Connect - Dissconnect или Контакти - Конфликти

Встъпителни думи от организационния комитет на XXI Епископ-Константинови четения към участниците в научната конференция в Шуменския Университет „Епископ-Константин Преславски”

Уважаеми голеги, скъпи гости

От името на организационния комитет на XXI Епископ-Константинови четения бих искал да се обърна към вас с добре дошли и да споделя с вас на второ място съображенията на същите тези организатори около структурирането на програмата на традиционната за Факултета по хуманитарни науки научна конференция.

Казвам на второ място, защото първо бих искал да изкажа огромното ни удовлетворение като организатори, че тазгодишната обща тема около която трябваше да бъдат структурирани научните доклади и съобщения - „Контакти и конфликти” - предизвика сериозен отклик и интерес от страна на колегията и към нас, като организатори, постъпиха 40 заявки, включващи в заглавието си понятията „контакт”, „конфликт” или техни производни.

Може би тук е мястото да припомня, че в своето почти омофонично звучене (поне в началото) тези две понятия предположиха една метафора на сблъсък, свързана с физиката, а и физиката често ще се появява като аргумент по-късно. Както и да е – но все пак нека припомним, че латинското „тактус” означава докосване, а „фликтус” сблъсък. Няма да е зле да поразсъждаваме върху факта, че в този смисъл те са породени от едно и също първоначално действие – желанието да достигнем и се свържем с нещо и някого. Но внимателната тактилна и тактична стратегия на сближаването предполага хармонично и взаимно обогатяване на двете влезли в контакт начала. Докато непомерността на потърсеното единство и  настоятелно свързване на същите тези две начала предполага дисхармоничното и често катастрофично следствие на потърсената близост. 

Ето и как този непомерен в количествено отношение отклик на заявилите своето участие колеги породи първата конфликтна ситуация пред организаторите на конференцията в желанието да структурират една тактична и тактическа програма на научните четения.

Проблемът за конфликтния потенциал на множествеността винаги е стоял пред социалните мислители и инженери. Можем да го чуем както в думите на френския политик и държавник Шарл дьо Гол, който казва, че: „Трудно се управлява народ, които има повече от 400 вида сирене”, така и в първите два стиха на 60 принцип на Дао, изказани преди хилядолетия от китайския философ Лао Дзъ и гласящи: „Да управляваш голямо царство е все едно да чистиш дребна риба”.

Сблъсквайки се с този проблем пред множеството от заглавия, носещи в себе си понятията „конфликт” и „контакт”, организаторите на научните четения се ориентирахме към следния подход при структурирането на заседанията – пренебрегнахме напълно принципа на тематично, хронологично или всякакво друго подреждане, което предполага близост на научни подходи, научни полета, хронологична близост – Така се получи една калйедоскопична програма, при която теологията е до литературознанието, а то до историята, а тя до езикознанието и лингвистиката, а те до медиазнанието и така нататък. Решихме през тази година да има една основна научна секция, в която да участват всички, въпреки риска от по-тежка и продължителна научна програма.

Сигурно ще бъдем упрекнати след така получилата се програмна микстура, но аргументите ни са най-малко два. Първият е свързан с желанието да си припомним онзи първоначален дух на „Епископ-Константиновите” четения на нашия факултет, онова желание да бъдем всички заедно и като общност в този празничен за университета ден, за да се видим и разговаряме в духа на онзи античен смисъл на „симпозиума”. Време, в което не толкова ще огласяме на околните своите научни прозрения и открития, а ще засвидетелстваме своята взаимна принадлежност към една немалка, но обозрима хуманитарна общност – в атмосфера на приятелство, диалог, и защо не и всички други характеристика на античния симпозиум.

Втората причина за подобен подход сигурно е свързана с прозрението на автора на „Богатствата на народите” Адам Смит, че изобретенията и научните открития са следствие на онова, че: „когато си достатъчно отдаден на трудовия процес, и впрегнеш познанията си в други области, ти можеш да направиш връзки, убягвали дотогава на другите”.

Никак не е странно, че този пренос на смисли и значения от една сфера на живота към друга е в основата на всичко – както на „метафората”, задължителна за античното „техне”, така и за техническата иновация –  както, когато през 1949 г. Бърнард Силвър патентова баркода с характерните зеброви черно-бели ивици, той не се и досеща, че природата вече го е патентовала милиони години преди него – майката зебра безпогрешно намира своето уникално малко в стадото през четеца на своите загрижени очи.

В този смисъл при структурирането на програмата на този принцип чрез съседство на отдалечни научни полета, вярваме ще може да се инспирират подобни връзки, които пък да ни помогнат в индивидуалните ни и повече самотни научни дирения.

Тук бих искал и накратко да кажа няколко думи около избора на тема за тазгодишните научни четения. Колкото и неочаквано да е, няма да припомня заседанието на факултетския съвет, където то бе взето и аргументите, които бяха изказани тогава, а ще се опитам да взема аргументи от събития, случили се буквално преди часове.

