Няма да ви кажа къде е!

Споделянето е най-голямата щедрост, която можем да проявим към другите.Мисля си го сега, спомняйки си за онзи рокер, наближаващ също като мен времето на староеврейския празник, оповестяван с тръбенето на рог, наречен юбел.Седнал попрегърбен с лице към морето, смълчано също като него в августовската привечер. Зад него черната, проблясваща със среброто на никела мощна „Хонда” – непривично присъстваща в усамотението и пустотата на малкия каменист плаж.Плажът. Самият той също някак си избягал от движещите се във всички посоки автомобили, понесли в себе си микроскопични хаоси от надежди и желания. За преживявания, емоции, радости и възторзи. Багажници, пълни с шарените дрехи на лятната отпуска. Търсене на регламентираното от отпуската щастие.И досами плажа. Зелена джунгла от срещата на крайморската влага и човешката забрава. Запустели бараки, боядисани в същото прашно зелено. Обрасли пътеки, празен басейн, автобусна спирка без автобуси, огради, които никой не прескача. И черните точки на къпините. Безброй черни точки, които никой няма да направи на сладко, затворено в бурканчета за идващата зима.Няма човек има къпини. Има човек няма къпини. Така се колебае везната на жизнената философия. И аналогията тук не е странна. Ами никак! Тя някак си внезапно ми обясни близкото звучене на изчезналата църковнославянска дума за везна – къпони. Вече може да я прочетете единствено в Библията. Дума, обвита в забравата на неизговарянето – също като вярата, отишла си от душите. Нашите празни храмове, празно, непразнично…Вляво от отдавна асфалтирания път малка пътека води към скована небрежно вратичка. Никакво препятствие за влизащите непоканени тук. Ако се появят някога. Двор, от който някой сякаш току що си е тръгнал. Зелени тръстики, скриващи малкото сладководно езеро. И много, разхвърляни навсякъде детски играчки. Плюшени и със замислени физиономии-муцунки. Когато няма деца наоколо, играчките изглеждат като най-възрастното нещо на света. Нещо без възраст.И защо ли на оранжевия стол, поставен на самотния, набързо скован като детска лагерна количка кей са седнали в приятелска прегръдка мечок и заек. И малка, мека зелена костенурка до стола. Притихнало гледат във водата и отсрещния бряг, където тичат във възторг от голотата си две жени.И ще гледат и утре, когато там отсреща няма да има никой.И ще гледат и утре, когато може би никъде няма да има никой – деца, родители, техните родители и родителите на техните родители: „Ной беше на петстотин години и роди Ной трима синове: Сим, Хам и Яфет.”В средата на двора – дърво. С череп на отдавна неплуващ вече делфин. Край него, отсъстващ вече паяк е изплел своята мрежа. В нея всяка вечер точно по това време се заплитат лъчите на захождащото слънце. От плен ги спасява единствено залеза. До утре по същото време.Може ли залезът да спаси и нас. Или пък изгрева.Тръгваме си. Двамата. Тя носи в ръцете си шепа къпини.Няма да ви кажа къде е това място. Всеки трябва да си го намери. Сам за себе си.Останалото кресливо ще ви покажат туристическите справочници и рекламните списания с шарени курорти за поредната регламентирана отпуска.Но смисълът не е в останалото.