14. 02. 2011

Вехтошарено


Приличаш на онази блуза,
отвътре дращеща ръцете.
И на червените обувки,
все разраняващи нозете ми.

И на любимото червило,
което още с клечка чопля.
На кожените ръкавици,
които никак не ми топлят.

И на керамичната чаша,
с отчупеното малко крайче.
Не искам с тях да се разделям.

Или със теб не искам, май че…

Ваня 2009 г.

Три истории за коне

Гравюрата от 17-ти век изобразява полски крилат хусар. Наричали са ги така, заради закрепените към рамената на леката броня застрашителни пера. Очите на попадналите под удара на хусарската атака са виждали как към тях летят ужасяващи грифони, сеещи смърт.

За първи път се озовах върху гърба на кон на пет години. Полският хусар се наведе, хвана ме за ръка и след миг се озовах високо в небето. Връстниците ми ме гледаха отдолу с нескрита завист, а аз, останал без дъх усещах под себе си лекото люлеене на огромното животно.
Вървяха снимките на „Пепелища” - един от най-паметните филми в историята на полското кино. Десетилетия по-късно щях да разбера, че тогава сигурно съм се мотал в краката на Анджей Вайда и Даниел Олбрихтски. За петгодишното момче, обаче звездните имена нямат никакво значение. Звънът на конската сбруя, черните ботуши на хусарите и папагалскошарените цветове на униформите, блясъкът на сабите – всичко това изпълваше в продължение на цяло едно лято детските ни дни и сънища.
Полските легионери се биеха в армията на Наполеон Бонапарт в Испания. Годината бе 1808-ма, а перата на хусарите страховито се вееха зад конските седла. Когато камерата спираше да работи, налитахме ние. Ето, така за първи път яхнах кон.
Вторият път се случи високо в Стара планина десет години по-късно. Конят беше жилаво планинско животно, а хижарят само ме запита яздил ли съм. Аз пък безочливо отговорих, че от петгодишен съм по конете. В опита си самонадеяно включих и малко каруцарски стаж. През летните ваканции на село постоянно се друсах в текезарските каруци дотолкова, че да получа позволението понякога и сам да ги управлявам.
След минута вече бяхме само аз и коня - между високите дъбове в тъмнината на горския път. Отдалечавахме се от слънчевата поляна и притихналите ми съученици, останали далеч назад. Животното пристъпваше спокойно, а върху гърба му аз умирах от гордост и страх. Яздех. Сам в планината. Като на филм.
Малко по-късно чух пронизителния лай. Някъде близо напред. Сигурно бяха лисици, но в мрачната тишина на гората звукът звучеше заплашително. Дръпнах поводите и конят спря. После дойдоха уроците от каруцата – дясната ръка към гърдите, по-силно и по-силно. Завъртяхме се на място и после леко ритване с петите назад. Конят затича. После поляната просветна някъде напред и ние двамата нахлухме в нея под одобрителните викове на посрещачите.
Третият път събра в себе си първите два. Късно след полунощ. Странна езда в ритъма на несилаботоничен стих. Детски спомени и видения на неслучили се атаки. Ето така:

Хусар

Изгрява слънцето върху върха на пиката
до хоризонта на деня
червено като куртката с ширитите,
усукали съдбата.
Между краката конят ражда се –
живот за няколко секунди.
Тръбата го раздира като знаме,
раздърпано от чуждите ръце
на братя по несрета.
От тласък първи тялото,
уплашено назад полита
и после пак натам,
където чака хладината на желязо, изковано
от уморените ръце на нечий баща,
заспиващ със тревога за сина си...
Как чаках този миг, защото млад
денят се ражда
под ропота на хиляди копита,
ритмично отброяващи последни мигове
от хиляди животи.
И моят...също тръгва там
към онзи тъмен рид,
където спира краткият галоп.
Кентавърът разделя се на равни половини
в полето с маргарити за живот гадаещи...
А конят ми докосва хоризонта на деня
и слънцето от пиката пронизано...
Завинаги!

Модерно Средновековие по Шекспир

На картината се вижда какво означава "Вот на недоверие" през Средновековието. Тъмничарите убиват Ричард II.

