Oказа се, че лятото не е само най-подходящият сезон за ремонт на
пътищата. Тази година през горещите месеци депутатите запретнаха ръкави в
ремонт на два закона - за пътищата и за движението по тях.
Единият
ремонт вече приключи в края на юни. Към четиридесет и двете страници от
Закона за пътищата се прибави още една - появи се новият
инфраструктурен феномен „скоростен път". С това на практика бе
продължена една стара традиция в българската административна история -
внушение за промени чрез смяна на имената и разместване в йерархията.
Защото при пътищата е досущ като в армията, полицията и пожарната - има
редници (общинските и частни пътища), има офицери (републиканските
пътища от първи, втори и трети клас), има и генерали (автомагистралите).
Е,
с промените в Закона за пътищата генералът автомагистрала просто бе
разжалван и понижен в нововъведения чин скоростен път. Запазиха му и
униформата (ленти, маркировка, правила за движение) и леко му орязаха
правата (максимална скорост от 120 км/ч). Освободи се генералско място
за новите автомагистрали, приоритет в правителствената политика на
премиера генерал. И тъй като законите са скучни за четене и трудни за
прилагане, от цялата тази работа в общественото съзнание остана
максималната скорост от 140 км/час като олицетворение на сбъднатата
мечта за забързан полет на слънчасал столичанин към Южното Черноморие.
Някак
встрани от бленуваните образи на гладки, широки и нови асфалтови ленти с
фучащи по тях джипове остана член втори от Закона за пътищата, гласящ,
че: „пътната мрежа се развива съобразно транспортните и социални
потребности на обществото". Автомагистралите са прекрасно и сигурно
нещо, но според закона те „нямат връзка със съседните прилежащи
територии". С други думи, функцията им е на нещо като скоростни улеи,
улесняващи връзката между точка А и Б и подминаващи останалите запетайки
по картата на страната. Колкото и парадоксално да звучи, добрата идея
за магистралите задълбочава икономическите диспропорции между регионите
на страната. Тук проспериращи са върховете на автомагистралния
триъгълник София-Бургас-Варна, а колкото повече е отдалечен градът Х или
селцето У от него, толкова по-зле за намаляващото му население, поело
вече по същата тази магистрала в търсене на работа.
Изследователите
на историята на националните държави отдавна са направили извода, че
тяхната стабилност и просперитет се съдържа в представата за единството и
свързаността на националната им територия. А точно тази свързаност се
постига чрез равномерно развивана пътна инфраструктура. Казано с езика
на парадокса, разбитият и непроходим път на практика откъсва национални
територии по-успешно от чужди войски. И не само това - той оставя хората
по места не само извън живота, но и извън закона. Ето какво имам
предвид...
Преди няколко години пътувах почти загубен по пътищата
на Северозападна България - географско понятие, в което сънародници с
мрачно чувство за хумор често заменят „западна" със „западнала". По
отчайващо лошия междуселски път първо срещнах автомобил с отдавна
излязъл от употреба жълт регистрационен номер. Пътят ставаше все по-лош,
защото скоро се разминах с автомобил с още по стар черно-бял
регистрационен номер. Друсането доби нетърпими измерения, когато насреща
ми се зададе някакво подобие на автомобил с номер... написан на ръка. И
след като петнадесетина минути по-късно спрях в колебание дали да
продължа, тържествено бях разминат от камион без регистрационни номера.
Тази
напълно реална случка има пряко отношение и към предстоящите летни
ремонти на още един закон - Закона за движение по пътищата. Идеите на
вносителите за промени в закона са ясни, но и показателно притеснителни.
В предложените промени основно място заема повишаването на санкциите
спрямо физически и юридически лица, провеждащи неправомерно и
нерегламентирани психологически изследвания, необходими за издаването на
шофьорски книжки. Ясно е, че много от водачите по българските пътища са
си по принцип за заведения със специализирана психологическа грижа, но
предложените промени в закона показват и къде е една от причините за
това.
Другото лятно законотворческо усилие е свързано с принципа
за движение по пътищата, определян като „Важно е не само да виждам
другите, а и мен да ме виждат". По тази причина, ако предложенията за
промени се приемат от депутатите, фаровете на автомобилите ще бъдат
запалени целогодишно, а велосипедистите задължително ще трябва да
облекат светлоотразителни жилетки, щом си нямат велоалеи.
Но тук
става дума за нещо друго. Сигурен съм, че безстрастната статистика ще ви
покаже, че в процентно съотношение тежките автопроизшествия със
загинали са много повече в малките населени места. Там по разбити
пътища, с колони от дървета от двете им страни, на мощни коли втора
употреба летят непълнолетни младежи. В повечето от тези села вече няма
училище и единственото място със социална значимост е местната кръчма.
Най-често начин да оползотвориш свободното си време е да посетиш мястото
със социална значимост в съседното село. Често го правиш, вземайки
ключовете от джоба на заспалия си родител, за да му съобщят на другия
ден, че е останал и без кола, и без дете.
Там дебнешком се движат
автомобили, за които изисквания като годишен технически преглед,
застраховка "гражданска отговорност", винетен стикер, дълбочина на
протектора на гумите, пътен данък и прочее са цивилизационни глезотии.
Там на малки бензиностанции се зареждат по литър-два гориво, а цената на
повечето от движещите се коли е в пъти по-малка от предвидените в
законовите промени финансови санкции за нарушителите. И те никога няма
да бъдат платени от хората, останали встрани от скоростните пътища и
автомагистралите. Те са отвъд закона и извън закона и в този смисъл за
тях ефектът от всякакви допълнения и изменения на нормативните
изисквания ще бъде безсмислен.
Разбира се, това не означава, че
законодателните органи трябва да отпуснат безсилно ръце. Но ако се
върнем към началото на тези редове, ще трябва да припомним онази
логическа свързаност за пътя и социалните потребности на обществото. Ако
то, обществото, не построи път към тях - в буквален и преносен смисъл, -
в следващите години те сами ще му донесат своята безпътица. И тогава
катастрофата ще бъде извън компетентността на Закона за пътищата и
Закона за движение по пътищата.
Публикувано във в. "24 часа" на 10.07.2012 г.
Няма коментари:
Публикуване на коментар