечето точни факти. Ако включиш в новия учебник по история името на действащ министър-председател, може и да получиш държавната поръчка за впечатляващ тираж, но и сигурната досада от страна на ученици и гняв от страна на родителите им.

Смущаващата случка с новия учебник по история за 11-ти клас е знак за нещо важно. Днес историческата наука и българското образование отново заедно са изправени пред предизвикателството да изработят своята нова методология. По-малко факти и повече съпреживяване на миналото, повече увлекателно разказани поучителни истории с реални хора, скрили в себе си логиката на събитията.

Точно преди 250 години Паисий Хилендарски е преоткрил формулата на Херодот и е успял. А, ако следвахме тази формула, ето как Херодот би предал онази спорна част от новия български учебник по история: „Амасис притежавал един златен леген, в който заедно със своите сътрапезници миел краката си. Той поръчал да го нарежат и направят от него статуя на божество, която поставил на видно място в града. Египтяните идвали при нея и много я почитали. После Амасис ги свикал и им разказал, че статуята произлиза от легена за крака, в който преди египтяните повръщали, пикаели и си миели краката, а сега почитали като най-свято нещо. Та сега – рекъл – и с него постъпили като с легена; защото, ако преди е бил обикновен човек от народа, в настоящия момент им е цар и успял да им внуши, че трябва да го почитат и се съобразяват с него. Така ги привлякъл на своя страна.”

Това е!

Да уволниш присмехулник

 

Една (не)възможна корица: Продадената в 30 милионен тираж корица на романа "Да убиеш присмехулник" с "кацнал" върху нея образ на съдия Мирослава Тодорова

Колаж: Автора

Текстът е публикуван в www.reduta.bg 

Точно половин век преди българския Висш съдебен съвет да гласува с почти монолитно единодушие дисциплинарното уволнение на съдия Мирослава Тодорова  един филм обира наградите на филмовата акадедия „Оскар”. Името му, преведено на български е „Да убиеш присмехулник” и може да подведе незапознатите с тънкостите на орнитологията, че в сюжетната му линия става дума за физическо посегателство върху човек, който обича да изобличава иронично недостатъците на другите.

Всъщност, лентата продължава традициите на една устойчива линия в американското кино, посветена на правораздаването, закона и трудните професионални решения на героите от съдебните зали. Филмът разказва за юриста Атикус Финч - адвокат от щата Алабама - който е назначен да защитава пред съда несправедливо обвинен в изнасилване на бяла жена афроамериканец. Изправен пред омразата и предразсъдъците на обществото, юристът повежда трудна битка в името на истината и правото. Враждебността предлага бързи и лесни решения, общественото мнение иска бърза и яростна справедливост, а отстояването на истината и правото - път на жестоко изпитание. А, да, и едно необходимо уточнение! Присмехулник е имeто на малка незабележима птица (mockingbird), която човешкото око трудно може да съзре в света на големите и шумни неща – почти като справедливостта. С други думи, мястото на присмехулника в заглавието на филма може да се обясни най-добре с една перифраза на Умберто Еко, който казва, че значимите истории, са историите разказани чрез удачно намерените метафори.

И още малко история. Филмът е заснет по публикувания две години по-рано едноименен роман на американската писателка Харпър Ли. За него тя получава наградата „Пулицър”, но важно е нещо друго. С течение на времето романът става част от учебните програми по литература и днес се изучава в над осемдесет процента от училищата на САЩ. Като особен и мъдър урок за понякога смазващата сила на общественото мнение върху съда и за това къде е мястото на правото и истината за обикновения и притиснат от несправедливостите човек между тях.

Цялата тази история по необичаен и странен начин се вписва в обясненията на случващото се през изтеклата седмица у нас. А то безспорно е под знака на две събития – съдържанието на новия учебник по история за 11-ти клас и уволнението на чепатата съдийка.

