„Нюз ъф дъ Уърлд” – смърт след преяждане от гнусен апетит

                                

Историческите иронии са прекрасни в своята съвършена простота. Точно 120 години преди събитията, довели до закриването на английския вестник „Нюз ъф дъ Уърлд” - може би най-големия медиен скандал на 21-ви век - се появява изключително проникновен анализ на случващите се събития. Звучи абсурдно, защото в логиката на нормалността фактите предхождат коментарите и анализа. А тук говорим за коментар, който предхожда фактите с повече от столетие.

Авторът на този коментар, не е предполагал, че в момента на написването му той на практика произнася присъда и над собственото си бъдеще, което ще бъде с охота унищожено от злото, за което говори и над което разсъждава. „Гнусният апетит” на масовата култура ще погълне създателят на „Щастливият принц”, Оскар Уайлд ще бъде разтерзан от модерната машина за разпъване и мъчения – печатарската преса.

Но както и да е – Рупърт Мърдок, Ребека Брукс, Пол Стивънсън и пр. – все персонажи от вечния панаир на суетата едва ли са чували и чели нещо написано на матерния им език от Арнълд Тойнби - човек, който твърде добре познава острите завои на историята. А то е безпощадно в своята лаконичност: „Нас ни предава фалшивото вътре в нас самите.”

По-надолу просто ще посочим каква е присъдата над съвременната журналистика, произнесена от Оскар Уайлд през 1891 година. Цитатите са част от есето му „Душата на човек при социализма”:

„В миналото хората са имали машината за разпъване. Сега имат машината за печатане на вестници. Това със сигурност е подобрение, но все пак е нещо лошо, пагубно и деморализиращо. Някой, мисля, че беше Едмънд Бърк (1729-1797 г.), нарече пресата четвъртата власт. Несъмнено това бе вярно тогава. Но в момента пресата е единствената власт. Тя изяде другите три.

В Англия пресата все още играе изключително важна роля и представлява изключително мощен фактор. Тиранията, която упражнява върху личния живот на хората ми се струва съвсем невероятна и необикновена. Истината е, че хората изпитват ненаситното любопитство да знаят всичко, което не си заслужава да се знае. Журналистите осъзнават това и тъй като са търговци, предлагат това, което се търси. Преди векове хората са заковавали ушите на журналистите за греди. Това е било твърде ужасно. През този век журналистите сами заковават ушите си за ключалките на врати. Това е още по-ужасно.

А това, което още повече влошава нещата, е фактът, че най-голяма вина за сегашното положение на нещата имат не журналистите, пишещи за така наречените „светски” вестници. Истински пагубно е това, което правят сериозните, добросъвестни и именити журналисти, които изкарват пред очите на тълпата факти от личния живот на държавник, например човек, който е водач на политическата мисъл и носител на политическата власт, и канят хората да разискват тези факти, да се произнасят по тях, да споделят мненията си и не само да ги споделят, но и да ги трансформират в действия, да налагат мнението си на този човек, да налагат мнението си на неговата партия и на страната, превръщайки се в нелепи, обидни и изключително вредни карикатури.

Тук (в Англия – б.м.) почти напълно ограничаваме творците, а на журналистите даваме абсолютната свобода. Английското обществено мнение се опитва да ограничи, спъне и опорочи тези хора, които създават красиви неща, като в същото време принуждава журналиста да създава неща, които са грозни, отвратителни или гнусни, вследствие на което в Англия разполагаме с най-сериозните журналисти на света с най-непочтените и неморални вестници.

Не преувеличавам, когато говоря за принуда. Може би има журналисти, които извличат истинско удоволствие от публикуването на ужасни неща, или такива, които са твърде бедни и виждат в скандалите един стабилен източник на доходи. Но има и други журналисти, образовани и културни, които наистина ненавиждат нещата, които публикуват, които знаят, че те се отразяват пагубно на обществото, но въпреки това го правят, защото в нездравословните условия, в които работят, те са принудени да доставят на публиката си това, което тя иска и да се съревновават с другите журналисти в задоволяване на гнусния апетит на масите.

