История без история за „История”

публикувано в www.reduta.bg

„И така, пренебрегнах главоболието си, от което много време страдах...”

Паисий Хилендарски, Послеслов на „История славеноболгарская”

Не знам дали някой ви е казвал, но в основата на написването на първата литературна българска повест и на една от първите музейни сбирки по нашите земи стои... пешеходна ученическа екскурзия отпреди около 160 години. Двадесет километра ходом от Шумен до развалините на втората българска столица Преслав и обратно. В групата се мотка по къси панталонки и настриган до кожа (какъвто е обичайният вид на един ученик по това време) бъдещ български министър-председател и висш духовник. На връщане от Преслав джобовете му са пълни с преславска керамика, а главата с вълнения и впечатления. Впечатленията и вълненията се превръщат в повестта „Нещастна фамилия”, а керамиката, заедно с изпразнените джобове на съучениците му поставя началото на музейна сбирка – днес една от най-богатите в България. Ученикът се казва Васил Друмев (бъдещият митрополит Климент Търновски), а учителят Сава. По-важен обаче е псевдонимът (сиреч, неистинската фамилия на този учител) Доброплодни – факт, който няма никаква връзка със земеделието и аграрните мероприятия, а с невръстните му питомци. Повечето от тях години по-късно ще станат герои от страниците на „Строителите на съвременна България”.

По времето на тази екскурзия термините учебно съдържание и учебен план не са в употреба. Липсва (по понятни причини) и министерство на образованието. Така че, поменатата екскурзия, дала такъв сериозен тласък в българската история, литература, археология, че и политика, може да се каже е резултат от неразбираем (днес)

 учителски ентусиазъм и желание да вървиш пеш.

А вървенето пеш наистина се оказва твърде важно за развитието на българското образование. Защото някъде в навечерието на новата 1765 година именно по този начин в Котел пристига Паисий Хилендарски. Днес, за да разберем какво е да се буташ зимно време из Котленския проход, трябва да отворим първа страница на нашумелия роман „Възвишение”, на Милен Русков, където четем експресивното: „Мама ви да иба загубена, зарад вас сам ся нахулил в тоз снежний пъкъл!”

С извинение, след изненадата ви от горния литературен цитат, ще продължа, че резултат от тази зимна разходка на Паисий и срещата му със Софроний Врачански е появата на първия препис на „История славеноболгарская” от ръката на младия котленски свещеник.

Е, дойдохме си на думата! Ще си говорим за прословутата „История” на Паисий, която през десетина години все се превръща в „притча во язицех” – службите крадат оригинала от Зограф, президентът връща оригинала в Зограф, местят я из учебните планове насам-натам, журналисти точат пера и езици, министри плачат, пищят децата. Абе, пак суматоха образователна!

И защо ли? Тази история днес, ако на сто българи един я е чел и прочел от първий до последний лист, ей ме на тук съм и с името си го твърдя! А ти, любородний читателю (в момента), недей да шикалкавиш, а признай пред себе си, че си от другите деветдесет и девет.

Иначе, един от силните ми лични спомени относно историята на „Историята” бе историята, разказвана от един мой учител, който го правеше ето така: „Представете си сега - зима, студ, Котел затрупан от сняг, в Балкана - вълци, а в стаята на топло седнали Паисий и Софроний и си говорят ли, говорят...” Сигурно ще ми повярвате, че точно в този момент разбрах кое е направило от 26-годишния тогава и само от три месеца ръкоположен котленски свещеник Стойко Владиславов бъдещият епископ Софроний Врачански. Разговорите променят хората. Хората променят всичко.

Цялата истина е, че без уговорки да признаем – шестокласниците не четяха историята на Паисий, съмнително е, че ще я прочетат и деветокласниците, когато всесилният учебен план по литература го наложи. Още от времето на „Епопея на забравените” знанието и представата за Историята на Паисий и силата и като книга е не толкова в четенето и, а в

историите, които ние разказваме за нея.

И начините, по които ги разказваме или казваме. Защото написаното от Иван Вазов: „От днеска нататък българският род история има и става народ” и досега си остава най-краткото – поетично емоционално, но и точно в научен аспект определение за значението на историческия текст при формиране на модерните нации. Така, че всеки може да сглоби своята история за историята от много други истории.

Но има нещо изключително важно. Поменатият ученик (можем да кажем) на Паисий – котленският свещеник Стойко Владиславов – пише по-късно вече като епископ Софроний в своето прословуто „Житие и страдания...” следното: „Понеже то ест вещ природна – учен человек ученаго люби, и прост простаго, и пиян пияннаго”. Като помислиш, това проникновение обяснява на първо място как се формират всички български партии. Но извън шегата, то казва много и за онова най-важното, за което иде реч в написаното дотук –

 връзката между учител и ученици.

Ето защо! От петнадесетина години си организирам един необичаен като подход, но безотказен като резултат, тест за равнището на хуманитарното образование в българското училище. Тестът се състои от два въпроса. На първия въпрос довчерашният ученик и настоящ кандидатстудент трябва да отговори (ако може) как се казва патронът, чието име носи училището му. Вторият е също така кратък: „Какво знаете за него?” И тук нещата вече стават смешнострашни, каквото е в същността си всяко едно неоправдано незнание. Защото неразказаната история за патрона на училището – бил той поет като Добри Чинтулов, учен като Асен Златаров или дарител като Нанчо Попович – е знак само за едно. В това училище липсват добрите и отговорни към професията си учители по литература и история. Поне единият би трябвало да запълни тази останала извън учебното съдържание образователна тема. Защото усещането за принадлежност към някаква общност се създава именно по този начин.