Мъгливата зима е сигурно най-подходящото време да се заровиш из драмите на Шекспир. Едва сега някак си забелязах студа и влагата между страниците, независимо дали става дума за пронизващия вятър от от нощната буря в „Крал Лир” или представата за калното дъждовно поле преди битката при Азенкур в „Хенри V”.
Има и още нещо. Мъгливата политическа зима по български става някак си по-ясна, видяна през писаните преди пет века редове на английски. В подножието на властта, край властта, изгубили властта хората са човешки разбираеми. Вземайки я в ръце, необяснима сила изсмуква топлотата на нормалността и възможността за естествени взаимоотношения със заобикалящите. Студеното зло ги обзема внезапно. И още по видима става тази внезапност в краткото драматургично време.
Отблъскващата арогантна самоувереност на крал Ричард II изчезва, заменена от дълбокото страдание на Ричард, разбрал самотата: „а обичта към Ричард е, уви/тъй рядка ценност в злобното ни време. И обратно – страдащият по човешки от изгнанието и несправедливото лищаване от наследство Болинбрук се превръща в хладнокръвен убиец, когато вече е крал Хенри IV: „Смъртта му аз желая, туй е верно.”
Трагичното внушение във всички исторически драми на Шекспир е, че моралните основания и аргументи напълно липсват, когато става дума за власт. Ренесансово прозрение, родено от късното Средновековие.
И, ето тук отново поглеждам януарската мъгла през прозорците ни.
Може би за първи път през последните две десетилетия в нашия обществен живот в настоящия момент напълно и видимо отсъстват моралните аргументи, жестове, примери. И то при всички действащи герои в сегашния български политически театър. В небитието на времето сякаш са изчезнали завинаги всички изречени и написани думи от светли умове, достойни мъже, видели в управлението на обществото и държавата не лична амбиция или меркантилна страст, а възможност за обществено въздигане. Публичното пространство ври като котела на трите вещици от „Макбет”, а българските медии, приели тяхната роля пълнят новинарските си емисии със следното съдържание: „...бран по тъмно бучиниш/от евреин косъм риж/турски нос, татарска устна/и – на таз магия гнусна/сокът, за да стане гъст - / тигрови черва и пръст/на детенце в трап родено/и от майка удушено!”
Това е нашето модерно Средновековие и ние сами изградихме неговите сенчести кули, сами палим кладите на колективното осъждане по слух и поверия, сами вярваме в ирационални заклинания и магии. Десет века по-късно като общество сме на изходна точка. Несвещени в своята простотия...

Планетата, за която Нощният пилот не знаеше

„Тогава тя му каза: - Изгревите са горди и те заслепяват. Със залезите не е така. Те ти позволяват да ги гледаш, защото сякаш разбират, че са тук само за малко.”

Планетата имаше два пръстена. За разлика от големият пръстен-диск на Юпитер, тези двата бяха леко вдлъбнати (като казваме леко, става дума за сантиметър нещо работа), съвсем близо един до друг, идеално успоредни и можеше да бъдат наблюдавани с невъоръжено око от около пет метра (?) над планетната повърхност.
Астрономите забелязаха (дори един написа голяма статия за това) как през равни интервали двата диска имаха по четири малки кратера, разположени под формата на квадрат. Кратерите бяха доста плитки, с идеално кръгли очертания и дълбочина. Ученият с публикацията не можа да обясни произхода им, но отбеляза че силата, която ги е оформила не е отвътре навън (както е при вулканите), а отвън навътре (както е при ударите с падащи тела от космоса). Не се появи обаче хипотеза как така метеори могат да удрят малката планета точно по двата диска, през точни интревали и точно под формата на идеален квадрат.
Така или иначе наблюденията бяха прекратени, поради липса на финансов интерес и малката планета с двата плитки успоредни пръстена и квадратноразположените кратери бе включен в списъка с провалените и недовършени научни проекти в областта на астрономията под кодовото име ВАНЯ (Вселенски Астрономически Наблюдения - Язък).
На другия ден след като телескопите на всички учени отместиха любопитните си лещи от малката планета, на изток нещо се случи. Равната линия на хоризонта бе нарушена от нещо, наподобяващо малък взрив. Само дето взривът не се разрастваше настрани, а леко се приближаваше и бе взрив, доколкото една къдрава глава може да наподобява избухване от немирни кичури и трептящи къдрици.
Момичето вървеше. В едната си ръка държеше саксия със стъклен похлупак, а с другата теглеше малко столче. Със сухо хъхрене краката на столчето драскаха повърхността на планетата в безкрайни успоредни линии, а похлупакът на саксията прозвъняваше понякога в абсолютната космическа тишина.
Mомичето спря. Седна върху столчето и четирите му крака се забиха в песъчливата повърхност на малката планета. Момичето се отпусна и тихо въздъхна със саксията в скута си. После притихна и погледна на запад, където слънцето залязваше.
Червеният клепач над равния далечен хоризонт се затвори сякаш завинаги. Момичето стана и отново посегна към облегалката на малкото столче. После закрачи натам, където слънцето вече не беше...

