понеделник, 28 декември 2009 г.

От кутията на „Аватар” гледа копи-пейст културата


Рев на двигатели. Търбухът на летящото чудовище се отваря, а отвътре надничат лицата на облечени в зелено бойци. Кънти тропотът на тежките обувки към бетона на летището, изпълнено с трясъка на бойна техника. Обърнати с любопитство лица и очи към новопристигащите. И подигравателно стряскащото: „Човече, виж свежа мръвка!”. Къде се случва това – във Виетнам или на планетата Пандора? И кой филм започва така?
Допреди няколко месеца – само един. И то какъв! Отскоро – два. И то какви!
Да повториш буквално началото на култовия „Взвод” на Оливър Стоун четвърт столетие по-късно във филм, претендиращ да бъде глобално културно събитие на първото десетилетие на 21-ви век. Едва ли това е единствено иронично намигване към милионната аудитория на киноманите по света. Не само защото сигурно само Джеймс Камерън може да си го позволи. И да го застрахова юридически по отношение на маниакалната американска прецизност във връзка с авторските права.
С всяка изминала минута от първата среща с филмовото суперзрелище „Аватар” все повече си мисля едно. Именно началните му кадри, буквално цитиращи мрачната обреченост на изгубените млади души из виетнамските джунгли от „Взвод” са ключът към необходимото разбиране на тази визуална компютърна претенция. И безрадостния извод по повод внушенията на този филм.
И той е лаконично прост – нищо не научаваме. Повтаряме грешките си с безпаметна упоритост. Виждаме и знаем какво ни погубва, но го правим пак и пак. Предупрежденията за злините, скрити в кутията от древния мит не плашат човешкия род. Отваряме я също като девойката Пандора с влудяваща, наивна упоритост и смъртоносно любопитство. И болката не ни учи на нищо. Защото отминава като всяка болка, която не убива напълно.
Самият филм е сътворена от Джеймс Камерън магическа кутия, от която демонстративно излитат злините на ненаучените човешки уроци. В калейдоскопично струпване, в „Аватар” са сбрани ведно не един, два и три човешки довчерашни провали и утрешни страхове. Те са там, вътре, в тялото на филма (спомнете си „Пришълец”, а пък оттам сякаш в „Аватар” дойде Сигърни Уивър) като самостоятелни живи истории, микросюжети, които не само ни звучат като познати и вече чути. Те наистина са отдавна познати, чути и гледани. И награждавани с „Оскар”-и даже.
Този претенциозен филм е направен от вече гледани филми. Сам по себе си той е уникална цитация на визуални текстове. Среща на художествените достойнства на филмови шедьоври като „Танцуващият с вълци”, „Апокалиспис сега” с популярната документална сила на телевизионни канали като „Дискавъри Ченъл”, „Хистъри Ченъл” и „Нешънъл Джиографик”. На технологично агресивното въздействие върху сетивата и логическото мислене на „Матрицата” с мрачното антиутопично въздействие на филмови образци на сайънсфикшън-а.
„Аватар” събира накуп многобройните разкази за злините в нас – хората. И ненаучените ни уроци.
Тук е заблудата, че силата на оръжието и унищожаващият огън е решение. Три десетилетия след джунглите на Виетнам, в които изчезнаха момчетата от „Взвод”, САЩ имат безнадеждността на пустинята и смъртоносните лабиринти на враждебните улички в Ирак.
Тук са припомнената и осмислена историческа вина към унищожената култура на коренното население на Северна Америка. Това е тъжната интелектуална носталгия по изгубения рай на прерии, девствени планини, могъщи реки и танц с дивата красота на животните и живота.
Тук е усещането за случващата се вече глобална екологична катастрофа и промените в климата. Могъщите машини от „Аватар”, повалящи гигантското дърво на фантастичната планета са сякаш излезли от съвременен документален филм за изсичането на джунглата на Амазония.
Тук е голямата сила и огромната слабост на този филм. В постмодернистичния компот-смесване на тази множественост от изключително популярни художествени текстове, публицистични теми, актуални политически събития, документалистика и футуристично визионерство, на преден план излиза единствено зрелището. И може би интелектуалното удоволствие за зрителите, че са познали този или онзи сценарий и разчели съответен цитат.
Филмът се превръща в своеобразна рожба и апология на копи-пейст културата на свръхинформационното общество. Внушителен текст, „сглобен” от много и много други текстове. И напълно съзнателно подчертаващ това.
Иронията обаче е в друга посока. Подчинен на логично търсения касов успех, измерван чрез милионните приходи по дни и седмици, гонещ рекорди по посещаемост и съизмерван с други филми, „Аватар” изменя на едно от най-важните си послания. Простота и връщане към изначалната природна същност на човешкото същестуване. Тихо отдалечаване от суетата на модерната цивилизация.
Заглавието на филма „Аватар” изневерява на своя собствен смисъл – смисълът на древната санскритска дума, означаваща „слизане в тяло”. Това е слизането на божеството в реалния земен свят и превъплъщението му във физическо тяло с една единствена цел. Да спаси същия този свят от силите на злото.
В лентата на Камерън повечето зрители ще разчетат единствено новия технологично модерен смисъл на думата аватар – нереален и ефектен компютърен образ, игра на животи и светове, игра, игра, игра…
Кратко двучасово забавление със собствените ни страхове. А докато го гледате, в долината на Амазонка ще бъдат изсечени гори с размерите на 1001 футболни игрища. И това не са приказки, а убийствена статистика…

четвъртък, 24 декември 2009 г.

Запетайки


В нишата на време лятно или есенно, между две прескрипвания на вратата скърцаща, с аромат на лавандула и забрадка нафталинена, хладина в ръцете стари-те-чаршафи беленокенарени, писъмце "Ах!" намастилено с дата миналовековна, ръбестите черги под краката боси до леглото твърдо - твърде, твърде мисля си: "Ти си лош!" ми каза, на земята седнала като във градина - да, градина детска също като погледа, обичащо обиден, и косите, дето пръстите заплитат, плет плета преплитам се, през глава си мисля, че разсипах шипките червени, с времето събирани, и липата жълтата също разпилявах, и праха на времето върху етикетите с вино неизпито, ала обещавано, обещавам "Няма вече!" вече да ме няма, за да има, има, има ниша, време, стол, легло, чаршафи, катинар, пчела, и круша, с щипки закачена, накачени лястовици, и звезди отгоре и дъхът в ухото ти, и в ухото твоя, дишам, дишай, дишам, значи съществуваме,,,

петък, 27 ноември 2009 г.

In memoriam Canonis (В памет на канона)




На изображенията: Вавилонската кула на Питър Брьогел и постмодернистична игра със знаци на глобални марки, изобразяваща вятърните мелници на Дон Кихот. Прозорец на мелницата е „Майкрософт”. Е, не съм ли прав!!!