Но е и резултат от някакво лично усилие.

Вече стана дума, че дългото и уморително пътуване и ходене е важен методически подход в създаването на българската културна и образователна история. Мисля си, че разказът за Паисий в неговата поучителна и интригуваща част може да започва именно оттук и да завършва по този начин. Защото в краткото сведение от негова страна, което той дава в послеслова на „Историята”, обяснявайки откъде търсил източници за написването и четем: „И у Немска земля повече за то намерение ходих”. Като се има предвид доказания факт, че това е пътуването му до Сремски Карловци край Нови Сад на територията на днешна Войводина, справката показва, че това е разстояние, изминато в двете посоки от около 2 500 километра. Добавете към тях хилядите километри, извървени в носенето на „Историята” от село на град. Припомнете си зимния Котленски проход преди срещата със Софроний...

А, и да не забравим още нещо, написано от Паисий в послеслова на историята. За състоянието на хронично главоболие и постоянни болки в стомаха: „Така аз пренебрегнах своето главоболие, от което много време страдах и силните болки в корема. От голямото си желание ги пренебрегнах...”. (То, пък откъде ли и да си вземе болничен лист и направление по това време, защото освен министерство на образованието, няма и министерство на здравеопазването?!)

Това е! Един обикновен монах и едно необикновено желание да си свършиш работата, от която си увлечен извън себе си. Обикновена история...

Никога и никак учебното съдържание, учебните планове, учебните програми, инспектори и регионални инспекторати няма да решат бъдещето на „Историята” на Паисий Хилендарски. Нейното бъдеще е в историите и в начина, по който ние ще разказваме за нея и нейното време на децата си.     

Приказка от входа на празната митница

Честита нова 2016-та година! С една приказка от последния ден на 2015-та :)

Металното въже се удряше ритмично във високия пилон, засилвано от поривите на вятъра.  Неясните силуети на крановете се извисяваха над празното пристанище, а настъпващата вечер им придаваше заплашителен характер – както изглежда всяко неопределено нещо в тъмното. Единственото излъчващо топлина същество бе дребно трикрако куче, което с натрапчива загриженост обикаляше затворения вход на митницата. Кучето бе готово да залае по всичко движещо се, за да привлече вниманието към себе си. То се спря за миг, кихна и с изненада установи, че не бе лаяло точно от два дни:

-          Това на нищо не прилича! Даф-ф-ф, на нищо не прилича! Хората правят, струват, събират, изваждат и после изчезват да почиват по цели седмици. В тази държава само кучетата могат да носят отговорност и служба. Ама, на тях пък кой ще им носи храна! Кой, питам аз?!

Гларусът, кацнал на студения ламаринен покрив разтърси глава и погледна с едно око надолу – На мен ли говориш, малкия? – личеше си, че го прави, движен от позабравено чувство за учтивост.

-          Ми, на кого! – кучето правеше онази стара като света грешка, пренасяйки раздразнението си от житейските неудачи върху най-близкостоящите – Да виждаш някой друг да се мотае наоколо?!

Сивата птица разпери криле, а трикракото приседна зяпнало от разочарование, че така бързо ще изгуби единствения си събеседник. Гларусът енергично ги размаха няколко пъти, прибра ги внимателно към тялото си и отново погледна надолу. Просто се раздвижваше, а пък и накъде ли би политнал в този така последен ден на отминаващата година.

-          Внимавай, малчо! – жълтото край клюна на птицата за миг уподоби нещо като усмивка – Ако искаш да си говорим, засвидетелствай поне перце уважение. Доста съм поживял и зная, че мъдрата птица не губи нито думите си, нито кучетата.

-          Това не го разбрах. – приседнало, кучето се почеса енергично зад ухото с единствения си заден крак, при което за малко не се катурна – Много философски ми дойде, а пък аз съм свикнало да си общувам само с митничари и рибари.

-          Ама, ти си готово за основател на религиозен култ, бе! – гларусът наистина бе готов да изпадне в трайновесело настроение. - Онзи, дето хората му честваха рождения ден преди няколко дни се е движил в същите среди. Само че е можел да се разхожда по водата... Ти как си в това отношение?!

-          Тц! – кучето енергично разклати глава – Как ме виждаш на три крака във водата. Аз и по сушата завалям, пък там направо ме брой в траен и вечен разход. Освен това да оглавяваш нещо, не е за мен работа. Хората казват „верно куче”, сиреч винаги е зад гърба ти и те пази. И го казват с уважение в очите и кокал в ръка. Аз съм по тези работи – верен да съм и да служа верно! И пак да запитам какво беше онова за думите и кучетата.

-          Чух го от един японски капитан. Бях се замотал в голямото топло море много надалеч оттук и щях да пльосна във водата от умора. И точно тогава видях един кораб. Някакво „мару” беше със знаме като бял чаршаф с огромен домат по средата. Едва се закрепих на покрива на капитанския мостик. И изведнъж отвътре излиза един жълт, усмихва се и казва: „Искаш ли да си поговорим?”. Така се стреснах, че наистина щях да падна във водата и само изкряках от изненада. Той изглежда го взе за съгласие, защото продължи: „Ако не разговаряш с птица,  която заслужава, губиш птицата. Ако разговаряш с птица, която не заслужава, губиш думите. Мъдрият човек не губи нито птиците, нито думите.” – гларусът се подсмихна надолу, където трикракото слушаше внимателно – Разбра ли сега?

