Референдуми по Наполеон, Омир, Сенека, Цветан Тодоров и...

Публикувано в www.reduta.bg

„Не четете „Таймс” (times – времена) , четете Вечността”

Хенри Дейвид Торо, 1863 г.

Когато понятия от катастрофичен порядък като земетресение, цунами и торнадо започват да се употребяват като синоними на този тъй (Е, тъй казват хората!) демократичен  инструмент – референдума – време е да наострим тревожно уши. Ясно е, макар и странно, че глобалните климатични промени удариха първо политическия климат.Здраво го удариха. Наполеон Бонапарт бил казал на континенталния бряг на Ламанша, че да познаваш външната политика на една държава, трябва първо да опознаеш географията и. И времето, и времето - ще добавим ние, имайки предвид също като него „мрачния Албион” и случилото се преди дни там. Дето се казва, точно за своито сънародници Самуел Джонсън написал още в средата на 18-ти век: „На нашия остров всеки си ляга да спи, без да знае дали на сутринта ще види ясно небе или облаци, дали няма да го приспи дъжд, а разбуди буря”. Сякаш д-р Джонсън много отдалеч е предчувствал поройният дъжд, който се изсипа над острова в деня на референдума за ЕС. После, както е написано, настъпи...финансовата буря.

Но, да оставим настрана англичаните насаме с тяхната „маниакална представа за упадък от Втората световна война насам” (Това не съм го написал аз, а Джереми Паксман). Още повече, че тази представа бе подкрепена напълно от трагичното представяне на националния им футболен отбор на европейското първенство.

Да поговорим за референдумите, защото те изглежда са като...мечките. В смисъла на онази изглежда изпробвана в българския бит поговорка, че щом мечката играе в съседния двор, трябва да се готвиш за...референдум в твоя. А нашият референдум предстои само след четири месеца.

Тук пък вече е време да припомним защо с референдумите трябва да се внимава. Ако помислим, едно от първите запомнени „преки допитвания до волята на народа”  се е състояло под стените на Троя. И пак, с два варианта за гласуване – „за” тържественото вкарване на дървения кон в града и „против”. Още в този първи античен референдум си проличиват характерни черти на всички допитвания до наши дни.

На първо място – ключовата роля на емоциите и чувствата сред избирателите. Троянците са до такава степен „горе на черешата”  от щастие, защото след десет дълги и мъчителни години не виждат вражески гръцки кораб наблизо, че убедено гласуват „за” коня.

На второ място - гласовете на експертите  (жрецът Лаокоон и пророчицата Касандра) „против” дървеното добиче са недостатъчни. Те разполагат с допълнителна информация, но никой не иска да ги чуе. Вероятно, дори тогава, авторитетът на античните социолози и професионални комуникатори (жреци и пророци) вече е сринат от шарлатани в професията.

И трето – скритите и невидими за публиката инициатори на „троянския референдум” (Одисей и компания) получават божествена подкрепа от областта на кризисния PR. Трагичната история с появилите се змии и елиминирания от тях жрец Лаокоон може и до днес да се преподава в университетите като образец за отвличане на вниманието от същинския проблем, омаскаряване на експертите на конкуренцията и постигане на убедителна електорална победа. С весели гласове „за” и зад коня троянците бутат дървената гибел в града си.

И понеже тръгнахме скептично към референдумите като проява на колективно мнение с примери от античността, мисля, че едва ли има по-гениално определение за опасността от тях след написаното от Сенека. Нека да припомним пък, че той е жив съвременник на един друг важен за историята на света референдум, проведен спонтанно в Йерусалим. И отново с два въпроса – „за” разпъването на един младеж с кротко лице и мечтателен поглед и „против” членовредителните действия спрямо човека от Назарет.

И отново трите фактора, предопределящи резултата „за”.

Първо – ключовата роля на емоциите и чувствата сред избирателите –какво по-радостно от това да качиш на кръста някакъв несретник, да го гледаш как страда и същевременно да помилваш местния популярен бандит, от който винаги си се страхувал.

Второ – недостатъчно доверие от страна на гласуващите към администрацията и експертите и същевременно липса на воля от тяхна страна да отстояват позицията си. Пилат е „против” разпъването на странника, но не иска да влиза в конфликт с множеството. Класически случай на популизъм с крайна цел – Оставете ме на мира, че да ви управлявам на мира!