В полето на хипотезите лежи отговорът на въпроса какво би се случило, ако в битката при Лепанто през 1571 г. Сервантес бе изгубил другата си ръка. Но и отсъстващата лява сигурно е изиграла своето предназначение на принципа, че еднорък човек компенсира липсата на единия от крайниците си, натоварвайки повече останалия съхранен. А пък и житейските перспективи пред човек в началото на 16-ти век с една единствена дясна ръка не предполага богат избор от житейски активности, но сред тях една от възможните е писането.
Така или иначе в рамките на десет години от 1605-та до 1615 г. под дясната ръка на Сервантес се ражда роман, който още с отпечатването си отправя множество предизвикателства към търсенето на исторически аналогии в полето на културните феномени от различни епохи. Само две седмици след блестящия дебют на оригинала на „Дон Кихот” в Мадрид се появяват три пиратски копия на романа.
От този момент попълзновенията върху този текста му са неизброими, както и определенията за него, вариращи от школското „сатира на рицарските романи” до унамуновското (б.а. – Мигел де Унамуно) „душата на Испания” – и двете безкрайно категорични, за да бъдат верни.
Както и да е, странно обаче незабелязана и подценявана остава истинската очевидна и очевадна причина за случилото се с героя на Сервантес, макар тя изрично да е подчертана в началото на романа – „героят губи разсъдъка си от безразборно четене”. Ако се бе вгледал по-внимателно в тази очевидност Алвин Тофлър едва ли би твърдял толкова убедено, че третата вълна на революцията в сферата на информационните технологии е съвременен феномен на постиндустриалното общество, а не е вече нещо случило се и поради тази причина добре забравено.
Според Робер Фосие („Обикновеният човек през Средновековието) понятието стрес започва да се употребява в съвременния си смисъл за пръв път след 1953 г., но през Средновековието и след това церебралната астения – тази съвкупност от безпокойство, парализа, фрустрация и умора – е била оценявана повече от гледна точка на проявите на отпадналост и бездейност, а не толкова от други нейни симптоми – шумност, неспокойствие, прекомерна активност. Симптоматиката на личностната хиперактивност при „рицаря на печалния образ” ни отправя повече към пренебрегваните от онова отминало време белези на липсващия като понятие „стрес”.
Работата е там, че „лудостта от безразборното четене” като характерология на един литературен персонаж е всъщност метафоричната крайна точка на глобален (доколкото по това време под свят се разбира Европа) процес, развиващ се на територията на стария континент на границите на средните векове и времето след появата на книгопечатането. Това е дълбока криза на индивидуалното съзнание, породено от един разпадащ се цялостен свят, в който индивидуалната съдба на ефимерното човешко създание е заплашена от всички посоки – чумните епидемии, настъплението на полумесеца, продължаващата фрагментация на християнското единство – религиозните войни от епохата на Реформацията и Контрареформацията. Епоха, белязана от скептицизма на Монтен, за който Исак Паси пише: „Може би през Вартоломеевата нощ той не е написал нито един от своите опити, но Вартоломеевата нощ присъства във всичките му опити”.
Неслучайно 16-ти век преоткрива отдавна обесения или умрял от глад Франсоа Вийон и по-точно неговите „Балада за обратните истини” и „Пословична балада” – два поетически текста, в които присъства парадоксалното провиждане, че утвърдените и канонични представи за обществените взаимоотношения и прости човешки истини, мъдрости и прозрения не струват и едно су. През същия този „Сервантесов” век в творчеството на стария Питър Брьогел ще се появят платната „Пословици”, „Притча за слепците”, „Триумфът на смъртта” и други, в които сюжетът за преходността на човешкия живот и лъжовната стойност на уж вековечните истини ще бъдат водеща тема.
Това столетие е белязано от монтеновски скептицизъм, брьогеловска фрагментарност и разрастващото се море на печатните книги. Това е истински взрив на свръхнова информационна технология, от която се ражда галактиката на Гутенберг. Едва ли днес можем да оценим менталните последици за хората от това време. Това изобилие от фиксирано върху напечатания лист слово изглежда обаче придобива размерите на сериозна заплаха за индивидуалното човешко съзнание, сравнима по последствията си само с чумните епидемии.
Търсенията и откритията на човешкия дух винаги са били възприемани като проява на един от седемте гряха – гордостта. И затова винаги са били гледани и оценявани с консервативно подозрение. Ето защо тогава от дълбините на библейското минало в европейското изкуство и литература ще изплува призракът на Вавилонската кула – метафора на човешката гордост и последвалото наказание – объркването на езиците и последвалото от това неразбиране.
Вавилонската кула ще се появи отново под четката на Брьогел, но и като несръчна илюстрация на страниците на един странно пренебрегван, но според мен може би най-знаков текст на тази епоха – „Лабиринтът на света и раят на сърцето” (1623 г.) от Ян Амос Коменски.
Вавилонската кула носи в себе си представата за неконтролируемата множественост на думите и породеното от това тяхно неразбиране. За 16-ти век тя е симптоматичен художествен образ на изчезналия познат, обозрим и разбираем текстови канон, носещ и даващ обозрим корпус от истини. Кулата е образ на монументалната недовършеност на новия текстови проект. Вавилонската кула е песимистичната реакция на европейското изкуство от последиците на „информационния взрив”, последвал навлизането на новата информационна технология – книгопечатането. Лавинообразното натрупване на текстове с необозримо разнообразно съдържание – от идеологически и религиозни манифести до поетически книги и романи – всъщност всичко онова, което е светът на печатната книга и днес – води до усещането за обърканост и безизходица. Липсва корпусът на „правилните книги”, необходимото четиво, което прави читателя социално адаптивен, носи необходимото за нормалното живеене знание, истини и преодолява разяждащото съмнение.
Именно това дава основание да погледнем отново програмното присъствие сред тази текстова безбрежност на „Лабиринтът на света и раят на сърцето”. Неслучайно нейният автор ще бъде сочен като един от създателите на принципите на образователната система, издържали в определена степен до наши дни. Разделен в две части този текст е в началото класическа антиутопия, а после моралнотеологически трактат, написан в духа на късната Реформация. Идеята за екзстенциалната обърканост на човека е поставена под знака на Лабиринта – пространството на безпосочното и в този смисъл безсмислено пътуване. Представата за света като лабиринт – къси, нелогично свързани фрагменти от кривуличещ път – кореспондират с визуалната фрагментарност при Платната на Йеронимус Бош и Питър Брьогел. Това е свят, в който Божият син отсъства, защото: „Аз съм пътят и истината и живота” се е трансформирало в усещането за „Аз и моят живот сме в лабиринта на лъжите.” А какво са лъжите, заблудите, ако не необозрима множественост на факти, текстове, които не могат да бъдат аксеологически подредени и осмислени.
И никак не е странно, че именно в рамките на един човешки живот авторът на „Лабиринтът на света” ще насочи своите усилия към създаването на стройна система, подреждаща знанието, разграничаваща фактите на полезни и безполезни, насочваща се към дидактични истини, даващи възможност за социална приложимост на усвоилия ги човек. Днес някак си забравяме, че етимологията на понятието образование в своето глобално звучене е свързано с метафората на Лабиринта. Еducation идва от латинското e – (из) и duco – (водя), тоест извеждам. Образованието всъщност е призвано да изведе човека от лабиринта на заблудите и лъжите и лутането, където той изначално е попаднал.
Резултат от това усилие е появата по принцип на най-каноничната книга за всички времена – учебника. Компендиум от знания, които унифицират усвоилите ги в един социален континуитет. Оказва се, че след столетия на насилие, след 17-ти век гаранция за обществения стабилитет и личностна сигурност ще бъде точно формиращата се образователна система. Ситуация формулирана точно от Ърнест Гелнър в извода, че: „Не палачът, а учителят е гаранция за стабилитета на едно общество.” Тази смущаваща на пръв поглед приравненост на болезнено наказващото насилие и мекото насилие на институционалната принуда доказва властта на каноничното знание. То създава нормите, вкарвайки в тях личностното множество, което ги усвоява и прилага. Така палачът остава без работа или поне работата му е само с отклонилите се или съзнателно неусвояващи нормите на поведение.
Но човекът от Ла Манча е роден твърде рано за всичко това. Той всъщност умира (според текста на романа) в момент, в който Ян Амос Коменски е на 23 години. Умира в състояние, което бихме определили с познатите от Средновековието симптоми – langor, stupor, indolentia (униние, вцепененост, инертност) – синдроми на постравматичен стрес. До този момент обаче той е преминал през всички въобразени светове, породени от „безразборното четене” на неканонични, практически неприложими текстове. Те обаче са породили въображаемите светове на едно друго живеене. Има нещо симптоматично в това, че едно от първите есета на Мишел дьо Монтен е озаглавено „За силата на въображението”, а мотото на латински гласи „Силното въображение поражда случая”. Жертва и създание на информационния стрес, потопен в море от текстове, Дон Кихот заживява във въображаеми (днес бихме ги нарекли – виртуални), паралелни на своите съвременници светове. И понеже в началото на тези редове стана дума за културно-исторически аналогии, нека се опитаме да ги видим.
През тази година световната мрежа навърши четири десетилетия от своето създаване. Няма да бъде пресилено обаче, ако кажем, че от технологична иновация интернет се превърна в глобална информационна технология в последните две десетилетия. Този факт учудващо съвпадна с фундаментални промени в геополитиката – разпада на блоковото противопоставяне Изток - Запад, залезът на тоталитарните политически системи в световен мащаб, нарастващото напрежение по оста Ислям – Християнство. Ситуацията странно напомня историческата епоха на границите на 16-ти и 17-ти век, за която стана дума по горе. Фрагментиране на представите за организацията и подредбата на света – политически разпад на многонационални държави, изчезването на фундаментални идеологии, властвали в съзнанието на общества в продължение на столетие, страх от пандемии, религиозни конфликти с глобален характер, нарастващ скептицизъм по отношение на индивидуалната човешка съдба. И всички тези процеси са не само паралелни, но и интензифицирани и задълбочени от навлизането на новата информационна технология. Това, което тя видимо предлага е единствено възможността за „безразборното четене”. Представата за океана от достъпна и несистематизирана информация по странен начин прокарва още един паралел – ако за 17-ти век това е образът на Лабиринта, то сега това е името на Мрежата (разбирана не като мрежово свързване на ПС-та), а като мрежата на паяк, в която невидима заплаха дебне заблудилата се любопитна муха. Безименни обаче остават новите „дон кихотовци” на безразборното и неинституционало контролирано четене. Те водят своите битки с великани под формата на компютърни игри-сражения. Те търсят своята Дулсинея в сайтове за запознанства и много често красивата девойка от мечтите им се оказва застаряваща домакиня с наднормено тегло. Те управляват острови и държави в ситуационни игри-стратегии. Та водят своя виртуален-друг живот – резултат от взрива на една нова информационна технология и потапянето си в нейните текстове-изкушения. Това е поколение, което е загубило ориентир към канона, просто защото класическият канон, разбиран като свод от обществено значими, социално и културно приложими и адекватни на историческата ситуация текстове - формиращ се по законите на петвековно съществуване си отива. Той изчезва бързо заедно с изградилата го и опитомила информационна технология (печатането) и съотвестващите му властови институции (образователни, политически, религиозни). Скоростите на „качване” и „сваляне” на информация. Скоростите на обмен и актуализиране на информация са такива, че на дневен ред е въпросът: „Възможно ли е изобщо бъдещо съществуване на текстови канон?” Засега отговорът е: „По скоро не!”. Плахи опити в това отношение са усъвършенстването на браузърите, проекти от рода на Уикипедия, глобални информационни и образователни сайтове, глобални интернет-медии.
В своето „Изследване на историята” Арнълд Тойнби разсъждава по повод сходното влияние върху човешките общества на степта и морето: „Повърхностите на степта и морето са сходни по това, че допускат човека само като временен пътник или временно пребиваващ гост. Не му предлагат никъде по просторната си площ – освен на острови или оазиси – място, където да заседне. И двете предлагат по-големи удобства за пътуване и транспортиране, отколкото тези части на Земята, където човекът е свикнал да прави траен дом, но и двете изискват като наказание за преминаването през тях постоянно да се движиш или пък да се махнеш от тях и да отидеш на някой от островите, които ги обграждат.” Този цитат е свързан с културата на номадските общества – един термин, който по особен начин придоби актуалност в края на изминалото столетие. Защото сега сме във времето на новите номади, а към степта и морето неуловимо се присъедини невидимото пространство на информационната пустош-степ-океан на Интернет. Тойнби продължава: „Номадството е в основата си общество без история. Веднъж поела по ежегодните си маршрути, номадската орда се върти в тях и може да продължи така вечно.” Странно е, че Тойнби предрича гибелта на класическото номадство, „довършено от западната цивилизация, простряла пипалата си по цялата повърхност на планетата”. Но ако тази гибел е по отношение на реалното пространство на степта и морето, то философът на историята Арнълд Тойнби едва ли е предвиждал, че същата тази западна цивилизация ще конструира едно ново виртуално пространство-степ, в което самата тя ще закръжи в номадски ритъм. И предизвикателството тук е, че номадските цивилизации по принцип спират развитието си, увлечени в ритмичното си движение през монотонното пространство.
Предизвикателството днес е дали човечеството в епохата на Мрежата ще намери или създаде „някои от островите„ сред дълбокото море от информация и равната степ на безсмислените факти и събития или ще се превърне в общество без история, довършено от „цивилизация простряла пипалата си по цялата повърхност на планетата”.

