четвъртък, 19 април 2018 г.

Как се причинява метафора


По въпроса за метафората са изписани хиляди страници. Да се чуди човек защо ли?! А най-метафоричното обяснение на метафората чух напълно случайно. На изпит по теория на литературата. Професорът запита дали съвременните гърци са народ от литературоведи, щом при тях под път и над път, а най-често по пътуващи автомобили, можеш да прочетеш надписа μεταφοράς. Тъй де, метафора! След което обясни, че идеята да превозваш, транспортираш и пренасяш нещо от едно място на друго място си е основно човешко занимание. И понякога това нещо, което пренасяш от едно място на друго място, не е вино или хляб, а смисъл или значение.

Изпитваният студент кимна почти разбиращо...

Това беше някога, а тази сутрин внезапно се сетих, че една от най-добрите метафори в българската поезия е също свързана с транспорт и автомобили. Да си представим път през джунглата на Индийския полуостров: „Южно от Пенджаб край Пондишери в мрака на тропически гори има стар народ...“ Сега да си представим как пътуваме по пътя, разсичащ джунглата, и внезапно недоумяващо съзираме, че по него същият този стар народ току що е настлал снопи с ожънато жито. А автомобилът, в който се возим минава през него и ги тъпче.
Следва прозрението, че хората от полетата край пътя използват движението на автомобилите и пътуващите в тях за онова старо като света действие на древните земеделци от района на Плодородния полумесец (Fertile Crescent).

Точно така, вършитбата!

Да вършееш, не въртейки се ти и собствената ти диканя в тесния затворен кръг на хармана, а да използваш движението на странстващите по света хора. Колко находчиво! Диканите са всички странници, поели нанякъде във вечната човешка суетня. Ти си мъдрецът, който стои на мястото си, очаквайки чуждата кинетика да те нахрани.

Има и още нещо свръхметафорично в целия този поетически образ. Всеки неподвижен в същността си човек (или народ) има необходимост от движението на някой друг. В преминаването на другия през теб се отронват зърната на собственото ти плодородие за твоя всекидневен хляб. Ето отговорът на въпроса как хората си правят и си причиняват взаимно метафори...

А, иначе поетическият образ е от стихосбирката „Отвъд“ на Любомир Левчев и се ражда през далечната вече 1994 година. И отново някак неслучайно точно след седмица на 27 април е рождения му ден.

И последно. Стихотворението завършва с една от най-силните поанти, които съм чул някога: „Тъкмо си разбрал...и идва друг народ.“ Движението по пътя продължава...
  

Няма коментари:

Публикуване на коментар