Текстът е публикуван и в www.reduta.bg
Според една легенда акупунктурата била измислена от китаец с
нетърпимо главоболие. Един ден главата го боляла толкова силно, че залитайки
мъчително по пътя си, сритал някакъв камък с палеца на крака си. Изревал от
болка, но после смаяно установил, че главоболието му изчезнало като с магия.
Ясно е, че от този ден епизодът с ритането на камъка се повтарял. После се
преминало към бодване с игла по големия пръст. И по други места…
Номерът с ритането на камъка и до ден днешен успешно се
прилага от специалистите по обществени комуникации. По доста различен начин, но
със същия търсен ефект. Тоест, ако в определена зона на общественото тяло
протича болезнен процес, целенасочено се предизвиква болка в друга зона.
Първата е потисната бързо и никой вече не и обръща внимание. За втората ще
мислим по-нататък. То, по общественото тяло, зони колкото искаш.
Този принцип на социално баламосване блестящо е разказан в
романа на Лари Бейнхарт „Американски герой“, откъдето идва и онзи незабравим
филм с Дъстин Хофман и Робърт де Ниро „Да разлаем кучетата“ с измислената война
в Албания, която кара всички да забравят сексуалните забежки на президента…
Война ли казах?! Да сте чували или чели в последните три дни
в медиите нещо за страшния Ковид или смешния Барселонагейт!
Разликата е там, че тук и днес войната е и болезнено
истинска. Дали, ритайки (образно казано, разбира се) Украйна, президентът Путин
ще излекува хроничните главоболия на Русия, ще стане ясно скоро. Но отдавна
ясно е и друго. Ритниците се повтарят с ритмична последователност – шут в
Грузия, шут в Сирия, шут в… И тази акупунктура по руски изглежда върши работа
във вътрешно политически план. Разбира се, съчетана с прилагането на широк
набор от други оздравителни терапии на народната (КГБ) медицина.
В снемането на геополитическата анамнеза, оправдаваща руската
оперативна намеса в Украйна, Путин разлисти историята. На избрани от него
страници. И в своята реч пред телевизионните камери преподаде урок по история
на света. За собственото си разбиране за историята.
Много интересно. Казват, че историята се пише от
победителите. По важно е, обаче от кого се чете. И как се разбира прочетеното.
И още по-важно. Защо се чете на тази страница, а друга остава неразлистена,
непрочетена, подмината. Фатално подмината…
Чудно е защо днес никой не говори за първата Кримска война
от 1853 година. А поводи за сравнение има – и то не малко.
Отново всичко тръгва от Русия – по заповед на императора
Николай I – в началото
на юли руската армия навлиза във Влашко и Молдова (да си го кажем, спорни откъм
влияние територии), васални княжества на Османската империя.
Следва провалена дипломация и преговори (нищо ново, нали)
официално започва Кримската война. Първата. Бързо е сформирана европейска
антируска коалиция (звучи познато), подкрепяща Османската империя. Театърът на
бойните действия се измества основно в Крим.
Войната се затяга. Императорът умира. Синът му Александър II подписва Парижкия договор
от 1856. Русия губи влияние и престиж. Губи войната.
По-късно точно резултатите от тази война ще дадат основание
за формиране на важен, твърде важен извод.
Когато Русия печели войни, във вътрешнополитически аспект
настъпват трудни времена. А управленската арогантност задължително излиза и зад
границите и.
Всички знаем до какво доведе тоталната победа на
тоталитарния СССР във Втората световна война.
Полезно е Русия да губи войни.
За самата нея е полезно. Че и за другите. Да припомним ли,
че генерал-полковник Борис Громов бе последният руски военен, напуснал
Афганистан на 15 февруари 1989 г. А Берлинската стена падна точно девет месеца
по-късно.
Ето как военното поражение на СССР освободи Източна Европа
от тоталитарната безизходица. Но нека отново се върнем към уроците на историята
от Кримския полуостров.
Само пет години след края на Кримската война – през 1861 г.
в Русия е отменено крепостното право – състояние, което до този момент е
определяло свръхсилата като една от най-изоставащите в икономическо отношение
държави. Започват и други реформи. Загубила навън, Русия се вглежда в себе си и
търси нови пътища.
Провалът на Русия в Първата Кримска война бе поука!
На 27 февруари 2014 г. маскирани руски войски без отличителни знаци
превзеха Върховния съвет (парламента) на Крим и завладяха стратегически обекти
в Крим, което доведе до избирането на проруско правителство и обявяването на
независимостта на Крим. Кратка, победоносна за Русия война
Успехът на Русия във Втората Кримска война не доведе до
никакви поуки. Нито за Русия, нито за Европа.
Ето как, отново през февруари осем години по-късно започна
наистина съдбоносната Трета (но не световна) Кримска война.
Дано тя е полезна за Русия…
На изображението: Картината „Атаката на леката бригада“,
драматичен епизод от Кримската война от 1853 г., запомнен и с едноименното
стихотворение на Алфред Тенисън
С уговорката, че когато искам да си оправя настроението и да погледна по-спокойно на света, сядам и препрочитам книга с турски пословици, вчера се случи следното: в главата ми се завъртя една от любимите ми от тях. (Сигурен съм, знаете, че дядо Петко Р. Славейков обилно ги е ползвал в речите си и статиите си).