Трето-  стоящите встрани инициатори на референдума (първосвещеника Каяфа и хората му) използват скрити лостове за влияние върху решението „против”. Шантажът им към групата на експертите и администрацията (Пилат) с аргумента „Ако си против, си против императора в Рим” също може да се преподава в часовете по „черен PR” при електорална ситуация.

Но, припомняйки втория важен за света референдум, забравихме какво щеше да каже и напише неговия съвременник – философът-администратор Сенека. Ето го и написаното: „След като заблудата на отделни хора е довела да всеобща заблуда, всеобщата заблуда на свой ред води до заблуда на отделния човек”. В своето време Сенека не е можел да предполага какво ще се случи, когато в технологията на „всеобщата заблуда” ще се включат модерните днес медии. Но изводът му е убийствено прав и железен – като римски меч. Просто трябва отново внимателно да го прочетем и си помислим с хладен ум и горещо сърце за всички там телевизионни продуценти, телевизионни политици и телевизионни експерти.

За онова, което се случва край нас и с нас в момента точно като Касандра предупреждава от Париж преди четири години големият френски философ Цветан Тодоров. В „Интимните неприятели на демокрацията” той пише буквално следното: „Демокрацията постоянно е застрашавана от демагогията. Сладкодумецът може да спечели симпатиите (и гласовете) на мнозинството за сметка на по-разумен, но не толкова красноречив съветник. Заплахата на демагогията, позната още от античността се изостри в днешно време чрез постоянното присъствие на масмедиите.”

Четири дни след референдума на Великобритания и четири месеца преди референдума у нас не е лошопостоянно да си припомняме всичко това. Защото, както показва класическата историята, референдумите не са само инструменти на демокрацията. Понякога във вътрешността им глухо подрънкват оръжията на скритите и неприятели. А единственото, което всеки може да направи е да заменя думата „заблуда” в мисълта на Сенека с обратното – „истина”. Доколкото и както може...

История без история за „История”

публикувано в www.reduta.bg

„И така, пренебрегнах главоболието си, от което много време страдах...”

Паисий Хилендарски, Послеслов на „История славеноболгарская”

Не знам дали някой ви е казвал, но в основата на написването на първата литературна българска повест и на една от първите музейни сбирки по нашите земи стои... пешеходна ученическа екскурзия отпреди около 160 години. Двадесет километра ходом от Шумен до развалините на втората българска столица Преслав и обратно. В групата се мотка по къси панталонки и настриган до кожа (какъвто е обичайният вид на един ученик по това време) бъдещ български министър-председател и висш духовник. На връщане от Преслав джобовете му са пълни с преславска керамика, а главата с вълнения и впечатления. Впечатленията и вълненията се превръщат в повестта „Нещастна фамилия”, а керамиката, заедно с изпразнените джобове на съучениците му поставя началото на музейна сбирка – днес една от най-богатите в България. Ученикът се казва Васил Друмев (бъдещият митрополит Климент Търновски), а учителят Сава. По-важен обаче е псевдонимът (сиреч, неистинската фамилия на този учител) Доброплодни – факт, който няма никаква връзка със земеделието и аграрните мероприятия, а с невръстните му питомци. Повечето от тях години по-късно ще станат герои от страниците на „Строителите на съвременна България”.

По времето на тази екскурзия термините учебно съдържание и учебен план не са в употреба. Липсва (по понятни причини) и министерство на образованието. Така че, поменатата екскурзия, дала такъв сериозен тласък в българската история, литература, археология, че и политика, може да се каже е резултат от неразбираем (днес)

 учителски ентусиазъм и желание да вървиш пеш.

А вървенето пеш наистина се оказва твърде важно за развитието на българското образование. Защото някъде в навечерието на новата 1765 година именно по този начин в Котел пристига Паисий Хилендарски. Днес, за да разберем какво е да се буташ зимно време из Котленския проход, трябва да отворим първа страница на нашумелия роман „Възвишение”, на Милен Русков, където четем експресивното: „Мама ви да иба загубена, зарад вас сам ся нахулил в тоз снежний пъкъл!”

С извинение, след изненадата ви от горния литературен цитат, ще продължа, че резултат от тази зимна разходка на Паисий и срещата му със Софроний Врачански е появата на първия препис на „История славеноболгарская” от ръката на младия котленски свещеник.