вторник, 17 ноември 2009 г.

Будилник


Разказвам на студентите за началото на българската политическа карикатура във вестник „Будилник” на Христо Ботев от 1873 г. Вестник за хумор и сатира, както го нарича самият той. Опитвам се да им обясня как често редакторската и издателска работа ти налага необходимостта да пишеш в определен жанр. Идеята е, че след като Ботев обявява публично появата на вестник за политическа сатира, принуден от обстоятелствата, очакванията и липсата на автори, той самият започва да я пише. Просто няма кой друг да го прави толкова добре. Говоря за това как се появяват сатирическите му епитафии в стих и литературнокритическото чистилище на „Защо не съм?”. След което, нещо ме кара да запитам: „Какво означава епитафия?” Насреща - мълчание…
Какво означава истинската самота? Думата е една – неразбиране. Това е онзи момент, в който безмилостно усещаш, че твоите истории, твоите герои, твоите книги, твоите филми, твоите стихотворения са познати единствено на самия теб и на най-близките ти. Че нещо друго се гледа, слуша, чете (дали?!), че „век дохожда и захожда”. Че е по лесно да четеш или препрочиташ за себе си в неповторимото интимно общуване с книгата, отколкото да разказваш и преразказваш. Изпитвали ли сте удоволствие от преразказан филм? Или спомен?!
В редицата на странните съвпадения бе случката, че два дни преди да се случи всичко това, за пореден път се снимах пред епитафия. Не знам защо така се получава. Май нещо като снимка с приятел. През горещия август се снимах с дядо си, а тази ноемврийска събота с Флавий Валенс. Надписът уточнява, че е поживял 60 години, а последната му житейска спирка е Разград, пардон – Абритус. Сега над праха му се е ширнал заводът за антибиотици. From dust to dust! Лечебният прах за здраве, опакован в разтварящите се в тялото ни разноцветни капсули за перорална употреба.
Перорален – тоест, през устата. Ето ти още един латински термин, който Валенс би разбрал без преводач. Ние сме поглъщащите, алчните, вземащите. Ние поглъщаме миналото, без да се замислим за неговата сегашност. За това, че отминалите съдби на хора, години, живот (както е озаглавил своята книга Иля Еренбург) са най-ценният прах, който може да ни излекува от умопомрачителната заблуда, че с нас започва и завършва света. Стига да можем да го вдишаме в спокойната самота на зелените полета, към които сме се запътили всички ние.Ave Valens, Morituri te salutant

вторник, 10 ноември 2009 г.

Има такъв човек


Десети ноември, 2009-та година. Седим в същата стая. Преди двадесет и осем години от нейния прозорец се опитвах да го зърна, гледайки към отсрещния двор. Знаех, че ще се появи, защото след половин час започваше заседанието на съда. Народът на Народна република България срещу него. Случващото се абсурдно повтаряше онзи популярен тогава виц, в който запитали един къде е домът му и той отвърнал: „Живеех срещу затвора, но сега живея срещу вкъщи.”.
Зелената уазка напомня на катафалка с отворените си задни врати. Аз съм скрит зад пердето и с едно око виждам как от сградата на следствения арест на Трети милиционерски участък в Шумен излизат двама униформени, а помежду тях прегърбен върви той. За първи път в живота си виждам затворнически дрехи. Нямат нищо общо с черно-белите райета от филмите. Зелени на цвят като автомобила с тясна синя лента на гърба. Точно по гръбначния стълб, който малко по-късно ще бъде пречупен от прокурора по делото. Леко се привежда и се качва. Автомобилът тръгва. Аз пък отивам в коридора, сядам все едно ще си връзвам обувките и седя без мисъл в главата си. После с поклащане почвам да я удрям в стената зад мен. Помага. Определено помага…
Ето така безславно и делнично преди три десетилетия приключи неговият дисидентски опит да каже на другите своите трудно намерени истини и опасни прозрения. Никога не съм го питал къде е бил на десети ноември 1989-та година. Пред мен обаче днес е нещо написано от него на онази печатна машина, конфискувана при ареста, заедно със стотиците страници на ръкописите му. Един от многото черно-бели листи, изправили на нокти апарата на държавна сигурност. Имал странната и опасна идея да подписва писмата от името на измисления „Съюз на работниците, изучаващи научния социализъм”. Онези със сивите костюми от ДС очаквали нелегална организация. Ужасът на всяка власт. Преди да го арестуват и докарат на улица „Развигор” в столицата на социалистическата република, го търсили го из цялата страна. Навсякъде, където се получавали писмата му. Адресирал ги не до конкретни хора, а до предприятия, фабрики, заводи. На какво разчитал ли? Ясно на какво. Да бъдат прочетени. От един, двама, трима. Колкото повече, толкова по-добре. По-късно по време на съдебния процес някой от тях били призовани като свидетели. Спомня си показанията на един: „Личеше си, че човекът който ги беше писал, е чел много…” Ех, човече! Не знаеш ли, че който трупа знание, трупа тъга…
Отново поглеждам написаното. По точно ксерокопието. То е направено от самия него през 1999-та година, когато любезно му дали да се запознае с материалите по следствието и делото му. Оригиналът обаче, оригиналът е написан през далечната вече 1979 г. Когато питат нароилите се след 1989-та година български дисиденти: „Къде бяхте на десети ноември 1989-та?”, ми иде да извикам „Вие, ние, къде бяхме през 1979-та?” Какво сте правили, какво сте мислили, как сте виждали бъдещето?”. Далечна работа. Някой не са били още родени, други пък вече не са живи. Минало, бъдеще… Тази сутрин, преди да се срещнем, по телефона той ми казва: „За повечето хора миналото е вчера, настоящето е днес, а бъдещето е утре.” Три дни. Не повече…
Подава ми листа и пита: „Кажи ми! Защо никой не иска да го публикува?”. Отговарям му, че вестниците и хората се интересуват от вълнуващи преживявания, танци и приключения. Че истината често е скучна, че изисква усилие, за да бъде разбрана. Истината е като вината – за лична употреба.
Написаното е озаглавено кратко – „Коментар XII”. Последният тринадесети, написан месец по-късно, коментар бил само в четири екземпляра. И четирите пратил до „братския Съветски съюз”. Написани на руски, те изразявали протеста против влизането на войските на СССР в Афганистан. Първият екземпляр бил с адрес „Политбюро на КПСС”. Сигурно е, че са го получили, защото едно от обвиненията по време на съдебния процес било за „обида на братска социалистическа страна”, осигуряващо година и половина несвобода за размисъл.
Чета внимателно отново дванадесетия коментар. Мисля си, че е било добре тогава, преди тридесет години да го прати някъде зад Стената, зад Желязната завеса. Там, където също останаха изненадани от факта, че Източният блок се срина като домино за броени дни. Поне те да бъдат по-подготвени. Защото ето какво щяха да прочетат:

„КОМЕНТАР XII
Навечерие на икономически и социални катаклизми
Въпреки все още привидната икономическа стабилност и благополучие, въпреки непрекъсващия нито за миг пропаганден шум и обработка на съзнанието, въпреки непрестанните призиви за ударен труд, за постоянно съревнование, за ефективност и икономии, въпреки икономическите кръпки от всякакъв род и вид, дълбоко, бавно и преодолимо назряват икономически и социални катаклизми. Те са породени от обективното развитие на държавно-капиталистическия обществен строй и задълбочени от неразбирането на същността на този строй. От необоснованите идеологически напъни и подли претенции да се представи той за „зрял социализъм” А съществуващата действителност, която ни дава основание за такова нерадостно положение е всъщност следната:
- ниска обществена производителност на труда, която продължава да спада
- растяща безстопанственост и произтичащи от нея масова безотговорност, породени от профанското теоретическо и практическо решаване на въпросите за собствеността и труда
- система на цени и ценообразуване, която замаскира и отлага, но в същото време задълбочава икономическите затруднения
- увеличаване на разхищенията на труд, суровини и материали и унищожаване на природната среда. Хората са по-бедни повече от всякога.
- Икономика, която оперира с неверни отчетни цифри и заблуждава трудещите се
- Непреодолимо нараствате на господстващата непроизводителна класа
- Трагично положение на селското стопанство и селското население
- Комунистически партии, превърнати от управляващата върхушка в свой инструмент
- Разрастваща се от горе надолу корупция и борба за власт, служби и пари
- И не на последно място, разрастващо се световно икономическо общуване”

Ноември 1979 г.