Първо – за учебниците. Канонът на задължителното учебно съдържание е онази невидима съвкупност от важни и ценни неща, които едно общество приема за значими. Те пък трябва да станат част от невидимия с просто око процес на възпитание на бъдещите граждани на държавата. За да ги отстояват, търсят и бранят след момента на зрелостта. Ето по тази причина авторите на каквито и да е учебници би трябвало със суеверен трепет да посягат към писалката или клавиатурата. И никога да не бързат в припряно угодничество към злобата на деня, а да си повтарят наум написаното от Освалд Шпенглер, който разсъждава така: „След смъртта си лъжеучителите са изключени от вечното блаженство на учебника и отпратени в чистилището на бележките под линия.”.Защото мястото на литературната или политическа мода е по страниците на вестниците и телевизионния екран, а не между кориците на учебниците. Историята с влизането на романа „Да убиеш присмехулник” в учебните програми по литература на американските училища показва, че възпитанието в граждански добродетели може и трябва да става и с една добра книга. Защото един друг умен мъж, добре познаващ логиката на историята, раждането и края на цивилизациите беше казал и написал: „А книгите са нищо, ако не оживяват и не действат в хората, които са дорасли за тях.”  Българското училище все още очаква умното обновяване на своето учебно съдържание, защото в него все още (без да казвам, че е излишно) градушка се сипе по браздата, в която герои се борят с игото на патриархално-семейните отношения.

Второ – за уволнението на съдия Мирослава Тодорова. Тя определено се оказа удобна изкупителна жертва на хора и обстоятелства, които припират да нахранят все още гладното общественото очакване за бърза и яростна справедливост. За него трезвите юридически аргументи, принципите за разделение на властите, последната дума на съда в процеса на правораздаване са интелигентски превземки. Възпитано в училище, в което авторитети бяха персонажи с показателните фамилии Макаренко и Сухомлински, това общество признава само „великата шаячна правда” според определението на неподражаемите Илф и Петров. И си я заслужава и получава – повече шаячна, отколкото правда.

И тъжно, а дори и трагично е, че разочарованието от зациклилата съдебна система взема своята най-удобна жертва. Човек, който оказал се чужд сред повечето от своите, видя как техният елит в лицето на Висшия съдебен съвет го хвърли на разтерзание и си уми ръцете преди петък – 13-ти.

Сега едва ли някоя от многото сериалношарени телевизии ще се сети за филмирания в черно-бяло роман „Да убиеш присмехулник”. И ще включи в безгрижните си летни програми заслужилата „Оскар” лента. Затова припомних поуката за драматичната история на човека на закона и правото, застанал срещу общественото мнение и подчинената му услужливо система на правораздаване. Защото един присмехулник, пролет не прави. Но пък може да е вдъхновяващ пример. А точно по повод вдъхновяващите примери в българските учебници все още се чете един стих: „...примери славни, що малките правят с великите равни”...

ГЕРБ да види какво става и извън магистралите

Oказа се, че лятото не е само най-подходящият сезон за ремонт на пътищата. Тази година през горещите месеци депутатите запретнаха ръкави в ремонт на два закона - за пътищата и за движението по тях.

Единият ремонт вече приключи в края на юни. Към четиридесет и двете страници от Закона за пътищата се прибави още една - появи се новият инфраструктурен феномен „скоростен път". С това на практика бе продължена една стара традиция в българската административна история - внушение за промени чрез смяна на имената и разместване в йерархията. Защото при пътищата е досущ като в армията, полицията и пожарната - има редници (общинските и частни пътища), има офицери (републиканските пътища от първи, втори и трети клас), има и генерали (автомагистралите).

Е, с промените в Закона за пътищата генералът автомагистрала просто бе разжалван и понижен в нововъведения чин скоростен път. Запазиха му и униформата (ленти, маркировка, правила за движение) и леко му орязаха правата (максимална скорост от 120 км/ч). Освободи се генералско място за новите автомагистрали, приоритет в правителствената политика на премиера генерал. И тъй като законите са скучни за четене и трудни за прилагане, от цялата тази работа в общественото съзнание остана максималната скорост от 140 км/час като олицетворение на сбъднатата мечта за забързан полет на слънчасал столичанин към Южното Черноморие.

