сряда, 22 февруари 2012 г.

Да реформираш по Калвин


Унгарският премиер Виктор Орбан 
по стъпките на вярата и Тачър

Aаду е почти двуметров естонец с излъчване на добродушна полярна мечка. С абсолютен успех може да се яви на кастинг за Дядо Коледа. Тойво е спокоен като финландски дървосекач, какъвто между другото вече е бил. Двамата седят със скандинавско спокойствие на задната седалка на таксито, а аз с българско самочувствие се опитвам да обясня на шофьора унгарец накъде точно е тръгнала шарената ни компания.
Трудно е да се каже, че Будапеща остава зад нас, защото таксито, най-сетне разбрало вавилонските ми упътвания, тръгва към Оча – зелено предградие на унгарската столица, изпълнено с лозя и солидна винарна по средата. Ние сме студенти на бригада в унгарски Винпром... Алилуя, братя и Egeszsegere!!! (унг. – Наздраве!).
Таксито пътува в спомените от началото на 80-те години на един вече отминал век. Берлинската стена си е смъртоносно цяла. По това време аз още си нямам представа, че най-консервативната лейди в света обича три най-красиви европейски града – Петербург (заради величието му), Варшава (заради героизма му) и Будапеща (заради разкошната зеленина). И съжалява, че и трите са зад комунистическата „желязна завеса”. По онова време днешният унгарски премиер Виктор Орбан е на 20 години – никой още не е чувал за него и не му се заканва с евросанкции.
Както и да е! В редовете по-надолу често ще става дума и за двамата – Виктор Орбан и Маргарет Тачър. Защото точно преди десет години тя обяснява какво точно може да се случи днес. Той пък го случва. Днес. Как така ли?! Ами, ето как...
Шофьорът на таксито е професионално словоохотлив. Откъде сме, пита, всичките едни такива различни. Онези двамата отзад любезно го уведомяват. Е, стана тя! В следващия момент само аз следя пътя и застрашителните крайпътни дървета с уточнението, че ми липсват и волан, и спирачки. Унгарецът е завъртян на 180 градуса от възторг, че трима представители на угро-финската езикова група са се събрали в таксито. Никога по-късно в живота си не видях подобна радост от това, че някой говори език, подобен на твоя. Искрена радост, че можеш да бъдеш разбран, че те разбират...


Лингвоскептицизъм

 
Не мога да се освободя от усещането, че ако в началото на есхатологично съмнителната 2012 година Унгария се превърна в непослушното дете на Европейския съюз, то първопричината за това е на първо място комуникационна. Подобно твърдение изглежда несериозно в епохата на глобалното информационно общество и масово разпространени технологии за превод. Но все пак! Едва ли фактът, че унгарският не принадлежи към групата на индоевропейските езици, е предпоставка за днешното неразбиране и неприемане от страна на общоевропейското обществено мнение за последните събития в унгарския политически живот. Но пък и не бива да бъде подценяван лекомислено. Едно от предупрежденията на споменатата по-горе Маргарет Тачър към всички лековерни еврооптимисти гласи: „Истинската причина, поради която не може да има функционираща общоевропейска демокрация, е, че не съществува общоевропейско обществено мнение. Много добре е известно, но твърде често се пренебрегва, че държавите от Европейския съюз са извънредно много и дълбоко разделени по езиков признак.”
Липсата на общоевропейско обществено мнение е обяснима – може ли някой веднага и без замисляне да посочи ефективни в своята популярност европейски наднационални медии. Обяснимо е и защо сегашните събития в една от европейските държави се популяризират главно от гледна точка на официалната позиция на Съвета на министрите на ЕС или Европарламента. Обяснимо е защо промените в унгарската конституция отпреди година бяха демонизирани и обявени за антидемократични в началото на 2012-а.
Във вихъра на икономическата криза, рисковите планове за спасяване на Гърция и(или) еврото действията на Виктор Орбан и управляващата партия Фидес в Унгария по промените в основния закон на страната, изглежда, бяха възприети (без да бъдат назовани точно така) като знакова и досадна проява на „неотачъризъм” – превес на специфично национална политика и европренебрежителност. И неприятен за Страсбург рецидив на случая, при който датчаните гласуваха през 1992 срещу Маастрихт, или пък на наложените от Съвета на министрите на ЕС политически санкции на Австрия след успеха на дясната Партия на свободата на Йорг Хайдер през 1999 година
Тази опасност от неразбиране и възможен бюрократичен натиск наложи унгарският премиер да застане в края на януари тази година пред Европарламента и да говори за смисъла на основните законови промени. Точно в това обяснение прозвуча факт, който изглежда плашещо нереален. След осем години управление на Унгарската социалистическа партия и премиерските постове на Петер Медеши, Ференц Дюрчан и едногодишния мандат на Гордон Байнай в Унгария от „десет милиона души население, по малко от три милиона са коректни данъчни платци, а хората, които са на държавна работа или живеят от държавни помощи, са повече от работещите в реалната икономика”. Всичко това, според изказването на Орбан, е довело страната до състояние на „ръба на икономически колапс и трагедия”.


