вторник, 7 май 2019 г.

Всичко е преминаване




Тогава той внезапно казва: „Спомняте ли си семинара – Иво Андрич и „Мостът на Дрина?“ Усмихвам се изненадано от въпроса – нито мястото, нито времето предполагат появата му – но ми става толкова приятно, че някак без да искам, дори го потупвам приятелски по рамото. Думите му връщат нещо от миналото за миг. Онези изчезнали и протяжни като балкански следобед разговори. Аудиторията, наподобяваща в оживлението си студентска квартира и констатацията: „Авантюрното време в романа започва с чудесното раждане на героя и приключва със сватбата или смъртта му.“ Смях в залата. Мостовете не се женят, нали така! И не пътешестват, за да ги срещнеш и си поговориш с тях…

…………………………

Спя. Или вече не спя. Май, че още спя. През нощта автобусът обърка пътя и навлезе в тясна улица на планинско село. После в продължение на половин час, метър по метър отстъпвайки назад, търсеше изгубената посока. След като я намери, затворих очи. Сега се взирам през хладния прозорец. Отвън е септемврийска мъгла. От онези подранилите, които прокрадвайки се слизат по облите гърбове на планините в Босна. Спомням си в полусън, че така започва филмът на Денис Танович „Ничия земя“ – босненска хладна сутрин и босненска гъста мъгла, която се вдига внезапно като театрална завеса.
Автобусът спира до спретната бензиностанция. Всички слизат. Аз също. Весело е да се събудиш не там, където си заспал. Отдалечавам се за малко от разговорите за събуждане. Взирам се в мъглата…

………………………….

Мъглата внезапно се вдига. Като театрална завеса. Никога не съм предполагал, че мъглите правят така, а сега – години по-късно – съм сигурен, че всичко бе един добре режисиран от някого спектакъл. Първо гледам спокойните зеленосини води на реката. После леко вдигам очите си и го виждам. Спокоен и бял. Сводовете му пропускат вода и светлина. В средата му е онази загадъчна капия, където според Андрич седял палачът с отсечените глави на наказаните.
Ето така мостът се появява внезапно като съдба зад ъгъла. И тогава хуквам. Не към него – той е на около километър нагоре по течението. Тичам към средата на модерния пътен мост, по който току що е минал подранилия ни автобус. Без да си давам сметка, бързам към мисления талвег на бавната река, откъдето ще мога да застана точно срещу него. Той и Онова в Мен. Стигам и спирам. После, без да зная защо го правя, коленича. Така се срещам с моста на Дрина…

…………………………..

Казваме си довиждане и до нови срещи. Пунктът за  технически годишни автомобилни прегледи е най-странното място, на което можеш да си говориш за Нобеловата награда за литература. Но пък припомнят. Как един технически изправен автобус и едно среднощно закъснение могат да те докарат на точното място и в точното време.

П.С. Заглавието, всъщност, е едно от последните изречения в есето "Мостове" на Иво Андрич  

Няма коментари:

Публикуване на коментар