Неделя обед

„Думите са всичко което имаме.” – Тони Джъд

Усещам вибрираща топлина до лявата си буза. Миг преди да се изненадам, тъмното тяло на Онуфрий докосва носа ми и се плъзва между двете ледени бутилки на масата.
Котаракът ми показва, кой е господарят тук, след което се връща обратно и мързеливо ляга върху циганските керемиди, току до лицето ми.
Зад него е глухата камбанария на пустия и забравен търновски храм „Св. Св. Константин и Елена”. Тялото на църквата е оковано в отдавна изоставено ремонтно скеле. През изтърбушените решетки на прозорците листата на есенни диви лози греят отвисоко като съвършени витражи.
Котката с име на монах мързеливо и хищно са прозява...

През няколко маси сервитьорката гледа съсредоточено пред себе си, сякаш върху покривката е написана формулата на житейския успех. В съседната уличка някой реже дърва.
Простъргвам с нокът малкия етикет върху задната страна на бутилката, където изпотеното „наздраве” започва да изчезва в топлината на ноемврийското слънце. Внезапно топящата се дума ми дава отговор на незададен още въпрос. Защо са я забравили? Защо не се връщат майсторите, хората, тежките одежди на свещениците, празничната глъч в двора, гълъбите в камбанарията?
Когато думите си тръгнат, хората ги следват. След това хората обживяват заедно с думите новото място. Подреждат го, чистят го, красят го, топлят го, подаряват си го, споделят го. После думите отново… И така!
Слизаме от празната тераса, изпратени от момичето, което ни каза името на черния котарак. На витрината на затворен магазин за сувенири, липсващ продавач е сложил табела с приканващите думи: „Намаление на плюшени сърца – 20%”. Усмихвам се наум и си мисля, че Тенекиеният човек от „Магьосникът от Оз” би бил безкрайно щастлив, ако в този момент вървеше заедно с нас.

B.I.W.

Заглавието по желание на четящия може да бъде разбирано или като Роден във война (Born in War) или като Съхранение на бизнес информация (Business Information Warehousing)

