Не! Той няма да си отиде, колкото и да ви се иска. Забивайте
топката на вашето недоволство с все сила към неговата цинична увереност. Той ще
я посрещне с високия блок на пренебрежението. Ще ви „сложи тарабата” (на
волейболен жаргон) и топката ще ви удари по носа. Защото той не е Данчо Лазаров.
И тук не говорим за волейбол. Той е вечно възкръсващият Лазар от едно уж
отминало и вечно завръщащо се българско време. Само, дето не е по библейски
беден и не е под стълбата, а се е качил доста нагоре – до самия и връх.
Той е прав в позицията си, че ще остане докрай. Разберете!
Прав е! Както е бил прав и Оскар Уайлд, когато някога иронично написал: „Демокрацията
означава просто репресирането на хората от хората в името на хората.” Защото,
ако е вярна и другата теза – че демокрацията е процедура и спазване на
процедурите – то налице е най-железният силогизъм. Демокрацията е репресиране
чрез процедури. Като изборната процедура, например.
Избори ли?! Вечно възкръсващият Лазар няма нужда от чудото
на Възкресението. Той вечно възкръсва чрез демократични избори. Знае да ги
прави и организира. Още от времето на първичните партийни организации на БКП.
Знае как се „организира” мнозинство. Гласовете „за” и „против” са преброени
далеч преди даже да сте си и помислили, че предстоят избори. Бе, какво говоря!
Той знае и крайните резултати, защото вече е определил и членове на
преброителната комисия, кой да се изкаже от трибуната (даже някой му е написал
и словото).
Той е железен. Демократичната процедура и демокрацията са неговата
крепост. С уточнението, че той се нанесе там преди вас, преди вие изобщо да се
усетите. И бронебойни патрони за нея няма открити, няма открити! Пък и кой ли
ще „стреля” натам. Защото демокрацията е нашата обща рожба – от много чакана, от много недочакана, а от някои (дори)
изстрадана.
И сега тази млада, 23 годишна мръсница, ни се хили от
трибуната на общи събрания, управителни органи на спортни федерации, национални
сдружения, партии и неправителствени организации. И отляво и отдясно с по един
възкръснал Лазар от миналото, пощипващ я под масата с микрофоните.
Защото, ако искате този Лазар да не възкръсва и онзи Лазаров
да си отиде, подгответе чудото сами. Започнете от някъде. От вашата приятелска компания,
етажната собственост, квартала, фирмата, абе, започнете отнякъде. Организирайте
събранието (каквото и да е и за каквото и да е), осигурете мнозинство, съберете
поддръжници, ако трябва напишете словото на изказващите се, вкарайте хора в преброителната и мандатната комисия,
спечелете изборите, спечелете изборите, спечелете изборите, защото вече не ни
остава никакъв избор.
Защото от две десетилетия вече ни цакат не с топла бира, а с
демократични процедури и демократични избори. По-гадно е, нали! И усещането, че си все в малцинство след
преброяването е гадно.
Но какво пише един от хората, за които свободата и свободата
на думите не са били само поза, а нещо много повече – начин на живот. В
прословутото си есе „Гражданско неподчинение” Хенри Дейвид Торо казва: „Подайте
всецяло гласа си – не просто късчето хартия, а всичкото си влияние. Малцинството
е безсилно, докато се води по мнозинството – тогава всъщност не е и никакво
малцинство. Противодейства ли обаче ВСЯЧЕСКИ, става непобедима сила.”
И за разлика от волейбола, в този голям житейски мач теренът
е един за всички. И на него всички сме равни, колкото да не им се вярва - на
едни и да не им се иска - на други. Но с едно задължително уточнение. За това
как участваме. В историята около скандалите с волейболната федерация,
хвърлената оставка на националния треньор Радо Стойчев и стиснатата оставка на
председателя на федерацията Данчо Лазаров спортният привкус доминира и за
съжаление затиска истинската същност на проблема. Защото отново имаме двубой и много
публика, аплодисменти и освирквания. Даже и рефер на висок стол от време на
време имаме. И в цялата суматоха и рев в залата не си даваме сметка, че тук
отдавна не става дума за спорт, олимпиада, национален отбор, национална гордост
и прочие. Става дума за нещо друго – много по важно.
Затова не ругайте Данчо Лазаров, а бъдете благодарни, че го
има, че е такъв и, че така случва нещата в българския волейбол. Защото, както
казал преди повече от век един гениален ирландец: „Всички грешки на
правителствата са достойни за уважение.” И абсолютно сигурно е имал предвид
това, че грешките ни дават обществено основание да потърсим по-добро решение. В
този смисъл е прекрасно, ако сега се чувствате ядосани, че топката след блока
на Лазаров ви е ударила по носа и ви боли. Болката и обидата са мощен импулс. За
промяна не само в спорта, но и в политиката. Първо във федерацията по волейбол,
а после и в други градове...
Няма коментари:
Публикуване на коментар