Е, дойдохме си на думата! Ще си говорим за прословутата „История” на Паисий, която през десетина години все се превръща в „притча во язицех” – службите крадат оригинала от Зограф, президентът връща оригинала в Зограф, местят я из учебните планове насам-натам, журналисти точат пера и езици, министри плачат, пищят децата. Абе, пак суматоха образователна!

И защо ли? Тази история днес, ако на сто българи един я е чел и прочел от първий до последний лист, ей ме на тук съм и с името си го твърдя! А ти, любородний читателю (в момента), недей да шикалкавиш, а признай пред себе си, че си от другите деветдесет и девет.

Иначе, един от силните ми лични спомени относно историята на „Историята” бе историята, разказвана от един мой учител, който го правеше ето така: „Представете си сега - зима, студ, Котел затрупан от сняг, в Балкана - вълци, а в стаята на топло седнали Паисий и Софроний и си говорят ли, говорят...” Сигурно ще ми повярвате, че точно в този момент разбрах кое е направило от 26-годишния тогава и само от три месеца ръкоположен котленски свещеник Стойко Владиславов бъдещият епископ Софроний Врачански. Разговорите променят хората. Хората променят всичко.

Цялата истина е, че без уговорки да признаем – шестокласниците не четяха историята на Паисий, съмнително е, че ще я прочетат и деветокласниците, когато всесилният учебен план по литература го наложи. Още от времето на „Епопея на забравените” знанието и представата за Историята на Паисий и силата и като книга е не толкова в четенето и, а в

историите, които ние разказваме за нея.

И начините, по които ги разказваме или казваме. Защото написаното от Иван Вазов: „От днеска нататък българският род история има и става народ” и досега си остава най-краткото – поетично емоционално, но и точно в научен аспект определение за значението на историческия текст при формиране на модерните нации. Така, че всеки може да сглоби своята история за историята от много други истории.

Но има нещо изключително важно. Поменатият ученик (можем да кажем) на Паисий – котленският свещеник Стойко Владиславов – пише по-късно вече като епископ Софроний в своето прословуто „Житие и страдания...” следното: „Понеже то ест вещ природна – учен человек ученаго люби, и прост простаго, и пиян пияннаго”. Като помислиш, това проникновение обяснява на първо място как се формират всички български партии. Но извън шегата, то казва много и за онова най-важното, за което иде реч в написаното дотук –

 връзката между учител и ученици.

Ето защо! От петнадесетина години си организирам един необичаен като подход, но безотказен като резултат, тест за равнището на хуманитарното образование в българското училище. Тестът се състои от два въпроса. На първия въпрос довчерашният ученик и настоящ кандидатстудент трябва да отговори (ако може) как се казва патронът, чието име носи училището му. Вторият е също така кратък: „Какво знаете за него?” И тук нещата вече стават смешнострашни, каквото е в същността си всяко едно неоправдано незнание. Защото неразказаната история за патрона на училището – бил той поет като Добри Чинтулов, учен като Асен Златаров или дарител като Нанчо Попович – е знак само за едно. В това училище липсват добрите и отговорни към професията си учители по литература и история. Поне единият би трябвало да запълни тази останала извън учебното съдържание образователна тема. Защото усещането за принадлежност към някаква общност се създава именно по този начин.

Но е и резултат от някакво лично усилие.

Вече стана дума, че дългото и уморително пътуване и ходене е важен методически подход в създаването на българската културна и образователна история. Мисля си, че разказът за Паисий в неговата поучителна и интригуваща част може да започва именно оттук и да завършва по този начин. Защото в краткото сведение от негова страна, което той дава в послеслова на „Историята”, обяснявайки откъде търсил източници за написването и четем: „И у Немска земля повече за то намерение ходих”. Като се има предвид доказания факт, че това е пътуването му до Сремски Карловци край Нови Сад на територията на днешна Войводина, справката показва, че това е разстояние, изминато в двете посоки от около 2 500 километра. Добавете към тях хилядите километри, извървени в носенето на „Историята” от село на град. Припомнете си зимния Котленски проход преди срещата със Софроний...

А, и да не забравим още нещо, написано от Паисий в послеслова на историята. За състоянието на хронично главоболие и постоянни болки в стомаха: „Така аз пренебрегнах своето главоболие, от което много време страдах и силните болки в корема. От голямото си желание ги пренебрегнах...”. (То, пък откъде ли и да си вземе болничен лист и направление по това време, защото освен министерство на образованието, няма и министерство на здравеопазването?!)