Това е едно унизително положение за тези хора и не се съмнявам, че повечето от тях осъзнават това.”

Танц за двама

Босоноги вървим по изпръхнала, дращеща угар,
а петите сърдити четат на земята релефа.
Някой ден ще пристъпим чертата и някъде другаде,
сред зелени треви, ще танцуваме с приказни елфи.

Някой ден...Но сега ще кръстосваме черните пътища.
Ще посичаме тръните и ще пускаме семе в земята.
И ще чакаме колкото трябва, изгубени в сънища,
да поникне наяве за танци зелена тревата.

Ваня 28. 06. 2011 г.

На по джойнт с Херодот

Ако трябва да останеш сам на необитаем остров и имаш право само на един избор, какво... Продължението на този въпрос съм чувал в какви ли не варианти. От каква храна, до коя книга бих избрал за утопичното си робинзоновско усамотение.
За храната не ми се разсъждава, защото някак си не мога да си представя Природата като свидлив артелчик, който предлага само едно първо по три пъти на ден. За книгата обаче се позамислям. Всъщност, срещал съм хора на едната книга. Помня един старец с глас хриптящ от хилядите изпушени ръчно свивани цигари. И още - ниската кръгла софра с трикраки столчета, тъмната стая и единствената дебела книга на полицата – „Записките” на Захари Стоянов.
За стареца се замислих, след като в ръцете ми попадна една друга книга – „Пътешествия с Херодот” на полския писател и журналист Ришард Капушчински. Запомнен е (защото от няколко години не е между живите) като един от най-добрите полски репортери. Човек, направил простичкото редакторско „Иди и виж!” в смисъл на живота си. Разказвач, но не на приказки, а на странствания. А пък Синдбад, Одисей и Хемингуей (каква многозначителна еднаквост в края на имената) са ни научили, че от странстванията стават най-хубавите приказки.
Та, Капушчински обяснява, че в несметните разстояния през света винаги го съпровожда една дебела книга с жълта подвързия, появила се преди около 2500 години – „История” на древногръцкия пътуващ и пишещ човек с името Херодот. Отваря я винаги в момент на умора от настоящето: „Всичко в него се повтаряше: политиката – коварни безчестни игри и лъжи; животът на обикновения човек – беднотия и безнадеждност; подялбата на света на Изток и Запад – все една и съща.” Отваря я, за да премине границата на времето
Не знам какво би ме накарало да нося книга като „Историята” на Херодот навсякъде със себе си. В последното си българско издание тя е почти 700 страници и тежи около 2 килограма. Но изкушението да погледнеш през нея с очите на големия полски журналист и до преминеш границата си струва времето. Още повече, че Херодот разказва в сегашно време – все едно седиш коляно до коляно с древногръцкия историк.
Например, за това как персийският цар Дарий най-вероятно е минал някъде наблизо край мен със своите 700 000 души в големия си военен поход през Дунав към скитите – народ на коне. За тях Херодот пише: „А що се отнася до самите глави, но не на всички, а само на най-големите си врагове, те постъпват така: отрязват частта, достигаща малко под веждите... ако скитът е богат, след като я обвие отвън със сурова кожа, я позлатява отвътре и така я изполвза вместо чаша.”
Спирам за малко и вадя от библиотеката тънката „История” на Паисий. Я, да видим това как беше при него: „Повелел Крум и натакнали глава Никифорова и оковали я със злато, начинили чаша от нея: когда имеял Крум велико веселие, пил из нея вино с велможи болярские.”
Всъщност, разказвам за тази успоредица между разказа на Херодот за скитите и първата писана българска история, тъй като изглежда нашите предци от степите са ни завещали и по-зрелищни и безобидни обичаи от това да обогатяваш домакинската си посуда по такъв неприемлив днес начин.
Ето го и него: В страната им (на скитите) расте коноп, който твърде много прилича на лен, но не е толкова дебел и голям... Та скитите взимат зърна от този коноп, мушкат се под покривалата и ги хвърлят върху нажежените камъни; хвърлените семена пушат и се получава толкова много пара, колкото ните една парна баня в Елада не може да даде. Скитите са очаровани от този вид баня и надават силни викове. Тази баня им е вместо миенето с вода.”
Едва ли ще намерим историческа успоредица на този фрагмент в някоя последваща българска история. А пък Херодот неволно е станал свидетел и е описал документално мястото на марихуаната, канабиса и прочие в битовата култура на скитите, към които както стана ясно по-горе трябва да причислим и прабългарите. Друг е въпроса, че финият елин, познаващ опиянението единствено на разреденото вино и вакхическите празници на Дионис е объркал парата на античните бани и удоволствието от горещата вода с пушека от димящ канабис (от лат. – коноп) в кожената юрта. Както, разбира се и виковете на удоволствие. За да завърши с разбиващата констатация по тоношение на бита и душевността на предците ни – „това им е вместо миенето с вода...”
Никога не съм чел античен текст така широко усмихнат. Веднага си представих парламентарен дебат за легализиране на леката дрога с аргумента, че: „приемането и, дори и в колективни форми на съпреживяване е в духа на древните български традиции и обичаи.” И още: „С главата на Никифор да се гордеем може, а с марихуаната не може!”
Както и да е. Изненадата дойде, когато се опитах да заинтригувам сина си с написаното от Херодот. Оказа се, че му е познат и въпреки, че се смяхме и двамата, някъде дълбоко в мен остана разочарованието, че не можах да го изненадам.
Което всъщност даде отговор и на началния въпрос и избора на разтварящото се пособие за четене. Не една книга, разбира се, а само един-едничък лаптоп или таблет.
Само, че дали на необитаемите острови има wi-fi…