Разсъждавайки върху бъдещето на света от гледна точка на професионалните съсловия, футуролозите рисуват твърде любопитна картина. Според техните прогнози една от професиите, пред която се очертават ясни и добри перспективи е отдавна загърбената и пренебрежително подреждана в скалата на ценностите по българските земи професия на земеделеца – фермер. От друга страна, доста неясна (да не кажем) тревожна е перспективата пред съсловията на учители, университетски преподаватели, журналисти. Обяснението на подобна тенденция можем да потърсим в същността на тяхното специфично професионалното живеене. Него можем да определим като формиращо се под знака на притежаването на знания и умения, които пък са достояние на определен кръг от личности-професионалисти. Именно тези знания и умения ги отграничават от другите, дават им предимството на скритото знание (информация). За професионалиста, онова което той знае и може да прави е ценно само по себе си – то се превръща в негово уникално предимство, трансформиращо се в материален или нематериален продукт-стока. Той пък вече е предназначен за големия пазар на стоково-паричните отношения, възникнал с разделението на труда.
В този смисъл уменията, знанието, информацията сами по себе си са ресурс и ценност, които трябва ревниво да бъдат пазени – ситуация, изключително добре формулирана със старата българска поговорка: „Занаят не се учи – занаят се краде!” Именно регулацията на професионалните умения в затвореното и в този смисъл възможно за контрол и въздействие предмодерно общество води до строгата регламентация на броя на съответните професионалисти в дадена област. В това отношение уставите на еснафските сдружения по българските земи през Възраждането и реда за получаване на майсторски свидетелства са изключително показателни със своя строг регламент.
Пазарът на стоки и услуги е главният фактор, предопределящ актуалността и перспективите пред една професия. В този смисъл ограниченият в глобален аспект ресурс на обработваемата земя от една страна и сякаш сбъдващия мрачните прогнози на Томас Малтус демографски растеж отговарят на въпроса защо пред професията на земеделеца-фермер по света и у нас стоят светли перспективи.
Вече стана дума, че информацията е също ресурс. Нещо повече – това е ключов ресурс, през който минава новото глобално деление. Допреди две десетилетия идеологическо, днес то разделя света по показателя „достъп до информация – невъзможност за достъп до информация”, на информационни метрополии и информационно гето. От друга страна обаче намесата на ключовия фактор на новите информационни технологии за бърз пренос на информация драматично промениха ситуацията по повод професионалната компетентност на съсловията, занимаващи се със събирането, съхраняването, обработката и разпространението на информация. Оказва се, че факторът „уникални професионални умения”, свързани със знанието вече не е решаващ. Няма да кажем нищо ново, ако припомним простия факт, че в индустриалното общество множество професии съществуват на базата на търговията с информация и знание. В този смисъл част от професионалната компетентност е да знаеш неща, които другите не знаят. И да им ги продаваш. По старата пазарна логика на предлагането и търсенето, ситуацията за професиите, свързани с търговията на информация се влошава във време на свръхпредлагане. Време, какъвто ще се окаже за тези професии 21-ви век.
Смъртта в професията на журналиста винаги е била фактор, без който не може. Тя дори е фактор в раждането на някои от журналистическите жанрове. Като онзи случай с момъка Филипидес, който тичал от Маратон до Атина, за да съобщи за победата над персите. След краткото „Победихме персите при Маратон!” и внезапната кончина на героя от изтощение, атиняни се задоволили с кратката новина, вместо да чуят един от първите военни репортажи.
Като оставим настрани остроумията трябва да припомним, че според наблюденията на Световната здравна организация, журналистиката е една от най-рисковите професии с висок процент на смъртност сред упражняващите я. От друга страна това е професия, която добре печели от нечия чужда смърт. Не само поради вроденото човешко любопитство към нечия чужда драма. Именно обаче това търсене на драмата и смъртта се връща с ефекта на боен бумеранг върху психиката, здравето и живота на журналистите според д-р Елиса Болтън от Националния център за изследване на стреса към DVA (Department of veterans affairs)[1]
Като става дума за смърт и финансови приходи във вестниците, една от най-разпространените форми на платена кратка обява в тях отдавна е некрологът – онези думи за мъртвия, от които печатната медия също печели.
Но историята винаги е готова да ни предложи иронични парадокси и нещата относно вестниците и некролозите се обърнаха. От 2007-ма година (обърнете внимание откога всъщност е тръгнал процесът) във виртуалното пространство се появи сайтът www.newspaperdeathwatch.com. Както личи от самото му заглавие целта тук е да се поместват некролози на вестници. В него съществува нарочна секция R.I.P., където са изредени отишлите си от света на живите вестници издания. Любопитство предизвиква секцията W.I.P (където „почива” е заменено с „чака”) – там са посочени заглавия на вестници, които в момента съществуват в хибридно съотношение между хартиено и он-лайн издание и като вестници са вече само в интернет.
Смъртността сред вестниците в момента е основно отвъд Атлантическия океан. Лошите новини за американските вестници валят прекалено бързо, за да могат да бъдат отразени. Ето как изглежда това в анализ на „Файненшънъл таймс” по повод случващото се ва вестникарския пазар в САЩ: „Закриването на “Роки Маунтин нюз” след 150 години история затвори кръга, в който “Джърнъл реджистър къмпани” и 180-годишният “Филаделфия инкуайрър” последваха собствениците на “Чикаго трибюн” и “Минеаполис стар трибюн” в процедурата на банкрут. Фамилията Хърст заплашва, че може да закрие „Сан Франциско кроникъл”. Те обявиха, че „Сиатъл пост интелиджънсър” преминава изцяло в Интернет. Собственикът на „Ю Ес Ей Тудей” - корпорацията „Ганет”, отряза дивидентите на акционерите си подобно на „Ню Йорк таймс”, за да запази повече свежи пари. Заглавия като „Синсинати пост” и „Ню Йорк сън” залязват.”[2]
