И тогава им казах...

Аз казвам, а около 60 млади поети и поетеси слушат. Белетристите чакат Алек Попов, за да чуят него. Алек пък чака мен. Всъщност, моменти от награждаването на лауреатите от XXXV Национален студентски литературен конкурс в Шумен на 20-ти май 2012 г.

 

И тогава им казах. Казах им, че сутринта съм отворил „Поетика” на Аристотел за справка що беше според него поезия и, ако древният грък бе прочел техните поетически текстове, би скочил отново в гроба. Но пък, продължих, кой може да ни каже какво е днес поезията. На единия бряг е вечният силаботонизъм, а на другия „свободният стих” – освободен, дори от оковите на граматиката, запалващ изкушаващи огънчета из подсъзнанието.

И понеже приятелят и член на журито Пламен Дойнов не пристигна за финала на 35-тия поред Национален студентски литературен конкурс, а даваше напътствия по телефона, то на мен се падна тежкия дял да съобщавам резултатите от конкурса.

И тогава им казах. На двадесет метра оттук е аудитория, носеща името на големия европейски и световен поляк Адам Мицкевич. През 1821 година той пиша „Ода на младостта” – манифест не само на романтизма, но и на събуждащата се млада Европа след Наполеон. Та, бъдете всички тук едно вълнуващо цяло. Като снощи, например!

И още им казах. Май най-точното и кратко определение за поезията е дал неистовият руснак Владимир Маяковски: „Мамо, твоят син е прекрасно болен!”. Ето, това е истинската поезия – прекрасна болест – и ви пожелавам да не оздравеете никога.

И им казах. Поправяйте си стиховете и работете над тях. Не ми ги пращайте, след като сте ги писали след полунощ, разплакани или ощастливени. Най-големият мит в българската култура е, че поезия се пише като Ботев – в механата – и се публикува на другия ден. А иначе с всеки един от вас в тази зала съм говорил (задочно), поправял, ругал, смял съм се, възхищавал съм се.

И допълних, казвайки. Преди повече от век и половина дядо Петко Славейков създал градския фолк – поезийка от стихчета, сложени на песен, де: "Иди ми, ела ми!". Не правете сега така, щото да изглежда, че фолкът ще връща жеста на поезията. Не римувайте „сърце” с „ръце” и прочие!

И завърших така. Усещам много щастие в тази огромна зала, напълнена догоре от усмихнати лица. Догодина – отново тук!

И дадох думата на другия член на журито - приятеля Алек Попов, който ги подхвана за белетристиката.

И накрая още да кажа. Цялата организация по националния конкурс бе осъществена от абсолвентите от специалност „Връзки с обществеността” Ваня, Диана, Мануела и Стоян (Чочо) от специалност „Журналистика”. Гордея се с тях, защото се доказаха като завършени професионалисти. Направиха така, щото едва ли друго висше училище ще си и помисли да конкурира Националния конкурс, а на всички участници от цялата страна не им се тръгваше. Събраха се сто човека в Градската градина и добре, че дойде проливния дъжд и ги изпрати с гаргите по живо, по здраво.

Това беше с казването. А резултатите от конкурса са в сайта на университета www.shu.bg 

Ето ги и героите от "ПР-СИ" (ПР - Студентска инициатива). Отляво - Ваня, Диана, Аз, Стоян (Чочо), Алек Попов, Мануела и пак Ваня :) На втори план е летящият кон на вдъхновението Пегас, на който всички участници в конкурса написаха своите спонтанности. Най-спонтанното бе "Басиииии, якото!" Впечатли също и първият стих от химна на Шумен: "Оттука започва България!". Познайте къде го написа, поета му с поет :)))))

  

Съвършеният ден

   Съвършеният ден идва по тъмно. Със звъна на три леки и жълти капачки от буркани, закачени на връв и разклатени от сутрешния бриз. Звънът на капачките трябва да гони надалеч къртицата от двора. Всъщност, тя си е отишла още преди година, ужасена от вятърничавата мелодия някъде надалеч към белите хълмове над морето. Сега капачките обаче пак мелодично подрънкват – те са още тук, заради съвършения ден.

   Откъм тъмния изток бумти стар дизелов двигател на лодка. Някой се е събудил преди него. Поглежда нагоре, където се плъзва с тихо съскане сив силует. Чайката бърза към монотонното тракане на далечния мотор и празните каси за риба.