Това е! Един обикновен монах и едно необикновено желание да си свършиш работата, от която си увлечен извън себе си. Обикновена история...

Никога и никак учебното съдържание, учебните планове, учебните програми, инспектори и регионални инспекторати няма да решат бъдещето на „Историята” на Паисий Хилендарски. Нейното бъдеще е в историите и в начина, по който ние ще разказваме за нея и нейното време на децата си.     

Приказка от входа на празната митница

Честита нова 2016-та година! С една приказка от последния ден на 2015-та :)

Металното въже се удряше ритмично във високия пилон, засилвано от поривите на вятъра.  Неясните силуети на крановете се извисяваха над празното пристанище, а настъпващата вечер им придаваше заплашителен характер – както изглежда всяко неопределено нещо в тъмното. Единственото излъчващо топлина същество бе дребно трикрако куче, което с натрапчива загриженост обикаляше затворения вход на митницата. Кучето бе готово да залае по всичко движещо се, за да привлече вниманието към себе си. То се спря за миг, кихна и с изненада установи, че не бе лаяло точно от два дни:

-          Това на нищо не прилича! Даф-ф-ф, на нищо не прилича! Хората правят, струват, събират, изваждат и после изчезват да почиват по цели седмици. В тази държава само кучетата могат да носят отговорност и служба. Ама, на тях пък кой ще им носи храна! Кой, питам аз?!

Гларусът, кацнал на студения ламаринен покрив разтърси глава и погледна с едно око надолу – На мен ли говориш, малкия? – личеше си, че го прави, движен от позабравено чувство за учтивост.

-          Ми, на кого! – кучето правеше онази стара като света грешка, пренасяйки раздразнението си от житейските неудачи върху най-близкостоящите – Да виждаш някой друг да се мотае наоколо?!

Сивата птица разпери криле, а трикракото приседна зяпнало от разочарование, че така бързо ще изгуби единствения си събеседник. Гларусът енергично ги размаха няколко пъти, прибра ги внимателно към тялото си и отново погледна надолу. Просто се раздвижваше, а пък и накъде ли би политнал в този така последен ден на отминаващата година.

-          Внимавай, малчо! – жълтото край клюна на птицата за миг уподоби нещо като усмивка – Ако искаш да си говорим, засвидетелствай поне перце уважение. Доста съм поживял и зная, че мъдрата птица не губи нито думите си, нито кучетата.

-          Това не го разбрах. – приседнало, кучето се почеса енергично зад ухото с единствения си заден крак, при което за малко не се катурна – Много философски ми дойде, а пък аз съм свикнало да си общувам само с митничари и рибари.

-          Ама, ти си готово за основател на религиозен култ, бе! – гларусът наистина бе готов да изпадне в трайновесело настроение. - Онзи, дето хората му честваха рождения ден преди няколко дни се е движил в същите среди. Само че е можел да се разхожда по водата... Ти как си в това отношение?!

-          Тц! – кучето енергично разклати глава – Как ме виждаш на три крака във водата. Аз и по сушата завалям, пък там направо ме брой в траен и вечен разход. Освен това да оглавяваш нещо, не е за мен работа. Хората казват „верно куче”, сиреч винаги е зад гърба ти и те пази. И го казват с уважение в очите и кокал в ръка. Аз съм по тези работи – верен да съм и да служа верно! И пак да запитам какво беше онова за думите и кучетата.

-          Чух го от един японски капитан. Бях се замотал в голямото топло море много надалеч оттук и щях да пльосна във водата от умора. И точно тогава видях един кораб. Някакво „мару” беше със знаме като бял чаршаф с огромен домат по средата. Едва се закрепих на покрива на капитанския мостик. И изведнъж отвътре излиза един жълт, усмихва се и казва: „Искаш ли да си поговорим?”. Така се стреснах, че наистина щях да падна във водата и само изкряках от изненада. Той изглежда го взе за съгласие, защото продължи: „Ако не разговаряш с птица,  която заслужава, губиш птицата. Ако разговаряш с птица, която не заслужава, губиш думите. Мъдрият човек не губи нито птиците, нито думите.” – гларусът се подсмихна надолу, където трикракото слушаше внимателно – Разбра ли сега?