Десет години преди десети ноември. Точно десет…
Държа в ръцете си този кратък и някога взривоопасен текст и си спомням написаното от полския писател Станислав Йежи Лец: „Изпреварилите времето си, трябва да го дочакат в определените за целта места.” Разбирай - лудницата, затвора, гробищата. Той замина да поизчака времето, което предричаше в политическия отряд на Старозагорския затвор. Системата бе внимателна с него. И снизходителна. Сигурно, защото също усещаше наближаващите катаклизми. И те се случиха. Тук обаче става дума за нещо друго. За дисиденството като състояние на духа. За онова самотно занимание да гледаш, виждаш и предупреждаваш. Защото истинските български дисиденти изпитаха с душите си „синдрома на Касандра” – древната пророчица, получавала насмешки и презрение за страховитите си предупреждения. Те изпитаха в душите си истинската самота и останаха с нея завинаги. Не ги видяхме по площадите на промените, по митингите и телевизионните реклами. Те обаче свършиха своята работа. Посяха семето на съмнението в пагубните лъжи и заблуди. Все някой ги чу, без да ги види.
Ноември е месец, в който най-добре е да посадиш дръвче. А в едно новопосадено дръвче има много политика. По този повод авторът на „Приключенията на Гъливер” Джонатан Суифт е написал някога: „Всеки човек, посадил поне едно дръвче е направил много повече от всички политици в света.” Преди два дни двамата с него обикаляхме пет дупки, в които корени ще пуснат три ябълки, една праскова и една череша. Говорихме си за всички тези неща, за които стана дума дотук и той ми каза: „Поне едно нещо искам да се случи. Някой да разбере, че има такъв човек.”
Затова написах всичко това. Има такъв човек. Баща ми…

вторник, 27 октомври 2009 г.

Pia Fidelis




Протягам ръката си за довиждане. Тя увисва във въздуха, а той стърчи срещу мен. Пръстите на двете му ръце са вкарани в джобовете на изтритите дънки. Краката, обути в груби високи кожени обувки с кръстосани вързалки са разкрачени, изтритото яке е разтворено над карираната риза. Леко се полюлява. Мама му! Забравих, а в продължение на половин час той го каза поне четири пъти: „Сляп съм!”.
Изглежда усетил движението ми, той вади дясната си ръка от джоба. Двете ни ръце описват странен танц – като танцуващи змии. Накрая се срещат. Леко ръкостискане, обръщам се и тръгвам, настигайки групата. Той влиза в къщата, построена от тухли, изпечени преди около 1800 години. Тънки, жълточервеникави тухли. Римски.
Това за змиите сигурно ми щукна от празните люспести сенки на смокове, пръснати тук там между огромните каменни блокове. Есенната влага им е върнала за кратко загубената еластичност. Като в онзи отминал момент, в който гънещото се и напиращо тяло се е освободило от отеснялата люспеста дреха. Никъде другаде змийската кожа не е била толкова естествен нюанс от пейзажа. Никъде другаде…
Беше пил. Вино. В близкото село, отдавна избягало от спомена за призрачния град, имаше сбор. Сергии, въртележки, пищялки и цигани. Трогващо нетрайни неща. Толкова трогващи, че даже прегърнах една дебела и усмихната циганка, която ми бутна в ръцете захарно петле. От щастие. Изкупихме червените и птици с хлапешка щедрост и получих подарък. За да срещна и аз като Емир щастливи цигани…
От сбора сигурно ще да е дошло и виното. Целодневно опиянение в очакване на случайни посетители. Слушатели за неговата Veritas. За повтарящия се разказ. Личният му собствен разказ. За авгурите, изправени в равното поле. За волските впрягове в черния плуг, раздиращ земята в огромен кръст по четирите посоки на света. И после копието забито в средата – в златната среда, центъра, форума, агората, стъпките на civis romani еst, шумът на търговските улици, тропотът на облечените в шини колела, изрязващи улеи по каменните блокове, съсъка на горещия хипокауст, плясъка на баните, смехът на Юлия Домна, сенките на мраморните саркофази, белотата на егейския мрамор, сивото на вълчата кожа, наметната върху раменете на ликторите…
Разказва и леко се поклаща. Заприличва ми на пенсиониран легионер. Сигурно заради издълженото, стройно тяло, дългите крака и кривата винена усмивка. А, да! И защото повтаря няколко пъти: „Сляп съм!” Налудно съчетание на отдавна пуст римски град, бивш агроном, невиждащ като Омир и разказващ с фантазията на древногръцки поет. Пенсиониран легионер от XI Клавдиев легион. Пограничният легион с 400 годишна история. Хулиганите на империята, дисципаджиите, безразсъдно смелите войни изправени с лице към косооките скити от равнините. Знаме с бик и надпис Pia Fidelis (Предан и верен).
След неловкото ръкостискане аз тръгвам. Той пък прави няколко несигурни крачки в обратната посока и влиза в жълточервената къщичка, построена с тухлите от стария град. Вътре сигурно има тясно легло със скърцаща пружина. Като онези легла в караулните помещения, на които лежах преди векове. След минути ще остане сам в град от призраци, полегнали колони и изправени сенки. Странен сляп пазач. Ескурзовод без диплома. Агроном без земя. Омир без Илиада.
Подтичвам след групата и дъвча червените горчиви топчета на глога. Прескачам поредната змийска кожа. После се скривам зад един храст и бележа територията. Като вълк. Притъмнява…

вторник, 13 октомври 2009 г.

Мила, Крушовицо, ти си земен рай!




Българското възраждане умря, Паисий липсва, пишете нова национална доктрина

Разговорът мина незабелязано, макар и в един от сутрешните блокове на голяма национална телевизия. Нещо от типа „лична история” - две жени бяха довели децата си при водещите, за да се оплачат всички заедно от учителката в селото им. Не си вършела работата както трябва, че даже никак не я вършела. Жените се гневяха на учителката, водещите се дивяха на чутото, а децата се въртяха и с интерес разглеждаха студиото.
Тогава чух изречението. Една от дошлите показа в доказателство на твърденията си за образователния проблем в селото тест, решаван от малките ученици. И рече: „Виждате ли? На въпрос „Коя е нашата родина?” едно от децата отговаря: „Село Крушовица.”
Зяпнах от удивление. Колелото на историята със скърцане спря, цикълът приключи, мандалото хлопна, българското Възраждане умря…
Преди години си бях устроил любопитно занимание. Търсех съвпадения между фрагменти от фундаменталното културологическо изследване „Залезът на Запада” на Освалд Шпенглер и текстове на български възрожденски писатели. Да бъда по точен, не търсех съвпадения, а те ме намираха. Интересно се получаваше. Защото например няма как роденият през 1880 г. световноизвестен немски философ да е чел безвременния стих, внушаващ вечност: „Гора зашуми, вятър повее, Балканът пее хайдушка песен” на Христо Ботев. Не го е чел, а виж какво пише тридесет години по късно: „Шумоленето на гората, чиято магия не е усетил нито един античен поет със загадъчния си въпрос „откъде и накъде”, с потъването на мига във вечното, се намира в дълбока връзка със съдбата, с усета за история и трайност, с грижовната устременост на душата към далечното бъдеще. Едва ли някой по-добре е разбрал и анализирал баладата „Хаджи Димитър” без…да я чете.
Тук обаче идва пак идва ред на случая с ученическия тест от село Крушовица, който забърква странен коктейл от философия на историята, национална идеология и образователни проблеми.
Повестта „Българи от старо време” на Любен Каравелов отдавна е станала основен текст в родната образователна система. Чете се (все по-рядко), предизвиква усмивки (много), а даже преди няколко години съвременния ни театър си спомни за нея и драматизацията и се завъртя по сцените на страната (с Влади Въргала една от ролите). Като взема в ръце тази повест се замислям как и какво точно преподават учителите на своите ученици и всъщност дали знаят, че между страниците и е скрит ключът за краткото и необоримо обяснение за същността на българската национална идея. На представата за народ, нация и държавност. Той е в едно късо изречение, обясняващо житейските разбирания на един от главните герои. Ето го и него: „Дядо Либен обича своето Отечество, но не всичкото, а само Копривщица.” Като човек роден в старото и предмодерно (антично) време, този литературен българин има своята представа за родно и близко на сърцето и душата. Близко – с поглед да го обхванеш. Какво би казал по повод мирогледа на дядо Либен немският философ Освалд Шпенглер. Ами, точно го е казал и даже го е написал: „Родина за античния човек е онова, което той може да обхване с поглед от стените на своя роден град, нищо повече.” (Отново с уточнението, че Шпенглер не е чел повестта от Любен Каравелов)
Ето, в написаното от българския възрожденец и европейския културолог е прорязана дълбоката и съдбоносна граница между архаичност и модерност, между бъдещата идея за голямата и невидима с просто око общност на нацията и остаряващата представа, че родното се намира единствено в семейството и малката територия, която то обитава.
В това се изразява и трудната мисия на българските възрожденци. Да преодолеят тази местна, родова ограниченост и да изградят мостове на разбиране и провиждане към далечни и непознати все още тогава земи. И човекът българин трябва не само да ги провиди, но и да ги усети като близки, свои и родни дори без кракът му никога да стъпи там.
И това „виждане” в далечното може да стане и тогава става единствено чрез писаното слово, чрез книгите и вестниците. Те именно са призвани да възпалят въображението на четящия, да предизвикат в него интерес, любов, състрадание, взаимност към хора, с които никога няма да се срещне и разговаря, но които усеща като едно „друго аз”. Никак не е чудно, че в този смисъл звучи и най-краткото и точно научно определение за национално самосъзнание и нация – Въобразена общност.
Преди 170 години с тази непосилна задача по българските земи се заема образователната система. Трудно е по това време да я наречем система. Тогава българите нямат образователен министър и регионални инспекторати, но имат местни общности с неукротимо желание да строят училища. След паметната 1835 година, когато в Габрово поставят началото на модерното ни образование, със скоростта на грипна епидемия в голям град земите ни се покриват с училища. Именно тази вълна поражда колективното знание, разтварящо границите на родния градец или село и свързващо го с голямата територия на бъдещата българска държава.
Всъщност преговарящите политици около масата на Сан Стефанския договор, очертаващи границите на новата европейска държава са изпреварени от възрожденските писатели. Как иначе да оценим патриотичната карта на Христо Ботев: „Затуй му пее песента на Странджа баир гората, на Ирин-Пирин тревата, меден му кавал приглася от Цариграда до Сръбско, и с ясен ми глас жътварка от Бяло море до Дунав, по Румелийски полета. Ами, това са точните граници на държавата България по географските направления изток-запад, север-юг. По този начин назоваването и научаването на далечни и непознати места и разбирането им като родни и близки изкарват българина от „старото време” на Дядо Либен. Отечеството, Родината вече не са само Копривщица.
И така – до днес. До времето, в което отговорът е станал отново същия. Странно знаменателна някак си е и фонетичната близост на Копривщица на българинът от старото време дядо Либен и Крушовица на малкото момиченце от най-новото време. Връзките отново липсват, националното пространство отново се е разпаднало на малки парчета земя, хората са отново далечни, но вече непознати и нечувстващи се близки. Всъщност има ли българска нация в модерния смисъл на това понятие. Ясно е, че онези училища и онези вестници, които създадоха въобразената общност на българите вече не са същите. Днес селските училища се закриват със скоростта на грипна епидемия в голям град, а вестниците, о, вестниците… Но, млъкни сърце!
Един от спорните въпроси в българската историческа наука, който и до днес получава противоречиви отговори е кога точно приключва националното възраждане. Отговорите варират от неточния – с освобождението на България, през дискусионния – след двете национални катастрофи и края на Първата световна война, до иронично-провокационния – в телевизионното шоу на Слави Трифонов. Ето, че вече имаме най-тъжният и последен отговор. Българското възраждане умря и некрологът му на практика бе написан от едно малко момиче преди дни с отговора: „Нашата родина е село Крушовица!” Не го познавам, но го чувствам близко до сърцето си. Сигурно защото вече аз съм българинът от едно старо, отминаващо време. Няма ги учителите, няма ги вестниците, много неща липсват. Най-обещаващото в цялата история е, че липсите винаги очакват своето запълване. Сантиментално и наивно е да очакваме един нов Паисий Хилендарски точно някъде в момента да пише текст, който ще се превърне в национална доктрина за бъдещото българско време в границите на едно наднационално политическо пространство като Европейския съюз. Но появата на подобен текст просто е задължителна.
Б.А. – В страната в момента има три села, носещи названието Крушовица. Те са в Плевенска, Софийска и Врачанска област, а историята им е прелюбопитна. От гледна точка на днешните български геополитически тенценции всяко едно от тях може да си напише свой собствен химн, в припева на който да се чете: „Мила, Крушовицо, ти си земен рай!”