-          Ами, май не, защото нищо не чух за кучета! – малкото животинче сякаш стана още по-малко от срам и притеснение.

-          Уф, ти наистина май си говориш само с митничари! В онова, дето го рече японския капитан, само трябва да промениш думата. И няма значение, дали ще е „птица”, „човек”, „куче”. Разбра ли сега?!

-          Ахау! – кучето виновно преглътна – Искаш да кажеш, че не искаш да ме загубиш?! Нали? - в гласа му се прокрадна зле прикрита надежда и спотаена радост, че някой иска да си поговори по-дълго с него. Така се чувстват всички, останали насаме със себе си в новогодишната нощ.

-          Да! Но ще трябва да ми докажеш, че си ценно за мен. Обикновено не желаем да губим ценните неща, на които държим.

-          Уаф-ф-ф! – трикракото развълнувано и нетърпеливо джафна – Ама как, моля ти се! Мога да те пазя, да обикалям около теб и да лая по нахалниците! Мога да ти нося малки вкусни кокалчета... – и след миг размисъл добави - ...когато ми останат. И понеже държиш на мен и съм ти ценно, можеш да ме разхождаш на каишка по алеята край морето. Става ли, а, става ли?!

-          Не можеш ли да проявиш поне малко фантазия?! – гларусът издевателски забави отговора си – Не ми трябват зъбите и лаят ти, защото при опасност просто литвам. Това, с кокалчетата го каза, просто да отбиеш номера, а колкото до каишката и разходките по алеята, това е такъв кич, че просто не ми влиза в главата как можа да го предложиш. Ти май нищо не разбра от думите на японския капитан, а?!

-          Така излиза... – кучето виновно наведе глава и ушите му унило увиснаха – Ето, сега ще излетиш и аз ще си остана само като куче, както казват хората, когато са сами като кучета. Какво да направя, аф-ф-ф, какво да направя?! – виновно занарежда то.

-          Разкажи ми поне една история! – гларусът отново припляска с криле във вечерния студ на зимното пристанище – Не разбра ли, че капитанът искаше да каже точно това! Думите трябва да са истории. Иначе са нищо, иначе са само думи, думи, думи...

За няколко минути тишината на товарното пристанище бе нарушавана единствено от ритмичното потракване на металното въже. Вятърът бе понамалил силата си и сега въжето отброяваше времето до полунощ с честотата на огромен, невидим часовник. Кучето изглежда напрегнато мислеше, защото бе наклонило главата си наляво, а увисналото му ухо издайнически трепереше от напрежение. Трикракото разбираше, че може внезапно да изгуби случайния си събеседник, а наистина не искаше да посреща новата година само. Знаеше, че внезапните загуби са болезнени и опитът му бе свързан не само с липсващия крак. Така бе и с възрастния му стопанин, който замина с дъщеря си в съседния град. Кучето познаваше разделите и точно по тази причина можеше истински да оцени всяка нова среща.

-          Х-ъ-х! – то се прокашля, като човек, който започва да чете важен документ пред взискателна аудитория – Аз знам много истории, защото живея на такова място, пък си и падам наблюдателно по принцип и по наследство. Да ти минават дните на входа и на митница и на пристанище, значи, че край теб вървят и не спират хиляди истории. Само, дето за митничарите не ми се разказва! Нали знаеш, че отворя ли си устата, ще ми избият зъбите и гладно ще си умра?! Виж, за рибарите мога да ти говоря колкото си искаш. Ама, не рибарски истории! Аз не вървя след рибарите, само внимателно ги наблюдавам и понякога подслушвам. Лая ги понякога, за да не си мислят, че ги шпионирам мълчаливо. Въртя се около тях и само след няколко дочути изречения историята ми се изяснява в главата. Кои са, какви са, какво търсят край морето и в морето...

-          Че, не търсят ли всичките едно и също – риба?!!!

-          Ето, виждаш ли! – кучето бе понатрупало увереност – Много си повърхностен за гларус, понякога. С морето е точно като с живота – всичките уж правят едно и също, а всичките търсят от него различни неща. Има, например, един старец, дето идва всеки ден по няколко пъти. Той живее тук наблизо и според мен кеят му е нещо като главната улица – среща познати и приятели, поздравяват се, говорят си празни приказки, разказват си по няколко пъти през годината едни и същи истории. Има една дебела жена. С въдица в ръка изглежда като голяма заплаха, но всъщност е мълчалива и тиха. Тя наистина идва и лови риба, за да се храни. Има един глух, който говори с всички и всички си говорят с него и всички се чудят какво точно им разбира той от думите. Но пък и те не си говорят важни неща за живота и света, ами ей тъй, на! Ама, пък се смеят и са весели и сигурно им е много важно, защото не си ли се замислял как понякога маловажните думи и маловажните неща правят хората да се усещат живи... – кучето внезапно замълча смутено от прозрението си, което прозвуча сякаш произнесено от някой друг по-голям и по-умен от него – Но най-интересни ми станаха едно момче и едно момиче. Те започнаха да идват преди няколко години. Когато се появиха за първи път и им видях двете нови въдици, направо се изхилих вътрешно. Поредните туристи, си казах. Направи ми впечатление, обаче, че сякаш бяха загубили нещо и се опитваха да го намерят. Особено момичето. Все си гледаше в краката и ги влачеше бавно. Вървеше малко зад него и някак си изоставаше. Той пък забавяше крачка притеснен и също се оглеждаше - като човек, който е откраднал нещо и очаква да го разобличат. Абе, съмнителни ми бяха и двамата в началото и си мислех, че повече няма да ги видя! Ама, пък те излязоха упорити. Въдиците започнаха да стават повече, кофата стана по-голяма, започнаха и по-често да идват.И най-интересното беше, че момичето вече не изоставаше, а започна да върви заедно с него. И вече не си гледаше в краката, а напред към морето, към което отиваха. И не изглеждаше вече като човек, който е загубил нещо, а като човек, който е намерил нещо, оставил го е на скришно място, знае го къде е и си го гледа отвреме-навреме, когато си поиска...