Показателна е фразата, написана в блога на един от репортерите на „Роки Маунтин нюз”: „Странно е да отразяваш собственото си погребение”
Смъртта на вестниците е изцяло под знака на житейската максима, че едно нещастие никога не идва само. Съчетанието на фактора всеобща достъпност до информация, посредством всеобща достъпност до новите технологии с икономическата рецесия, доведоха до същината на проблема – финансирането на изданията получи удари от две страни – нови конкуренти на рекламния пазар и оттеглянето на рекламодатели. В САЩ се отчита спад с една трета на приходите от реклама след изключително успешната 2005 г. Собствениците на изданията са принудени да търсят нови идеи. Но перспективите за решение не изглеждат добре, след като „Барклис” предвидиха намаляването с още 21 % на приходите от реклами във вестниците през 2009 г. година. Изключително съдбоносният въпрос за финансирането на изданията се обсъжда в две основни възможни посоки - дали даренията могат да заместят бизнес моделите и дали читателите, които получават новини безплатно в базираните в Интернет източници, могат да бъдат научени да плащат за това.
Всъщност в навечерието на икономическата криза пазарът на вестници в глобален аспект отчете относителен ръст. Оптимизмът от този факт обаче би бил прибързан, защото добрите резултати всъщност са повлияни от интензивното развитие в сектора в страни като Индия (78.7 млн. копия дневно за 2005 г) и Китай (96.6 млн. дневно копия) – страни, където индивидуалният достъп до Интернет е все още ограничен, а и контролиран. Иначе във всички големи и добре развити пазари на вестници се отчита непрекъснат спад, дори и в Япония, която е на едно от първите места в света по печатни издания на глава от населението, а благодарение на абонаментната система за разпространение водещо заглавие като „Йомиури Шимбун” реализира над 10 млн. копия дневен тираж.
Наличието на Интернет като среда за безплатен достъп до актуална информация предизвиква впечатляващи експерименти на пазара на печатните медии. На първо място – това е появата на все повече безплатни вестници. В средата на първото десетилетие на новия век (18-ти септември 2006 г) Thelondonpaper на Рупърт Мърдок стартира проекта New International с екип от 70 души, 48 страници и 700 дистрибутори в централен Лондон с тираж от около 400 000 копия. И това се случва в конкуренция със съществуващия вече безплатен London Life, който е насочен към по-млада и не толкова добре заплатена аудитория. Двата вестника реализират съвкупен тираж от около 760 000 копия всекидневно, а основните бази на дистрибуцията са съсредоточени в лондонския метрополитен. Какво на практика се случва става ясно, че след появата на ожесточената конкуренция между двата вестника масата на хартиените боклуци в градското метро са се увеличили с тон и половина дневно или общо 43 процента.
Подобен опит бе направен и в България, където се появиха вестниците „19 минути” и „Градът днес”. Краткотрайното им присъствие на пазара бе обусловено и от слабостите по отношение на съдържанието (качество на публикациите, които в повечето случаи не бяха авторски (copy-paste), непрофесионална графика и дизайн), така и от проблеми с финансирането на изданията. Всъщност, глобалната икономическа криза по отношение на медиите доведе до един неочакван резултат. Очакванията, че безплатните вестници ще бъдат главен конкурент на платените издания бяха напълно опровергани. Именно безплатните издания първи паднаха жертва в резултат от свиването на рекламния пазар.
Промените в сферата на конвенционалните печатни издания придобиват глобални измерения и са толкова бързи, че налице са вече прогнози, според които изчезването на добрия стар хартиен вестник е въпрос на обозримо бъдеще. Така например австралийският футурист Рос Доусън смята, че първата страна, в която вестникът ще изчезне напълно е САЩ и, че това ще се случи през 2017 г. Естествено обратното броене за България е доста по-бавно и според Доусън тук времето на хартиените вестници ще спре през 2035 г.[3] Друг е въпросът, че прогнозирането, ангажиращо се с конкретни дати за бъдещи събития е изключително рисковано във времето на информационното общество, което Насим Талеб определя като рекурсивна среда. В случая става дума за ситуация, при която има наличие на вериги за обратна връзка. С други думи събития, които пораждат нови събития, а те от своя страна правят същото, ускорявайки даден процес в глобален мащаб. Това според Талеб е : „Среда, в която информацията тече с прекомерна скорост, която така ускорява подобни епидемии (на събития от един порядък – б.м., Ю.П.)[4]. Това означава, че времето на хартиените издания може да изтече много по-бързо, отколкото предполага Рос Доусън.
Размахът на кризата в САЩ отдавна се пренесе и на стария континент. Знак, че проблемът вече бе и у нас е закриването на седмичника „Нощен труд”. Фактът, че на българския вестникарски пазар кризата не стана толкова видима може да се обясни с факта, че в сферата на медиите у нас финансирането в преобладаващото мнозинство не е изцяло на пазарни принципи. Освен това, въпреки неумолимото разрастване на онлайн потребителите на информация у нас, аудиторията на четящите все още не се е стеснила фатално. Показателно е, обаче, че сред вестниците с най-голяма реализация на „ръчна продажба” са заглавия като „Трета възраст” и „Ретро”. Ситуацията при тях относително и странно напомня растежът на глобалните вестникарски пазари, обусловен от ръста на продажбите в безинтернетната Индия и контролираната мрежа в Китай. С други думи – хартиените вестници могат да се чувстват незастрашени само там, където „мрежата” е или недостъпна или непозната.