четвъртък, 24 септември 2009 г.

Среща с майката




„Случайността в края на краищата е просто незнание. Светът е непрозрачен и външността ни заблуждава”
Насим Халеб „Черният лебед”

Човекът просто искал да си построи хотел. Както повечето около него, обладан от идеята, че един собствен хотел може да ти донесе щастие и осмисли живота ти. Повече туристи, повече легла, повече пари. Така прогнозирал живота си той.
Всичко вървяло по план до момента, в който багерът задълбал малко повече. Защо ли? Ами, толкова е просто. По-високият хотел (с повече стаи и легла) трябва да има по-дълбоки основи. Никой преди него не бил задълбавал толкова надолу в нещата. Всъщност някой вече го бил направил. Преди повече от две хилядолетия…

Така на бял свят, на метри от стария пазар в Балчик, Кибела надзърнала от тъмното. Храмът на богинята-майка бил разположен на около стотина метра от морския залив. Сигурно точно там някога за пръв път спрели „гръцките кораби леки”, както ги нарича Омир. В спокойния залив, който сигурно им припомнил малките внезапни заливчета на Егейско и Коринтско море. Такива сме хората – търсим познатото далеч от дома си, разпознаваме го като свое и оставаме при него. Невъзвращенци.
Трудно е да си представиш бялата внушителност на някогашния храм. Дупката между жилищен блок от времето на соца с тото-пункт пред него, кафене с дървени маси и бетонногаражните клетки на недостроения хотел не внушава религиозен мистицизъм. До каменните му плочи стигаш, слизайки по стълба, скована от мургави майстори с пирони между зъбите. Сивата земя се рони, а краката ти леко потреперват.
Миналото величие е в недовършеността. В онази изкусителна способност на мисълта ни да дорисува изчезналата сетивност. Основата на колоната някак се стрелва фантазно нагоре. Прорезът в каменната плоча приютява липсващото дърво на храмовите двери. В мраморния лутерион голи ръце наливат вода. Погледът ти търси по трите стъпала следа от изчезнал римски сандал.

През годините все повече се убеждавам, че необузданото ни желание да изравяме от земята останалото от древните е най-извратената форма на модерното желание да консумираме. Какво, ако не съвременно антропофагство е археологът с четцица, приклекнал до бедрената кост на някогашна жена. („Строен скелет” – пише с усмивка Оскал Уайлд в „Кентървилският призрак”). Или разтрепереният от страст иманяр с ритон, който скоро ще стане част от домашната посуда на богат филистер.
Земята няма да ни каже нищо повече за миналото, колкото и да насилваме недрата и. И нищо не се ражда от това. Миналото мълчи, защото мълчанието е в самите нас…
И докато пиша точно тези редове, разбирам и собствената си неправота. Защото случайната идея за хотела, случайният замах на багера, случайната разходка в септемврийският ден родиха тези случайни редове. Единственото, което ми идва наум тук е онова, което често казвам: „Не гледайте, а виждайте!”. Светът минава твърде близо край нас и неумението да виждаме може да ни отнеме случайния миг.

Е, ние този миг със срещата в храма на богинята-майка го уловихме.
Вземете си го и вие. Но го направете по-бързо. Преди сезона на човешкия крайморски мравуняк. Защото цялото моментно очарование на храма на Кибела в Балчик е в липсата на любопитни туристи. Срещите с историята трябва да се случват на уединени места. На тихо. Гласовете от миналото са шепот в главите ни. Който има уши, нека чува…

петък, 18 септември 2009 г.

Перилото








Прадядо ми бил заможен и уважаван в селото човек. Един от запомнените му недостатъци се изразявал във видимо накуцване. Оттам дошло и прозвището му Димитър Топала (куция). Всички тези качества, събрани заедно сигурно довели и до избирането му за селски кмет преди около век. Не защото местната власт у нас някак си видимо накуцва, а по скоро, защото в достолепно бавното придвижване на един успял да управлява имоти, ниви и голяма фамилия човек сигурно има нещо заслужаващо доверие.
Един от амбициозните планове на прадядо ми бил да построи голяма църква. Старото турско име на село Априлово било Араплар. Така то е споменато и в пътеписите на австрийския пътешественик, картограф (и вероятно правителствен агент на империята) Феликс Каниц, който го описал като плодородна долина от двете страни на река Черни лом. Та, след като турците се изселили след войната от 1877 г., а откъм Тракия и Балкана надошли и го напълнили българи, нуждата от църква станала, както казват днес, обществена необходимост.
Така през 1912 г. през кметуването на дядо ми бил издигнат и осветен храмът „Свети Димитър”. Не знам дали в избирането на този свети патрон имало и някакъв реверанс към селския първенец, но родовата суета ме кара да си мисля, че все пак в цялата тази история има нещо такова.
От друга страна откъм чардака в къщата на прадядо ми имало пряка видимост към църквата, така че всяка сутрин и вечер той ще да е имал възможност да хвърля по един доволен поглед към осъществената си идея.
Мислех си за всичко това през един от летните дни тази година, когато разглеждахме овъглените греди на изгорялата му къща. Горещината на деня сякаш припомняше за пожара, избухнал преди няколко години. Наблизо църквата трептеше в маранята – висока, красива, каменна и празна от дълго време. Въпреки, че днешният кмет е боядисал притвора и грижливо изписал годината на построяването, той също така е заключил всички възможни врати към нея. Знае се, че в много от селските ни църкви от дълго време влизат само и единствено крадци.
Сега селото е пълно с празни къщи. Изглеждат призрачно красиви. По лозите отново висят чепки грозде, дюлите са отрупани с плод, а тук-там от неподдържаните градинки наднича някое болезнено красиво цвете. С весело, разбойническо подсвиркване между дворовете летят косове. Сега това райско изобилие е само за тях.
Вървим покрай тревясалите огради и сякаш всеки момент очаквам на някой от чардаците да се появи познато лице, за да се усетя отново по къси панталони, сандали и сторена пакост, за която само аз си знам.
Сигурно и затова толкова обичам чардака на къщата, построена от другия ми прадядо - Продан. Никога не съм виждал лицето му там, освен на една стара, стара снимка. Оттук обаче се научих да виждам света – такъв какъвто го има и такъв, какъвто никога не е. Видимият свят бе в красивата зеленина на отсрещният склон, изпъстрен с белите петна на къщи, женски забрадки и прелитащи гълъби. В нощното небе на звезди и момчешки мечти.
Невидимият се случваше през книгите, които разстилах на леглото край мен. Случвало се е на ден да изчитам по десетина, а селският библиотекар с учудена усмивка през очилата си ме срещаше отново в прохладния полумрак на читалището.
Любимото ми място на този чардак бе дървеното перило. Ако леко се наведеш и се подпреш на него с ръце, усещаш под дланите си лекото му драскане. Стогодишното дърво е като кожата на митично същество – тъмнокавява, груба и леко топла. Представете си, че го докосвате в дъждовна, изпълнена със светкавици нощ. Нещо като пътуване през мрака на времето и пространството е това усещане.
Като дете ми забраняваха да го прескачам, защото излизах на една малка открита площадка, от която според дълбокото убеждение на милите ми маминка (така казваме на бабите си) и дядо можех да падна направо върху главата си. Разбира се, аз постоянно прескачах перилото – насам-натам, насам-натам. Е, не паднах и главата ми засега все още е здрава и цяла, но вече убедено си мисля, че това перило е един от вододелите в живота ми. Отсам – чардакът и детството ми. Оттам – напечената от слънцето площадка и неочакваните опасности, дебнещи ни извън къщите, от които тръгваме към живота.
Къде тръгна този разказ, къде отиде?! С него исках само да кажа, че от дъното на сърцето си обичам хората, които са дали живот на тези, които са ни дали живот. И са оставили след себе си църкви и къщи, които не бива да остават празни и да изчезват в маранята на някое бъдещо лято.