-          Как мислиш, в морето ли са го намерили това - изгубеното?! – гларусът внимателно пристъпи от крак на крак, заслушан съсредоточено в кратката история.

-          Да ти кажа честно, не знам! Не знам нито какво са изгубили, нито какво са намерили. Мен, ако питаш, аз като намеря кокалче, си го заравям за трудни времена на скрито място. Ама, хората не са като кучетата – винаги може да те изненадат. Само едно знам – в морето много можеш да изгубиш и много можеш да намериш. Толкова е голямо, че понякога ме плаши. Добре, че тази нощ, въпреки вятъра, е спокойно...

Двамата случайно събрани събеседници млъкнаха и погледнаха към брега. И тъй като край морето няма елхи с играчки и бенгалски огньове, гларусът и трикракото куче внезапно проумяха, че гледат към най-голямата и приказна елха на света. Зеленият силует на крайморските възвишения бе обсипан с гирляндите на светлините от улици и хотели. Празничните салюти изписваха в тъмното небе разноцветни картини мимолетна радост, а морските фарове лееха светлина като огромни празнични свещи. Горе над града червената лампа на старото летище светеше като тържествена звезда...

-          Добре стана, че ме залая! – гларусът погледна надолу към трикракото – Японецът се оказа прав – тази нощ не изгубихме нито куче, нито птица, нито думи.

-          Да, да – лавна радостно кучето с три здрави крака и едно весело сърце – и намерихме даже нещо. Цяла една Нова година!

Металното въже удари високия пилон като за последно, а високо в небето внезапно изгряха милиони звезди. Гларусът си мислеше за японския капитан, а кучето за стария си стопанин...      

За Ревността с... Любов :)

От утре в продажба е новият брой на L'EUROPEO. "Вътре съм" с текст, който тръгна в една посока, пък кривна в друга и свърши по неочакван начин. 

Препоръчвам "Да (не) се разберем като мъже", както и всичко друго в списанието, за което имам честта да пиша :)

Кутия 1541 донарежда най-после „пъзела Стратилат”

Шедьовърът на средновековното преславско изкуство – иконата на св. Теодор Стратилат ще бъде реставрирана съобщи Даниела Чернева специалист в Националния исторически музей. След като експерти определиха състоянието на керамичната икона като критично започва обновяване на намерените парчета, които ще се поставят върху алуминиева основа. 

И още – в съобщението се казва, че при реставрацията към иконата в досегашното и състояние ще бъдат прибавено керамични фрагменти, които са били открити при намирането й, но не са били включени в цялостната композиция при първоначалното възстановяване на иконата.

По този повод припомням нещо, което написах през 2008 година, публикувано във в. „Новинар”:

В манастира „Свети Пантелеймон” в резервата „Патлейна” край Велики Преслав преди близо век е открит един от безценните паметници на българската история и култура – керамичната икона на свети Теодор, която е уникална в световното изкуство. Нейната собствена история обаче е доста странна и противоречива. Нещо повече. През 2009 г. се навършват 100 години от откриването й, а около нея продължават да витаят загадки. Настоящият директор на Историческия музей в Шумен Георги Майсторски, който преди година бе директор на музея във Велики Преслав, разказва за неизвестни факти около случая „Свети Теодор”. Според него иконата на светеца е… недовършена!

 Тази история започва в нощта срещу 6 юли на далечната 971 година. На монасите от манастира „Свети Пантелеймон” край столицата на Първото българско царство не им е до наближаващия Великден. Вместо тишината на среднощните бдения в навечерието на най-големия християнски празник те чуват близките звуци на битка. Византийският император Йоан Цимисхи настъпва към Велики Преслав. Настъпва, убеден в закрилящата го звезда на своя покровител – светеца войн Свети Теодор.

 Сигурно точно това е причината от очите на хората за почти хиляда години да изчезне неповторима икона. Тя е скрита в една от кулите на манастира, в малка южна стая. Иконата изобразява замисленото лице на войн с ореол на святост около главата. До това лице са се докосвали ръцете на монасите – майстори на преславското керамично изкуство. Преминало през огъня на пещите, съчленено от дванадесетсантиметрови плочки и поставено в дървена рамка, лицето на светеца потъва в забвение. За да не бъде отнесен в плен в града на градовете Константинопол от императора предшественик на Василий Българоубиец, монасите скриват българския свети Теодор. По-късно кулата, а и целият манастир рухват. От тежестта им и от времето дървената рамка се чупи и изтлява.

