Прочетете тази книга !!!

Потърсете тази книга. Най-вероятно тя ще се появи из книжарниците в близките дни. Личната ми съпричастност към идеята за появата и, процеса по нейното писане, както и много други извънлитературни факти, обаче ме карат да бъда по детски нетърпелив и да споделя с четящите тук нейната поява. За Николай Петков или Отец Николай мога да говоря много. Сега ще кажа само това, че не само Българската православна църква има нужда от повече такива люде, а пък аз съм благодарен на съдбата, че ме срещна отблизо с него.

По-долу може да видите корицата, лаконичната бележка на редактора - известния български писател Деян Енев - както и кратко представяне на книгата от нейния автор. Между другото, самият той в момента се пилее някъде къмто Кападокия. Този път не е на автостоп :)

Приятно четене!

 

 "Николай Петков е от изчезналото коляно на енциклопедистите. Той разбира от философия, от богословие, от поезия, от градоустройство, от кварки, от иконопис, от вино, от шах, от футбол, от мистерии и загадки. В този роман от разкази за пътешествия във времето и пространството личат уроците на Джеймс Джойс, на Умберто Еко, на Джак Керуак, но и на поп Минчо Кънчев. Защото освен научните степени под ръководството на Георги Каприев и Юрий Проданов, Николай Петков притежава и дара на свещенството – той е православен свещеник в шуменския квартал Дивдядово. Стадионът на Старата госпожа е експлозивна смес от напрегната интелектуална игра, възрожденско светоусещане и сурови житейски перипетии."

Деян Енев

-----------------------------
"Цикълът разкази Стадионът на Старата госпожа се появи като следствие от предпочитаната от мен форма за придвижване в пространството – автостоп. По този начин стигнах доста далеч извън границите на България и успявах да се завърна. Да си свещеник и да пътуваш на автостоп е уникално предимство – шофьорите спират вземайки ме със себе си като непоколебима гаранция за сигурността на автомобила си и собствената си сигурност. Веднъж дори можех да избирам между „Мерцедес” и „Бентли” – просто едната кола малко ме подмина, а другата спря точно до мен.

Та цикълът разкази е фикционално продължение (каквото и да означава това словосъчетание) на мои пътешествия. На фона на едно футболното летоброене - шампионската 1991 година на търновския „Етър”, претворяването на торинския стадион „Стадио Комунале” в “Деле Алпи” и историите на световните първенства - съм се опитвал да вляза във „вътрешното” време на Прокъл Диадох и Дионисий Ареопагит.

Целта ми беше да открия начините, чрез които това време сродява градове, съдби, илюзии и мистификации. Затова съм правил опити да вникна в реалности, които, на пръв поглед, са безкрайно банализирани теми ( за виното, за Втората световна война, за Париж като туристическа дестинация), за да изобразя персонажи реални, но и парадоксални, като графиките на Ешер.

Бях мотивиран и от факта, че в българската литература образите на духовника са до болка схематизирани - или революционни водачи, или алкохолизирани и видиотени мошеници с огромни шкембета. Многопластови характери на духовници, които са ерудити и юродивци едновременно, смея да твърдя никога не е имало в родната ни литература.

Затова се осмелих да предложа моя дядо Дионисий - монахът който освен типика, познава Дънс Скот и Джемс Джойс, пътешества из изгубените градове Суза, Ефес и Масада, пазарува с атински тетрадрахми, рисува автентични икони от десети век, спасява евреи през 1941, раздава картини на Густав Климт. Това е персонаж, който може да живее с една особена, истинска свобода. Първо, защото Истината го прави свободен и второ, защото Някой, Чието Име е Благо и Чието бреме е леко, прави неговите мистификации толкова истински, колкото е истински и самият Дионисий Ареопагит, първият атински епископ, човекът на когото е кръстен и най-големият стадион в Париж - онзи същия, на който Франция с два гола на Зидан побеждава Бразилия и става световен шампион през 1998 година.

В развиваща се по класическата сюжетна схема на пътешестващите Водач и Ученик „Стадионът на Старата госпожа” двамата странстващи свещеници разказват своята история на границата на реалността, мистификацията и мечтата.

А иначе в свободното от църковни служби и писане време всеки ден отделям време, за да пробягам около 10 километра. Имам жена Наталия и две деца – Велислава и Йоан."

Николай Петков

Истанбулски пленници

На снимката: Подземията на Йерибатан (Потъналият дворец) в центъра на Истанбул. Някои беше казал, че в тъмнината на човешкото подсъзнание дреме страховитата красота на желанията. Като коридорите на подземния Град...