петък, 11 септември 2009 г.

CV

CV

Днес гъските на Рим разхождат стъпките си край очите ми.
С пронизващ крясък гонят галещото слепоочията Време.
И …аnte portas…повече приятел то е, зная вече и усещам.
Разбрах отдавна - врагове не влизат в крепостите никога.
Отвътре всички крепости смирено долу коленичат.
Отварят портите. През погледа широк нахлуват гали…
И шумове от хаоса отвъдграничен изпълват улиците на душата.
Че всички пътища ги водят тук – те избор също нямат.
А някога аз също като тях преминах тази Via vita brevis.
Див, млад, неустрашим - без тогата, заплитаща краката.
Тъй дрехата за ранг и благородство извоювана, в саван превърна се.
Събличам се спокойно и с усмивка лека я оставям до леглото.
След мене ще я облече поредният, очакващ пред вратите.
А него пък очакват гъските, приведени за крясъка пореден…




11. 09. 2009

петък, 21 август 2009 г.

Няма да ви кажа къде е!







Споделянето е най-голямата щедрост, която можем да проявим към другите.Мисля си го сега, спомняйки си за онзи рокер, наближаващ също като мен времето на староеврейския празник, оповестяван с тръбенето на рог, наречен юбел.Седнал попрегърбен с лице към морето, смълчано също като него в августовската привечер. Зад него черната, проблясваща със среброто на никела мощна „Хонда” – непривично присъстваща в усамотението и пустотата на малкия каменист плаж.Плажът. Самият той също някак си избягал от движещите се във всички посоки автомобили, понесли в себе си микроскопични хаоси от надежди и желания. За преживявания, емоции, радости и възторзи. Багажници, пълни с шарените дрехи на лятната отпуска. Търсене на регламентираното от отпуската щастие.И досами плажа. Зелена джунгла от срещата на крайморската влага и човешката забрава. Запустели бараки, боядисани в същото прашно зелено. Обрасли пътеки, празен басейн, автобусна спирка без автобуси, огради, които никой не прескача. И черните точки на къпините. Безброй черни точки, които никой няма да направи на сладко, затворено в бурканчета за идващата зима.Няма човек има къпини. Има човек няма къпини. Така се колебае везната на жизнената философия. И аналогията тук не е странна. Ами никак! Тя някак си внезапно ми обясни близкото звучене на изчезналата църковнославянска дума за везна – къпони. Вече може да я прочетете единствено в Библията. Дума, обвита в забравата на неизговарянето – също като вярата, отишла си от душите. Нашите празни храмове, празно, непразнично…Вляво от отдавна асфалтирания път малка пътека води към скована небрежно вратичка. Никакво препятствие за влизащите непоканени тук. Ако се появят някога. Двор, от който някой сякаш току що си е тръгнал. Зелени тръстики, скриващи малкото сладководно езеро. И много, разхвърляни навсякъде детски играчки. Плюшени и със замислени физиономии-муцунки. Когато няма деца наоколо, играчките изглеждат като най-възрастното нещо на света. Нещо без възраст.И защо ли на оранжевия стол, поставен на самотния, набързо скован като детска лагерна количка кей са седнали в приятелска прегръдка мечок и заек. И малка, мека зелена костенурка до стола. Притихнало гледат във водата и отсрещния бряг, където тичат във възторг от голотата си две жени.И ще гледат и утре, когато там отсреща няма да има никой.И ще гледат и утре, когато може би никъде няма да има никой – деца, родители, техните родители и родителите на техните родители: „Ной беше на петстотин години и роди Ной трима синове: Сим, Хам и Яфет.”В средата на двора – дърво. С череп на отдавна неплуващ вече делфин. Край него, отсъстващ вече паяк е изплел своята мрежа. В нея всяка вечер точно по това време се заплитат лъчите на захождащото слънце. От плен ги спасява единствено залеза. До утре по същото време.Може ли залезът да спаси и нас. Или пък изгрева.Тръгваме си. Двамата. Тя носи в ръцете си шепа къпини.Няма да ви кажа къде е това място. Всеки трябва да си го намери. Сам за себе си.Останалото кресливо ще ви покажат туристическите справочници и рекламните списания с шарени курорти за поредната регламентирана отпуска.Но смисълът не е в останалото.

вторник, 23 юни 2009 г.

Чаена церемония


В нощта гореща, смирено приведени коленичат липите.

Със ситна четка клоните дъждът внимателно разбърква

По улиците юнски стича аромат, дочакан след година точно.

събота, 13 юни 2009 г.

Вяра от Вера през "кърджалийското време"


Вчера обяснявах на студентите „кърджалийското време” и машинално написах на дъската името и. Не можеше, нямаше как да не стане дума за Вера Мутафчиева и за нейния баща Петър Мутафчиев – две имена, помогнали любовта ми към миналото да стане по-зряла, овладяна и мъдра. Трансформация, която ти дава възможност не само да гледаш, но и да виждаш историята и да чуваш нейния шепот от отдавна изписани страници, излинели снимки и литографии.

Едно от най-важните неща, които научих от нея е, че историческите изпитания и тегоби са онази странна почивка за градивната обществена енергия, след която тя избуява с нова сила – така както младата зелена трева радостно променя черното на довчерашните пожарища. Абсурдно позитивните следствия от мъката и страданията са и винаги ще си останат вярата, която Вера виждаше в миналото ни. Защото в края на онзи половинвековен период на пламъци, грабежи, смърт и разруха на границата между 18-ти и 19-ти век, наречен „кърджалийско време” се случват тихи чудеса. Необработваната от селяните и пустееща с десетилетия земя си почива и набира сили – следват години на непознато плодородие. Побягналите от разрушаваните и ограбвани паланки българи се заселват в сигурните големи градове и рязко променят демографската им характеристика. До турските, арменски и еврейски махали се появяват новопостроените български къщи – сила и самочувствие набира „гръбнакът” на българското Възраждане – професионалните сдружения на еснафите. Същите тези българи научават от „кърджалийското време” как можеш да опазиш живота и семейната си чест не с плач и молби, а с оръжие в ръка. Убий разбойника, преди той да те е убил. Странно преосмисляне по български на неизреченото все още по това време ницшеанското прозрение, че онова, което не ни убива, ни прави по-силни.

Сега си мисля, че изводите на Вера Мутафчиева за края на онова кърджалийско време могат да се превърнат в единственото ни основание за вяра по повод днешното българско бъдеще. Защото сред сегашната (като тогава) липса на държава, шестващо беззаконие, несигурни пътища, пустеещи села и ниви, самозабравили се местни феодали и модерни разбойници се случват невидимите за ослепелите ни от телевизия очи трансформации. Случват се онези тихи чудеса, за които пишеше тя – раждат се нови хора, укрепват нови характери. Тяхно е бъдещето и то е неминуемо и необратимо…

После в почивката между два часа узнах, че точна така – неминуемо и необратимо от нас е си е отишла завинаги Вера Мутафчиева. И така и не така. Защото абсурдно позитивното следствие от този тъжен факт е възможността да я прочетем отново или за първи път…

сряда, 22 април 2009 г.

Кривата леща в очите ни

Не давайте на съд астролога Лещански - изгорете го на клада, а Бареков и Цветков да хвърлят съчки в огъня!

Ако древната пророчица Касандра беше родена по българските земи, то тя нямаше да бъде онзи трагичен персонаж, предупреждаващ за рухването на Троя, на когото всички се смеят и никой не слуша.
Ако древните троянци мислеха като съвременните жители на Хасково, то Илиадата нямаше да бъде написана, че и Рим нямаше да бъде основан от оцелелия Еней. Чисто и просто Касандра пророкува бедствие, те си я слушат, Парис и Елена - ресто при Менелай. Пито-платено, а пък застрахователите с пръст в полиците.
Ако допреди седмица у нас някой все още си е мислел, че сме модерно общество, навлязло презглава и уверено в информационната ера, дълбоко се е лъжел. Класическото Средновековие, изпълнени с предания, слухове и поверия може да гледа с изумление на случващото се през последните дни у нас. Защото по брой на гадатели, екстрасенси, пророци и ясновидци на глава от населението отдавна сме надминали документираните 3532 случая на магьосничества за 160 години в средновековна Испания.
По подобен повод преди повече от век възрожденецът Тодор Икономов беше написал за българската книжовност, че била „вещерско хороигрище”, тоест танц на вещици и магьосници. Никой не контролирал какво се пише, какво превежда и какво четат по онова време „неповинните български юноши” (както са наричали тогавашните тийнейджъри).
Какво ли би казал за днешните български медии този почтен консервативен политик от миналото?! Същото. Защото и тогава и сега всичко е в издателския, речи го, медиен самоконтрол.
И докато Хасково се изнасяше на палатки и дюшеци във Великденската нощ, и докато Хасково кълнеше и псуваше астролога Емил Лещански в празничната неземетръсна утрин, никой не си зададе въпроса защо днес хората вярват така безусловно на подобни ала-кабалистики.
Отговорът е обидно прост. И обидата е за голяма част от българските медии и журналисти. На практика в последните години те направиха едно – легитимираха смутните факти и информацията от „зоната на здрача” като официална информация, към която трябва да се подхожда с респект и уважение.
Как иначе да си обясним например това, че нашенската си телевизия „Европа” с претенции за информационен формат от типа на CNN и Евронюз разнообразява новинарските и публицистични емисии с отворени телефони за лечители, гадатели и ясновидци. Какво се случва на практика, ли? Ами, наредени до реалния факт, новината и политически или икономически анализ, пророчеството, предсказанието или дистанционното лечение „вземат” от тяхната аура на сериозност и достоверност. Самите те стават факт, новина, истина.
Ами, какво да кажем за нашумялата с неточните си предсказания Теодора Стефанова – щом наближи Нова година или избори, ето ви я цъфнала я при Николай Бареков, я при Милен Цветков. Гледа ясно напред през увеличителната леща на „дарбата” си и говори ли, говори. Да, обаче преди нея в нещо ни е убеждавал я някой действащ министър, а след нея чака реда си бъдещ министър-председател. Пък и тя нещо била казала на Берлускони навремето. И то се сбъднало, май! Сериозна работа, нали! На кого да вярваш по-напред – всичките едни такива авторитетни и уверени, а за водещите да не говорим.
Да не говорим и за смехотворните продукции от типа на „Ясновидци”, в които смехът е много, ясното – малко, а виждането просто липсва. Да но и оттам драматичният глас на водещия, тревожната музика и люлеещата се камера забиват пореден пирон в ковчега на съмняващия се българин с предупреждението „Има тук нещо!”
И понеже говорихме за Средновековието, то в неговия край е онова време, в което бавно и полека започват да се изграждат бъдещите държавни институции, събиращи, систематизиращи и работещи с факти и аргументи – образователна система, право охранителна система, система на здравеопазване. Точно тогава на онези явления от „зоната на здрача” им става тясно и те постепенно излизат на заден план.
И тук стигнахме до най-тъжната част от разсъжденията. Логиката ни доведе до простичкия извод, че щом съвременните български държавни системи за образование, право и сигурност, здравеопазване не си вършат работата, то отново е дошло времето на техния средновековен заместител. Ето затова и така настъпи модерното време на „вещерското хоро”.
Затова, действайте в духа на традицията! Какъв ти тук съд, следствие и прокуратура. Изгорете провалилия се маг на кладата, а съчки и огън медиите ще донесат! Каква новина само, какво зрелище е една клада…