 Пъзелът на лицето се разпада…

 Свети Теодор възкръсва за светлината на света десет века по-късно. При разкопки, организирани от археологическото дружество „Тича” през 1909 г., в покрайнините на старата българска столица е открит древен манастир. В руините му любителите археолози намират разпилян керамичен пъзел. Две години са необходими на откривателя Йордан Господинов, за да сглоби от него човешко лице. Така уникалното за световното иконографско изкуство изображение на светеца започва своя нов живот.

 С течение на времето историците ще установят, че в манастира „Свети Пантелеймон”, в който най-вероятно привършва земния си път Борис I Покръстителя, се създава неповторимо изкуство. То е резултат от срещата на арабската традиция на рисуваната керамика и младото българско християнство. В адската жар на пещите се раждат образи на светци и светици. Според исторически сведения освен иконата на Свети Теодор е съществувала друга подобна керамична икона – на Богородица. Тя най-вероятно е отнесена в Константинопол, за да изчезне завинаги.

 Сега звучи странно, но преди да обиколи всички световни музеи и да получи славата на един от най-значимите паметници на средновизантийското изкуство, иконата на свети Теодор си стои под… открито небе. Цели 36 години – до 1948 година, тя е сложена под навеса на археологическите разкопки на манастира край Преслав.

 Представете си – едно чудо на световното изкуство, което днес пътува с охрана и задължителните застраховки, в продължение на почти половин век е подложено на капризите на времето. Но странната й съдба продължава. След като най-сетне става част от музейната експозиция на втората българска столица, през 1968 г. тя е отнесена

от хеликоптер и сериозна охрана на ДС

 по спомените на тогавашния домакин на музея Мария Велкова.

 От този момент иконата ще се върне за кратко в музея във Велики Преслав след демократичните промени в България. Това става през 1993 г., когато по настояване на кмета на града Желез Железов тя е предоставена на музея, в чиято инвентарна книга е записана още от 1911 г. та до днес. Несигурното време на прехода пък води дотам, че за известно време иконата се съхранява в трезора на Първа частна банка в Шумен.

 През 2000 година керамичното чудо тръгва за Рим, след което отново остава в музея на Археологическия институт в София, където е и досега.

 Най-любопитната част от новият живот на свети Теодор изглежда тепърва предстои. Тя може би ще бъде написана със съдействието на сегашния директор на историческия музей в Шумен - Георги Майсторски.

 Във време, в което все още е директор на музея във Велики Преслав, той обръща внимание на любопитна подробност. Керамичните плочки, от които е „сглобена” иконата, са под инвентарен номер 1540. Под инвентарен номер 1541 пък е записана кутия с цели керамични плочки и фрагменти от натрошени плочки. Те са намерени на същото място и по същото време, където възкръсва ликът на свети Теодор. И тук сработва логиката. Преди почти сто години откривателят на иконата Йордан Господинов е сглобил пъзела на изображението. Но не докрай. Останали са му доста части.

Запазени са четири цели плочки със страна от 12 сантиметра

 – точно с размерите на плочките от иконата. Върху тях се чете надписът с името на светеца. По-интересното е, че сред изпочупените фрагменти от кутията има късчета, които днес могат да допълнят пъзела и на познатото изображение – парче от брадата на светеца, фрагменти от двете рамена. Според Георги Майсторски в истинските си размери иконата не е била само глава, а най-вероятно торс. На нея би трябвало да се виждат двете ръце на свети Теодор. Според иконографската традиция едната благославяща, а другата, държаща Библията или поддържаща хитона на светеца. Сега Майсторски твърди: „Аз съм сигурен, че можем да възстановим цялостния образ. Имаме плочки, които изобщо не са сглобени. Имаме плочки, които доказват, че иконата е била най-вероятно в дървена рамка. Имаме още доста работа върху иконата.”

 По време на посещение в лабораториите на музея „Смитсониън” във Вашингтон той запознава колегите си с казуса "Свети Теодор”. Според тях съвременните технологии могат да помогнат за донареждането на историческия пъзел. Просто трябва да се направи една изключително точна снимка на иконата, както и поредица от снимки на наличните и несглобени фрагменти. След това с компютърна симулация ще започне виртуална реставрация. Едва в края на този етап би могло да се пристъпи към отговорната „пластичната операция” на лицето, познато от страниците на учебниците и световните каталози.

 На практика това е огромно предизвикателство. Не само в научен план. Защото иконата на свети Теодор вече е известна на световната култура именно в своята недовършеност. Но така или иначе в кутията от историческия пъзел все още има парчета. А крайната цел при всеки пъзел е той да бъде нареден…

Сътворение

Събудих се. Навън снегът се сипе

и трупа се като брашно през сито.

Познах веднага. Баба на небето,

запретнала ръкави меси пита.

От облаците сбира тя водата,

парче мая отчупва от земята,

подклажда слънцето да не угасне…

Така до нея близо аз пораснах.

Ваня, някога през 2009

КОСМОГОНИЯ: Космогонията е разказ за сътворението на вселената, земята, живите твари. Всички космогонии се основават на вярата в съзидателния принцип и в тях присъства митичният прародител, създателят на света.

В древните космогонии често Създателят замесва света като хляб. Със същите действия може да бъде направен и човекът.

Сигурно и поради това подготовката на ритуален хляб винаги е обредно-магическо действие. Това е безкръвна жертва, която има умилостивяващи и благодарствени функции.

Предаването на различни умения (като месенето и печенето на хляб) между жените от различни поколения в дома носи усещането за устойчивост и увереност във вечността на живота.