Едва ли някои от тук присъстващите е попадал скоро на петия етаж на нашия университет, но с мен това се случва всеки ден по простата причина, че Катедрата по журналистика и масови комуникации, както и Медийният център се намират в онова пространство, назовано от университетския фолклор „гълъбарника” – още едно уникално в същността си съвпадение, защото, както всички много добре знаете, гълъбите са неотменна част от историята на комуникацията, природосъобразна комуникационна технология, разпространяваща информация високо в ефира и в античния смисъл на това понятие.

Вчера коридорите на петия етаж, на „Гълъбарника”, напомняха

картина на Иеронимус Бош или Питър Брьогел

– какафонично и хаотично струпване на стари и счупени механизми, потънали в прах и паяжини. Сигурно е, че всеки учен или изследовател носи завинаги в себе си спомена от детските пътешествия из полутъмни и прашни тавани, в търсене на неизвестното. Или както казва Гьоте чрез устата на Мефистофел: „И неслучайно тъкмо тъмнината, навеки се е спуснала над тях. Защото на мъдреца е известно, че всяко нещо става интересно, когато го покрият мрак и прах.”

Така или иначе струпването на прашните и непотребни механизми имаше своето прагматично обяснение. То не бе пърформанс на колегите художници, а се оказа част от кампания на колегите от катедра Физика, които разчистваха своите складове и лаборатории. Към боклука завинаги тръгваха механични модели на слънчевата система, електронни изчислителни машини със светодиодни дисплеи, стар грамофон за винилни плочи, лампови диапроектори и какво ли още не. Но това, което привлече вниманието ми бе малък кашон, пълен с абсолютно нови, неразпечатани кутиики. В тях имаше десетки, невлезли никога в употреба електронни лампи. Върху картона на неотваряните кутийки – кратка абревиатура СССР. Спомен за мъртва технология и мъртва империя, които можеш да хванеш в ръка.

Странното в случая е, че държах в ръката си изобретение, от което по думите на Никълъс Кар: „Произлизат всички съвременни медии – изобретение, което рядко се споменава днес, но има също толкова важна роля в оформянето на човешката цивилизация като двигателя с вътрешно горене или електрическата крушка. Наричали са го аудион.” Това е първият електронен радиоусилвател, а неговият създател е Ли де Форест. Когато през 1906 г. патентова аудиона (от латинското  audire – слушам) поставя началото на ерата на електрониката. Откритието на Ли де Форест, трансформирано в триодния транзистор се превръща в

основна движеща сила на съвременната информационна ера и на практика в първопричината за днешното информационно общество.

Почти половин век по-късно през 1952 г. в списание „Популър механикс” де Форест казва, че електронната лампа е „онзи малък жълъд, от който избуява огромният дъб, обхващащ днес целия свят” (тази дървесна метафора сигурно е свързана подсъзнателно и с името на изобретателя, означаващо „гора”).

По интересното е, че двадесетина години преди появата на интернет като информационна среда за скоростен пренос на информация де Форест споделя своята радост, че няма да бъде жив, за да види напълно резултатите от своето изобретения. Той пише: „електронните физиолози ще могат да измерват радостта и тъгата в определени количествени единици. Един учител може да се окаже в състояние да имплантира знания в мозъците на учениците от 22 век, въпреки тяхното нежелание за това. Какви страхотни политически възможности се крият тук. Нека сме благодарни, че такива неща очакват нашите потомци, но не и нас.”

Технологиите според социалният антрополог Джак Гуди и социолога Даниел Бел могат да бъта разделени в четири категории, като четвъртата категория включва така наречените „интелектуални технологии”. Към тях, разбира се, трябва да причислим всички технологични иновации, свързани с производството, обработката и преноса на информация (като се започне от картата, книгата, секстантът, глобусът, вестникът и така нататък)

Проблемът е там, че щом започнат да се използват масово, интелектуалните технологии водят до нов начин на мислене,което пък от своя страна води до нови социални и икономически трансформации, променящ се свят, в който променящите го трудно намират своето място.

И нека се върнем към петия етаж на Шуменския университет и към „аудиона” на Ли де Форест. Ще се окаже, че съм държал в ръка ябълката на познанието и отговорът на въпроса, поставен в началото на това експозе. Ще се окаже, че стъклената лампа в кутията е същинската причина за разпада на несъществуващата империя от надписа на кутията. Че

информационната технология на Connect-ването е в същността си противопоказна на идеологическото Disconnect-ване,

характерно за затворените тоталитарни общества.

Умберто Еко в своето есе „Велени и тишина” обръща внимание върху два вида цензура – сиреч контрол върху информацията. Първата е цензурата на мълчанието, на забраната, характерна за тоталитарните и затворени общества. И тук се получава нещо изключително любопитно. Прословутата носталгия по спокойствието и безконфликтността на всекидневното живеене в епохата на тоталитаризма за страните на Източна Европа (и най-вече България) е пряк резултат от информационното и технологично disconnect-ване от останалия свят. Или на базата на простия силогизъм – пълната липса на контакти предполага и пълна липса на конфликти.

