понеделник, 17 септември 2018 г.

In memoriam Деян Накев (1959 - 2018)


Илиян е нахлузил синя манта и сини дочени гащи, като прислужник в селско училище. Гащите са навити, сякаш за да се видят по-добре обутите на босо черни гумени галоши. Остриган до кожа, а старият белег на лицето и присвитите остри зелени очи те карат неволно да отстъпиш крачка назад. Как да повярваш, че зад тази външност се крие един от обещаващите български поети, че майка му е една от топ-шивачките и модистки на тоталитарна България, а баща му - известен габровски бохем с вкус към автомобили, купени с валута и луксозен живот?!
На всичкото отгоре Илиян е допълнително насинен. В главата прилича на боксьор тежка категория, неслучил на добронамерен спаринг. Тъжна работа.

В момента, за който разказвам, Илиян е част от спасителния план за българското земеделие от обезлюдения Север на област Шумен. Годината е 1989, а турците бягат от разхлабената примка на „възродителния процес“. Празни са вече не само къщите и селата. Празни са кабините на селскостопанските машини, цистерни, комбайни. Поетът от Габрово и студент в Шуменския университет сега шофира цистерна за мляко. Става по тъмно и обикаля да събира надоеното мляко от други такива като него пишман[1]-животновъди.

Та така, прибрал се каталясал от работа, заспал непробудно и като се събудил разбрал благата вест, че в студентските общежития  пристигнала група френски ученички. Ама истински! Като същи Франсоа Вийон ударил няколко за кураж и тръгнал да се сприятелява с наследничките на Жана ДАрк. Тук трябва да припомним как изглежда Илиян от началото на разказа. Естествено е, че куражът напуска френския лагер и те, заключени, започват да призовават на помощ всите светии. Светиите идват бързо под облика на милиционерска жълтосиня „лада“ и призовават към галантност и бон тон. Уви, в добрите традиции на средновековното студентство Илиян започва да опитва как летят милиционерски фуражки. Всичко приключва бързо и болезнено…

Деян е образец на човек на правото. Строг костюм, добре овладян и контролиран тембър. Изречението е образец на правилна синтактическа конструкция, а гласът присъства с модулациите, присъщи на човек, говорещ често пред строга и взискателна аудитория. Той е един от прокурорите в окръжната прокуратура в Шумен. Най сетне съм го открил и сега разговаряме по моя въпрос. Съученици сме, а се усещам неловко. Ходатайствам. Пред действащ прокурор. Разказвам всичко, което знам за Илиян. И също най-хубавото, което мога да си представя за неговото бъдеще. Ако, то нещо… не се обърка.

Деян ме слуша внимателно. През годините съм забелязал, че често присвива очи. Сигурно е нещо със зрението, но от това лицето му придобива сякаш леко усмихнато и загрижено изражение. Като човек, който наистина те слуша. И то си е така. Разбирам го седмица по-късно в залата на съда. Времената са объркани, също като хората, съдът има много работа, а превръзката на очите на Темида и по-стегната от всякога.
Илиян е оправдан. Е, не напълно, но пък като се знае какво се случва по същото време. Речта на представителя на окръжна прокуратура е образец на правото. Личи си, че е дълго обмисляна. И до днес съм сигурен, че дори и да не бях разговарял с него, всичко щеше да се развие по абсолютно същия начин. Защото и като прокурор и по-късно като адвокат Деян Накев бе изключително взискателен – най-вече към себе си. Сякаш се наблюдаваше отстрани и внимателно пазеше авторитета на прависта в очите на другите. Сигурен съм, че принадлежеше към онази изчезваща порода на юристите от едно друго време. Или не – не точно време. Защото отговорността не е белег на историческа епоха, а качество на хора, които оставят след себе си усещането за липса и дефицит – на справедливост, на право, на умението да изслушваш, да слушаш и говориш, когато и както трябва.

P.S. – Никъде в интернет няма да намерите снимка на Деян Накев. Неразбираема за днешното време скромна дискретност. Просто си го представете! Добър и почтен мъж…
   




[1] Pişman (тур.) – достоен за съжаление

Няма коментари:

Публикуване на коментар