   Чайникът прилича на слънчоглед – грее жълт с черно капаче в средата. Усмихва се, защото точно в този момент си спомня, че чайникът е холандски и си представя картина с чайници, нарисувана от гениален художник. Жълтия съд просвирва леко на газовия котлон – точно като носа на сина му, когато една вечер заспа уморен и той го зави внимателно с лекото сиво одеало.

   Съвършеният ден потича в чашите. Реши да ги има, след като видя в едно далечно пристанище турски рибари да пият чай преди залез слънце. Мустакатите мъже седяха край малка масичка на палубата и си говореха спокойно. Завидя им. После си купи чашите. И едва сега, в тъмното на съвършения ден, разбира, че чашите всъщност са с формата на лале. Гледал ги е хиляди пъти, но ги вижда чак сега и е озадачен от себе си. Блестящото стъкло се изпълва с червеното на чая. Отдолу е синята чинийка...

   Сините чинийки са от стар сервиз, напуснат отдавна от своите чаши. Те се чупеха на стотици парчета през годините. Последната от тях го направи по изключително зрелищен начин. Падна и отскочи от ламинирания паркет цяла целеничка. И внезапно – във въздуха - се пръсна като сърце.

Осиротелите чинийки се шест. Лалетата – също. Съчетанието на чистото празно стъкло и турското синьо е съвършено. Толкова съвършено, че никога не бърза да налива чая... Но сега внимателно вече носи две синьочервени лалета в ръце. Съвършеният ден е все по-близо.

    Гледа я през отворената врата на колата. Тя тича към рибарския магазин на стръмната улица като дете. Възторжено и с високо повдигаще се пети. Жената зад щанда също се смее и и говори весело. Било нещо от рода на радвам се пак да ви видя, вече ще се срещаме по-често и хубав да е денят ви. Но денят не е хубав. Той е съвършен и вече е тук.

    Разбира това, когата усеща слънцето с тила си, а тя внезапно прикляква с разтреперани крака пред голямата риба, идваща от тъмното зелено на водата. Прътът на въдицата вибрира също като слепоочията и. После тя тихо си киска, присвивайки рамене, за да не дразни рибарите наоколо. Макар че, защо ли! Всички са усмихнати като нея пред щедрото море.

   Лебедът идва около обед. Неочакван е като картичка в пощенска кутия. Очаквано бял като малките платноходки „кадет” с хлапета в залива. Децата и лебедът се обикалят взаимно, описвайки съвършени, плавни кръгове. Липсва само Щраус и затова сега танцът е плясъчно безмълвен.

   После пристигат циганите. Шумна група с много въдици и една голяма кофа. Друг път би се намръщил, но днес им се усмихва. И те на него. Тежестите на въдиците им пляскат във водата като градушка.

    На кея кацат два гълъба. Единият е по-едър и това ги прави да приличат на семейство емигранти – изтощени от път и чувства. Като паспортни визи на червените им крачета се четат жълти пластмасови пръстени. Птиците залитат от умора и глад и кълват невидими трохи между тях и веселата група. Един от циганите се отделя от останалите и тръгва към двете птици. Той дъвче лакомо хляб, чупи и хвърля едри парчета към гълъбите. Те доверчиво го приближават, а циганинът ги гледа със спокойна и странна загриженост и после се връща при шумните си приятели.

    Внезапно усеща, че ще се разплаче и обръща глава... Вижда делфините. Тя също ги вижда и започва да подскача от възторг и да скимти като малко кученце. Някой или нещо и повикало черните им перки тук, а той с недоумение гледа към лебеда, гълъбите, циганите, пълната кофа с риба, луковицата на градската църква на стръмния бял хълм, децата в платноходките, майката с количката над главата му, момичето и момчето, молещи рибар да ги снима, замрелите кранове на пристанището, далечния плаж отсреща...

    И разбира, че съвършеният ден си отива. Тя също го усеща, защото го поглежда и леко повдига рамене. Но не е тъжно, а двамата изпитват дори някакво необяснимо облекчение. После си говорят за това, докато вървят към града, заедно със завръщащите се от морето лодки. Рибарите хвърлят дребна риба във водата и викат към чайките: „Яне! Яне! Яне!” Силуетът на птицата от сутрешния мрак е там и е сит като всички днес...