Втория тип цензура, за която говори Умберто Еко е така наречената цензура на шума. Той пише: „Красотата на шумотевицата е в това, че колкото повече шум се вдига, толкова по малко внимание се обръща на онова, което се говори.” И продължава: „Интернет представлява естествено максималното количество шумотевица, чрез която не се получава никаква информация, освен ако не се намеси цензурата” И заключава: „Защото ровенето из интернет не позволява да се събере достоверна информация”.

Тук ще се изкуша само за момент, за да подхвърля тезата, че информационна среда без цензура (разбирана като ценностен браузър) ще бъде пространство, което можем да опишем с думите на Еразъм Ротердамски от прословутото му съчинение „Възхвала на глупостта”. Място почти като антиутопията „България без цензура”.

Извън това каламбурно и политизирано отклонение, трябва да подчертаем, че неограничените възможности за информационни контакти, които носят новите информационнитехнологии, това мигновено Connect-ване конструира свят на ментални, социални и дори икономически flictus (сблъсъци). Люопитен факт – Карън Макрийди споменава в своето изследване „52 значими идеи в Богатството на народите”, че според „Пенинсюла”,компания занимаваща се с трудово право във Великобритания, служителите губят по 233 милиона часа (конектнати) в социалните мрежи, което причинява на британския бизнес загуби от 130 милиона паунда на ден. Както става ясно, не българските и румънските имигранти а

Марк Зукърбърг е основна опасност

за британския пазар на труда.

Или, ако продължим със силогизмите – Колкото повече, по-възможни и технологично по-лесни са контактите, толкова повече, по-възможни и технологично по-лесни са конфликтите, произтичащи и следствие от тях.

Както стана ясно от всичко казано дотук, възможностите са две – първата е в тоталното избягване на конфликтната среда чрез стратегията на Disconnect – изключване, посредством прекъсване на контактите с външната среда, която на принципа на топлообмена или стремежа към ентропия винаги променя включилия се към нея.

Втората стратегия е на тази на перманентния Connect – включване с всички произтичащи от това рискови следствия от внезапни, непомерни и привидно отдабечени външни влияния, които на принципа на пеперудата, формулиран от Едуард Лоренц, могат да имат и разрушителен ефект.

В своето монументално изследване „Изследване на историята” и наблюденията си върху възникването и развитието на цивилизациите Арнълд Тойнби отделя изключително сериозно внимание върху предизвикателствата на средата върху общественото развитие. Тойнби изглежда вземе идеята си през прословутия епизод от „История” на Херодот, в който той преразказва думите на персийския цар Кир: „Обикновено от изнежени земи се раждат изнежени мъже” и продължава „Те избрали да управляват по-скоро живеейки в неплодородна земя, отколкото да сеят равнинна земя и да робуват на други”. Любопитно е,

че това всъщност е последното, ама наистина последното изречение от могъщия текст на Херодот.

То обаче е странно завещание относно социалните системи и тяхното развитие. И Тойнби отчита това – В главата „Достатъчно и прекалено” той разсъждава върху това как околната среда и външни въздействия влияят върху цивилизациите и обществата. Принципите са следните – прекаленото въздействие унищожава обществата, липсата на въздействие не предизвиква отклик – няма развитие. И най-важното – достатъчно силното външно въздействие, предизвиква подобаващ по сила обществен отклик – развитие и просперитет. И Тойнби ще напише: „Може да се стори, че трите най-трудни късове земя в Западна Европа са помогнали на жителите си да постигнат – по различен начин – най-високото равнище на социален успех в сравнение с кой да е друг народ в рамките на западното християнство.” Естествено Тойнби има предвид Венеция, Холандия и Швейцария.

Ако пренесем стратегията на Тойнби върху нашия проблем, а в това определено има логика, можем да кажем, че в информационното общество външното въздействие не се изразява в природните дадености (климат) или политическите въздействия (войни, заплахи) а е именно във въздействието на информационната среда. В тази ситуация изборът не е между пълното изключване или постоянната включеност по отношение на нейното агресивно влияние. В първия случай, както вече казахме, ще попаднем в безконфликтната среда на тоталитарното мълчание. Във вторият ще бъдем разрушени в свърхконфликтната среда на информационния шум. Третият път е балансираното редуване на Connect – Dissconnect. И между тях онази естетика на тишината, семиотика на тишината, за която говори Умберто Еко: „Да изучаваме по-добре ролята на тишината в различните комуникационни средства.” Значи същността на проблема е в онова малко тире между двете понятия.

Последното есе на Мишел дьо Монтен

носи многозначителното название Pour L’essais  (За опита). От нашия опит с четенето на Херодот стана ясно, че последните изречения в огромните текстове са знаково важни. Та, в края на опитите на Монтен четем. „Величието на душата не е толкова в това да върви устремено към върха, колкото да може да отчита обстоятелствата и заобикаля препятствията. Тя смята за велико достатъчното и проявява своята възвишеност в това да предпочита средния път пред катеренето по върховете”. В тази перифраза на Сенека всъщност намираме поредното обяснение на желания безконфликтен контакт. Да докосваш нещата, без да ги отблъскваш в движението си към тях, но и с достатъчна настоятелност, за да ги достигнеш и опознаеш.