Някак встрани от бленуваните образи на гладки, широки и нови асфалтови ленти с фучащи по тях джипове остана член втори от Закона за пътищата, гласящ, че: „пътната мрежа се развива съобразно транспортните и социални потребности на обществото". Автомагистралите са прекрасно и сигурно нещо, но според закона те „нямат връзка със съседните прилежащи територии". С други думи, функцията им е на нещо като скоростни улеи, улесняващи връзката между точка А и Б и подминаващи останалите запетайки по картата на страната. Колкото и парадоксално да звучи, добрата идея за магистралите задълбочава икономическите диспропорции между регионите на страната. Тук проспериращи са върховете на автомагистралния триъгълник София-Бургас-Варна, а колкото повече е отдалечен градът Х или селцето У от него, толкова по-зле за намаляващото му население, поело вече по същата тази магистрала в търсене на работа.

Изследователите на историята на националните държави отдавна са направили извода, че тяхната стабилност и просперитет се съдържа в представата за единството и свързаността на националната им територия. А точно тази свързаност се постига чрез равномерно развивана пътна инфраструктура. Казано с езика на парадокса, разбитият и непроходим път на практика откъсва национални територии по-успешно от чужди войски. И не само това - той оставя хората по места не само извън живота, но и извън закона. Ето какво имам предвид...

Преди няколко години пътувах почти загубен по пътищата на Северозападна България - географско понятие, в което сънародници с мрачно чувство за хумор често заменят „западна" със „западнала". По отчайващо лошия междуселски път първо срещнах автомобил с отдавна излязъл от употреба жълт регистрационен номер. Пътят ставаше все по-лош, защото скоро се разминах с автомобил с още по стар черно-бял регистрационен номер. Друсането доби нетърпими измерения, когато насреща ми се зададе някакво подобие на автомобил с номер... написан на ръка. И след като петнадесетина минути по-късно спрях в колебание дали да продължа, тържествено бях разминат от камион без регистрационни номера.

Тази напълно реална случка има пряко отношение и към предстоящите летни ремонти на още един закон - Закона за движение по пътищата. Идеите на вносителите за промени в закона са ясни, но и показателно притеснителни. В предложените промени основно място заема повишаването на санкциите спрямо физически и юридически лица, провеждащи неправомерно и нерегламентирани психологически изследвания, необходими за издаването на шофьорски книжки. Ясно е, че много от водачите по българските пътища са си по принцип за заведения със специализирана психологическа грижа, но предложените промени в закона показват и къде е една от причините за това.

Другото лятно законотворческо усилие е свързано с принципа за движение по пътищата, определян като „Важно е не само да виждам другите, а и мен да ме виждат". По тази причина, ако предложенията за промени се приемат от депутатите, фаровете на автомобилите ще бъдат запалени целогодишно, а велосипедистите задължително ще трябва да облекат светлоотразителни жилетки, щом си нямат велоалеи.

Но тук става дума за нещо друго. Сигурен съм, че безстрастната статистика ще ви покаже, че в процентно съотношение тежките автопроизшествия със загинали са много повече в малките населени места. Там по разбити пътища, с колони от дървета от двете им страни, на мощни коли втора употреба летят непълнолетни младежи. В повечето от тези села вече няма училище и единственото място със социална значимост е местната кръчма. Най-често начин да оползотвориш свободното си време е да посетиш мястото със социална значимост в съседното село. Често го правиш, вземайки ключовете от джоба на заспалия си родител, за да му съобщят на другия ден, че е останал и без кола, и без дете.

Там дебнешком се движат автомобили, за които изисквания като годишен технически преглед, застраховка "гражданска отговорност", винетен стикер, дълбочина на протектора на гумите, пътен данък и прочее са цивилизационни глезотии. Там на малки бензиностанции се зареждат по литър-два гориво, а цената на повечето от движещите се коли е в пъти по-малка от предвидените в законовите промени финансови санкции за нарушителите. И те никога няма да бъдат платени от хората, останали встрани от скоростните пътища и автомагистралите. Те са отвъд закона и извън закона и в този смисъл за тях ефектът от всякакви допълнения и изменения на нормативните изисквания ще бъде безсмислен.

