Матурите – оптимистична трагедия*

Преди да си посипем главите с пепел, да отговорим на въпроса какво точно очакваме от всеобщите изпити

 
Е, няма да се включа в хора на оплаквачките, оценяващи общото представяне на зрелостниците от последната матура като излагация, провал, срив и всички други синоними на очаквания неуспех. Ама, средната оценка тази година била по-ниска в сравнение с отминали години!? Сигурно е така, но както отдавна е ясно средностатистическите данни са за статистиците. Животът пише конкретните оценки на всеки конкретен човек и те са по-важни, защото са винаги точни, понякога са окончателни и често няма поправителен изпит.
Безспорен факт е обаче, че вече четири години резултатите от държавните зрелостни изпити в средните училища са повод за всенародни вълнения. Факт е и, че те вълнуват сякаш повече работещите в системата, от тези, върху които системата работи. Защото пък неоспоримо е, че на средната оценка от матурата се гледа като на оценка за министъра на образованието, шефа на регионалния инспекторат, директора на училище и така надолу по стълбата на отговорностите за съответната учебна година. С други думи средната оценка от матурата е повече социалнополитически, отколкото образователен фактор.

Точно втренчването в средната оценка за страната и фетишизирането на няколкото стотни нагоре или надолу като база за крайни изводи обаче е стратегическа грешка. Защото тези стотни не променят нищо. Нещо повече – нали се сещате, че само с едно административно решение по отношение на скалата за критерии и оценка, крайните резултати могат да се променят и в двете посоки без това да промени фактическото представяне на всеки един отделен зрелостник. А точно то е най-важното.

Какво искаме от тях

Идеализираната представа от времето на късния социализъм, че зрелостникът е на кръстопът между попрището на сърдечния хирург и работата на ядрения физик отдавна трябва да замине за музея на тоталитаризма. С полагането на този изпит абитуриентите просто удостоверяват, че са вече социалноприложими. И толкова! Казано с други думи, всеобхватната машина на образователната принуда им е сложила поредната чертичка върху метъра на личностното израстване и компетентност. Или както се знае, с основно образование можеш да станеш професионален шофьор – виж, за професионален летец ще трябва да погледнеш по-нависоко.
И като стана дума за професии, по-тревожен показател при матурите всяка година е представянето на възпитаниците на професионалните училища, където ситуацията е видимо най-зле. Нека припомним, че в структурата на средното образование точно тези училища са държавен ангажимент и, че доста от тях са на директно подчинение и финансиране към различни министерства. (Не е тайна, но все пак нека например се знае, че на подчинение на земеделския министър Мирослав Найденов са 98 средни професионални училища, разполагащи с огромна поземлена собственост и специализиран машинен парк.) Така става ясно, че втренчени в занимателните и разсмиващи въпроси с правописните грешки и пропуснатите запетаи не забелязваме, че от около две десетилетия имаме по-сериозен проблем от друго естество. И този проблем е свързан с принципното положение, че матурите трябва да са на практика изпит, удостоверяващ факта, че положилите го вече могат да започнат работа – да напишат молба, да попълнят необходимите документи, да се явят на разговор с бъдещия си работодател. И това е на първо място. Готов си за живота – работи!

Но щом точно в професионалните училища знанията и компетентността са най-ниски, то това е всъщност тревожният сигнал от четири поредни матури, сигнал идващ от  досега действащата система на професионалните училища. Тя се нуждае от премислено преструктуриране – преминаването им към съответните общини чрез системата на делегираните бюджети и финансово обезпечаване на специфичните образователни дейности.