Извън „Еврорая”?!

 
Със своя холеричен политически темперамент и силно развито национално чувство унгарците не за пръв път създават проблем на големи наднационални образувания като ЕС. Първият случай е от вече далечната 1848 година, или така наречената „Пролет на народите”, когато унгарското въстание слага началото на най-голямата криза в историята на Австрийската империя и води до възраждане на унгарската държавност в австро-унгарския дуализъм от 1869 година. Вторият е отново унгарското въстание от 1956 срещу „комунистическата империя” – СССР. Какво са тези две събития за Унгария ясно личи в странния на пръв поглед факт – страната има два национални празника, честващи се на различни дати (15 март и 23 октомври) с едно и също име – „Ден на революцията и борбата за свобода”.
Какво да очакваш от нация с два подобни национални празника освен крайни мерки в условия на криза. Именно сегашните законодателни промени в областта на фискалната, икономическата и монетарната политика, изглежда, са разтревожили еврочиновниците от гледна точка на следващите години. Основни данъчни показатели са заложени като текстове на унгарската конституция, което пък е реплика към бъдеща общоевропейска фискална политика. Заместниците на президента на централната банка се назначават от премиера. Най-важно обаче е нещо друго. Според промените в основния закон на страната форинтът става по дефиниция национална валута. По този начин евентуалното присъединяване на Унгария към еврото ще трябва да бъде подкрепено от две трети от депутатите. И като се имат предвид думите на бившия испански министър-председател Филипе Гонсалес, че: „Общата валута е най-големият отказ от национален суверенитет”, то унгарските конституционни промени правят подобен отказ по-труден. С което Орбан показва последователност по отношение на препоръката на Маргарет Тачър, дадена преди 10 години: „Убедена съм, че единствената европейска валута е обречена на провал в икономическо, политическо и дори социално отношение. Ето защо ще бъде разумно страните, които все още не са се включили в този проект, да останат извън него.”


Кой се страхува от Виктор Орбан?

Острите нападки към унгарския премиер изглеждат обясними, ако проследим някои от последните му публични изяви, целящи изясняването на унгарските реформи. Симптом за топлата връзка с английската консервативна политическа практика се вижда в речта му от края на миналата година в London School of Economics, където Орбан казва: „Докато на повърхността говорим за криза на Европейския съюз, в действителност ние сме изправени пред специфични национални кризи, причинени от безотговорното управление на публичните финанси. Това доведе до появата на икономическа политика от типа „нещо за нищо“, което създава нереалистични очаквания на всяко ниво в много страни от Европейския съюз. Не можем да отречем в същото време добре известния факт, че сме изправени пред проблема с липсата на политическо лидерство в някои страни от Европейския съюз.”
Никой не обича глашатаите на неудобните истини. В констатациите на Орбан има непряк, но силен упрек към ефективността при разпределението, управлението и контрола на европейското финансиране към страните членки. Към безотговорността на политическите елити и невъзможността на Страсбург да се справи с този проблем. Пътят, който Орбан вижда, е именно в преодоляване на привидната (според него) криза на съюза чрез преодоляването на специфичните национални кризи (политически и икономически). Едва ли подобна оздравителна рецепта ще се хареса на все по- централизираща се и бюрократизираща се Европа, в която по неясни и необясними причини думата „нация” се превръща в политически некоректен термин.


И накрая – малко за вярата

Абревиатурите понякога идват от нищото. Някак си обаче не трябва да се пренебрегва фактът, че съкращението на името на управляващата партия на Орбан Съюз на младите демократи – Фидес, означава на латински вяра. А мястото на вярата в исторически аспект при формирането на модерната политическа традиция на западните демокрации е определящо. Когато отново Маргарет Тачър се връща към пионерите на американската демокрация, първите преселници отвъд Океана – пилигримите, тя с вълнение и респект пише: „Те са имали вродено чувство на лична и колективна отговорност. Пилигримите са били калвинисти, докато аз съм израснала в средата на не така строгите методисти.” И, внимание – 14% от вярващите в Унгария приналдежат към реформистката църква на калвинизма! Сред тях е и премиерът Виктор Орбан. Може би изглежда като любопитна подробност или странно съвпадение, но калвинизмът има пет основни постулата, а премиерът Орбан – пет деца! Не е странно обаче, че вярата и упованието в Бог при подобен премиер стават текст в новата унгарска конституция. Предопределеност и спасение – не по Жан Калвин, а по Виктор Орбан...
Колкото до шарената компания от таксито в околностите на Будапеща, сетих се за нея след последния доклад на Репортери без граница за свободата на пресата по света. На първо място – Финландия, на трето място – Естония, Унгария – на четиридесето. България ли! Не питайте, че не е за вярване...