четвъртък, 16 април 2009 г.

Всеки си носи кръста!

Всеки петък по това време на годината си спомням една история. След което си казвам, че точно това е момент, в който може да уверено да отрека едно широко разпространено мнение. Всъщност, какво мнение, то си е направо онази известна поговорка, която казва: "Всеки си носи кръста!".
Една бърза справка със съдържанията на Евангелията ще покаже, че това съвсем не е така. Защото в петъчната суматоха в древния Иерусалим, когато евреите разгорещено обсъждат помежду си под замисления поглед на Пилат да разпнат ли или да не разпнат своя странен млад сънародник от Назарет, на един от тях въобще не му пука как ще бъде разрешен спора. Това е киринееца Симон, които убедено си мисли, че обществените кавги са празно губене на време, та затова в този ден усърдно работи на нивата си. Все пак пролетта е време точно за сериозни агротехнически мероприятия, откакто свят светува. Точно на връщане от полето обаче Симон вместо да се прибере вкъщи, влиза в историята. Без самия да го иска. Ето как е запомнено това нещо в Евангелието от Лука (23; 26): "И когато Го поведоха, уловиха някого си Симона Киринеец, който идеше от нива, и сложиха върху му кръста, за да го носи след Иисуса". Както би казал днес някои криминален репортер, Симон се е озовал на неподходящото място в неподходящото време. Какво по-лошо от това - след като си блъскал до отмала на нивата, да завършиш деня си със стокилограмов дървен кръст на гръб, преплитайки крака към нечия чужда Голгота. След като дотътрил кръста до лобното място, Симон вероятно се прибрал най-сетне вкъщи, излизайки от историята на човечеството и псувайки лошия си шанс. Вероятно от яд същата вечер да се е напил и да е опухал жена си... По този повод евангелистите не споменават никакви подробности. Защо се замислих днес над тази на пръв поглед напълно излишна подробност. Сигурно не защото съм имал желанието да уточня една кинематографична неточност, при която и до днес световноизвестни режисьори показват как Исус измъчено носи своя кръст към смъртта и възкресението си. По-скоро, в случилото се със Симон можем да прозрем една от великите и незабележими поуки на Новия завет - Никой от не може да избяга от обществените спорове и трудни решения на собствената си нива. Защото съдбата е готова да стовари върху рамената ни не само умората от изминалия ден, но и смъртоносната и кръстна отговорност за нечие страдание. Кой знае, ако киренеецът Симон не бе отишъл на полето, а на Иерусалимския площад, то неговият глас би могъл да натежи на везните на спора, измъченият младеж би бил пощаден от ръзпятието, а тези редове никога нямаше да бъдат написани... Кой знае?! Всъщност, всеки прави своя избор сам. Но в нашия личен избор между собствената нива и обществения площад, не би трябвало да забравяме историята на Симон, който помогнал с гърба и ръцете си, за да бъде разпнат сина човечески.

четвъртък, 9 април 2009 г.

Речен хляб

Днес получих по пощата едно прекрасно есе от един много талантлив човек . Че това последното е така, ще стане ясно след време. Надявам се скоро.
От това есе пък в главата ми се роди нещо. Първоначално трябваше да е хайку. После от тристишие стана тристрофие от тристишия. Нещо като строфично хайку.
Хай, да го прочетем!

Речен хляб


В бавната вечер на залива
тихо проскърцваща лодка
трие лицето си в кея.

Стриват ръцете рибарски
мрежи, весла и съзвездия
ситно в брашното на спомена.

Взимат вода от реката.
Бавно замесват събраното
с хляб да нахранят душите ни


Имам чувството, че знам къде се намира това място...

вторник, 7 април 2009 г.

Английски футбол. Български футбол

Онзи ден студентите ме питат гледал ли съм как Манчестър Юнайтед обърна Астън Вила в последните секунди, пък аз им отвръщам: „А вие видяхте ли как предния ден Ливърпул събори Фулъм в продължението?”. Пък после разговорът тръгна от футбола към истинските неща в живота. По този повод се сетих за нещо дето го бях писал преди години. За футбола…и още нещо. Историята е истинска и се случи отдавна. В един белградски хотел. Любопитна работа!

Седим си в една стая - аз, Марк и Адриан. Адриан е румънец - фен на "Стяуа", а Марк англичанин с неопределено хърватско минало и заклет привърженик на "Кристъл Палас". Аз пък, не знам защо и откога, гледам срещите на ЦСКА. И двамата с Адриан припомняме на Марко (така името му ни звучи по-балканско) на какви велики тимове сме привърженици - единият вдигал купата на европейските шампиони, а другият на два пъти играл славни полуфинали в подножието й.
На хвалбите ни Марк отвръща, че "Кристъл Палас" едва ли някога ще играе за тази купа, след което допълва какъв кеф е обаче всяка събота и неделя да риташ футбол с приятели по зелената тревичка на едно от игрищата на клуба.
- Освен това - допълва Марк - с нашето аматьорско отборче всяка година участваме в турнира за Купата на Англия! Разбирате ли, нищо чудно един ден да играем с тайфата срещу истински европейски шампион. У нас, в Англия, даже и в долните дивизии се намира по някой бивш европейски шампион!
Ние двамата с Адриан мълчим, пушим и мълчаливо му завиждаме. Ние отдавна не играем футбол. Пък и вече не ходим на мачове...
Припомних си тази история, случила се преди около десет години в един белградски хотел, след отзивите от тази седмица по повод поредния кръг за Купата на Англия. В тях не срещнах името на моя познат Марк. Затова пък английските журналисти засипваха с хвалби футболистите аматьори на "Йединг" и "Екзитър". Първите загубиха славно от елитния "Нюкясъл", удържайки нулевото равенство почти час. Въпреки загубата с 0:2, облеклите футболни екипи бармани, строители, товарачи, чиновници и т.н. бяха наричани от спортните коментатори "храбреци", а датата на мача бе определена като "ден за гордост".
Да не говорим за еуфорията около петодивизионния "Екзитър" (това трябва да е нещо като нашата "Б" окръжна група), който натри носа на самия "Манчестър Юнайтед" насред неговия стадион, удържайки нулевото равенство и докарвайки сблъсъка до втора среща - вече на собствения си стадион. Малък, но собствен! Така футболистите на "Екзитър" спечелиха един милион английски лири от телевизионни права и приходи от билети. Един милион лири, заработени за час и половина в извънработно време...
Точно по подобни поводи трябва да призная, че някъде през зимните месеци на всяка година винаги следя с огромен интерес мачовете за Купата на Англия. Това е времето, когато жребият среща големите професионалисти от телевизионния екран със самоотвержените аматьори от градските бирарии, ритащи футбол за форма и удоволствие. Това е времето, когато или на малкото градско стадионче или на суперлуксозното съоръжение за милиарди лири Давид среща Голиат. И чудото винаги се случва! Всяка година!
Защото истинската сила е на страната на неизвестните. Защото английският аматьорски футбол включва 7 000 000 играчи и още 5 000 000 деца, тичащи с радост и хъс след топката. Защото английският футбол е съставен от 40 000 спортни клуба и един от тях е клубът на моя приятел Марк...
Но в цялата тази история има нещо по-важно. По футболните терени на страната с най-стара демокрация в Европа тече практически урок по демокрация. Това, което задължително трябва някак си най-после да проумеем, е, че демокрацията е участие, включване в играта и нещата, а не гледане отстрани. Участие дори само за малко. Дори само за да усетиш тръпката на това, че ти самичък и с приятелите си се противопоставяш на устойчиви представи и внушителни авторитети. Да разбереш на практика, че твоят удар може да срине букмейкърските предвиждания така, както се срутват българските социологически прогнози по време на избори. Да опиташ гордостта от достойната загуба, след като си вложил всичко от себе си. И да подадеш ръка на съперника си...
Точно затова през зимата съм малко тъжен. В Англия се играят мачовете за купата. В същото време в България и в Румъния си играят на политически избори. Социолозите се чудят защо хората не участват в тях, а хората се чудят на телевизионната популярност на социолозите.
Точно затова единствените избори, които ме интересуват в момента, са изборите за нов председател на Българския футболен съюз. Единственото, което бих посъветвал кандидатите за люлеещия се стол на Батето, е да влязат в сайта на Английската аматьорска лига и да си "даунлоднат" стратегията за развитието на футбола и откриването на футболни таланти.
Така де! Трябва да я подхващаме тази демокрация отнякъде!