-          Ами, май не, защото нищо не чух за кучета! – малкото животинче сякаш стана още по-малко от срам и притеснение.

-          Уф, ти наистина май си говориш само с митничари! В онова, дето го рече японския капитан, само трябва да промениш думата. И няма значение, дали ще е „птица”, „човек”, „куче”. Разбра ли сега?!

-          Ахау! – кучето виновно преглътна – Искаш да кажеш, че не искаш да ме загубиш?! Нали? - в гласа му се прокрадна зле прикрита надежда и спотаена радост, че някой иска да си поговори по-дълго с него. Така се чувстват всички, останали насаме със себе си в новогодишната нощ.

-          Да! Но ще трябва да ми докажеш, че си ценно за мен. Обикновено не желаем да губим ценните неща, на които държим.

-          Уаф-ф-ф! – трикракото развълнувано и нетърпеливо джафна – Ама как, моля ти се! Мога да те пазя, да обикалям около теб и да лая по нахалниците! Мога да ти нося малки вкусни кокалчета... – и след миг размисъл добави - ...когато ми останат. И понеже държиш на мен и съм ти ценно, можеш да ме разхождаш на каишка по алеята край морето. Става ли, а, става ли?!

-          Не можеш ли да проявиш поне малко фантазия?! – гларусът издевателски забави отговора си – Не ми трябват зъбите и лаят ти, защото при опасност просто литвам. Това, с кокалчетата го каза, просто да отбиеш номера, а колкото до каишката и разходките по алеята, това е такъв кич, че просто не ми влиза в главата как можа да го предложиш. Ти май нищо не разбра от думите на японския капитан, а?!

-          Така излиза... – кучето виновно наведе глава и ушите му унило увиснаха – Ето, сега ще излетиш и аз ще си остана само като куче, както казват хората, когато са сами като кучета. Какво да направя, аф-ф-ф, какво да направя?! – виновно занарежда то.

-          Разкажи ми поне една история! – гларусът отново припляска с криле във вечерния студ на зимното пристанище – Не разбра ли, че капитанът искаше да каже точно това! Думите трябва да са истории. Иначе са нищо, иначе са само думи, думи, думи...

За няколко минути тишината на товарното пристанище бе нарушавана единствено от ритмичното потракване на металното въже. Вятърът бе понамалил силата си и сега въжето отброяваше времето до полунощ с честотата на огромен, невидим часовник. Кучето изглежда напрегнато мислеше, защото бе наклонило главата си наляво, а увисналото му ухо издайнически трепереше от напрежение. Трикракото разбираше, че може внезапно да изгуби случайния си събеседник, а наистина не искаше да посреща новата година само. Знаеше, че внезапните загуби са болезнени и опитът му бе свързан не само с липсващия крак. Така бе и с възрастния му стопанин, който замина с дъщеря си в съседния град. Кучето познаваше разделите и точно по тази причина можеше истински да оцени всяка нова среща.

-          Х-ъ-х! – то се прокашля, като човек, който започва да чете важен документ пред взискателна аудитория – Аз знам много истории, защото живея на такова място, пък си и падам наблюдателно по принцип и по наследство. Да ти минават дните на входа и на митница и на пристанище, значи, че край теб вървят и не спират хиляди истории. Само, дето за митничарите не ми се разказва! Нали знаеш, че отворя ли си устата, ще ми избият зъбите и гладно ще си умра?! Виж, за рибарите мога да ти говоря колкото си искаш. Ама, не рибарски истории! Аз не вървя след рибарите, само внимателно ги наблюдавам и понякога подслушвам. Лая ги понякога, за да не си мислят, че ги шпионирам мълчаливо. Въртя се около тях и само след няколко дочути изречения историята ми се изяснява в главата. Кои са, какви са, какво търсят край морето и в морето...

-          Че, не търсят ли всичките едно и също – риба?!!!

