Мястото на ударението

    

    Един от недокрай изяснените спорове в литературната ни история е къде точно се поставя ударението при произнасянето на фамилията "Войников". В родния му град настояват на началното "О", докато в столицата упорстват на среднословното "И". Спомням си като студенти трябваше да се съобразяваме в говоренето си по време на изпита дали екзаминаторът е лектор от Софийския университет или от Шуменския.

    На 10-ти ноември тази година се навършиха 190 години от рождението на човека с дискусионната фамилия. Мина (разбира се) незабелязано. Всеки ден има по няколко годишнини. Някъде по това време за пореден път се замислих, че ударението всъщност е на съвсем друго място. Добри Войников живее 45 години, преди да си отиде от този свят, покосен от тиф. За това кратко (от гледна точка на днешния ден) време той съумява да напише, преведе, издаде, изучи, изкомпозира, изредактира, публикува, постави на сцена... и още и още.

    Там е мястото на ударението. Не на граматическото. На житейското!

    P.S. Хубаво е, че писателят Станчо Пенчев и екипът на Телевизия Шумен отбелязаха дата с половин час документална лента! Можете да я видите горе в началото. И аз съм вътре :)

 

Два цитата - една цел!

    От гледна точка на случващото се край нас в последно време, мисля, че един цитат от "История" на Херодот точно описва ситуацията с вътрешните усещания: "Най-мъчителната болка, която съществува у хората е да разбират много неща, но да не могат нищо да направят". (изданието на НБУ от 2010 г., с. 498)

    А защо е така, можем да си отговорим пак през Херодот: "Гелон смятал, че народът е население твърде неприятно" (с. 421) (Това на шега, разбира се!)

Книги, дата, жажда!

 

Не знам защо и по каква причина преди два дни вадя от библиотеката си биографията на Сент-Егзюпери от Марсел Мижо и започвам да я прелиствам. После посягам към "Земя на хората". Препрочитам случката с невъзможното му оцеляване в пустинята след поредната самолетна катастрофа. С онази неописуема апология на водата. Липсващата и жадувана вода:

"Вода!

Вода, ти нямаш ни вкус, ни цвят, нито мирис, човек не може да те опише, само те вкусва, без да те проумява. Ти не си необходимост за живота: ти си самият живот. Ти ни преизпълваш с удоволствие, което не се обяснява чрез чувствата. С тебе влизат в нас всички сили, от които сме се отказали. Чрез твоята милост в нас бликват всички пресъхнали извори на сърцата ни.

Ти си най-голямото богатство, което съществува в света, и ти си също най-нежното нещо, ти — толкова чиста в лоното на земята. (...) Ти съвсем не търпиш примес, не понасяш промените, ти си боязливо божество…

Но ти разливаш в нас щастие, което е безпределно просто."

После отново прелиствам биографията. Поглеждам календара. На 31 юли преди 79 години самолетът "Лайтнинг", пилотиран от майор Антоан дьо Сент-Егзюпери над Средиземно море, не се завръща в базата.

Не съм запомнил това, но точно преди два дни посегнах към книгата за живота му.

Отивам да хладилника, вадя пълната кана с вода и ненаситно пия, пия, пия...

Когато ти липсва номенклатор!

 

    Леко скрит зад гърба на сенатора патрон, той тихо прошепва: "Гай Корнелий Руф" или "Помпоний Азиний Гал". А сенаторът широко усмихнат пита: "Как си скъпи ми Гай, добре ли си драги Помпоний?" Чиста работа!... Сърцата на Гай и Помпоний пърхат от радост, че такъв важен човек помни имената им. И са готови всичко да направят за него...

    Е, това е работата на римския номенклатор. Да помни стотици имена и да ги подсказва тихо на своя господар при интензивните му срещи. То, и името на заниманието му подсказва - nomen (име). Е, тогава е нямало отдели за връзки с обществеността и дипломирани пиари, ама...!