Разбира се, това не означава, че законодателните органи трябва да отпуснат безсилно ръце. Но ако се върнем към началото на тези редове, ще трябва да припомним онази логическа свързаност за пътя и социалните потребности на обществото. Ако то, обществото, не построи път към тях - в буквален и преносен смисъл, - в следващите години те сами ще му донесат своята безпътица. И тогава катастрофата ще бъде извън компетентността на Закона за пътищата и Закона за движение по пътищата.

Публикувано във в. "24 часа" на 10.07.2012 г.

Авторът и неговият герой

Известният непознат. Иван Стоянович-Аджелето (1862-1947)., Сиела, 2012.

На снимката от фоайето на РБ "Стилиян Чилингиров" в Шумен: (отляво-надясно - Петър Стоянович, аз, книгата)

Вчера ми беше важен ден. Посрещнах приятеля Петър Стоянович по повод представянето на книгата му, посветена на неговия прадядо Иван Стоянович. Никога няма да забравя първата си среща с неговия внушителен портрет над камината в семейния дом Стоянович в центъра на така наречената „стара София” на улица „Патриарх Евтимий” (представен със снимки след построяването му в сп. „Архитект” № 2 от 1932 г.) Респектиращият силует на мъжа от портрета сякаш очакваше някой да разкаже живота му в сериозния изказ на едно историческо изследване. Е, Петър Стоянович (който не между другото е доктор на Виенския университет), го направи. По надолу може да се прочете как (според мен).

И още нещо – фоайето на библиотеката се изпълни с хора, а донесените от Петър книги свършиха. Какво по-хубаво от това...

Предизвикателството да представиш книга, съдържаща 563 страници и 1224 бележки под линия може да се сравни изглежда с малката божествена поръчка, която строителят-цар Сизиф получил постмортем. С други думи – очакваното облекчение, че можеш да обозреш грамадната тежест от множеството факти, дати, събития – кое от кое по-интригуващи и паметни - и ги систематизираш в изкусителен за бъдещите читатели разказ, се срива пред възможността да разлистиш още една страница, кажеш още нещо, да усетиш страх, че изпускаш нещо важно. И да започнеш отново...

Впрочем, самият автор, който е тук пред нас е заявявал публично (вече след приключването на работата по текста на книгата), че години се е въртял в безкрайно развиващата се Архимедова спирала от новопоявяващи се документи, писма, свидетелства, разкази, които в своята внезапност и неочакваност са спирали и възпрепятствали процеса по написването на книгата. Кой ли изследовател не си е задавал съдбоносния въпрос – Кога да спра с прагматиката, за да премина към осмислянето и структурирането на крайният текст?

Съвършеният текст е отвъд конкретния акт на писане, той е желаният и мечтан хоризонт, който моливът очертава върху белия лист. С обяснението на текста работата е почти същата. Важно е желанието, а крайният резултат е различен за всеки четящ или слушащ.

В своето есе „Сферата на Паскал” Умберто Еко почва с думите: „Световната история е може би историята на няколко метафори” и сякаш довършва мисълта си в един друг текст - есето „Кеведо”: „Няма писател със световна слава, който да не е изсякъл някакъв символ.” Това изречение започнато на едно място и довършено на друго изглежда предлага спасителното решение при четенето, разчитането, разбирането и обясняването на един текст. Нека се опитаме да намерим метафората, символът, който властва в раждането му и е често невидим. Нека покажем тази метафора-символ – това може би ще помогне на нас и другите възможни читатели в пътя през лабиринта на фактите и купищата документи.

Ето и един цитат от книгата: „На 25 юни 1863 г. умира Иван Стоянов, попечител на старозагорските училища и двайсет години просветен настоятел. Погребението се превръща в общоградска тържествена церемония.” Край на цитата.

