Първата ми среща с Убруса на Шуменското плато беше преди 25 години. Снимах документалната поредица "Шуменски истории" и в търсене на тема попаднах на публикация на известния учен проф. Вера Антонова за малък скален манастир, разположен в подножието на Шуменската крепост. Там някъде в него би трябвало (според публикацията) да има изсечен в камъка красив релефен кръст с надписи наоколо. Решихме да разкажем за него, но първо трябваше да го намерим
Открихме манастира с огромен труд и не по-малък късмет. Всъщност, пешера с вход скрит от гъста зеленина и на височина около пет метра рисковано катерене. Самият път до нея припомняше повече приключенията на популярния по това време Индиана Джоунс, отколкото безгрижна разходка из природата.
Задъхано катерене, изключителна работа на оператора Дидо Малев (от днес - 5.05.2021 - вече и директор на Телевизия Шумен - първата ефирна телевизия в България, нарушила монопола на БНТ на 15.09. 1995 г.) и ето ни в някогашната монашеска обител. Намерихме кръста - точно такъв, какъвто бе графично изчертан в Годишника на Историческия музей в Шумен. Докосвахме го внимателно с пръсти, четящи знаците като незрящи.
И тогава изведнъж го видях. Гледаше ме. Замислен и тих. Върху сивита скала, в сивотата на слабата светлина, черните му ириси ме гледаха с простотата и спокойствието на въглена. Исихастите си бяха тръгнали преди столетия, но той изпълваше пустотата на скалната обител. Изпълваше я.
Приключихме със снимките. Филмът стана. После загубихме архива. Мина време.
Един ден след Възкресение тази година - отново сме на Шуменското плато. Няма хора, зелено е точно както винаги по това време. Гората е като напуснат и изоставен от монасите манастир. Вървим. Вдигам глава и отново го виждам. Тих и замислен, както тогава. Убрус, сиреч образ неръкотворен на Сина Божи.
Препоръчвам за почивните дни, светлите празници и още дълго след тях. Всяка страница от този (наистина) исторически брой си заслужава. Особено от 188-ма до 191-ва :)
През 1953 година министър-председател на НРБ е Вълко Червенков. Време, което ще запомним с така наречения култ към личността.
Репродукция от тази картина, окачена от баща ми в една от стаите на дома ни, притискаше детското ми въображение години наред. През цялото време не можех да разбера дали воинът и конят са се втренчили угрижено в черепите на предшествениците им, направили грешен избор. Или пък богатирът чете надписа на камъка, а конят уморено е навел глава.
Опитвах се да разчета и надписа, от който ставаше ясно, че ако тръгнеш напред, нищо добро не те очаква. (Години по-късно от думите на автора на картината Виктор Васнецов разбрах, че под мъха на камъка остава скрита частта от надписа, уточняваща, че посоката надясно води към успешен брак, а наляво към богатство - нищо героично и в двете перспективи, наистина).
Спомних си за тази картина преди утрешния ден, в който често ще чуваме думата "размисъл". И понеже съм принципно изкушен от каламбурите и словесните обрати, прехвърлих наопаки словореда...
Размисъл за време. Това е същността на всеки избор. Напразно търся из записките си онова: "Моментът на избор е миг на лудост.", за да си припомня кой го беше изрекъл. (Май че Сартр, но не съм сигурен). Така е - преди избора - протяжно време. След избора (вероятно) - протяжно време. Но онзи пресован от натиска на обстоятелствата къс време на решението, което ще предопредели пътя направо, надясно или наляво, е наистина отвъд разумността.
Преди няколко дни обикалях притихналата къща и търсех с очи картината. Сменила е стаите - най-вероятно също е поела в един момент по различен път. Цветовете на репродукцията са излинели. Конят сякаш по-уморен, а воинът - по-замислен.
Единствено черепът гледа с празното на очните кухини и дава неочакван отговор на енигмата в картината, сякаш шептейки: "Тук съм, защото не хванах нито един от трите пътя. Стоях, мислих, не се осмелявах да избера накъде да тръгна, паднах от изтощение и изтлях заедно с коня си. Хайде, ти избирай и хващай пътя си!"
Всеки избор е верен. Всеки избор е грешен. Смисълът не е в избора на верен път. Смисълът е в пътуването...
"Витязь на распутье", Виктор Васнецов. 1882 г.
