понеделник, 15 октомври 2018 г.

На залез от Рая



И двамата бяха голи, Адам и жена му, и не се срамуваха
(Бит. 2:24)



Вечерта, преди тръгването за Света гора. Изложба фотография на Ивайло Сакелариев с многозначителното „Shemy reason to survive. Залата на художествената галерия е на предела. Изпълнена докрай с добре облечени мъже и жени. Около тях стените белеят от тела. Голи. Женски.


Домът на Сакелариеви може случайно да бъде открит на стара шуменска улица, пощадена от шума на града. Трудно е за вярване, защото един от централните булеварди  минава на броени метри от стилната, боядисана в охра сграда. Но тя просто му е обърнала гръб – и на движението, и на суетливото бързане, и на времето…май.

Дядото на Ивайло е Христо Герчев. Гледам снимката от 1965 г., на която двамата са заедно пред обектива на фотоапарата за последен път. Възрастният мъж в заника на живота си е с очила – леко усмихнат. Водил е кореспонденция с Димитър Подвързачов, Николай Лилиев, Димчо Дебелянов, Любомир Милетич и кой ли не още. Прекрасен преводач, отличен филолог и почтен журналист. В продължение на 15 години (до 1934 г.) издава и редактира вестник „Шуменска поща“. Раняван при атаката на Тутракан в Първата световна война. За „противонародно поведение“ и по анонимни доноси е уволнен на 30 януари 1946 г.  като директор на Шуменската девическа гимназия.

На същата тази снимка Ивайло е на 5 години. Цялата фамилия е в позиция анфас – Ивайло е в полупрофил. Готов за самостоятелен и лично негов път във фотографското изкуство. Но още не го знае…



Не знам защо, но не мога да си обясня пътя на Ивайло Сакелариев като един от големите майстори на фотографията не само у нас, без онази боядисана в охра къща, дядото, известните и уважавани в града родители. Без цялото онова лисващо по нашите географски ширини Noblesse oblige.

Рано на другата сутрин и още по тъмно пътувам към Света гора. В светлината на фаровете жълточервена сянка самоубийствено се хвърля под колата. В последния миг лисицата рязко се обръща и изчезва в мрака, от който идва. Горе небето е безжалостно ясно с милиарди звезди. Студено е, а през главата ми минава мисълта, че ако сега двигателят „изхърка и спре“, литературата за кратко ще победи живота.


Десет минути по-късно изложбата напълно се е подредила в главата ми. Голото женско тяло, напуснало затвореното пространство на дома, се скита привидно безцелно в свят без хора. Всяко нещо, до което тялото се докосне се превръща в метафора – галваничен ток протича между Голото тяло и сухото дърво, празните седалки на стадиона, мраморните колони, пластиката от усукани метални тръби, наредените в далечна линия колони на мост. Такава одухотворяваща способност да създава нов смисъл от срещата с Непознатото има само Голото женско тяло.



На мястото си идва и привидно непонятната и пълна липса на еротизъм. Пейзажното отсъствие на други човешки същества се е случила само и само веднъж назад във времето. В онези кратки мигове преди очите на Мъжа и Жената да се отворят, да разберат, че са голи и да се огледат за листата на смокиновото дърво. Точно и само тогава Адам е наблюдавал със спокойна безстрастност разхождащата се наоколо Ева.

Продължението се знае от целия свят. Адам позна Ева...

Изложбата на Ивайло Сакелариев носи талантливата сила да ни върне в предисторичното време преди познанието, с което започна залезът на Човека.


Все още можете да я видите в Художествената галерия „Елена Карамихайлова“ в Шумен. И вероятно ще бъдете сами…

Р.S. Ивайло Сакелариев е носител на наградите:

-  "HASSELBLAD - Austrian Super Circuit" - gold trophy в категорията голо тяло, обявена за "Оскар" във фотографията за 2004 г.
-  Специалните награди за 2003 и 2005 г. в конкурса за актова фотография на френското списание "Photo$
- Тrierenberg super Circuit - Austria - златен медал в категория голо тяло

От 2017 г. получава званието АРТИСТ на Международната федерация за артистична фотография (AFIAP)

Няма коментари:

Публикуване на коментар