Четвъртото чудо

Храмът на Артемида в Ефес е едно от шестте изчезнали чудеса на света. Запазено е само седмото – пирамидите край Гиза. Били сме там, но и край липсващия Фар на пристанището на Александрия и на входа на пристанището в Родос, където някога се е извисявал могъщия Колос.

След  като преди няколко дни дългите пътища ни отведоха до Ефес, дойде и срещата с храмът на Артемида – богинята покровителка на лова и сестра-близначка на Аполон. И за кой ли път си дадох сметка, че величието на миналото е в неговото мълчание.  В тишината. От величествения във фантазиите ни храм е останала една единствена колона, насочена като обвинителен показалец към небето. Успокоена в гнева си от щъркелово гнездо. Когато малкото туристи се отдалечат, се чува тракането от корубите на хиляди водни костенурки от блатото досами основите на отлетелия храм. Крясък на пауни от съседен парк.

И тогава я видях. Притаена зад камък белоснежна гъска, втренчена тревожно в движенията ми. Сякаш пазеща не само гнездото си, но и още нещо. Беше дотолкова невероятно, че след като коленичих пред нея за да я запомня, се появи и текстът по-надолу. Но преди да го прочетете, трябва да си припомним, че според историята от камъните на изгорения от Херострат храм в Ефес са построени много други сгради, а внушителните колони са отнесени за градежа на църквата "Света София" във Византион (днешен Истанбул). Освен една:

 

Изповед от жрицата на храма на Артемида в Ефес

Запали го от четири страни и после не побягна подпалвачът.

Стрела от лък изстенал в ръката на Великата ловджийка

бе Херострат в онази нощ безбожна и светла като огнен изгрев.

И после лъга дълго - то било за слава, да помнят името му вековете.

За хората не каза нищо. Той знаеше, че те забравят даже вчера...

А истината знаех само аз и само аз си зная още, че я знам.

Когато ме погледна запленен, разбрах – ще пламне храмът Артемидин.

Мой дом, мой гроб момински,  мъж, дете и всичко, всичко, всичко мое

Да може да ме вижда всеки ден по мрамора на бялата агора

на туниката тънкото червено, огъващо се в стъпките ми бързи,

в разплискания смях от похотливите очи на роби и моряци отдалеч,

в прибоя на тълпата разнокожа... А колко тихо, тихо бе във храма,

когато коленичех в тихото това, разсичано от звън на жертвен нож.

...

Запали го от четири страни и после името ми в огнен бяс крещеше

да нямам вече дом и гроб – той да ми бъде покрив и капак ковчежен.

Мъж като всеки мъж – отгоре да е все и все отгоре гордо да ме гледа.

Отведоха го, храмът отдимя в прегръдките на морската омара.

С невярващи очи тълпата се разпръсна, Аз останах – после дойде Тя.

Великата ловджийка рече: „Знам! Смъртта е разчленяване. Животното убито

развлачват всички в четири страни. И с този храм така ще бъде. Ти пази го!”

И тръгна, аз наведох се и нокътя на палеца забих в петата изхрущяла

и после стъпих в храма отлетял - червеното оставяше следа за разпознаване.

Навред по мрамора се стичах аз самата – ефирни жилки в камъка  ефески.

Да мога да го пазя, търся, върна, да вървя след скърцащите в тежестта коли

и после пак обратно храм да правя... станах лека... навред червените печати бяха.

Усмихнах се и най-накрай заспах. Смили се с мен Великата ловджийка - с мен

жрицата на неизпълнен дълг. Сега съм тук, завинаги приела перата на пазачките от Рим.

Сред крясъка на молещи пауни и тропотът на водни костенурки 

гнездя на камъка последен - той е мой и няма никога оттук да стана. 

  

Ben ve Şükrü Paşa[1]

Влизам в Одрин точно 99 години след българските войски. Бързо, тихо и без никакъв риск от смъртоносен обстрел изкачвам височината, където преди почти век главнокомандващият отбраната генерал Шукри паша скрит в дълбокия бункер слуша смъртоносния бумтеж на обсадната артилерия. Предполагам, инстинктивно докосва парадната си сабя, която скоро ще попадне в ръцете на сръбския майор Милован Гаврилович или на българския генерал-лейтенант Никола Иванов (зависи коя история четете), после ще я държи българския цар Фердинанд, за да се върне отново в ръцете на пленения паша. Kılıcını, Paşa arkaya![2]

Вървя и си мисля – кому е било нужно да издигне мемориален комплекс на мястото на едно унизително от гледна точка на математиката военно поражение – 65 000 души пленници, превзета „непревзeмаема” крепост, гордост за военните историци на съседните държави. И след всичко това – внушителен паметник. Огромната бронзова фигура на достолепен мъж в униформа гледа в далечината. Някъде там е остров Ески Сарай на река Тунджа, където от глад ще умрат хиляди пленени турски войници. Преди капитулацията генералът-паша е заповядал да бъдат запалени складовете с хранителни припаси.