Стилиян с думи за журналистиката без думи

 

За пореден (кой ли:) път Катедрата по журналистика и масови комуникации в Шуменския университет организира практически семинар за студентите бъдещи журналисти и пиари. Този път гост бе телевизионерът Стилиян Иванов. Темата "Журналистика без думи".

Парадокс на принципа на реторическата претериция - сиреч ще говоря за това как няма да говоря.

Но Стилиян е разказвач на истории. И то много добър. А идеята му в същността си е проста и затова гениална - да разказваш истории с образ и звук, игнорирайки езика. За да те разбират всички. Дори тези, които не знаят конкретния език, а те винаги са повече от разбиращите го. Дори като става дума за мандарин или хинди :)

И се замислих, че мисълта-покана на Умберто Еко: "Да изучаваме по-добре ролята на тишината в различните комуникационни средства" си има своя идеален обект в телевизия "АРТ-ТВ" на Стилиян Иванов...Чилаут-тв, а :)! 

Един час заедно с приятеля Стилиян. И обещанието след четири месеца да дойде пак. Този път за практически курс по изговореното сега.

Connect - Dissconnect или Контакти - Конфликти

Встъпителни думи от организационния комитет на XXI Епископ-Константинови четения към участниците в научната конференция в Шуменския Университет „Епископ-Константин Преславски”

Уважаеми голеги, скъпи гости

От името на организационния комитет на XXI Епископ-Константинови четения бих искал да се обърна към вас с добре дошли и да споделя с вас на второ място съображенията на същите тези организатори около структурирането на програмата на традиционната за Факултета по хуманитарни науки научна конференция.

Казвам на второ място, защото първо бих искал да изкажа огромното ни удовлетворение като организатори, че тазгодишната обща тема около която трябваше да бъдат структурирани научните доклади и съобщения - „Контакти и конфликти” - предизвика сериозен отклик и интерес от страна на колегията и към нас, като организатори, постъпиха 40 заявки, включващи в заглавието си понятията „контакт”, „конфликт” или техни производни.

Може би тук е мястото да припомня, че в своето почти омофонично звучене (поне в началото) тези две понятия предположиха една метафора на сблъсък, свързана с физиката, а и физиката често ще се появява като аргумент по-късно. Както и да е – но все пак нека припомним, че латинското „тактус” означава докосване, а „фликтус” сблъсък. Няма да е зле да поразсъждаваме върху факта, че в този смисъл те са породени от едно и също първоначално действие – желанието да достигнем и се свържем с нещо и някого. Но внимателната тактилна и тактична стратегия на сближаването предполага хармонично и взаимно обогатяване на двете влезли в контакт начала. Докато непомерността на потърсеното единство и  настоятелно свързване на същите тези две начала предполага дисхармоничното и често катастрофично следствие на потърсената близост. 

Ето и как този непомерен в количествено отношение отклик на заявилите своето участие колеги породи първата конфликтна ситуация пред организаторите на конференцията в желанието да структурират една тактична и тактическа програма на научните четения.

Проблемът за конфликтния потенциал на множествеността винаги е стоял пред социалните мислители и инженери. Можем да го чуем както в думите на френския политик и държавник Шарл дьо Гол, който казва, че: „Трудно се управлява народ, които има повече от 400 вида сирене”, така и в първите два стиха на 60 принцип на Дао, изказани преди хилядолетия от китайския философ Лао Дзъ и гласящи: „Да управляваш голямо царство е все едно да чистиш дребна риба”.

Сблъсквайки се с този проблем пред множеството от заглавия, носещи в себе си понятията „конфликт” и „контакт”, организаторите на научните четения се ориентирахме към следния подход при структурирането на заседанията – пренебрегнахме напълно принципа на тематично, хронологично или всякакво друго подреждане, което предполага близост на научни подходи, научни полета, хронологична близост – Така се получи една калйедоскопична програма, при която теологията е до литературознанието, а то до историята, а тя до езикознанието и лингвистиката, а те до медиазнанието и така нататък. Решихме през тази година да има една основна научна секция, в която да участват всички, въпреки риска от по-тежка и продължителна научна програма.

Сигурно ще бъдем упрекнати след така получилата се програмна микстура, но аргументите ни са най-малко два. Първият е свързан с желанието да си припомним онзи първоначален дух на „Епископ-Константиновите” четения на нашия факултет, онова желание да бъдем всички заедно и като общност в този празничен за университета ден, за да се видим и разговаряме в духа на онзи античен смисъл на „симпозиума”. Време, в което не толкова ще огласяме на околните своите научни прозрения и открития, а ще засвидетелстваме своята взаимна принадлежност към една немалка, но обозрима хуманитарна общност – в атмосфера на приятелство, диалог, и защо не и всички други характеристика на античния симпозиум.

Втората причина за подобен подход сигурно е свързана с прозрението на автора на „Богатствата на народите” Адам Смит, че изобретенията и научните открития са следствие на онова, че: „когато си достатъчно отдаден на трудовия процес, и впрегнеш познанията си в други области, ти можеш да направиш връзки, убягвали дотогава на другите”.

Никак не е странно, че този пренос на смисли и значения от една сфера на живота към друга е в основата на всичко – както на „метафората”, задължителна за античното „техне”, така и за техническата иновация –  както, когато през 1949 г. Бърнард Силвър патентова баркода с характерните зеброви черно-бели ивици, той не се и досеща, че природата вече го е патентовала милиони години преди него – майката зебра безпогрешно намира своето уникално малко в стадото през четеца на своите загрижени очи.