Внимателните читатели на книгата „Известният непознат (Иван Стоянович-Аджелето 1862-1947) ще забележат една уставна закономерност (нарочно употребявам този военен термин). В тази българска фамилия две имена се редуват с непроменима последователност – Иван-Петър-Иван-Петър-Иван-Петър и така до наши дни. Не съм проверявал, но подобна номинативна упоритост в назоваването на първородния син е сигурно рядкост в други фамилни хроники по нашите географски ширини, в която геополитическите увлечения и латинотелевизионното програмиране прекрояват именника на българските родове из основи.

Може да прозвучи странно, но лично за мен тази неписана отговорна упоритост към фамилната история, семейното минало, обяснява характера на централният и персонаж, но и на всички останали. Включително и на нейния автор. Непроменимото повтаряне на имената Иван и Петър е като онова „леви-десни, леви-десни, с което применават през историята онези мъже и жени, които я пишат, а не описват отстрани.

А в написването на тази книга определено има чувство за дълг и отговорност – не само към живота на един човек, който без риск можем да наречем „Строител на съвременна България” и то не само защото е един от най-близките приятели на Симеон Радев, а сигурно защото и в разговорите си с него, с Иван Стоянович, големият мемоарист на следосвобожденското време е прозрял собствената си метафора – на строежа и съзиданието.

И още едно знаково съвпадение – на 25 юни, на деня, на датата, на която си отива от мира сего преди през 1863 г. патриархът на този род Иван Стоянов, за когото стана дума по-горе – век и четири години по-късно се ражда авторът на тази книга – многозначителна приемственост, която задължава, дори преди да се замислиш над нея.

И понеже стана дума за автора на книгата, то бих искал да подчертая, че не само биографичните обстоятелства го правят нейния най-подходящ писател. Той е възпитаник на Виенския университет със степените магистър и доктор, с траен интерес към историята на Централна Европа от 18-ти и 19-ти век и влиянието на този исторически контекст върху процесите на Балканите. Съчетанието на тези два фактора предопределят и крайния резултат – една книга, която тежи в буквален и преносен смисъл. Но и още нещо – държим в ръцете си една книга, в която умението да виждаш отвъд фактологията, да обобщаваш, но и полемизираш, да проявяваш добре балансирано чувство за научна ирония, но и да напускаш за кратко удобното бюро на учения историк и посягаш към писалката на коментатора-публицист. Всичко това ни носи едно така липсващо ни напоследък удоволствие от четенето. Ще си позволя да се върна към споменатото по-горе име на големия Симеон Радев и го правя неслучайно. Докато четях „Известният Непознат” несъзнателно сякаш усещах, че фундаменталният исторически наратив на „Строителите” намира своето достойно продължение в тази книга – и като историческа отговорност и като публицистичен ангажимент и като стил на изложение.

И сега – нека кажа и няколко думи за избора на заглавие - „Известният непознат”. Точно преди седмица водихме оживен разговор с друг приятел със същото име Иван за това как в съвременната българска популярна култура осезателно липсват сюжети от първата половина на изминалия 20-ти век. Как десетилетията, в които кога бавно, кога по-бързо, кога героично и кога трагично, но България е изминавала своя път към модернизация са изключени от националния исторически разказ и исторически спомен. Изхвърлени от канона на образователната система и от популярната познавателност на масовата култура тези десетилетия са сякаш неовладяна или по-точно изгубена българска земя. Но това са точно годините от житейската активност на Иван Стоянович – Аджелето. Защото, въпреки идеологическата забрана, името му прозвънява около патоса на Съединението на България през 1885 г. като един от петимата членове на Българския таен централен революционен кабинет. Но същата тази идеологическа забрана изгражда зид на забрава пред всички онези личностни и национални достижения, свързани с името на Иван Стоянович.

А това (освен всичко друго) е огромният му индивидуален принос в модернизацията на България от гледна точка на нейното включване в света на информацията, съобщенията, знанието, новините. Самият той е един от големите български журналисти в края на 19-ти век – издател на в. „Народна воля”, редактор на в. „Свободно слово” и един от създателите на първия български успешен всекидневник „Балканска зора”. Но на практика това е човекът, който не само създава и оглавява Българските пощи в продължение на почти половин век, но и организира законовата рамка с внасянето на редица закони, уреждащи тази нова за страната материя. Самият той участва в създаването на общоевропейско и глобално законодателство, подписвайки редица международни договорености и конвенции в тази област. Негов е подписът, с който в Берлин България подписва през 1906 г. първата Радиотелеграфна конвенция в света.  Така страната ни става една от едва 27-те държави, подписали първия реален международен документ в областта на радиото.