Единадесетата заповед

Не блогохулствай !

Светлина за белия паметник

Той е бил момче на 26 години. Скромно. Дотолкова скромно, че когато историята му определила ролята да бъде Първи, се оттеглил и отстъпил доброволно главната роля на Водач.

Когато Иван Вазов решил през 1883 година да увековечи името му в паметната „Епопея на забравените”, точно поетическият текст посветен на него се получил скромен и най-кратичък и не влязал в читанките.

В родния му град Шумен го помнят. Има два паметника, а родната му къща е музей. Пред големия, бял и хубав паметник в малката градинка на площад „Оборище” всяка година по едно и също време се събират хора. После се разотиват. След това паметникът потъва в зеленината на парка и остава там тих и незабелязван от минувачите. До следващия митинг.

В тъмнината на нощта всичко изчезва. Тъмнината обаче е нещо странно. Точно в нея нещата стават по-видими. Ако ги намерим и им дадем светлина. „Светлина! Повече светлина”, както казват промълвил Гьоте пред прага на голямото тъмно в края на живота си.

Сигурно и заради това решихме да осветим паметника на момчето от Шумен, останало завинаги на 26 години във водите на Янтра по времето на Априлското въстание от 1876 година.

Сега вече просто не може да не го видим в нощите на града. Не паметник. Просто нощна стража на паметта.

А, да! Ето го и онзи също така забравян текст от „Епопея на забравените”:

Те бягаха бледни пред дивата сган.
И Волов, юнакът, цял в кърви облян,
извика: "О, боже! О, адска измама!
подвигът пропадна и надежда няма!
къде да се скрием от безславната смрът?"
Балканът
Аз нямам за вази ни завет, ни път.

Градът
Аз имам бесила.

Селото
Аз имам проклятия.

Янтра
Елате, нещастни, във мойте обятия!

Уточнение: На 9-ти май тази година Ротари клуб в Шумен реализира проекта си за художествено осветление на паметника на Панайот Волов в градината на площад "Оборище в града.

Президентските избори като операция „Овърлорд”

Гумените танкове залъгват противника къде са истинските ти сили. Същото правят и някой политици - надуват балони на едно място, а удрят на друго...