Поражението е основният крайъгълен камък на националната патетика. Той първи се полага в основата на големия паметник на националната гордост. Простичка хегелианска триада: Жертва – Мъчителна победа – Величие. Сещам се, че само три години след Одрин ще дойде времето на страшната победа при Галиполи. Победените англичани и австралийци дават 150 000 жертви. Победителите турци – 250 000... Мъчителна победа, наистина! Но с важното участие на нeизвестен млад подполковник Мустафа Кемал. Е, неговите паметници век по-късно ще са навсякъде в Турция. И ще излъчват величие.

Но сега съм в подножието на необходимата жертва. Одрин на героите. Героични защитници (според турската история), героични атакуващи (според българската история). Загинали 7000 турски войници и 1986 български. Малка, невинна репетиция за задаващата се Първа световна касапница.

Siz Paşa biliyor![3]

   

---

[1] Аз и Шукри паша

[2] Връщам Ви сабята, паша!

[3] Разбираш ли това, паша!

От днес в най-добрите книжарници :)

В едно от своите есета Хорхе Луис Борхес цитира Джордж Мур, който пък казва: "Да си сантиментален означава, че си обречен на успех." Нямам какво друго да напиша в този момент...

Това, по-долу не е в книгата. Сигурно ще е в следващата :) :

Без(д)умие

Нито веднъж не рече ми –

кога нарече ме, че твоя съм?

И нивга ми не каза туй,

що цял живот показваше,

кръстосвайки ръце на пояса.

Без думи ми говореше,

пък аз по женски търсех до безумие,

приготвила ченгела за изтръгване...

От нощи будни, до заспало съмване

на пояса ти прекръстосвам думите!

07.03.2012

Да реформираш по Калвин

Унгарският премиер Виктор Орбан 

по стъпките на вярата и Тачър

Aаду е почти двуметров естонец с излъчване на добродушна полярна мечка. С абсолютен успех може да се яви на кастинг за Дядо Коледа. Тойво е спокоен като финландски дървосекач, какъвто между другото вече е бил. Двамата седят със скандинавско спокойствие на задната седалка на таксито, а аз с българско самочувствие се опитвам да обясня на шофьора унгарец накъде точно е тръгнала шарената ни компания.
Трудно е да се каже, че Будапеща остава зад нас, защото таксито, най-сетне разбрало вавилонските ми упътвания, тръгва към Оча – зелено предградие на унгарската столица, изпълнено с лозя и солидна винарна по средата. Ние сме студенти на бригада в унгарски Винпром... Алилуя, братя и Egeszsegere!!! (унг. – Наздраве!).
Таксито пътува в спомените от началото на 80-те години на един вече отминал век. Берлинската стена си е смъртоносно цяла. По това време аз още си нямам представа, че най-консервативната лейди в света обича три най-красиви европейски града – Петербург (заради величието му), Варшава (заради героизма му) и Будапеща (заради разкошната зеленина). И съжалява, че и трите са зад комунистическата „желязна завеса”. По онова време днешният унгарски премиер Виктор Орбан е на 20 години – никой още не е чувал за него и не му се заканва с евросанкции.
Както и да е! В редовете по-надолу често ще става дума и за двамата – Виктор Орбан и Маргарет Тачър. Защото точно преди десет години тя обяснява какво точно може да се случи днес. Той пък го случва. Днес. Как така ли?! Ами, ето как...
Шофьорът на таксито е професионално словоохотлив. Откъде сме, пита, всичките едни такива различни. Онези двамата отзад любезно го уведомяват. Е, стана тя! В следващия момент само аз следя пътя и застрашителните крайпътни дървета с уточнението, че ми липсват и волан, и спирачки. Унгарецът е завъртян на 180 градуса от възторг, че трима представители на угро-финската езикова група са се събрали в таксито. Никога по-късно в живота си не видях подобна радост от това, че някой говори език, подобен на твоя. Искрена радост, че можеш да бъдеш разбран, че те разбират...