То седи на тротоара  и плаче. Със ситни като самото него похлипвания. Безутешно и отчаяно. Пред него са разхвърляни десетина пакетчета с хартиени кърпички, които точно в този момент не са нужни на никого в многомилионния Истанбул. Освен може би на него, но малките мръсни пръстчета никога няма да разкъсат ароматизираното пакетче утеха с цена десетина куруша. То е Малкият салфеткопродавач от Града на градовете, разтворил щедрите си пазви на два континента за щастливите в живота. Салфетките са несготвената му вечеря – улицата неговият затвор.

Но то не е само и никога няма да бъде само в съдбата си. В този град всички са пленници, защото той те пленява завинаги. От него излизане няма. Независимо дали си византийски император, отровен от сина си или престолонаследник, удушен от баща си. Или може би бъдещ султан, очакващ в „Кафеза” времето, в което собствената ти тугра ще заблести в зелените овали на джамии и дворци. Така както настоящият султан е пленник на тежкия протокол и страха от сладката отрова на заговора.

Страхът ражда и създава внушителната красота на великолепието. Страхът от забравата изправя гръб в сводовете на „Света София”. Страхът от жаждата се гмурва в тъмната влага на „Йерибатан”, подпирайки тъмата с белите пръсти на стотици мраморни колони. Страхът вдига страховитите крепостни стени и издига високи порти – портата на закона, портата на поздрава и портата на щастието – между теб и другите. Колко истина, нали – чак зад третата порта е щастието, далеч от шума на люшкащата се по мегданите тълпа.

А тя, тълпата е пленена от сладост, упойващи аромати на треви и подправки, месо и риба, тъмночервени като кръв нарове и светложълти като тяло на еврейка пъпеши. Човешките тела на Египетския пазар са преплетени, притискащи се, търкащи се едно в друго, като босфорски сафрид, хванат в мрежите на желанията. По-нататък сводовете на Покрития пазар улавят своите пленници, привлечени вътре от възхитителния блясък на злато и сребро, коприна, седеф и морска пяна. И те, като рибен пасаж в лабиринта на морски талян, следват хаотичната логика на множеството. И сам не разбираш, че тръгваш надясно, защото някъде далеч – на другия край на Капалъ чарши – забулена в черно фигура е свила в коридора наляво.

В Истанбул разгулното излишество пленява всичко край себе си. Пенестите следи на корабите в Златния рог, златото в залеза на минаретата, невидените герои от телевизионни сериали, минали току що по улицата, натежалите от плод колички на уличните продавачи. Излишеството е пленяващият лукс - точно като островът на футболния „Галатасарай”, странен остров на блажените – кафез от богатство, богат затвор с басейн сред водата на две сливащи се едно в друго морета.

Хора, затворени и натъпкани по палубите на корабите, сновящи между затворения от континентите пролив, затворени в нощните клубове пред ситно треперещите бедра на кючекчийките, затворени в офисите на лъскавите небостъргачи, затворени в автомобили и автобуси насред улични задръствания... Огромен двор за вечно забързани нанякъде и обикалящи в кръг усмихнати затворници.
Разказват, че само един безкрайно свободолюбив пленник успял за миг да избяга от златния си кафез. Ден преди смъртта си Кемал Ататюрк изчезнал от двореца Долмабахче. Уплашената до смърт охрана го открила в една гръцка кръчма в последен гуляй с моряци от босфорските скели. Върнал се в двореца и за последен път легнал в леглото на султаните, които той пък завинаги затворил в историята.

Това е най-красивият, най-странен и най-необясним град на света. Градът на градовете. И не мислете, че когато го напуснете ще намерите пак онази свобода, отпреди срещата с него.

Вие сте поредният доживотен пленник на спомена за Истанбул. Просто не пропускайте да си купите пакетче със салфетки от плачещото момче на улицата. Ще ви потрябват...

Истанбул - Шумен

Да фучиш покрай закона на пета и пет ракии

Или как да спреш хора, за които законът е врата в полето

Публикувано във в. "24 часа" от 5. 09. 2012 г.

Това, което ще прочетете по-надолу е цитат от полицейски бюлетин от края на изминалата седмица. Езикът на подобни текстове е оправдано лишен от емоция, но зад безличната фактологичност често стоят събития, за които народът е казал „да се чудиш да се смееш ли или да плачеш”. Та, да си дойдем на думата: „23-годишният Г.Х. от село Мадара бил задържан вчера за 24 часа, след като управлявал мотопед “Балкан” без каска, без свидетелство за управление и с 2,55 промила алкохол в кръвта. Той бил проверен вчера по обяд от полицейски служител. Полицаят забелязал, че мъжа е без каска, а мотопедът със стари регистрационни номера. На ул. ”Рафаил Попов” пристигнал авто-патрулен екип, който установил, че Г.Х. не притежава свидетелство за управление на моторно превозно средство, а тестът с дрегер отчел 2, 55 промила алкохол в издишания въздух. Взета му е кръвна проба за химичен анализ и е образувано бързо производство, уточняват от полицията.”