-          Ето, виждаш ли! – кучето бе понатрупало увереност – Много си повърхностен за гларус, понякога. С морето е точно като с живота – всичките уж правят едно и също, а всичките търсят от него различни неща. Има, например, един старец, дето идва всеки ден по няколко пъти. Той живее тук наблизо и според мен кеят му е нещо като главната улица – среща познати и приятели, поздравяват се, говорят си празни приказки, разказват си по няколко пъти през годината едни и същи истории. Има една дебела жена. С въдица в ръка изглежда като голяма заплаха, но всъщност е мълчалива и тиха. Тя наистина идва и лови риба, за да се храни. Има един глух, който говори с всички и всички си говорят с него и всички се чудят какво точно им разбира той от думите. Но пък и те не си говорят важни неща за живота и света, ами ей тъй, на! Ама, пък се смеят и са весели и сигурно им е много важно, защото не си ли се замислял как понякога маловажните думи и маловажните неща правят хората да се усещат живи... – кучето внезапно замълча смутено от прозрението си, което прозвуча сякаш произнесено от някой друг по-голям и по-умен от него – Но най-интересни ми станаха едно момче и едно момиче. Те започнаха да идват преди няколко години. Когато се появиха за първи път и им видях двете нови въдици, направо се изхилих вътрешно. Поредните туристи, си казах. Направи ми впечатление, обаче, че сякаш бяха загубили нещо и се опитваха да го намерят. Особено момичето. Все си гледаше в краката и ги влачеше бавно. Вървеше малко зад него и някак си изоставаше. Той пък забавяше крачка притеснен и също се оглеждаше - като човек, който е откраднал нещо и очаква да го разобличат. Абе, съмнителни ми бяха и двамата в началото и си мислех, че повече няма да ги видя! Ама, пък те излязоха упорити. Въдиците започнаха да стават повече, кофата стана по-голяма, започнаха и по-често да идват.И най-интересното беше, че момичето вече не изоставаше, а започна да върви заедно с него. И вече не си гледаше в краката, а напред към морето, към което отиваха. И не изглеждаше вече като човек, който е загубил нещо, а като човек, който е намерил нещо, оставил го е на скришно място, знае го къде е и си го гледа отвреме-навреме, когато си поиска...

-          Как мислиш, в морето ли са го намерили това - изгубеното?! – гларусът внимателно пристъпи от крак на крак, заслушан съсредоточено в кратката история.

-          Да ти кажа честно, не знам! Не знам нито какво са изгубили, нито какво са намерили. Мен, ако питаш, аз като намеря кокалче, си го заравям за трудни времена на скрито място. Ама, хората не са като кучетата – винаги може да те изненадат. Само едно знам – в морето много можеш да изгубиш и много можеш да намериш. Толкова е голямо, че понякога ме плаши. Добре, че тази нощ, въпреки вятъра, е спокойно...

Двамата случайно събрани събеседници млъкнаха и погледнаха към брега. И тъй като край морето няма елхи с играчки и бенгалски огньове, гларусът и трикракото куче внезапно проумяха, че гледат към най-голямата и приказна елха на света. Зеленият силует на крайморските възвишения бе обсипан с гирляндите на светлините от улици и хотели. Празничните салюти изписваха в тъмното небе разноцветни картини мимолетна радост, а морските фарове лееха светлина като огромни празнични свещи. Горе над града червената лампа на старото летище светеше като тържествена звезда...

-          Добре стана, че ме залая! – гларусът погледна надолу към трикракото – Японецът се оказа прав – тази нощ не изгубихме нито куче, нито птица, нито думи.

-          Да, да – лавна радостно кучето с три здрави крака и едно весело сърце – и намерихме даже нещо. Цяла една Нова година!

Металното въже удари високия пилон като за последно, а високо в небето внезапно изгряха милиони звезди. Гларусът си мислеше за японския капитан, а кучето за стария си стопанин...      

За Ревността с... Любов :)

От утре в продажба е новият брой на L'EUROPEO. "Вътре съм" с текст, който тръгна в една посока, пък кривна в друга и свърши по неочакван начин. 

Препоръчвам "Да (не) се разберем като мъже", както и всичко друго в списанието, за което имам честта да пиша :)

Кутия 1541 донарежда най-после „пъзела Стратилат”

Шедьовърът на средновековното преславско изкуство – иконата на св. Теодор Стратилат ще бъде реставрирана съобщи Даниела Чернева специалист в Националния исторически музей. След като експерти определиха състоянието на керамичната икона като критично започва обновяване на намерените парчета, които ще се поставят върху алуминиева основа. 

И още – в съобщението се казва, че при реставрацията към иконата в досегашното и състояние ще бъдат прибавено керамични фрагменти, които са били открити при намирането й, но не са били включени в цялостната композиция при първоначалното възстановяване на иконата.