От друга страна, вестници, които по принцип разчитат на аудитория в активна възраст като спортните заглавия, например преминават само в он-лайн издания, какъвто бе случая с „Топ Спорт”, който прекрати съществуването си в хартиен вариант.
Неминуeмото предстои. Прогнозите за отпадане на заглавия, за сливането на редакции, за преминаването на вестници в онлайн вариант поставя въпроса какви предизвикателства поставя „смъртта” на традиционния вестник пред професията на журналистите-вестникари.
Първото предизвикателство е породено от отговора на въпроса – Каква е аудиторията, която бяга от хартиения носител и чете вестници он-лайн. Според анализ на Nielsen/NetRatings читателите на тези вестници са като цяло по-млади, с по-добро образование и като цяло с по-голям шанс да бъдат наети на работа.[5] Друго изследване на Belden Associates, включващо 39 сайта на вестници води до изводите, че средната възраст на аудиторията е 42 години, сравнена със средна възраст от 55 години за печатните издания. Тук обаче се забелязва един твърде любопитен тренд – в рамките на една календарна година с една година се качва и средната възраст на потребителите на он-лайн вестници. Тъй като данните от проучването са от средата на първото десетилетие на новия век, то може да се предполага, че в момента средната възраст на четящите он-лайн е вече към 47 години. Това е сигурен симптом за продължаващо преливане на аудитория от гледна точка на „усвояването” на Интернет пространството от по-възрастните.
Изследването показва още, че по-голямата част от читателите он-лайн са жени (58 %), с висок доход и притежаващи собствено жилище.
На пръв поглед оптимистичен резултат по отношение на хартиените вестници е, че три-четвърти от анкетираните четат и хартиеното издание и електронния му вариант. Но това е временна ситуация. Много скоро те започват да предпочитат екрана на компютъра пред тялото на печатния вестник.
И най-важният извод – редакциите на вестници, които се опитват да съхранят реализираните тиражи на изданията си чрез въвеждането на платен достъп до он-лайн варианта работят в полза на…своята конкуренция – други он-лайн вестници или телевизиите.
Каквото и да се случва обаче, каквито и мерки да предприемат издателите на конвенционалните вестници, докладът на авторите на проучването води до извода че: „вестниците най-вероятно ще се свият до „бутиков” специализиран продукт с малка читателска база и рекламодатели, ако не се ориентират към алтернативни бизнес модели.
Препоръката е добра, но тя се сблъсква с един сложен и опасен за съществуването на конкретното издание период на трансформация към новите форми на управление и маркетинг.
Вече стана дума, че основният проблем е в затрудненото финансиране на дейността, предопределено от намаляващия обем на рекламните продажби и насочването на рекламодателите към он-лайн рекламите. Вестниците сравнително бързо и успешно създават своя почти огледален образ в интернет. Проблемът е там, че те не могат да извлекат печалба от интернет присъствието си. Естественият стремеж към приемственост в графичния дизайн на хартиеното издание и новото присъствие във виртуалното пространство, често води до негативен резултат – поява на сайт с хаотичен и претрупан дизайн, труден за навигация.
Песимистичен е и изводът на финансовите анализатори от Merrill Linch, според които са необходими най-малко три десетилетия, докато доходите от интернет операции (рекламните продажби) на вестникарските издания ще достигнат обем от поне 50 процента от общия им оборот.
В тази ножица от бавен ръст на продажбите он-лайн и естествен спад на печатната реклама очаквано ще попадне журналистическото съсловие. Съкращенията в редакциите, оптимизирането на разходите чрез изоставянето на кореспондентската практика, командировките на ресорните журналисти в състава на официални делегации, спиращото финансиране за продължителни журналистически разследвания очертават притеснение по отношение на бъдещото качество на съдържанието при вестниците – независимо дали ще са хартиени или електронни. От друга страна това ще даде шанс на журналистите на свободна практика, продаващи съдържание на всеки, който може да си ги позволи. Ясно е едно – класическата редакция, с отдели, ресорни редактори, зам. главни редактори и пр. ще търпи трансформации в посока опростяване на структурата. Все по-голяма част от съдържанието ще бъде създавана от външни автори и самата аудитория.
Вестникът ще се развива все повече под знака на тезата, че Интернет не е медия сам по себе си, а медийна среда, медийна платформа. Базираните на тази платформа вестници не могат да пренебрегнат технологичната възможност за „качване” на аудио и видеосъдържание. Безкрайната като потенциал в този смисъл вестникарска страница ще се изправи пред изкушението да асимилира в себе си възможностите на радиото и телевизията като медии – четенето, съчетано със звук или образ и звук – своеобразна компилация на трите класически медии от навечерието на мрежовата революция. Подобен извод не е лишен от логика, като се има предвид какво се случва в сайтовете на телевизии и радиа, в които текстът за четене има своето важно присъствие.
И понеже в началото на този текст стана дума за смърт и некролози по отношение на добрия стар вестник, то най-добрият финал би бил онази незабравима фраза на Самюъл Клемънс (самият той също амбивалентно съществуващ с две имена) : „Съобщенията за моята смърт са силно преувеличени!”. Остроумието на журналиста Марк Твен прекрасно илюстрира случващото се и с журналистиката и с класическите медии. Поради факта, че всяка смърт и във философски и в чисто прагматичен аспект е просто форма на трансформация, промяна и нов живот. С други думи след като класическият вестник върви необратимо към ситуацията R.I.P, то остава да видим как точно и в какво точно ще се пре-роди във войната си за оцеляване(B.I.W.)