Сега да започнем да прегъваме пръсти. Управление на мотопед без каска – първо нарушение. Без регистрационни номера (старите не се броят) – второ нарушение. След употреба на алкохол (и то каква!) – трето нарушение. Без свидетелство за правоуправление – четвърто нарушение. Тук е неприложима и крилатата фраза „три в едно”, защото пишман рокерът е довел нещата до състояние, в което просто не е спазено нито едно от изискванията на Закона за движение по пътищата. Този човек не е нарушил закона. На него просто не му пука ни за закона, ни за правилата за прилагането му, а най-малко за частта с административно наказателните разпоредби.

Мен, ако питате, това не е човек и това не е случка на пътя – това е просто една силна и тъжна метафора на случващото се в последните години по нашите географски ширини.

В края на август от КАТ започнаха акция, която може би бе вдъхновена от крилатата фраза на Архимед в качеството му на физик-практик. Според крилатата легенда той бил казал: „Дайте ми опорна точка и достатъчно дълъг лост и аз ще повдигна земята.”. В нашия случай опорната точка за българските служители на реда по пътищата трябваше да бъде така важната шофьорска книжка. Нейното принудително отнемане от шофьорите, неплатили глоби от нарушения и фишове трябваше да стресне заклетите нарушители и да поуспокои обстановката на пътя.

Финансовите санкции, заложени в един закона винаги имат отрезвяващ ефект за потенциалните престъпници. Една от най-разпространените представи за онези по цивилизовани части на континента, към които и ние се присъединихме по документи, е че там законите се спазват, заради солените глоби и безотказното им събиране. Практика вече са случаите, при които българските съдилища издирват и събират трицифрени суми в евро от нашенски шофьори заради нарушения, извършени в страни от ЕС. За да не им бъде отнето свидетелството за правоуправление, те просто се бъркат и...плащат. Тази финансова принуда сработва и у нас. Преди около три месеца в една от отсечките на главния път София – Варна е монтирана камера, която набързо заснима „за спомен” 1800 забързани шофьори. Една от снимките е впечатляваща.  При ограничение от 50 км.ч. нарушителят е профучал край самоснимачката със...157 км.ч. Получила се е родобаваща глоба от 750 лева. Любопитното е, че любителят на високите скорости плаща изключително бързо глобата и затова получава бонус-намаление, като реално внася в бюджета 525 лева.

Но това, както се казва са положителните примери в една напълно неположителна действителност. Ясно е, че финансовата принуда, произтичаща от всеки закон сработва и от нея има ефект. Но за кого?! Ами за всички онези, които са включени и са част от системата на обществените отношения – работят, получават заплати, плащат осигуровки, застраховки и други такива ангажименти. Интересно е, че Законът за движение по пътищата по презумпция вижда в шофьорите именно подобен социален профил. Сигурно и поради тази причина управлението на моторно превозно средство без притежаване на средство за правоуправление се среща май само в член 177 от частта с административно наказателните разпоредби. Сиреч, за законодателя подобно престъпно поведение е повече изключение, отколкото...

Да, обаче цитатът от полицейския бюлетин в началото на тези редове просто показва, че става дума вече не за изключение, а за правило. Правило за все повече жители на България, оказали се в позицията на обществени аутсайдери. След като си се оказал гол и бос в голото поле на живота, то за теб законът не е нищо друго освен онази прословута „врата у поле”, край която можеш да профучиш на пета скорост и пет ракии.

И става така, че законът на Архимед (поне според представите на КАТ) е неприложим, защото липсва опорната точка под формата на шофьорска книжка. Тогава пътищата към благоприятния изход са два – дълъг и къс. Дългият иска не само повече време, но и повече обществено усилие. Той изглежда отчайващо невъзможен сега в условията на икономическа криза, защото опорни точки в него са понятия като „образование”, „интеграция”, „включване” и ред други понятия, които като че загубиха истинския си смисъл в последните години. Другият е по-къс и като всеки по-къс път изглежда и по-лесен. Засилване на санкциите към нарушителите без книжка, принудително отнемане на МПС, дори и кратки срокове за лишаване от свобода. Всъщност, колко му е да промениш закон, променян четиридесет и четири пъти за десет години. Дето се вика, „Нов парламент, нов късмет...”

Само дето има и една друга поговорка, че най-късите пътища често ни водят доста далеч от желаната цел.   

L'EUROPEO по следите на изгубената БЪЛГАРИЯ

Сериозно, отговорно и окончателно препоръчвам последния брой (№27) на списание L'EUROPEO за август-септември. Темата на броя е "Изгубената България", в която имам и своето скромно участие с едно интервю от отвъдното.
Иначе вътре има прекрасни текстове на Петко Бочаров, Любен Дилов-син, Любомир Левчев, Димитър Стоянович и др. Особено силен е текстът "Селяни умрете" на големия Георги Мишев. Снимките са черно-бели, стари и прекрасни. Каквито особено обичам...
Приятно четене!