Не за живота, а за университета

Получи се така, че древната сентенция, според която учението и знанията са необходими за живота и работата, а не за самото училище, сега е обърната с главата надолу. След като всички български университети признаха оценките от зрелостните изпити като балообразуваща оценка за приемане на бъдещите студенти, на практика матурата замести вълненията около кандидат-студентските кампании. Сега в академичните среди се оплакват, че в първите години от следването си студентите трябва да наваксват пропуските от средното образование. Но се оплакват с половин уста, защото широко отворените врати на университетите на практика премахнаха възможността за добър подбор сред кандидатите. От друга страна, така матурите бързо получиха легитимация на важен изпит, вършещ работа в две посоки – изход на средното и вход за висшето образование. И това е успех, защото в рамките на почти едно десетилетие няколко поредни правителства не намериха смелост да организират и наложат държавните зрелостни изпити. Страхът, че те ще се възприемат като комплексна оценка не на общото състояние на средното училище, а на работата на образователното министерство бе прекрачен в мандата на Даниел Вълчев през 2008 година и това бе едно от най-важните действия в работата на МОН след демократичните промени.

Без да е похвално или оправдателно слово за матурите, написаното дотук иска да припомни няколко важни факта.
След дългогодишно прекъсване, практиката на национални държавни изпити у нас бе върната. Тези изпити са налагане на общ стандарт, който е едно от задължителните изисквания към общообразователната система още от времето на нейното възникване през XVII век.

За четири години матурите формираха изключително сериозна база от данни, която позволява да се видят слабите места в образователната ни система – имаш ли диагнозата, ще намериш и лекарството.

Тревожните и на моменти трагични представяния на матурите не са български феномен. През изминалата година резултатите от националните матури в Румъния бяха трагични, като повече от половината зрелостници бяха скъсани. Деканът на факултета по журналистика в Московския държавен университет пък определи резултатите от матурите в Русия като „национална катастрофа”. Това означава, че образователните системи в страните от бившия Източен блок тепърва ще се срещат с трудностите от времето на икономическия преход. От това как ще се справят с тях, ще зависи пък как ще издържат своята трудна матура по демокрация.

*  „Оптимистична трагедия” е заглавие на драма от руския писател Всеволод Вишневски. Първоначално тя е трябвало да се казва „Възниквайки от хаоса”.

Текстът е публикуван и във в. "24 часа" от 20.06.2012 г. 

Стани, Лазаров, и (си) ходи!

Не! Той няма да си отиде, колкото и да ви се иска. Забивайте топката на вашето недоволство с все сила към неговата цинична увереност. Той ще я посрещне с високия блок на пренебрежението. Ще ви „сложи тарабата” (на волейболен жаргон) и топката ще ви удари по носа. Защото той не е Данчо Лазаров. И тук не говорим за волейбол. Той е вечно възкръсващият Лазар от едно уж отминало и вечно завръщащо се българско време. Само, дето не е по библейски беден и не е под стълбата, а се е качил доста нагоре – до самия и връх.

Той е прав в позицията си, че ще остане докрай. Разберете! Прав е! Както е бил прав и Оскар Уайлд, когато някога иронично написал: „Демокрацията означава просто репресирането на хората от хората в името на хората.” Защото, ако е вярна и другата теза – че демокрацията е процедура и спазване на процедурите – то налице е най-железният силогизъм. Демокрацията е репресиране чрез процедури. Като изборната процедура, например.

Избори ли?! Вечно възкръсващият Лазар няма нужда от чудото на Възкресението. Той вечно възкръсва чрез демократични избори. Знае да ги прави и организира. Още от времето на първичните партийни организации на БКП. Знае как се „организира” мнозинство. Гласовете „за” и „против” са преброени далеч преди даже да сте си и помислили, че предстоят избори. Бе, какво говоря! Той знае и крайните резултати, защото вече е определил и членове на преброителната комисия, кой да се изкаже от трибуната (даже някой му е написал и словото).

Той е железен. Демократичната процедура и демокрацията са неговата крепост. С уточнението, че той се нанесе там преди вас, преди вие изобщо да се усетите. И бронебойни патрони за нея няма открити, няма открити! Пък и кой ли ще „стреля” натам. Защото демокрацията е нашата обща рожба – от много чакана,  от много недочакана, а от някои (дори) изстрадана.

И сега тази млада, 23 годишна мръсница, ни се хили от трибуната на общи събрания, управителни органи на спортни федерации, национални сдружения, партии и неправителствени организации. И отляво и отдясно с по един възкръснал Лазар от миналото, пощипващ я под масата с микрофоните.