1. Elisa E. Bolton, Ph.D. Journalists and PTSD; http://www.ptsd.va.gov/about/press-room/journalists-ptsd.asp
2. Смъртта на вестниците. В: http://e-vestnik.bg/5960

3. Dawson. Ross. Launch of Newspaper Extinction Timeline for every country in the world: http://rossdawsonblog.com/weblog/archives/2010/10/launch_of_newsp.html
4. Талеб, Насим. Черният Лебед. С. 2009., с. 19.
5. Данните от наблюденията на аудиториите са от доклад, относно перспективите за развитие на вестник „Сега” и позиционирането му на вътрешния пазар. Докладът е изготвен от Никола Кашеров (отдел „Стратегическо планиране” на Овергаз”).

Пазачът

На купчина от каменни квадрати
е струпана павираната улица.
Хартии и листа подмята вятъра.
През локвите надзъртат зли лица.

До ъгъла присвило се е куче.
Следи лицата с поглед ненахранен.
И днес едва ли нещо ще получи,
освен от уличните битки рани.

То спомня си за кубовете каменни
прилежно подредени под краката му,
усмивката, ръката на стопанина...
Във спомена опашка с радост мята.

От дългата му служба и от времето
каишката, висяща и разхлабена,
съвсем е почерняла на врата му,
а някога, отдавна, беше шарена...

И шарена бе улицата каменна
с децата, със сергиите и с глъчката.
И да я пази нему беше дадено,
и на стопанина да връща пръчките...

До купчина от каменни квадрати
присвило се и пази още кучето
и в кучешкия си живот препатило,
до днес да мрази още ненаучено.

Ваня 9. 11. 2010