    Чак седмица по-късно разбира всичко случило се, когато по някакъв банален повод изписва думата „съдействие”. Също като при историята с чашите, внезапно вижда всичко. После съсредоточено започва да подрежда с подострения като спринцовка молив думите една под друга – съчувствие, съпреживяване, съпричастност, съжителство, съвместимост, споделяне (учил е стъробългарски и знае къде е изчезнало „ъ”-то), съприкосновение, съмишленичество...

Обляга се назад и слага ръце зад главата си с усмивка. Разкрил е тайната на всеки един съвършен ден. Сега ще я сподели с всички...

Този петък в ZINO Club

Нещото започва в 22.00 ч. :))))

Четвъртото чудо

Храмът на Артемида в Ефес е едно от шестте изчезнали чудеса на света. Запазено е само седмото – пирамидите край Гиза. Били сме там, но и край липсващия Фар на пристанището на Александрия и на входа на пристанището в Родос, където някога се е извисявал могъщия Колос.

След  като преди няколко дни дългите пътища ни отведоха до Ефес, дойде и срещата с храмът на Артемида – богинята покровителка на лова и сестра-близначка на Аполон. И за кой ли път си дадох сметка, че величието на миналото е в неговото мълчание.  В тишината. От величествения във фантазиите ни храм е останала една единствена колона, насочена като обвинителен показалец към небето. Успокоена в гнева си от щъркелово гнездо. Когато малкото туристи се отдалечат, се чува тракането от корубите на хиляди водни костенурки от блатото досами основите на отлетелия храм. Крясък на пауни от съседен парк.

И тогава я видях. Притаена зад камък белоснежна гъска, втренчена тревожно в движенията ми. Сякаш пазеща не само гнездото си, но и още нещо. Беше дотолкова невероятно, че след като коленичих пред нея за да я запомня, се появи и текстът по-надолу. Но преди да го прочетете, трябва да си припомним, че според историята от камъните на изгорения от Херострат храм в Ефес са построени много други сгради, а внушителните колони са отнесени за градежа на църквата "Света София" във Византион (днешен Истанбул). Освен една:

 

Изповед от жрицата на храма на Артемида в Ефес

Запали го от четири страни и после не побягна подпалвачът.

Стрела от лък изстенал в ръката на Великата ловджийка

бе Херострат в онази нощ безбожна и светла като огнен изгрев.

И после лъга дълго - то било за слава, да помнят името му вековете.

За хората не каза нищо. Той знаеше, че те забравят даже вчера...

А истината знаех само аз и само аз си зная още, че я знам.

Когато ме погледна запленен, разбрах – ще пламне храмът Артемидин.

Мой дом, мой гроб момински,  мъж, дете и всичко, всичко, всичко мое

Да може да ме вижда всеки ден по мрамора на бялата агора

на туниката тънкото червено, огъващо се в стъпките ми бързи,

в разплискания смях от похотливите очи на роби и моряци отдалеч,

в прибоя на тълпата разнокожа... А колко тихо, тихо бе във храма,

когато коленичех в тихото това, разсичано от звън на жертвен нож.

...

Запали го от четири страни и после името ми в огнен бяс крещеше

да нямам вече дом и гроб – той да ми бъде покрив и капак ковчежен.

Мъж като всеки мъж – отгоре да е все и все отгоре гордо да ме гледа.

Отведоха го, храмът отдимя в прегръдките на морската омара.

С невярващи очи тълпата се разпръсна, Аз останах – после дойде Тя.

Великата ловджийка рече: „Знам! Смъртта е разчленяване. Животното убито

развлачват всички в четири страни. И с този храм така ще бъде. Ти пази го!”

И тръгна, аз наведох се и нокътя на палеца забих в петата изхрущяла

и после стъпих в храма отлетял - червеното оставяше следа за разпознаване.

Навред по мрамора се стичах аз самата – ефирни жилки в камъка  ефески.

Да мога да го пазя, търся, върна, да вървя след скърцащите в тежестта коли

и после пак обратно храм да правя... станах лека... навред червените печати бяха.

Усмихнах се и най-накрай заспах. Смили се с мен Великата ловджийка - с мен

жрицата на неизпълнен дълг. Сега съм тук, завинаги приела перата на пазачките от Рим.