Публикувано в сп. "За хората" бр. 10, февруари 2012 г.

четвъртък, 16 февруари 2012 г.

За българските язовири и холандските диги

или кой къде си завира пръста



Тази зима у нас да говориш за Холандия, холандци и тем подобни низоземци (както им казват братята сърби) е като да обсъждаш издържливостта и качествата на конопените въжета в дома на суициден гражданин със склонност към висене.
В началото бе онова прословуто ноемврийско бъзиклийско интервю с холандския премиер Марк Рюте, в което прочетохме, че българите не са способни да създадат работеща държава. Тъкмо преглътнахме обидата, успокоявайки се, че „Те, такова интервю нема!”, хайде нов студен полъх откъм холандските мелници – крайнодесният Герд Вилдерс от тяхната „Партия на свободата” създал специален сайт за оплаквания (без похвали) за българи, румънци и прочие източноевропейска сволоч. От това на някой от нашите буйни глави така им кипнаха очите (както би написал Захари Стоянов), че един рошав режисьор с хъшовски наклонности, дори призова (отново бъзиклийски) да обявим война на Холандия.
Припомням това, защото в мен възникна обратно по посока и замисъл и то доста непатриотично предложение. В навечерието на голямото пролетно снеготопене и бодрото чиновническо скитане по диги и микроязовири и като част от бъдеща национална програма за борба с наводненията да погледнем към холандския положителен опит. Нека в спасителния антинаводнителен пакет и под формата на помощи да се включи...малка детска книжка. Тя е написана доста отдавна – 1865 година, но многозначително и съдбоносно преди няколко месеца за пореден път бе преиздадена на български. Казва се „Сребърните кънки”, написана е от американката Мери Мейпс Додж, а действието се развива в Холандия. Интересното е там, че от страниците на тази мила и поучителна книжка тръгва една от най-популярните модерни легенди, увековечена дори и с паметници в днешна Холандия. Точно тази легенда ни е необходима като спасителен пояс в дълбока вода...
Ето я и историята. Нейният герой е малко русокосо момче от холандския град Хаарлем, син на пазача на шлюзовете и дигите, които отделят и пазят с труд отвоюваната от морето земя. Една вечер то се прибира безгрижно към дома си, когато с ужас забелязва, че от основната дига се процежда струйка вода. Момчето добре знае, че малкият отвор бързо може да се превърне в зейнала паст, откъдето морето ще нахлуе, а водната стихия ще помете нищо неподозиращите хора. Време няма, бедствието предстои. Какво ще направи момчето...?!
Ако романът беше български, момчето най-вероятно би написало подробно уведомително писмо до кмета на град Хаарлем (Абе, то си звучи направо като Харманли!) с копие до областния управител на северната холандска провинция Спаарндам (което буквално означава „Дигата на река Спаар”). След това сигурно би позвънило на телефон 112 с молба за няколко хеликоптера, два-три БТР-а, придружени с екипи на големи телевизии, министри, президент и еврокомисар. И би инициирало дарителска кампания: „Последна надежда за давещите се...”.
Но...романът разказва за Холандия. И точно затова момчето без да се замисли ляга на дигата и вкарва малкия си пръст в дупката, запушвайки я и спирайки водата. Цяла нощ то лежи там, треперещо от страх и студ, но не помръдва ръката си, защото знае колко смъртоносно бързо идва голямата вода. На сутринта селският свещеник го намира полумъртво от изтощение и вика помощ. Дигата е поправена, а животът и имотите на хиляди хора е спасен от един детски показалец.
Точно на това място в детската книжка четем думите: „Разказах ви тази история така, както я чух от майка ми. И няма дете в Холандия, която да не я е слушало. И, не знам какво мислите, но според мен това малко момче носи в себе си духа на своята страна. И няма пробив в язовирната стена на обществото, честта, достойнството и колективната безопасност, който да не бъде запушен и спрян с цената на всичко от милион показалци.”
Не мога да го кажа по-добре. Но както стана дума по-горе, днес тази легендарна история и важна част от популярната култура на Холандия. На няколко места в страната има паметници по този сюжет, които са забележителни туристически атракции. Не съм проверявал, но тя сигурно е включена и в детските им учебници. Защото там е така. И защото личното участие, личната отговорност, личният жест са в основата на онзи прословут Нероден Петко - гражданското общество - което бе повече от половин век унижавано, смазвано и унищожавано от идеолозите на колективизацията и колективните заблуди. Затова и днес дигите на българските язовири са надупчени от помпи за поливане, шлюзовете окрадени за скрап, а политически назначените чиновници спират водите им единствено с преписки и писма. А ако дотук язовирната стена бе просто една метафора на обществото, то е ясно и защо у нас натрупаната вода на несвършени отговорности и нехайство периодично ни залива и убива. Защото духът на България отдавна е друг, а милионите пръсти у нас са или в устата ни или на друго място...