Лингвоскептицизъм
 
Не мога да се освободя от усещането, че ако в началото на есхатологично съмнителната 2012 година Унгария се превърна в непослушното дете на Европейския съюз, то първопричината за това е на първо място комуникационна. Подобно твърдение изглежда несериозно в епохата на глобалното информационно общество и масово разпространени технологии за превод. Но все пак! Едва ли фактът, че унгарският не принадлежи към групата на индоевропейските езици, е предпоставка за днешното неразбиране и неприемане от страна на общоевропейското обществено мнение за последните събития в унгарския политически живот. Но пък и не бива да бъде подценяван лекомислено. Едно от предупрежденията на споменатата по-горе Маргарет Тачър към всички лековерни еврооптимисти гласи: „Истинската причина, поради която не може да има функционираща общоевропейска демокрация, е, че не съществува общоевропейско обществено мнение. Много добре е известно, но твърде често се пренебрегва, че държавите от Европейския съюз са извънредно много и дълбоко разделени по езиков признак.”
Липсата на общоевропейско обществено мнение е обяснима – може ли някой веднага и без замисляне да посочи ефективни в своята популярност европейски наднационални медии. Обяснимо е и защо сегашните събития в една от европейските държави се популяризират главно от гледна точка на официалната позиция на Съвета на министрите на ЕС или Европарламента. Обяснимо е защо промените в унгарската конституция отпреди година бяха демонизирани и обявени за антидемократични в началото на 2012-а.
Във вихъра на икономическата криза, рисковите планове за спасяване на Гърция и(или) еврото действията на Виктор Орбан и управляващата партия Фидес в Унгария по промените в основния закон на страната, изглежда, бяха възприети (без да бъдат назовани точно така) като знакова и досадна проява на „неотачъризъм” – превес на специфично национална политика и европренебрежителност. И неприятен за Страсбург рецидив на случая, при който датчаните гласуваха през 1992 срещу Маастрихт, или пък на наложените от Съвета на министрите на ЕС политически санкции на Австрия след успеха на дясната Партия на свободата на Йорг Хайдер през 1999 година
Тази опасност от неразбиране и възможен бюрократичен натиск наложи унгарският премиер да застане в края на януари тази година пред Европарламента и да говори за смисъла на основните законови промени. Точно в това обяснение прозвуча факт, който изглежда плашещо нереален. След осем години управление на Унгарската социалистическа партия и премиерските постове на Петер Медеши, Ференц Дюрчан и едногодишния мандат на Гордон Байнай в Унгария от „десет милиона души население, по малко от три милиона са коректни данъчни платци, а хората, които са на държавна работа или живеят от държавни помощи, са повече от работещите в реалната икономика”. Всичко това, според изказването на Орбан, е довело страната до състояние на „ръба на икономически колапс и трагедия”.


Извън „Еврорая”?!
 
Със своя холеричен политически темперамент и силно развито национално чувство унгарците не за пръв път създават проблем на големи наднационални образувания като ЕС. Първият случай е от вече далечната 1848 година, или така наречената „Пролет на народите”, когато унгарското въстание слага началото на най-голямата криза в историята на Австрийската империя и води до възраждане на унгарската държавност в австро-унгарския дуализъм от 1869 година. Вторият е отново унгарското въстание от 1956 срещу „комунистическата империя” – СССР. Какво са тези две събития за Унгария ясно личи в странния на пръв поглед факт – страната има два национални празника, честващи се на различни дати (15 март и 23 октомври) с едно и също име – „Ден на революцията и борбата за свобода”.
Какво да очакваш от нация с два подобни национални празника освен крайни мерки в условия на криза. Именно сегашните законодателни промени в областта на фискалната, икономическата и монетарната политика, изглежда, са разтревожили еврочиновниците от гледна точка на следващите години. Основни данъчни показатели са заложени като текстове на унгарската конституция, което пък е реплика към бъдеща общоевропейска фискална политика. Заместниците на президента на централната банка се назначават от премиера. Най-важно обаче е нещо друго. Според промените в основния закон на страната форинтът става по дефиниция национална валута. По този начин евентуалното присъединяване на Унгария към еврото ще трябва да бъде подкрепено от две трети от депутатите. И като се имат предвид думите на бившия испански министър-председател Филипе Гонсалес, че: „Общата валута е най-големият отказ от национален суверенитет”, то унгарските конституционни промени правят подобен отказ по-труден. С което Орбан показва последователност по отношение на препоръката на Маргарет Тачър, дадена преди 10 години: „Убедена съм, че единствената европейска валута е обречена на провал в икономическо, политическо и дори социално отношение. Ето защо ще бъде разумно страните, които все още не са се включили в този проект, да останат извън него.”