Сред крясъка на молещи пауни и тропотът на водни костенурки 

гнездя на камъка последен - той е мой и няма никога оттук да стана. 

  

Ben ve Şükrü Paşa[1]

Влизам в Одрин точно 99 години след българските войски. Бързо, тихо и без никакъв риск от смъртоносен обстрел изкачвам височината, където преди почти век главнокомандващият отбраната генерал Шукри паша скрит в дълбокия бункер слуша смъртоносния бумтеж на обсадната артилерия. Предполагам, инстинктивно докосва парадната си сабя, която скоро ще попадне в ръцете на сръбския майор Милован Гаврилович или на българския генерал-лейтенант Никола Иванов (зависи коя история четете), после ще я държи българския цар Фердинанд, за да се върне отново в ръцете на пленения паша. Kılıcını, Paşa arkaya![2]

Вървя и си мисля – кому е било нужно да издигне мемориален комплекс на мястото на едно унизително от гледна точка на математиката военно поражение – 65 000 души пленници, превзета „непревзeмаема” крепост, гордост за военните историци на съседните държави. И след всичко това – внушителен паметник. Огромната бронзова фигура на достолепен мъж в униформа гледа в далечината. Някъде там е остров Ески Сарай на река Тунджа, където от глад ще умрат хиляди пленени турски войници. Преди капитулацията генералът-паша е заповядал да бъдат запалени складовете с хранителни припаси.

Поражението е основният крайъгълен камък на националната патетика. Той първи се полага в основата на големия паметник на националната гордост. Простичка хегелианска триада: Жертва – Мъчителна победа – Величие. Сещам се, че само три години след Одрин ще дойде времето на страшната победа при Галиполи. Победените англичани и австралийци дават 150 000 жертви. Победителите турци – 250 000... Мъчителна победа, наистина! Но с важното участие на нeизвестен млад подполковник Мустафа Кемал. Е, неговите паметници век по-късно ще са навсякъде в Турция. И ще излъчват величие.

Но сега съм в подножието на необходимата жертва. Одрин на героите. Героични защитници (според турската история), героични атакуващи (според българската история). Загинали 7000 турски войници и 1986 български. Малка, невинна репетиция за задаващата се Първа световна касапница.

Siz Paşa biliyor![3]

   

---

[1] Аз и Шукри паша

[2] Връщам Ви сабята, паша!

[3] Разбираш ли това, паша!

От днес в най-добрите книжарници :)

В едно от своите есета Хорхе Луис Борхес цитира Джордж Мур, който пък казва: "Да си сантиментален означава, че си обречен на успех." Нямам какво друго да напиша в този момент...

Това, по-долу не е в книгата. Сигурно ще е в следващата :) :

Без(д)умие

Нито веднъж не рече ми –

кога нарече ме, че твоя съм?

И нивга ми не каза туй,

що цял живот показваше,

кръстосвайки ръце на пояса.

Без думи ми говореше,

пък аз по женски търсех до безумие,

приготвила ченгела за изтръгване...

От нощи будни, до заспало съмване

на пояса ти прекръстосвам думите!

07.03.2012

Да реформираш по Калвин

Унгарският премиер Виктор Орбан 

по стъпките на вярата и Тачър

Aаду е почти двуметров естонец с излъчване на добродушна полярна мечка. С абсолютен успех може да се яви на кастинг за Дядо Коледа. Тойво е спокоен като финландски дървосекач, какъвто между другото вече е бил. Двамата седят със скандинавско спокойствие на задната седалка на таксито, а аз с българско самочувствие се опитвам да обясня на шофьора унгарец накъде точно е тръгнала шарената ни компания.
Трудно е да се каже, че Будапеща остава зад нас, защото таксито, най-сетне разбрало вавилонските ми упътвания, тръгва към Оча – зелено предградие на унгарската столица, изпълнено с лозя и солидна винарна по средата. Ние сме студенти на бригада в унгарски Винпром... Алилуя, братя и Egeszsegere!!! (унг. – Наздраве!).
Таксито пътува в спомените от началото на 80-те години на един вече отминал век. Берлинската стена си е смъртоносно цяла. По това време аз още си нямам представа, че най-консервативната лейди в света обича три най-красиви европейски града – Петербург (заради величието му), Варшава (заради героизма му) и Будапеща (заради разкошната зеленина). И съжалява, че и трите са зад комунистическата „желязна завеса”. По онова време днешният унгарски премиер Виктор Орбан е на 20 години – никой още не е чувал за него и не му се заканва с евросанкции.
Както и да е! В редовете по-надолу често ще става дума и за двамата – Виктор Орбан и Маргарет Тачър. Защото точно преди десет години тя обяснява какво точно може да се случи днес. Той пък го случва. Днес. Как така ли?! Ами, ето как...
Шофьорът на таксито е професионално словоохотлив. Откъде сме, пита, всичките едни такива различни. Онези двамата отзад любезно го уведомяват. Е, стана тя! В следващия момент само аз следя пътя и застрашителните крайпътни дървета с уточнението, че ми липсват и волан, и спирачки. Унгарецът е завъртян на 180 градуса от възторг, че трима представители на угро-финската езикова група са се събрали в таксито. Никога по-късно в живота си не видях подобна радост от това, че някой говори език, подобен на твоя. Искрена радост, че можеш да бъдеш разбран, че те разбират...