Та, тя звучи така Aynı eşek - aynı samar (айнъ ешек - айнъ семер) и се превежда като "Същото магаре - същият самар". Мисля, че точно тази поговорка дава точна прогноза за очакваните изборни резутати след месец.
P.S. Току що направих справка в научно изследване на гл. ас. д-р Р. Влаева, проф. д-р Г. Бързев "За магаретата по света и у нас" (напълно сериозно изследване), че през 1989 г. броят на магаретата в България е 328 587, а през 2013 г. са били едва 35 000. Предполага се, че сега са по-малко. Но...става дума за истински магарета!!!
И уникално! Най-много магарета - 348 796 - в България е имало във времото на развития тоталитаризъм на Тодор Живков (1985 г.), а не през управлението при европеизацията на цар Фердинанд (1905 г.), когато са едва 107 098.
Всичко ми се изясни, честно!!!
Когато преди около почти две хилядолетия Плутарх търси
аргумент в сравнението при биографиите на Тезей и Ромул той пише: „ …и двамата
имат съмнителен и неясен произход…“ След това роденият в Херонея грък
внимателно ще подбира онези места в живота на своите герои, които знаково
определят случилото се по-късно с тях… А, иначе, идеята, че всеки човек е
отпечатък на детството, младостта и преживяното на територията на тази „чужда
страна“ (по едно от определенията за миналото време) е в основата на написаното
по-долу.
През 1977 година в центъра на живописна падина до
плевенското село Тодорово кипи усилен труд. Насред нищото, на поляна до селото,
което местните упорито наричат със старото и сменено през 1950 име Учин дол,
строители вдигат двуетажна красива бяла къща с чардак и стълба. Идеята е по нея
да се качи… руският император Александър II. Това ще се случи седмици по-късно по време на снимките на
филмовата суперпродукция „Княгиня Юлия Вревская“. Тя е посветена на изминалото
столетие от Освобождението на България, а вечно пустата и обширна селска поляна
сега прилича на ритнат по невнимание мравуняк – артисти, статисти, технически
лица, оператори, организатори на продукция и каквото се сетите още, се щурат в
различни посоки. Вълнуващата суматоха е привлякла децата от всички околни села,
налягали по околните поляни в съзерцание на киномагията, случваща се на живо
пред очите им. Тук те могат да дори да зърнат отблизо вече легендарния Стефан
Данаилов, а сред осенените с този рядък житейски шанс малчугани е и
единадесетгодишният Слави Трифонов. През този приятно топъл август Учин дол е
центърът на света, а новопостроената къща появила се от нищото е съсредоточила
в себе си хиляди погледи от околните възвишения…
Снимките приключват почти по времето, когато на десет
километра от Учин дол вратите на Народната школа за запасни офицери (НШЗО) в
Плевен се отварят за поредния набор бъдещи защитници на народната родина. Сред
взводовете на мотострелковаците от Втори район на НШЗО са и бъдещите
възпитаници на Школата на МВР, с филиали „Милиционерски курсове“ и „Пожарна
охрана“ в Симеоново. Един от тях е школникът Борисов (Бойко), на който е
зачислена лека картечница. В пехотното отделение от осем човека има шест
автоматчици (АК 7.62), едно РПГ (ръчен противотанков гранатомет) и една лека
картечница (РПК). Леката картечница никак не е лека – тежи около пет килограма
без боеприпасите. Леката картечница, всъщност, е тежка…отговорност.
Сигурно и това е причината по време на едно от паметните
учения на бегом, за които школниците пеят: „Ти помниш ли Бала баир и Гривица…“
да се случи следният прелюбопитен епизод. Останал без дъх и дух след изтощителния бяг в пълно бойно снаряжение, школникът
Борисов внезапно спира и без да се замисли…хвърля леката тежка картечница в
съседния дол. Всички гледат като втрещени. Командирът на взвод - млад старши
лейтенант - крещи: „Школник Борисов, какво правиш бе! Това е за военен съд!“.
Разбира се, съд няма, картечницата е надлежно вдигната от земята, прилежно почистена
и прибрана в оръжейната „пирамида“ във Втори район на НШЗО…
Ако днес пътувате по пътя Плевен – Беглеж, очите ви напразно
ще търсят в околностите на село Учин дол (Тодорово) красивата постройка на два
етажа. Поляната е пуста точно както в ранното лято на 1977 г. Филмовите декори,
също като политическите Къщи от карти (House of Cards) са мимолетни в своята временна полезност…
Младият старши лейтенант от учението отдавна не е между
живите, но сигурно и до последно се е чудел (спомняйки си своя крясък от онзи
миг) можеш ли в мир и бой да се довериш на школник, който хвърля леката
картечница в съседния дол…
P.S. По
стечение на обстоятелствата пишещият тези редове (за разлика от Плутарх) бе
точно като героят Форест Гъмп (от едноименния филм на Робърт Земекис) съвсем наблизо – и във времето и на мястото, когато разказаното
по-горе се случваше…
Когато в някое телевизионно студио или радиоефир се чуят поредните разноречиви коментари и анализи на случващото се след изборите, си спомням онова изречение от 180-то писмо до Луцилий: "Няка какво да се чудиш, че в един и същи текст всеки намира подходящ материал за своята теза; на една и съща ливада кравата намира трева, вълкът - заек, щъркелът - гущер"...