Защото, ако искате този Лазар да не възкръсва и онзи Лазаров да си отиде, подгответе чудото сами. Започнете от някъде. От вашата приятелска компания, етажната собственост, квартала, фирмата, абе, започнете отнякъде. Организирайте събранието (каквото и да е и за каквото и да е), осигурете мнозинство, съберете поддръжници, ако трябва напишете словото на изказващите се, вкарайте  хора в преброителната и мандатната комисия, спечелете изборите, спечелете изборите, спечелете изборите, защото вече не ни остава никакъв избор.

Защото от две десетилетия вече ни цакат не с топла бира, а с демократични процедури и демократични избори. По-гадно е, нали!  И усещането, че си все в малцинство след преброяването е гадно.

Но какво пише един от хората, за които свободата и свободата на думите не са били само поза, а нещо много повече – начин на живот. В прословутото си есе „Гражданско неподчинение” Хенри Дейвид Торо казва: „Подайте всецяло гласа си – не просто късчето хартия, а всичкото си влияние. Малцинството е безсилно, докато се води по мнозинството – тогава всъщност не е и никакво малцинство. Противодейства ли обаче ВСЯЧЕСКИ, става непобедима сила.”

И за разлика от волейбола, в този голям житейски мач теренът е един за всички. И на него всички сме равни, колкото да не им се вярва - на едни и да не им се иска - на други. Но с едно задължително уточнение. За това как участваме. В историята около скандалите с волейболната федерация, хвърлената оставка на националния треньор Радо Стойчев и стиснатата оставка на председателя на федерацията Данчо Лазаров спортният привкус доминира и за съжаление затиска истинската същност на проблема. Защото отново имаме двубой и много публика, аплодисменти и освирквания. Даже и рефер на висок стол от време на време имаме. И в цялата суматоха и рев в залата не си даваме сметка, че тук отдавна не става дума за спорт, олимпиада, национален отбор, национална гордост и прочие. Става дума за нещо друго – много по важно.

Затова не ругайте Данчо Лазаров, а бъдете благодарни, че го има, че е такъв и, че така случва нещата в българския волейбол. Защото, както казал преди повече от век един гениален ирландец: „Всички грешки на правителствата са достойни за уважение.” И абсолютно сигурно е имал предвид това, че грешките ни дават обществено основание да потърсим по-добро решение. В този смисъл е прекрасно, ако сега се чувствате ядосани, че топката след блока на Лазаров ви е ударила по носа и ви боли. Болката и обидата са мощен импулс. За промяна не само в спорта, но и в политиката. Първо във федерацията по волейбол, а после и в други градове...

Първи юни...зад Атлантика

В балет полита леко „Ти- ли-ли!”

и юнско слънце с утрото лудува,

а  Али - милата ни Натали

с лъчите първи светъл валс танцува.

В препълнената зала на света

върти се в бал на детството искрящо

и отдалеч, от края на деня

целувки и... сърцата си изпращаме!  

И тогава им казах...

Аз казвам, а около 60 млади поети и поетеси слушат. Белетристите чакат Алек Попов, за да чуят него. Алек пък чака мен. Всъщност, моменти от награждаването на лауреатите от XXXV Национален студентски литературен конкурс в Шумен на 20-ти май 2012 г.

 

И тогава им казах. Казах им, че сутринта съм отворил „Поетика” на Аристотел за справка що беше според него поезия и, ако древният грък бе прочел техните поетически текстове, би скочил отново в гроба. Но пък, продължих, кой може да ни каже какво е днес поезията. На единия бряг е вечният силаботонизъм, а на другия „свободният стих” – освободен, дори от оковите на граматиката, запалващ изкушаващи огънчета из подсъзнанието.

И понеже приятелят и член на журито Пламен Дойнов не пристигна за финала на 35-тия поред Национален студентски литературен конкурс, а даваше напътствия по телефона, то на мен се падна тежкия дял да съобщавам резултатите от конкурса.