По този повод припомням нещо, което написах през 2008 година, публикувано във в. „Новинар”:

В манастира „Свети Пантелеймон” в резервата „Патлейна” край Велики Преслав преди близо век е открит един от безценните паметници на българската история и култура – керамичната икона на свети Теодор, която е уникална в световното изкуство. Нейната собствена история обаче е доста странна и противоречива. Нещо повече. През 2009 г. се навършват 100 години от откриването й, а около нея продължават да витаят загадки. Настоящият директор на Историческия музей в Шумен Георги Майсторски, който преди година бе директор на музея във Велики Преслав, разказва за неизвестни факти около случая „Свети Теодор”. Според него иконата на светеца е… недовършена!

 Тази история започва в нощта срещу 6 юли на далечната 971 година. На монасите от манастира „Свети Пантелеймон” край столицата на Първото българско царство не им е до наближаващия Великден. Вместо тишината на среднощните бдения в навечерието на най-големия християнски празник те чуват близките звуци на битка. Византийският император Йоан Цимисхи настъпва към Велики Преслав. Настъпва, убеден в закрилящата го звезда на своя покровител – светеца войн Свети Теодор.

 Сигурно точно това е причината от очите на хората за почти хиляда години да изчезне неповторима икона. Тя е скрита в една от кулите на манастира, в малка южна стая. Иконата изобразява замисленото лице на войн с ореол на святост около главата. До това лице са се докосвали ръцете на монасите – майстори на преславското керамично изкуство. Преминало през огъня на пещите, съчленено от дванадесетсантиметрови плочки и поставено в дървена рамка, лицето на светеца потъва в забвение. За да не бъде отнесен в плен в града на градовете Константинопол от императора предшественик на Василий Българоубиец, монасите скриват българския свети Теодор. По-късно кулата, а и целият манастир рухват. От тежестта им и от времето дървената рамка се чупи и изтлява.

 Пъзелът на лицето се разпада…

 Свети Теодор възкръсва за светлината на света десет века по-късно. При разкопки, организирани от археологическото дружество „Тича” през 1909 г., в покрайнините на старата българска столица е открит древен манастир. В руините му любителите археолози намират разпилян керамичен пъзел. Две години са необходими на откривателя Йордан Господинов, за да сглоби от него човешко лице. Така уникалното за световното иконографско изкуство изображение на светеца започва своя нов живот.

 С течение на времето историците ще установят, че в манастира „Свети Пантелеймон”, в който най-вероятно привършва земния си път Борис I Покръстителя, се създава неповторимо изкуство. То е резултат от срещата на арабската традиция на рисуваната керамика и младото българско християнство. В адската жар на пещите се раждат образи на светци и светици. Според исторически сведения освен иконата на Свети Теодор е съществувала друга подобна керамична икона – на Богородица. Тя най-вероятно е отнесена в Константинопол, за да изчезне завинаги.

 Сега звучи странно, но преди да обиколи всички световни музеи и да получи славата на един от най-значимите паметници на средновизантийското изкуство, иконата на свети Теодор си стои под… открито небе. Цели 36 години – до 1948 година, тя е сложена под навеса на археологическите разкопки на манастира край Преслав.

 Представете си – едно чудо на световното изкуство, което днес пътува с охрана и задължителните застраховки, в продължение на почти половин век е подложено на капризите на времето. Но странната й съдба продължава. След като най-сетне става част от музейната експозиция на втората българска столица, през 1968 г. тя е отнесена

от хеликоптер и сериозна охрана на ДС

 по спомените на тогавашния домакин на музея Мария Велкова.

 От този момент иконата ще се върне за кратко в музея във Велики Преслав след демократичните промени в България. Това става през 1993 г., когато по настояване на кмета на града Желез Железов тя е предоставена на музея, в чиято инвентарна книга е записана още от 1911 г. та до днес. Несигурното време на прехода пък води дотам, че за известно време иконата се съхранява в трезора на Първа частна банка в Шумен.

 През 2000 година керамичното чудо тръгва за Рим, след което отново остава в музея на Археологическия институт в София, където е и досега.

 Най-любопитната част от новият живот на свети Теодор изглежда тепърва предстои. Тя може би ще бъде написана със съдействието на сегашния директор на историческия музей в Шумен - Георги Майсторски.