    Сетих се за несвършената работа на номенклатора, когато днес по време на брифинга с украинския президент Зеленски, българският премиер Денков обърка фамилията на Беновска (бих искал даже никога да не съм я чувал) и изрече фамилията на Миролюба Бенатова. И Мира се обиди! Даже стана ясно, че иска официално извинение. Разбирам я и и влизам в положението, но тук иде реч за друго.

    Организираш брифинг на един от най-популярните публични личности в света. Ами, застани леко зад гърба на своя премиера и помагай! Човекът помни Менделеевата таблица. Не му е работа да помни имена на журналисти и медиите, в които работят.

    И ако кажете, че не е голяма работа ще възразя така - не подлагай под съмнение големите неща, претупвайки малките!!!

15-и юни, 5.00 ч сутринта!

 Щедро лятото ни лъже, 

че животът дълъг е

Рано слънцето изгрява, 

късно скрива се зад ъгъла...

Всъщност, работата е "съвсемь" готова!

    Сократ казвал, че в основата на всяка образованост е прегледът (проверката) на думите. В предаването "История.бг" на БНТ в понеделник (22.05), посветено на българското образование, не остана време да разкажа интересната история на една дума, завещана ни от българското училище през Възраждането. Тази дума и до днес всички ние употребяваме всеки ден.

    Големият български учител Илия Р. Блъсков пише преди 116 години как в края на всеки учебен час, както и на учебния ден, дежурен ученик се изправя и с пълен глас извиква: "Съвсем!". Това означавало, че за всички (всемь) работата е напълно приключила и всички събрани заедно (съ-всемь) били напълно свободни.

    Когато днес често употребяваме думата "съвсем", го правим с представата, че нещо е напълно довършено, готово и т.н.

    Честит да ни е празникът на "прегледаните", подредени и правилно написани думи 24-ти май!!!

Днес скрина на душата си подреждам!

    Тапицирахме дивана и фотьойлите. Мебели на 20 години. Приятели питаха: "Но защо не купите нови?! Има каквито пожелаете!"

    Въпросът е толкова философски, пък и важен, че трябва да го изясним.

    В разговор с Жан-Клод Кариер върху тревожността и неувереността на съвременния човек Умберто Еко казва: "Изчезването на настоящето не се дължи единствено на факта, че модите, които някога са траели 30 години, сега изтрайват 30 дни. Това се дължи на предметите, които бързо излизат от употреба. Това прави настоящето лабилно и неустойчиво. Вече не живеем спокойно и за мига, а прекарваме времето си в подготовка за бъдещето."

    Точно! Личното ни ментално спасение е и в предметите около нас. Грижете се за тях, не ги изоставяйте, реставрирайте, подреждайте: "Днес скрина на душата си подреждам..." казва едно любимо стихотворение.

    Старият диван е като старият приятел - винаги можеш да се облегнеш на него :)))

    И между другото - семейството тапицери имали преди време други професии. Изоставили ги е се заели с това. Усмихнати и спокойни хора...

А ето и онова любимо стихотворение:

Зимно пренареждане

Днес скрина на душата си подреждам.

Натъпкан е със спомени догоре.

Извадила съм всички и оглеждам

свободно място има ли за новите.

 

По цвят ли да ги подредя, или по време?

Да ги нагъна малко по-отпред,

или пък да ги скрия без споделяне

при вехтите, безцветни от пране?

 

Натрупала съм всичко. Пренареждам.

Подръпвам жълтото на детски спомен,

а после спомен за дете… Изглежда ми

най-важен жълтият от цветната симфония.

 

Там се подава малко черно крайче

от бабината шарена забрадка.

От черното – когато и се плачеше.

От синьото – за сливовото  сладко.

 

Измъквам бялото и купчина със снимки

изпадат в скута ми, преливащи от щастие.

На спомените аз захващам бримките,

защото днес подреждам си душата.

(Ваня, 2008 г.)