Лингвоскептицизъм
 
Не мога да се освободя от усещането, че ако в началото на есхатологично съмнителната 2012 година Унгария се превърна в непослушното дете на Европейския съюз, то първопричината за това е на първо място комуникационна. Подобно твърдение изглежда несериозно в епохата на глобалното информационно общество и масово разпространени технологии за превод. Но все пак! Едва ли фактът, че унгарският не принадлежи към групата на индоевропейските езици, е предпоставка за днешното неразбиране и неприемане от страна на общоевропейското обществено мнение за последните събития в унгарския политически живот. Но пък и не бива да бъде подценяван лекомислено. Едно от предупрежденията на споменатата по-горе Маргарет Тачър към всички лековерни еврооптимисти гласи: „Истинската причина, поради която не може да има функционираща общоевропейска демокрация, е, че не съществува общоевропейско обществено мнение. Много добре е известно, но твърде често се пренебрегва, че държавите от Европейския съюз са извънредно много и дълбоко разделени по езиков признак.”
Липсата на общоевропейско обществено мнение е обяснима – може ли някой веднага и без замисляне да посочи ефективни в своята популярност европейски наднационални медии. Обяснимо е и защо сегашните събития в една от европейските държави се популяризират главно от гледна точка на официалната позиция на Съвета на министрите на ЕС или Европарламента. Обяснимо е защо промените в унгарската конституция отпреди година бяха демонизирани и обявени за антидемократични в началото на 2012-а.
Във вихъра на икономическата криза, рисковите планове за спасяване на Гърция и(или) еврото действията на Виктор Орбан и управляващата партия Фидес в Унгария по промените в основния закон на страната, изглежда, бяха възприети (без да бъдат назовани точно така) като знакова и досадна проява на „неотачъризъм” – превес на специфично национална политика и европренебрежителност. И неприятен за Страсбург рецидив на случая, при който датчаните гласуваха през 1992 срещу Маастрихт, или пък на наложените от Съвета на министрите на ЕС политически санкции на Австрия след успеха на дясната Партия на свободата на Йорг Хайдер през 1999 година
Тази опасност от неразбиране и възможен бюрократичен натиск наложи унгарският премиер да застане в края на януари тази година пред Европарламента и да говори за смисъла на основните законови промени. Точно в това обяснение прозвуча факт, който изглежда плашещо нереален. След осем години управление на Унгарската социалистическа партия и премиерските постове на Петер Медеши, Ференц Дюрчан и едногодишния мандат на Гордон Байнай в Унгария от „десет милиона души население, по малко от три милиона са коректни данъчни платци, а хората, които са на държавна работа или живеят от държавни помощи, са повече от работещите в реалната икономика”. Всичко това, според изказването на Орбан, е довело страната до състояние на „ръба на икономически колапс и трагедия”.


Извън „Еврорая”?!
 