Заявената от вицепремиера Цветан Цветанов в сряда сутрин възможност действащият министър-председател на Република България да бъде номиниран за участие в президентските избори показва едно. Наесен демократичните рефлекси на обществото ще бъдат поставени на сериозно изпитание.
Защото думите на министъра на вътрешните работи не са случайни, изречени са в неслучайна телевизия пред неслучаен водещ. След тях политическите анализатори ще прегъват пръсти, ще пресмятат и гадаят кои са тези двама все още неизвестни мъж и жена от думите на Цветанов, дето могат да поведат цялото войнство на ГЕРБ към президенството. Излишни усилия. На това му се вика отклоняване на вниманието – също като онези надуваеми танкове и самолети, които в края на Втората световна война американци и англичани здраво помпат на стотици километри от мястото на истинския удар в Нормандия. Операция „Овърлорд” (Повелител) е очаквана от всички, но започва на неочаквано място. И помита неподготвената защита.
В същото време думите на Цветанов за първи път официално анонсират и по този начин на практика легитимират реалната възможност бъдещият президент на България да се казва Бойко Борисов. С уточнението, че тя – кандидатурата - ще бъде обявена в последния момент, за да не бъдели извадени компромати. Едва ли това е истинската причина. Ситуацията в българското общество сега е такава, че появата на какъвто и да е компромат в медиите за него ще е нещо като прогнозата за времето – редовно, всеки ден и на кръгъл час. Пък и кой ли от така наречения политически елит у нас се страхува от компромати?!
И още нещо каза Цветанов. Ако се стигне до номинацията на Бойко Борисов за участие в изборите, ще се мисли за нов премиер на страната. Думите са издайническо нещо, пък в конкретния случай думите на вицепремиера означават само едно – те вече мислят. И сигурно са го измислили, но това не е толкова важно, защото извън Личността с главно Б., какво там значи някаква си личност.
И така, какво произтича от този така сигурен вариант при голямото пренареждане на изборните карти след няколко месеца. Нищо чудно след него отново да заговорим за „Голям шлем”, само че вече не по отношение на енергийните проекти, а по повод играта български политически покер. Очаква ни странно повторение (по-точно разместване на авторитетите) на руския вариант с два центъра на власт, при който министър-председателят е в пряка зависимост от президента. Само, дето в Русия тези отношения са регламентирани от конституцията на страната. А у нас много вероятно ще бъдат в невидимо противоречие с основния закон, но пък ще са базирани на авторитарните рефлекси, залегнали при българското партийно строителство от лидерски тип.
Като се има предвид, че при успоредното провеждане на президентските и местните избори в един ден се очаква разпознаваемата политически президентска кандидатура да окаже решаващо влияние и върху резултатите от местния вот, то ето и още един аргумент в подкрепа на тезата „Борисов – президент”. Така чрез подкрепата за един мажоритарен вот, какъвто е президентския, поне за две години ГЕРБ ще имат сигурен парламентарен комфорт и силно местно представителство. Ще имат и президент, който на базата на личностните си характеристики сигурно ще постъпва така, щото Член 100 от сега действащата конституция (Президентът е върховен главнокомандващ) да ни се види като Член 1-ви от предходната конституция, при която имахме един невидимо всекомандващ Повелител (Овърлорд).
С други думи – имахме новина. Ама, чухме ли я?!

Korman kurban gitti*

Християните ще кажат, че на картината е изобразен Авраам, който жертва своя син Исак, а мюсюлманите, че Ибрахим прави същото със своя син Исмаил. (Само, дето при тях рисуването е забранено). Както и да е! От всичко най-потърпевшо е надничащото отдясно агне, което оттук нататък ще бъде универсален участник във всички ритуални жертвоприношения или курбани