И тогава им казах. На двадесет метра оттук е аудитория, носеща името на големия европейски и световен поляк Адам Мицкевич. През 1821 година той пиша „Ода на младостта” – манифест не само на романтизма, но и на събуждащата се млада Европа след Наполеон. Та, бъдете всички тук едно вълнуващо цяло. Като снощи, например!

И още им казах. Май най-точното и кратко определение за поезията е дал неистовият руснак Владимир Маяковски: „Мамо, твоят син е прекрасно болен!”. Ето, това е истинската поезия – прекрасна болест – и ви пожелавам да не оздравеете никога.

И им казах. Поправяйте си стиховете и работете над тях. Не ми ги пращайте, след като сте ги писали след полунощ, разплакани или ощастливени. Най-големият мит в българската култура е, че поезия се пише като Ботев – в механата – и се публикува на другия ден. А иначе с всеки един от вас в тази зала съм говорил (задочно), поправял, ругал, смял съм се, възхищавал съм се.

И допълних, казвайки. Преди повече от век и половина дядо Петко Славейков създал градския фолк – поезийка от стихчета, сложени на песен, де: "Иди ми, ела ми!". Не правете сега така, щото да изглежда, че фолкът ще връща жеста на поезията. Не римувайте „сърце” с „ръце” и прочие!

И завърших така. Усещам много щастие в тази огромна зала, напълнена догоре от усмихнати лица. Догодина – отново тук!

И дадох думата на другия член на журито - приятеля Алек Попов, който ги подхвана за белетристиката.

И накрая още да кажа. Цялата организация по националния конкурс бе осъществена от абсолвентите от специалност „Връзки с обществеността” Ваня, Диана, Мануела и Стоян (Чочо) от специалност „Журналистика”. Гордея се с тях, защото се доказаха като завършени професионалисти. Направиха така, щото едва ли друго висше училище ще си и помисли да конкурира Националния конкурс, а на всички участници от цялата страна не им се тръгваше. Събраха се сто човека в Градската градина и добре, че дойде проливния дъжд и ги изпрати с гаргите по живо, по здраво.

Това беше с казването. А резултатите от конкурса са в сайта на университета www.shu.bg 

Ето ги и героите от "ПР-СИ" (ПР - Студентска инициатива). Отляво - Ваня, Диана, Аз, Стоян (Чочо), Алек Попов, Мануела и пак Ваня :) На втори план е летящият кон на вдъхновението Пегас, на който всички участници в конкурса написаха своите спонтанности. Най-спонтанното бе "Басиииии, якото!" Впечатли също и първият стих от химна на Шумен: "Оттука започва България!". Познайте къде го написа, поета му с поет :)))))

  

Съвършеният ден

   Съвършеният ден идва по тъмно. Със звъна на три леки и жълти капачки от буркани, закачени на връв и разклатени от сутрешния бриз. Звънът на капачките трябва да гони надалеч къртицата от двора. Всъщност, тя си е отишла още преди година, ужасена от вятърничавата мелодия някъде надалеч към белите хълмове над морето. Сега капачките обаче пак мелодично подрънкват – те са още тук, заради съвършения ден.

   Откъм тъмния изток бумти стар дизелов двигател на лодка. Някой се е събудил преди него. Поглежда нагоре, където се плъзва с тихо съскане сив силует. Чайката бърза към монотонното тракане на далечния мотор и празните каси за риба.

   Чайникът прилича на слънчоглед – грее жълт с черно капаче в средата. Усмихва се, защото точно в този момент си спомня, че чайникът е холандски и си представя картина с чайници, нарисувана от гениален художник. Жълтия съд просвирва леко на газовия котлон – точно като носа на сина му, когато една вечер заспа уморен и той го зави внимателно с лекото сиво одеало.

   Съвършеният ден потича в чашите. Реши да ги има, след като видя в едно далечно пристанище турски рибари да пият чай преди залез слънце. Мустакатите мъже седяха край малка масичка на палубата и си говореха спокойно. Завидя им. После си купи чашите. И едва сега, в тъмното на съвършения ден, разбира, че чашите всъщност са с формата на лале. Гледал ги е хиляди пъти, но ги вижда чак сега и е озадачен от себе си. Блестящото стъкло се изпълва с червеното на чая. Отдолу е синята чинийка...