Кой се страхува от Виктор Орбан?

Острите нападки към унгарския премиер изглеждат обясними, ако проследим някои от последните му публични изяви, целящи изясняването на унгарските реформи. Симптом за топлата връзка с английската консервативна политическа практика се вижда в речта му от края на миналата година в London School of Economics, където Орбан казва: „Докато на повърхността говорим за криза на Европейския съюз, в действителност ние сме изправени пред специфични национални кризи, причинени от безотговорното управление на публичните финанси. Това доведе до появата на икономическа политика от типа „нещо за нищо“, което създава нереалистични очаквания на всяко ниво в много страни от Европейския съюз. Не можем да отречем в същото време добре известния факт, че сме изправени пред проблема с липсата на политическо лидерство в някои страни от Европейския съюз.”
Никой не обича глашатаите на неудобните истини. В констатациите на Орбан има непряк, но силен упрек към ефективността при разпределението, управлението и контрола на европейското финансиране към страните членки. Към безотговорността на политическите елити и невъзможността на Страсбург да се справи с този проблем. Пътят, който Орбан вижда, е именно в преодоляване на привидната (според него) криза на съюза чрез преодоляването на специфичните национални кризи (политически и икономически). Едва ли подобна оздравителна рецепта ще се хареса на все по- централизираща се и бюрократизираща се Европа, в която по неясни и необясними причини думата „нация” се превръща в политически некоректен термин.


И накрая – малко за вярата

Абревиатурите понякога идват от нищото. Някак си обаче не трябва да се пренебрегва фактът, че съкращението на името на управляващата партия на Орбан Съюз на младите демократи – Фидес, означава на латински вяра. А мястото на вярата в исторически аспект при формирането на модерната политическа традиция на западните демокрации е определящо. Когато отново Маргарет Тачър се връща към пионерите на американската демокрация, първите преселници отвъд Океана – пилигримите, тя с вълнение и респект пише: „Те са имали вродено чувство на лична и колективна отговорност. Пилигримите са били калвинисти, докато аз съм израснала в средата на не така строгите методисти.” И, внимание – 14% от вярващите в Унгария приналдежат към реформистката църква на калвинизма! Сред тях е и премиерът Виктор Орбан. Може би изглежда като любопитна подробност или странно съвпадение, но калвинизмът има пет основни постулата, а премиерът Орбан – пет деца! Не е странно обаче, че вярата и упованието в Бог при подобен премиер стават текст в новата унгарска конституция. Предопределеност и спасение – не по Жан Калвин, а по Виктор Орбан...
Колкото до шарената компания от таксито в околностите на Будапеща, сетих се за нея след последния доклад на Репортери без граница за свободата на пресата по света. На първо място – Финландия, на трето място – Естония, Унгария – на четиридесето. България ли! Не питайте, че не е за вярване...

Публикувано в сп. "За хората" бр. 10, февруари 2012 г.