Един от най-големите познавачи за мястото на пословиците и поговорките в историята на българския говорим език си остава неповторимият дядо Петко Славейков. Дотолкова добър в това, той често ги употребява в неподражаемата си публицистика. Ей, вижте тази, намерила място в неговите „Размишления върху положението ни от 1886 г., посветени на сегашните и бъдещи представители в Народното събрание”: „Поведи се по муха, да те отведе на лайно.” Писана е точно век преди демократичните промени у нас, но лично аз не съм чел по кратък и актуален коментар на всички изборни резултати и следизборни кахъри и пишманлъци (тъги и съжаления) в последните двадесет години. Щото, нали прочетохте заглавието! Там точно е написано – и бъдещи...
Силата на Славейков обаче си остава в журналистическата употреба на турските пословици, събрали в себе си спокойната ориенталска мъдрост по отношение на суетливия и слаб човешки род. Сигурно и затова някак си точно и на място в Отвореното му писмо пак до представителите на Народното събрание от 20-ти юни 1887 г. четем краткото: „Дженабет сикерамет олмас”, сиреч: „От лошия добро не чакай.”
Спомних си за всичко това и точно за тази пословица, когато слушах и гледах как тези дни зам. председателят на ДПС Лютфи Местан с меката си реторика в стил „мокра връв” громеше пещерската издънка на лелката депутатка от ГЕРБ и трагикомичната ученическа викторина. В случката депутатът с брадичка на кадия (съдия) видя: „провокация срещу основополагащи принципи на гражданското общество” и „тоталитарен рефлекс, когато училището се използваше за целите на партията”.
Абе, бай Лютфи! Ако беше акана (истински) турчин, а не политически дилаф (ръжен) на ДПС, щеше да го кажеш с простичкото: „Кедине юрушу - саманлъа кадар.” - сиреч, котешкото тичане е само до плевника. Голяма работа станала, няма що! Да определяш като провокация към гражданското общество нещо, дето за всички у нас, родени преди 1989 година си е нещо като безусловен рефлекс, звучи малко обидно. То така излиза, че ние сме си направо нация от провокатори. Пък и да не речем, че по нашите земи гражданското общество е като чудовището от Лох Нес – всички говорят за него, но никой не го е виждал.
Само дето лидер от ДПС да говори за тоталитарни рефлекси в деня, в който съпартийците му единодушно и верноподанно изключиха младия депутат Корман Исмаилов от парламентарната си група и от централния съвет на ДПС си е чиста проба тепегьозлък (безочие). Е, стана тя и се свърши! Корман курбан гитти, ще речем ние. Защото Корман Исмаилов отиде курбан (жертва) на същите тоталитарни рефлекси, в които благообразния Местан кълне управляващите.
А иначе момчето си беше и си е окумуш адам (интелигентен човек). Направи ми впечатление още, когато се появи като лидер из средите на младежкото ДПС. Именно него съм имал наум, когато съм прегъвал пръстите на едната ръка, търсейки лицата на новото политическо поколение. Ама, на! Падна жертва на модерното партийно строителство по стар султански табиет (обичай). Това ще рече, че за пример и назидание главата на някой довчера влиятелен везир литва по прищявка на Първия, за да знаят и помнят всички коя е ръката, дето държи и хляба и ножа. Те, не, че не знаят и не помнят. Питайте бившата афет ханъм (министърка по бедствията) Емел Етем как в навечерието на парламентарните избори през 2001 за една нощ излетя от мястото на водач на листа в политическото небитие. И, когато часове по-късно пак по Неговата воля бе върната там, бе готова да целува етекя (крайчето на дрехата) му до края на мандата. И като гледам как стоят нещата в ДПС, олигавен от предани устни е този етек, ама, нейсе! Щото силната ръка напомня за себе си, удряйки.
Сега се питам, какъв ще да е смисълът на този „Корман курбан”, ама не за евнусите и харема на Доган, а за онова, дето се случва зад неговите политически дувари (стени) и барбекюта (скари). На първо четене, като гледам как Волен Сидеров рипа и пищи срещу Касим Дал и последователи, ще да има такъв ефект. Защото се знае, че силно и монолитно ДПС до този момент означаваше силна и монолитна Атака. И щом Волен се чувства заплашен от случващото се в ДПС, то в ДПС наистина нещо предстои да се случи. Защото, ако започне да се променя досегашното положение, определено от дядо Петко Славейков като: Вар Хасан - вар чифлик (Има Хасан – има ферма), в смисъл на „Има Доган – има ДПС”, то и жертването на Корман Исмаилов ще има своя смисъл. И то най-много за ДПС. Без Доган! Анадънму! (Разбрахте ли!)

*Корман отиде жертва