   Сините чинийки са от стар сервиз, напуснат отдавна от своите чаши. Те се чупеха на стотици парчета през годините. Последната от тях го направи по изключително зрелищен начин. Падна и отскочи от ламинирания паркет цяла целеничка. И внезапно – във въздуха - се пръсна като сърце.

Осиротелите чинийки се шест. Лалетата – също. Съчетанието на чистото празно стъкло и турското синьо е съвършено. Толкова съвършено, че никога не бърза да налива чая... Но сега внимателно вече носи две синьочервени лалета в ръце. Съвършеният ден е все по-близо.

    Гледа я през отворената врата на колата. Тя тича към рибарския магазин на стръмната улица като дете. Възторжено и с високо повдигаще се пети. Жената зад щанда също се смее и и говори весело. Било нещо от рода на радвам се пак да ви видя, вече ще се срещаме по-често и хубав да е денят ви. Но денят не е хубав. Той е съвършен и вече е тук.

    Разбира това, когата усеща слънцето с тила си, а тя внезапно прикляква с разтреперани крака пред голямата риба, идваща от тъмното зелено на водата. Прътът на въдицата вибрира също като слепоочията и. После тя тихо си киска, присвивайки рамене, за да не дразни рибарите наоколо. Макар че, защо ли! Всички са усмихнати като нея пред щедрото море.

   Лебедът идва около обед. Неочакван е като картичка в пощенска кутия. Очаквано бял като малките платноходки „кадет” с хлапета в залива. Децата и лебедът се обикалят взаимно, описвайки съвършени, плавни кръгове. Липсва само Щраус и затова сега танцът е плясъчно безмълвен.

   После пристигат циганите. Шумна група с много въдици и една голяма кофа. Друг път би се намръщил, но днес им се усмихва. И те на него. Тежестите на въдиците им пляскат във водата като градушка.

    На кея кацат два гълъба. Единият е по-едър и това ги прави да приличат на семейство емигранти – изтощени от път и чувства. Като паспортни визи на червените им крачета се четат жълти пластмасови пръстени. Птиците залитат от умора и глад и кълват невидими трохи между тях и веселата група. Един от циганите се отделя от останалите и тръгва към двете птици. Той дъвче лакомо хляб, чупи и хвърля едри парчета към гълъбите. Те доверчиво го приближават, а циганинът ги гледа със спокойна и странна загриженост и после се връща при шумните си приятели.

    Внезапно усеща, че ще се разплаче и обръща глава... Вижда делфините. Тя също ги вижда и започва да подскача от възторг и да скимти като малко кученце. Някой или нещо и повикало черните им перки тук, а той с недоумение гледа към лебеда, гълъбите, циганите, пълната кофа с риба, луковицата на градската църква на стръмния бял хълм, децата в платноходките, майката с количката над главата му, момичето и момчето, молещи рибар да ги снима, замрелите кранове на пристанището, далечния плаж отсреща...

    И разбира, че съвършеният ден си отива. Тя също го усеща, защото го поглежда и леко повдига рамене. Но не е тъжно, а двамата изпитват дори някакво необяснимо облекчение. После си говорят за това, докато вървят към града, заедно със завръщащите се от морето лодки. Рибарите хвърлят дребна риба във водата и викат към чайките: „Яне! Яне! Яне!” Силуетът на птицата от сутрешния мрак е там и е сит като всички днес...

    Чак седмица по-късно разбира всичко случило се, когато по някакъв банален повод изписва думата „съдействие”. Също като при историята с чашите, внезапно вижда всичко. После съсредоточено започва да подрежда с подострения като спринцовка молив думите една под друга – съчувствие, съпреживяване, съпричастност, съжителство, съвместимост, споделяне (учил е стъробългарски и знае къде е изчезнало „ъ”-то), съприкосновение, съмишленичество...

Обляга се назад и слага ръце зад главата си с усмивка. Разкрил е тайната на всеки един съвършен ден. Сега ще я сподели с всички...

Този петък в ZINO Club

Нещото започва в 22.00 ч. :))))