Неслучайно се насочих към практическата деятелност на Иван Стоянович в областта на информацията, съобщенията, комуникацията. На стр. 37 от книгата, нейният автор Петър Стоянович пише: „Силният човек е информираният човек. Комуникацията – и в древността и в следосвобожденска България, и сега е разковничето на изпълнителната власт, на стопанството, на транспорта и на личния просперитет”. Този цитат обаче по своебразен начин обяснява един друг цитат – горчив и безнадеждно тъжен. Това са едни от последните думи на Иван Стоянович в края на живота му. Два дни преди смъртта си през 1947 г. той извиква своя любим племеник Митко Нойков и му казва да запише за поколенията следното: „В коктейл от злоба, завист, и главно невежество ще преживеете живота си. И затова – отивайки си от този свят – ви жаля”.

Много пъти съм слушал и чел този цитат. Не знам как са устроени човешките възприятия, но някак си вниманието ни е привлечено от предупреждението в думите на отиващия си от този свя относно пагубното значение на злобата и завистта. Сигурно защото злобата и завистта са всекидневно сетивни и забележими. Но той казва нещо друго – невежество, ГЛАВНО НЕВЕЖЕСТВО. Това е най-страшното и сбъднато предупреждение. Защото премълчаването, забраната, забравата са три от многото имена на незнанието, невежеството.

Не е странно - Иван Стоянович е бил човек, който през целия си живот – и като журналист, и като обществена личност, и като дипломат и като създател на пощите и съобщенията е водил своята лична битка с незнанието и забравата. И си мисля, че не е загубил тази битка, въпреки горчивите си последни думи. Защото книгата, която държим в ръцете си сега продължава тази битка. Защото след Иван идва Петър, а после отново Иван и отново Петър. И нека бъде така.

Матурите – оптимистична трагедия*

Преди да си посипем главите с пепел, да отговорим на въпроса какво точно очакваме от всеобщите изпити

 
Е, няма да се включа в хора на оплаквачките, оценяващи общото представяне на зрелостниците от последната матура като излагация, провал, срив и всички други синоними на очаквания неуспех. Ама, средната оценка тази година била по-ниска в сравнение с отминали години!? Сигурно е така, но както отдавна е ясно средностатистическите данни са за статистиците. Животът пише конкретните оценки на всеки конкретен човек и те са по-важни, защото са винаги точни, понякога са окончателни и често няма поправителен изпит.
Безспорен факт е обаче, че вече четири години резултатите от държавните зрелостни изпити в средните училища са повод за всенародни вълнения. Факт е и, че те вълнуват сякаш повече работещите в системата, от тези, върху които системата работи. Защото пък неоспоримо е, че на средната оценка от матурата се гледа като на оценка за министъра на образованието, шефа на регионалния инспекторат, директора на училище и така надолу по стълбата на отговорностите за съответната учебна година. С други думи средната оценка от матурата е повече социалнополитически, отколкото образователен фактор.

Точно втренчването в средната оценка за страната и фетишизирането на няколкото стотни нагоре или надолу като база за крайни изводи обаче е стратегическа грешка. Защото тези стотни не променят нищо. Нещо повече – нали се сещате, че само с едно административно решение по отношение на скалата за критерии и оценка, крайните резултати могат да се променят и в двете посоки без това да промени фактическото представяне на всеки един отделен зрелостник. А точно то е най-важното.