Със своя холеричен политически темперамент и силно развито национално чувство унгарците не за пръв път създават проблем на големи наднационални образувания като ЕС. Първият случай е от вече далечната 1848 година, или така наречената „Пролет на народите”, когато унгарското въстание слага началото на най-голямата криза в историята на Австрийската империя и води до възраждане на унгарската държавност в австро-унгарския дуализъм от 1869 година. Вторият е отново унгарското въстание от 1956 срещу „комунистическата империя” – СССР. Какво са тези две събития за Унгария ясно личи в странния на пръв поглед факт – страната има два национални празника, честващи се на различни дати (15 март и 23 октомври) с едно и също име – „Ден на революцията и борбата за свобода”.
Какво да очакваш от нация с два подобни национални празника освен крайни мерки в условия на криза. Именно сегашните законодателни промени в областта на фискалната, икономическата и монетарната политика, изглежда, са разтревожили еврочиновниците от гледна точка на следващите години. Основни данъчни показатели са заложени като текстове на унгарската конституция, което пък е реплика към бъдеща общоевропейска фискална политика. Заместниците на президента на централната банка се назначават от премиера. Най-важно обаче е нещо друго. Според промените в основния закон на страната форинтът става по дефиниция национална валута. По този начин евентуалното присъединяване на Унгария към еврото ще трябва да бъде подкрепено от две трети от депутатите. И като се имат предвид думите на бившия испански министър-председател Филипе Гонсалес, че: „Общата валута е най-големият отказ от национален суверенитет”, то унгарските конституционни промени правят подобен отказ по-труден. С което Орбан показва последователност по отношение на препоръката на Маргарет Тачър, дадена преди 10 години: „Убедена съм, че единствената европейска валута е обречена на провал в икономическо, политическо и дори социално отношение. Ето защо ще бъде разумно страните, които все още не са се включили в този проект, да останат извън него.”


Кой се страхува от Виктор Орбан?

Острите нападки към унгарския премиер изглеждат обясними, ако проследим някои от последните му публични изяви, целящи изясняването на унгарските реформи. Симптом за топлата връзка с английската консервативна политическа практика се вижда в речта му от края на миналата година в London School of Economics, където Орбан казва: „Докато на повърхността говорим за криза на Европейския съюз, в действителност ние сме изправени пред специфични национални кризи, причинени от безотговорното управление на публичните финанси. Това доведе до появата на икономическа политика от типа „нещо за нищо“, което създава нереалистични очаквания на всяко ниво в много страни от Европейския съюз. Не можем да отречем в същото време добре известния факт, че сме изправени пред проблема с липсата на политическо лидерство в някои страни от Европейския съюз.”
Никой не обича глашатаите на неудобните истини. В констатациите на Орбан има непряк, но силен упрек към ефективността при разпределението, управлението и контрола на европейското финансиране към страните членки. Към безотговорността на политическите елити и невъзможността на Страсбург да се справи с този проблем. Пътят, който Орбан вижда, е именно в преодоляване на привидната (според него) криза на съюза чрез преодоляването на специфичните национални кризи (политически и икономически). Едва ли подобна оздравителна рецепта ще се хареса на все по- централизираща се и бюрократизираща се Европа, в която по неясни и необясними причини думата „нация” се превръща в политически некоректен термин.


И накрая – малко за вярата

Абревиатурите понякога идват от нищото. Някак си обаче не трябва да се пренебрегва фактът, че съкращението на името на управляващата партия на Орбан Съюз на младите демократи – Фидес, означава на латински вяра. А мястото на вярата в исторически аспект при формирането на модерната политическа традиция на западните демокрации е определящо. Когато отново Маргарет Тачър се връща към пионерите на американската демокрация, първите преселници отвъд Океана – пилигримите, тя с вълнение и респект пише: „Те са имали вродено чувство на лична и колективна отговорност. Пилигримите са били калвинисти, докато аз съм израснала в средата на не така строгите методисти.” И, внимание – 14% от вярващите в Унгария приналдежат към реформистката църква на калвинизма! Сред тях е и премиерът Виктор Орбан. Може би изглежда като любопитна подробност или странно съвпадение, но калвинизмът има пет основни постулата, а премиерът Орбан – пет деца! Не е странно обаче, че вярата и упованието в Бог при подобен премиер стават текст в новата унгарска конституция. Предопределеност и спасение – не по Жан Калвин, а по Виктор Орбан...
Колкото до шарената компания от таксито в околностите на Будапеща, сетих се за нея след последния доклад на Репортери без граница за свободата на пресата по света. На първо място – Финландия, на трето място – Естония, Унгария – на четиридесето. България ли! Не питайте, че не е за вярване...

Публикувано в сп. "За хората" бр. 10, февруари 2012 г.