В този смисъл при структурирането на програмата на този принцип чрез съседство на отдалечни научни полета, вярваме ще може да се инспирират подобни връзки, които пък да ни помогнат в индивидуалните ни и повече самотни научни дирения.

Тук бих искал и накратко да кажа няколко думи около избора на тема за тазгодишните научни четения. Колкото и неочаквано да е, няма да припомня заседанието на факултетския съвет, където то бе взето и аргументите, които бяха изказани тогава, а ще се опитам да взема аргументи от събития, случили се буквално преди часове.

Едва ли някои от тук присъстващите е попадал скоро на петия етаж на нашия университет, но с мен това се случва всеки ден по простата причина, че Катедрата по журналистика и масови комуникации, както и Медийният център се намират в онова пространство, назовано от университетския фолклор „гълъбарника” – още едно уникално в същността си съвпадение, защото, както всички много добре знаете, гълъбите са неотменна част от историята на комуникацията, природосъобразна комуникационна технология, разпространяваща информация високо в ефира и в античния смисъл на това понятие.

Вчера коридорите на петия етаж, на „Гълъбарника”, напомняха

картина на Иеронимус Бош или Питър Брьогел

– какафонично и хаотично струпване на стари и счупени механизми, потънали в прах и паяжини. Сигурно е, че всеки учен или изследовател носи завинаги в себе си спомена от детските пътешествия из полутъмни и прашни тавани, в търсене на неизвестното. Или както казва Гьоте чрез устата на Мефистофел: „И неслучайно тъкмо тъмнината, навеки се е спуснала над тях. Защото на мъдреца е известно, че всяко нещо става интересно, когато го покрият мрак и прах.”

Така или иначе струпването на прашните и непотребни механизми имаше своето прагматично обяснение. То не бе пърформанс на колегите художници, а се оказа част от кампания на колегите от катедра Физика, които разчистваха своите складове и лаборатории. Към боклука завинаги тръгваха механични модели на слънчевата система, електронни изчислителни машини със светодиодни дисплеи, стар грамофон за винилни плочи, лампови диапроектори и какво ли още не. Но това, което привлече вниманието ми бе малък кашон, пълен с абсолютно нови, неразпечатани кутиики. В тях имаше десетки, невлезли никога в употреба електронни лампи. Върху картона на неотваряните кутийки – кратка абревиатура СССР. Спомен за мъртва технология и мъртва империя, които можеш да хванеш в ръка.

Странното в случая е, че държах в ръката си изобретение, от което по думите на Никълъс Кар: „Произлизат всички съвременни медии – изобретение, което рядко се споменава днес, но има също толкова важна роля в оформянето на човешката цивилизация като двигателя с вътрешно горене или електрическата крушка. Наричали са го аудион.” Това е първият електронен радиоусилвател, а неговият създател е Ли де Форест. Когато през 1906 г. патентова аудиона (от латинското  audire – слушам) поставя началото на ерата на електрониката. Откритието на Ли де Форест, трансформирано в триодния транзистор се превръща в

основна движеща сила на съвременната информационна ера и на практика в първопричината за днешното информационно общество.

Почти половин век по-късно през 1952 г. в списание „Популър механикс” де Форест казва, че електронната лампа е „онзи малък жълъд, от който избуява огромният дъб, обхващащ днес целия свят” (тази дървесна метафора сигурно е свързана подсъзнателно и с името на изобретателя, означаващо „гора”).

По интересното е, че двадесетина години преди появата на интернет като информационна среда за скоростен пренос на информация де Форест споделя своята радост, че няма да бъде жив, за да види напълно резултатите от своето изобретения. Той пише: „електронните физиолози ще могат да измерват радостта и тъгата в определени количествени единици. Един учител може да се окаже в състояние да имплантира знания в мозъците на учениците от 22 век, въпреки тяхното нежелание за това. Какви страхотни политически възможности се крият тук. Нека сме благодарни, че такива неща очакват нашите потомци, но не и нас.”

Технологиите според социалният антрополог Джак Гуди и социолога Даниел Бел могат да бъта разделени в четири категории, като четвъртата категория включва така наречените „интелектуални технологии”. Към тях, разбира се, трябва да причислим всички технологични иновации, свързани с производството, обработката и преноса на информация (като се започне от картата, книгата, секстантът, глобусът, вестникът и така нататък)

Проблемът е там, че щом започнат да се използват масово, интелектуалните технологии водят до нов начин на мислене,което пък от своя страна води до нови социални и икономически трансформации, променящ се свят, в който променящите го трудно намират своето място.

И нека се върнем към петия етаж на Шуменския университет и към „аудиона” на Ли де Форест. Ще се окаже, че съм държал в ръка ябълката на познанието и отговорът на въпроса, поставен в началото на това експозе. Ще се окаже, че стъклената лампа в кутията е същинската причина за разпада на несъществуващата империя от надписа на кутията. Че

информационната технология на Connect-ването е в същността си противопоказна на идеологическото Disconnect-ване,

характерно за затворените тоталитарни общества.

Умберто Еко в своето есе „Велени и тишина” обръща внимание върху два вида цензура – сиреч контрол върху информацията. Първата е цензурата на мълчанието, на забраната, характерна за тоталитарните и затворени общества. И тук се получава нещо изключително любопитно. Прословутата носталгия по спокойствието и безконфликтността на всекидневното живеене в епохата на тоталитаризма за страните на Източна Европа (и най-вече България) е пряк резултат от информационното и технологично disconnect-ване от останалия свят. Или на базата на простия силогизъм – пълната липса на контакти предполага и пълна липса на конфликти.