Какво искаме от тях

Идеализираната представа от времето на късния социализъм, че зрелостникът е на кръстопът между попрището на сърдечния хирург и работата на ядрения физик отдавна трябва да замине за музея на тоталитаризма. С полагането на този изпит абитуриентите просто удостоверяват, че са вече социалноприложими. И толкова! Казано с други думи, всеобхватната машина на образователната принуда им е сложила поредната чертичка върху метъра на личностното израстване и компетентност. Или както се знае, с основно образование можеш да станеш професионален шофьор – виж, за професионален летец ще трябва да погледнеш по-нависоко.
И като стана дума за професии, по-тревожен показател при матурите всяка година е представянето на възпитаниците на професионалните училища, където ситуацията е видимо най-зле. Нека припомним, че в структурата на средното образование точно тези училища са държавен ангажимент и, че доста от тях са на директно подчинение и финансиране към различни министерства. (Не е тайна, но все пак нека например се знае, че на подчинение на земеделския министър Мирослав Найденов са 98 средни професионални училища, разполагащи с огромна поземлена собственост и специализиран машинен парк.) Така става ясно, че втренчени в занимателните и разсмиващи въпроси с правописните грешки и пропуснатите запетаи не забелязваме, че от около две десетилетия имаме по-сериозен проблем от друго естество. И този проблем е свързан с принципното положение, че матурите трябва да са на практика изпит, удостоверяващ факта, че положилите го вече могат да започнат работа – да напишат молба, да попълнят необходимите документи, да се явят на разговор с бъдещия си работодател. И това е на първо място. Готов си за живота – работи!

Но щом точно в професионалните училища знанията и компетентността са най-ниски, то това е всъщност тревожният сигнал от четири поредни матури, сигнал идващ от  досега действащата система на професионалните училища. Тя се нуждае от премислено преструктуриране – преминаването им към съответните общини чрез системата на делегираните бюджети и финансово обезпечаване на специфичните образователни дейности.

Не за живота, а за университета

Получи се така, че древната сентенция, според която учението и знанията са необходими за живота и работата, а не за самото училище, сега е обърната с главата надолу. След като всички български университети признаха оценките от зрелостните изпити като балообразуваща оценка за приемане на бъдещите студенти, на практика матурата замести вълненията около кандидат-студентските кампании. Сега в академичните среди се оплакват, че в първите години от следването си студентите трябва да наваксват пропуските от средното образование. Но се оплакват с половин уста, защото широко отворените врати на университетите на практика премахнаха възможността за добър подбор сред кандидатите. От друга страна, така матурите бързо получиха легитимация на важен изпит, вършещ работа в две посоки – изход на средното и вход за висшето образование. И това е успех, защото в рамките на почти едно десетилетие няколко поредни правителства не намериха смелост да организират и наложат държавните зрелостни изпити. Страхът, че те ще се възприемат като комплексна оценка не на общото състояние на средното училище, а на работата на образователното министерство бе прекрачен в мандата на Даниел Вълчев през 2008 година и това бе едно от най-важните действия в работата на МОН след демократичните промени.

Без да е похвално или оправдателно слово за матурите, написаното дотук иска да припомни няколко важни факта.
След дългогодишно прекъсване, практиката на национални държавни изпити у нас бе върната. Тези изпити са налагане на общ стандарт, който е едно от задължителните изисквания към общообразователната система още от времето на нейното възникване през XVII век.

За четири години матурите формираха изключително сериозна база от данни, която позволява да се видят слабите места в образователната ни система – имаш ли диагнозата, ще намериш и лекарството.

Тревожните и на моменти трагични представяния на матурите не са български феномен. През изминалата година резултатите от националните матури в Румъния бяха трагични, като повече от половината зрелостници бяха скъсани. Деканът на факултета по журналистика в Московския държавен университет пък определи резултатите от матурите в Русия като „национална катастрофа”. Това означава, че образователните системи в страните от бившия Източен блок тепърва ще се срещат с трудностите от времето на икономическия преход. От това как ще се справят с тях, ще зависи пък как ще издържат своята трудна матура по демокрация.

*  „Оптимистична трагедия” е заглавие на драма от руския писател Всеволод Вишневски. Първоначално тя е трябвало да се казва „Възниквайки от хаоса”.

Текстът е публикуван и във в. "24 часа" от 20.06.2012 г.