За българските язовири и холандските диги

или кой къде си завира пръста

Тази зима у нас да говориш за Холандия, холандци и тем подобни низоземци (както им казват братята сърби) е като да обсъждаш издържливостта и качествата на конопените въжета в дома на суициден гражданин със склонност към висене.
В началото бе онова прословуто ноемврийско бъзиклийско интервю с холандския премиер Марк Рюте, в което прочетохме, че българите не са способни да създадат работеща държава. Тъкмо преглътнахме обидата, успокоявайки се, че „Те, такова интервю нема!”, хайде нов студен полъх откъм холандските мелници – крайнодесният Герд Вилдерс от тяхната „Партия на свободата” създал специален сайт за оплаквания (без похвали) за българи, румънци и прочие източноевропейска сволоч. От това на някой от нашите буйни глави така им кипнаха очите (както би написал Захари Стоянов), че един рошав режисьор с хъшовски наклонности, дори призова (отново бъзиклийски) да обявим война на Холандия.
Припомням това, защото в мен възникна обратно по посока и замисъл и то доста непатриотично предложение. В навечерието на голямото пролетно снеготопене и бодрото чиновническо скитане по диги и микроязовири и като част от бъдеща национална програма за борба с наводненията да погледнем към холандския положителен опит. Нека в спасителния антинаводнителен пакет и под формата на помощи да се включи...малка детска книжка. Тя е написана доста отдавна – 1865 година, но многозначително и съдбоносно преди няколко месеца за пореден път бе преиздадена на български. Казва се „Сребърните кънки”, написана е от американката Мери Мейпс Додж, а действието се развива в Холандия. Интересното е там, че от страниците на тази мила и поучителна книжка тръгва една от най-популярните модерни легенди, увековечена дори и с паметници в днешна Холандия. Точно тази легенда ни е необходима като спасителен пояс в дълбока вода...
Ето я и историята. Нейният герой е малко русокосо момче от холандския град Хаарлем, син на пазача на шлюзовете и дигите, които отделят и пазят с труд отвоюваната от морето земя. Една вечер то се прибира безгрижно към дома си, когато с ужас забелязва, че от основната дига се процежда струйка вода. Момчето добре знае, че малкият отвор бързо може да се превърне в зейнала паст, откъдето морето ще нахлуе, а водната стихия ще помете нищо неподозиращите хора. Време няма, бедствието предстои. Какво ще направи момчето...?!
Ако романът беше български, момчето най-вероятно би написало подробно уведомително писмо до кмета на град Хаарлем (Абе, то си звучи направо като Харманли!) с копие до областния управител на северната холандска провинция Спаарндам (което буквално означава „Дигата на река Спаар”). След това сигурно би позвънило на телефон 112 с молба за няколко хеликоптера, два-три БТР-а, придружени с екипи на големи телевизии, министри, президент и еврокомисар. И би инициирало дарителска кампания: „Последна надежда за давещите се...”.
Но...романът разказва за Холандия. И точно затова момчето без да се замисли ляга на дигата и вкарва малкия си пръст в дупката, запушвайки я и спирайки водата. Цяла нощ то лежи там, треперещо от страх и студ, но не помръдва ръката си, защото знае колко смъртоносно бързо идва голямата вода. На сутринта селският свещеник го намира полумъртво от изтощение и вика помощ. Дигата е поправена, а животът и имотите на хиляди хора е спасен от един детски показалец.
Точно на това място в детската книжка четем думите: „Разказах ви тази история така, както я чух от майка ми. И няма дете в Холандия, която да не я е слушало. И, не знам какво мислите, но според мен това малко момче носи в себе си духа на своята страна. И няма пробив в язовирната стена на обществото, честта, достойнството и колективната безопасност, който да не бъде запушен и спрян с цената на всичко от милион показалци.”
Не мога да го кажа по-добре. Но както стана дума по-горе, днес тази легендарна история и важна част от популярната култура на Холандия. На няколко места в страната има паметници по този сюжет, които са забележителни туристически атракции. Не съм проверявал, но тя сигурно е включена и в детските им учебници. Защото там е така. И защото личното участие, личната отговорност, личният жест са в основата на онзи прословут Нероден Петко - гражданското общество - което бе повече от половин век унижавано, смазвано и унищожавано от идеолозите на колективизацията и колективните заблуди. Затова и днес дигите на българските язовири са надупчени от помпи за поливане, шлюзовете окрадени за скрап, а политически назначените чиновници спират водите им единствено с преписки и писма. А ако дотук язовирната стена бе просто една метафора на обществото, то е ясно и защо у нас натрупаната вода на несвършени отговорности и нехайство периодично ни залива и убива. Защото духът на България отдавна е друг, а милионите пръсти у нас са или в устата ни или на друго място...

Сбогом, Тачо!

От сутринта в главата ми пулсира страница 14-та от „Майстора и Маргарита” с онова жестоко до откровеност: „Да, човекът е смъртен, но това не е толкова страшно. Лошото е, че той понякога е внезапно смъртен. И изобщо не може да се каже дори какво ще прави още същата вечер.”Очаквахме тази вечер да го видим – както всеки понеделник. И да чуя често повтаряното в края на срещите ни: „Връщам се в офиса, че има работа!”. На събиранията ни обичаше да стои прав – пъхваше две ръце в джобовете на джинсите... Прав и леко усмихнат.
Станислав Чакъров (Тачо) обичаше работата си. Прекрасен проектант, работещ с най-големите фирми в България. Сега се опитвам да си го представя, наведен над чертежите във фирма „Структурика”. Често пътуваше – миналата година преполови столетие и имаше с кого и как да сподели наученото като  председател на регионалната колегия на Камарата на инженерите в инвестиционното проектиране.
Така се случило. Тръгнал пак на път. И точно като по Булгаков един квадратен метър земя се оказал смъртоносно хлъзгав...
Сбогом, Тачо! Какво да напиша друго?! Все по-силно става усещането ми, че скоро в нашия град сигурно ще срещна възрастен мъж с гръцка туника и фенер в ръка. И няма да има какво да му отвърна, когато ми рече: „Търся хора!"