Втория тип цензура, за която говори Умберто Еко е така наречената цензура на шума. Той пише: „Красотата на шумотевицата е в това, че колкото повече шум се вдига, толкова по малко внимание се обръща на онова, което се говори.” И продължава: „Интернет представлява естествено максималното количество шумотевица, чрез която не се получава никаква информация, освен ако не се намеси цензурата” И заключава: „Защото ровенето из интернет не позволява да се събере достоверна информация”.

Тук ще се изкуша само за момент, за да подхвърля тезата, че информационна среда без цензура (разбирана като ценностен браузър) ще бъде пространство, което можем да опишем с думите на Еразъм Ротердамски от прословутото му съчинение „Възхвала на глупостта”. Място почти като антиутопията „България без цензура”.

Извън това каламбурно и политизирано отклонение, трябва да подчертаем, че неограничените възможности за информационни контакти, които носят новите информационнитехнологии, това мигновено Connect-ване конструира свят на ментални, социални и дори икономически flictus (сблъсъци). Люопитен факт – Карън Макрийди споменава в своето изследване „52 значими идеи в Богатството на народите”, че според „Пенинсюла”,компания занимаваща се с трудово право във Великобритания, служителите губят по 233 милиона часа (конектнати) в социалните мрежи, което причинява на британския бизнес загуби от 130 милиона паунда на ден. Както става ясно, не българските и румънските имигранти а

Марк Зукърбърг е основна опасност

за британския пазар на труда.

Или, ако продължим със силогизмите – Колкото повече, по-възможни и технологично по-лесни са контактите, толкова повече, по-възможни и технологично по-лесни са конфликтите, произтичащи и следствие от тях.

Както стана ясно от всичко казано дотук, възможностите са две – първата е в тоталното избягване на конфликтната среда чрез стратегията на Disconnect – изключване, посредством прекъсване на контактите с външната среда, която на принципа на топлообмена или стремежа към ентропия винаги променя включилия се към нея.

Втората стратегия е на тази на перманентния Connect – включване с всички произтичащи от това рискови следствия от внезапни, непомерни и привидно отдабечени външни влияния, които на принципа на пеперудата, формулиран от Едуард Лоренц, могат да имат и разрушителен ефект.

В своето монументално изследване „Изследване на историята” и наблюденията си върху възникването и развитието на цивилизациите Арнълд Тойнби отделя изключително сериозно внимание върху предизвикателствата на средата върху общественото развитие. Тойнби изглежда вземе идеята си през прословутия епизод от „История” на Херодот, в който той преразказва думите на персийския цар Кир: „Обикновено от изнежени земи се раждат изнежени мъже” и продължава „Те избрали да управляват по-скоро живеейки в неплодородна земя, отколкото да сеят равнинна земя и да робуват на други”. Любопитно е,

че това всъщност е последното, ама наистина последното изречение от могъщия текст на Херодот.

То обаче е странно завещание относно социалните системи и тяхното развитие. И Тойнби отчита това – В главата „Достатъчно и прекалено” той разсъждава върху това как околната среда и външни въздействия влияят върху цивилизациите и обществата. Принципите са следните – прекаленото въздействие унищожава обществата, липсата на въздействие не предизвиква отклик – няма развитие. И най-важното – достатъчно силното външно въздействие, предизвиква подобаващ по сила обществен отклик – развитие и просперитет. И Тойнби ще напише: „Може да се стори, че трите най-трудни късове земя в Западна Европа са помогнали на жителите си да постигнат – по различен начин – най-високото равнище на социален успех в сравнение с кой да е друг народ в рамките на западното християнство.” Естествено Тойнби има предвид Венеция, Холандия и Швейцария.

Ако пренесем стратегията на Тойнби върху нашия проблем, а в това определено има логика, можем да кажем, че в информационното общество външното въздействие не се изразява в природните дадености (климат) или политическите въздействия (войни, заплахи) а е именно във въздействието на информационната среда. В тази ситуация изборът не е между пълното изключване или постоянната включеност по отношение на нейното агресивно влияние. В първия случай, както вече казахме, ще попаднем в безконфликтната среда на тоталитарното мълчание. Във вторият ще бъдем разрушени в свърхконфликтната среда на информационния шум. Третият път е балансираното редуване на Connect – Dissconnect. И между тях онази естетика на тишината, семиотика на тишината, за която говори Умберто Еко: „Да изучаваме по-добре ролята на тишината в различните комуникационни средства.” Значи същността на проблема е в онова малко тире между двете понятия.

Последното есе на Мишел дьо Монтен

носи многозначителното название Pour L’essais  (За опита). От нашия опит с четенето на Херодот стана ясно, че последните изречения в огромните текстове са знаково важни. Та, в края на опитите на Монтен четем. „Величието на душата не е толкова в това да върви устремено към върха, колкото да може да отчита обстоятелствата и заобикаля препятствията. Тя смята за велико достатъчното и проявява своята възвишеност в това да предпочита средния път пред катеренето по върховете”. В тази перифраза на Сенека всъщност намираме поредното обяснение на желания безконфликтен контакт. Да докосваш нещата, без да ги отблъскваш в движението си към тях, но и с достатъчна настоятелност, за да ги достигнеш и опознаеш.