 Във време, в което все още е директор на музея във Велики Преслав, той обръща внимание на любопитна подробност. Керамичните плочки, от които е „сглобена” иконата, са под инвентарен номер 1540. Под инвентарен номер 1541 пък е записана кутия с цели керамични плочки и фрагменти от натрошени плочки. Те са намерени на същото място и по същото време, където възкръсва ликът на свети Теодор. И тук сработва логиката. Преди почти сто години откривателят на иконата Йордан Господинов е сглобил пъзела на изображението. Но не докрай. Останали са му доста части.

Запазени са четири цели плочки със страна от 12 сантиметра

 – точно с размерите на плочките от иконата. Върху тях се чете надписът с името на светеца. По-интересното е, че сред изпочупените фрагменти от кутията има късчета, които днес могат да допълнят пъзела и на познатото изображение – парче от брадата на светеца, фрагменти от двете рамена. Според Георги Майсторски в истинските си размери иконата не е била само глава, а най-вероятно торс. На нея би трябвало да се виждат двете ръце на свети Теодор. Според иконографската традиция едната благославяща, а другата, държаща Библията или поддържаща хитона на светеца. Сега Майсторски твърди: „Аз съм сигурен, че можем да възстановим цялостния образ. Имаме плочки, които изобщо не са сглобени. Имаме плочки, които доказват, че иконата е била най-вероятно в дървена рамка. Имаме още доста работа върху иконата.”

 По време на посещение в лабораториите на музея „Смитсониън” във Вашингтон той запознава колегите си с казуса "Свети Теодор”. Според тях съвременните технологии могат да помогнат за донареждането на историческия пъзел. Просто трябва да се направи една изключително точна снимка на иконата, както и поредица от снимки на наличните и несглобени фрагменти. След това с компютърна симулация ще започне виртуална реставрация. Едва в края на този етап би могло да се пристъпи към отговорната „пластичната операция” на лицето, познато от страниците на учебниците и световните каталози.

 На практика това е огромно предизвикателство. Не само в научен план. Защото иконата на свети Теодор вече е известна на световната култура именно в своята недовършеност. Но така или иначе в кутията от историческия пъзел все още има парчета. А крайната цел при всеки пъзел е той да бъде нареден…

Сътворение

Събудих се. Навън снегът се сипе

и трупа се като брашно през сито.

Познах веднага. Баба на небето,

запретнала ръкави меси пита.

От облаците сбира тя водата,

парче мая отчупва от земята,

подклажда слънцето да не угасне…

Така до нея близо аз пораснах.

Ваня, някога през 2009

КОСМОГОНИЯ: Космогонията е разказ за сътворението на вселената, земята, живите твари. Всички космогонии се основават на вярата в съзидателния принцип и в тях присъства митичният прародител, създателят на света.

В древните космогонии често Създателят замесва света като хляб. Със същите действия може да бъде направен и човекът.

Сигурно и поради това подготовката на ритуален хляб винаги е обредно-магическо действие. Това е безкръвна жертва, която има умилостивяващи и благодарствени функции.

Предаването на различни умения (като месенето и печенето на хляб) между жените от различни поколения в дома носи усещането за устойчивост и увереност във вечността на живота.

Стилиян с думи за журналистиката без думи

 

За пореден (кой ли:) път Катедрата по журналистика и масови комуникации в Шуменския университет организира практически семинар за студентите бъдещи журналисти и пиари. Този път гост бе телевизионерът Стилиян Иванов. Темата "Журналистика без думи".

Парадокс на принципа на реторическата претериция - сиреч ще говоря за това как няма да говоря.

Но Стилиян е разказвач на истории. И то много добър. А идеята му в същността си е проста и затова гениална - да разказваш истории с образ и звук, игнорирайки езика. За да те разбират всички. Дори тези, които не знаят конкретния език, а те винаги са повече от разбиращите го. Дори като става дума за мандарин или хинди :)

И се замислих, че мисълта-покана на Умберто Еко: "Да изучаваме по-добре ролята на тишината в различните комуникационни средства" си има своя идеален обект в телевизия "АРТ-ТВ" на Стилиян Иванов...Чилаут-тв, а :)! 

Един час заедно с приятеля Стилиян. И обещанието след четири месеца да дойде пак. Този път за практически курс по изговореното сега.