П.С. На 30 януари 2012 г. при нелеп инцидент, на 51 години почина инж. Станислав Чакъров. Паст президент на клуб "Ротари - Шумен" през 2007/2008 г.

Поредният "Кораб на глупците"

  

Когато в края на 15-ти век Йеронимус Бош рисува гротесковата компания в картината си „Корабът на глупците”, той поставя началото на един от най-популярните сюжети в световното изкуство. И защо не. Разказването на света, в който живееш като кораб, а живота като плуване отдавна се е настанило на борда на литературата от времената на Одисей и до наши дни. И работата с глупотевината не е много по-различна. Няколко години след картината на Бош, патронът на днешната общоевропейска образователна програма „Еразъм” пише своята „Възхвала на глупостта”. Е, и той поставя важно начало – от този момент, та и до днес мислещите хора не могат да се освободят от усещането, че обществените, политическите, литературните, че и доста от истинските кораби се управляват от глупаци.

След като в продължение на дни телевизионните екрани бяха запълвани от безпомощно полегналия на борд туристичейски лайнер и корабокрушенци, завити с одеала, да сравниш случилото се с „Коста Конкордия” с „Титаник” бе близко до ума. Дори с репортерски устрем да откриеш потомци на загиналите от „Титаник” на борда на туристическия лайнер не бе чак толкова оригинално. То, трагедията от Средиземно море просто си плаче за подобни аналогии – още повече, че съдбовно се случи юбилейно точно сто години след драмата в Атлантика. И тогава, и сега – огромни и луксозни кораби, събрали богатства и лукс. И тогава и сега – дълго разкъсване в борда. И тогава и сега – паника, препълнени лодки, студ. И една съществена разлика – капитанът на „Титаник” Едуард Смит загива заедно с кораба си. И точно тук сравненията между двата събития, разделени от столетие са като сравнение между драма и трагикомедия, между трагична опера и италианска бурлеска.




Капитан Франческо Скетино с две жени в ресторанта в момента на сблъсъка. Капитан Франческо Скетино напуска кораба като обикновен пасажер в спасителна лодка. Капитан Франческо Скетино доближил опасно кораба към брега, за да удовлетвори желанието на член от екипажа, който пропуснал отпуска си. Капитан Франческо Скетино доближил опасно кораба до брега, за да бъде наблюдавана по-добре зарята от местен празник...


Като стана дума за исторически аналогии, литературни метафори, съдбовни закономерности и ирационални, ето ви ги и тях:


Корабът носи многозначителното име „Коста Конкордия”, който би трябвало да се преведе като Бряг на Хармонията, по името на древноримската богиня, закрилница на съгласието и семейното разбирателство. Засяда безпомощно в крайбрежните скали в годината на икономическа и политическа криза в семейството на Европейския съюз, в която взаимоотношенията между страните членки са всичко друго, но не хармония и съгласие.


Корабът потъва в Средиземно море, люлка на европейската цивилизация, наречено свойски и приятелски „mare nostrum” – морето ни, нашето море.


Колкото до поведението на Капитана – онзи, в чиито живот хиляди хора поверяват живота и съдбата си?! Просто трябва да признаем пред себе си, че голяма част от съвременните политически лидери и водачи доста напомнят Франческо Скетино – и като компетентност и като поведение. Всъщност, не е ли Скетино във времето преди катастрофата един морски Берлускони? Къде е корабът, сега виждаме всички. Къде е Италия със своя вътрешен дълг и икономически проблеми, скоро ще разберем...


Не ми се иска да внасям прекалена ирационалност в една житейска драма и то във време, в което врачката на Берлускони е чест гост в българските телевизии в ролята на политически прогностик. Но така или иначе съдбата ни посочи с пръст и ни напомни, че всички се возим на един кораб, че корабът пътува и, че по-често трябва да поглеждаме с внимание към капитанския мостик, за да видим дали Големият мъж вече не е офейкал...


Ох, само не ми се мисли за това, че две години след потъването на „Титаник” избухва Първата световна война...