неделя, 5 април 2009 г.

За из(б)ора на Белоногата и за един от несбъднатите геопо(е)тически бракове по сметка на Балканите




Предполага се, че в същността си "езикът свещен на моите деди" има една изключителна функция - да сътворява свещени текстове. Но точно пък по повод подобни свещени текстове за дадена култура Умберто Еко написа, че с тях не можем да си позволим много голяма свобода, тъй като обикновено има някаква религиозна власт или традиция, която смята, че държи ключа за тяхната интерпретация. При разбирането на това съждение може да се получи така, че понятието "ключ" и словосъчетанието "държа ключа" да отпрати асоциациите ни към образа на подредената от някой друг стая, в която подобно на хотелската човек влиза за малко, задоволявайки естествени потребности. Също както в образователно подредените семпли и удобни литературни интерпретации-стаи, предлагани от учебни помагала и христоматии в стил "девойката, която ми постла легло". Напълно разбираемо е тогава защо отклоненията от подобна анализационна рутина ще бъдат оценявани като "подозрителна свръхинтерпретация", а към авторите им ще се подхожда с подозрителност като към хора, които четат "Аз съм българче!" не като българчета... И ще бъде напълно нормално, защото факт е, че всяка национална литература изгражда своя текстови канон, за да го превърне в крепост, в която няма място за анализационни галски втурвания. Още повече, историята ни учи, че промъкващите се през нощта гали винаги са усетени с крясък от когото трябва!

Проблемът за "хладния" коментар на българската възрожденска литература, коментар, лишен от разпалената патриотична преклоненост пред автор и време, задаваща и очертаваща някакво ограничено интерпретативно поле е почти от днес. И в същото време друг проблем - този за безуговоръчната и абсолютна необходимост от коментар, който винаги трябва да поражда национални послания по подобие на посланията, които излъчва текстът - не е толкова мой, колкото на образователната инерция. Но след написаното по-долу може и да стане. Защото всъщност в средите на българските литературоведи този проблем традиционно е предположен от представата, че една национална литература може и трябва да бъде ортодоксално тълкувана предимно от принадлежащи към нацията екзегети.

Какво да кажем обаче за това: "Шумоленето на гората, чиято магия не е усетил нито един античен поет, която лежи извън всички възможности на аполоничния усет за природа със загадъчния си въпрос "откъде и накъде", с потъването на мига във вечното, се намира в дълбока връзка със съдбата, с усета за история и трайност, с фаустовската меланхолна грижовна устременост на душата към безкрайно далечното бъдеще." Лично за мен това е едно от най-добрите неща, изречени по повод оня христоматиен стих от "Хаджи Димитър" със зашумялата гора и повелия вятър. Проблемът е обаче в това, че почти сигурно преди (пък и след) да напише тези редове Освалд Шпенглер не е чел нищо от Ботев...

Ако с този кратък пример съм успял да помоля за снизхождение простително неразумното желание да анализирам от дистанцията на неемоционалната и ненационалната ангажираност една митична за българската литература поема, то нека го и направя. Още повече, че няма да съм пръв в хладните оценки, защото "Изворът на Белоногата" е оценявана и така - "няма дори пълна имитация, няма спазване на един определен стил" и още "като много други външни подражания на народни поетически произведения е лишена на места от естествена наивност и непосредственост" - и това е изречено от Боян Пенев.

В един обобщаващ модел от средата на 70-те години по повод жанровата специфика на възрожденската поема Петко Тотев прави извода, че националната поема разчита в композиционното си стоене на мотива за двубоя. В този смисъл какво по-разбираемо от факта, че в едноименната поема на Никола Козлев Черният арап и Хайдут Сидер се млатят с балканско упование в крайната цел. Няколко години по-късно обаче се оказва, че двамата могат да захвърлят сабята и кривака и травестийно да влязат в епическия сблъсък на двубоя-надговаряне край една чешма, на която преди това Хайдут Сидер си е измил краката. И наистина - нормално е да е така при положение, че националните литератури виждат в другия, в различния чужденец единствено врага, пожелавайки смъртта му. Да, но тази поема (става дума, разбира се, за "Извора на Белоногата") ни изненадва със своя финал. За разлика от други поеми, писани по това време във всички балкански литератури, враговете се разделят по живо, по здраво. Не свисти сабя, няма кървави кошули, горски пътници не носят на войводата си отрязани глави. За разлика от един друг мъчителен диалог-двубой-надговаряне, в който въпросите спират, когато вече няма какво да се реже и "хубава Яна е качена на бяла коня", за да бъде откарана насила някъде - тук след края на въпросите идва и една достолепна раздяла, натоварена с ориенталска щедрост и преклонение пред пехливанското държание на една жена в момент, в който "първо й либе Никола" вероятно се спотайва из храстите. Девойката си тръгва, везирът също, белите чадъри изчезват. Но може ли възрожденска поема без труп. Не може, разбира се...

Разсъждавайки върху композиционните несъвършенства на поемата, още Боян Пенев изтъква липсата на казуална връзка между финала с вграждането и логиката на поетическите събития, предхождащи случващото се. Защото дори и във фолклорните текстове такава каузалност неминуемо съществува. Градежът се руши, някой трябва да се вгражда, хвърля се облог кой ще дойде пръв, първа иде младата невяста - и, това е положението, Минке...(ако така се казва невястата). Неуловимата логика, обаче, според нашата хипотеза, е, че градежът на чешмата в "Извора на Белоногата" е ненужна подробност - Гергана си е вградена по принцип - невидимата духовна себедостатъчност в тесния и захлупен ареал на "родното и милото" метафорично се трансформира във видимостта на физическото вграждане - тялото в чешмата. Като става дума за сблъсъка на голямото и малкото (като пространствена визия) всъщност още Тончо Жечев видя в срещата на везира и Гергана сблъсъка на космополитния безродник от огромната империя и момичето с национална носия, по която можеш да познаеш дори от кои села е. С други думи срещата на безграничното и ограниченото (в смисъл на пространствена ограниченост). Защото факт е, че езикът на национализма има любимо занимание - да о-граничава тялото и неговото движение. Тоест, да очертава карти, да дърпа граници и да обявява попадналото и оказало се вътре в тези граници за земен рай. В този смисъл очаквано, но и смущаващо в аргументите на Гергана присъства обявяването на малкото и о-граниченото за свръхположително и основно качество - "свидна ми мала градинка". И сега "нека да внимаваме - ще се чете от "Извора на Белоногата" - "Няма там, аго, по вази, няма там стени такива". Чудна работа - защо в междуетническия диалог-хвалба между момичето и везира стената, дуварът, преградата - ще се обявят за свръхценност. Е, наистина оказва се, че тези стени са обкичени с цветя. Но това са стени, стени и стени, обграждащи младата девойка. Стени, зад които е уютно и неподвижно.

Диалогичната игра с тясното пространство продължава и по-надолу в поетичния сблъсък на огромните цариградски сараи и "онзи мой бащин дом". Оказва се някак си, че основното му достойнство е "едно само прозорче". От него момичето "ще гледа деня слънцето, а вечер ясен месечка". И така, градежът е налице - много стени, малко пространство, едно малко прозорче. И вътре Гергана - по всичко личи, че й харесва!

Всъщност наистина й харесва, щом с упование изрежда цветята в малката си градинка - едно флорално изобилие, в което на принципа на "Нашата земя е най-прекрасна, наш’те планини са най-големи" с божествено безгрижие се създават цветя, които не съществуват никъде, но растат на воля "в нашата мала градинка". Но нали по този начин националните историографии на Балканите изреждат и подреждат фактите в своите "мали градинки" - там зад стените на музеите се разказва само в цветовете и цветята на победата - сърбите празнуват с цветята си на Добро поле, а ние ги берем на Сливница...

И ето ни при очертаващите се вече май смущаващи изводи, излизащи извън чисто филологическите задачи и очертаващи геополитически несбъднали се перспективи. В своя героикопатриотичен унес българската историография пренебрежително подминава обществения диспут във възрожденското общество за възможността от появата на дуалистична турско-българска държава. Началото на този диспут е поставено с прословутото "Прошение на 51 български първенци до конференцията в Париж през 1869 г.", а последвалите години до самото Априлско въстание от 1876 г. са времето на проверка на тази политическа идея. В този смисъл "Изворът на Белоногата" не е обикновена поема. Тя е неочакван глас в политическото говорене на XIX век. Поемата разказва за невъзможния избор на една девойка и един народ. Невъзможен, защото през този век младите девойки-държави на Европа и Балканите вече са направили своите избори - старите везири и старите императори от Виена до Стамбул са ценители, девойките са така млади, но съдбите им са различни...

Всъщност тук можем да си зададем въпроса защо ли в унгарската поезия няма подобна поема. Ами, сигурно защото "унгарската девойка", показала холеричния си характер във въстанието през 1848 година приема императорската покана години по-късно и тръгва за Виена. И защото метафоричната среща на чешмата в унгарската пуста действително се е състояла в политическия акт на Австро-Унгарската империя. Докато разговорът на Гергана и Везира си остава само поетическа хипотеза на несбъднатия политически дуализъм на Балканите, фантазираната от някои Турско-Българска империя. Още повече, че не само във възрожденския периодичен печат, а и в политическите реалности на Балканите достолепният везир присъства повече в образа на умиращ сифилитик - една доста неподходяща партия за първо венчило.

Тук остава само да припомня, че поемата си Петко Славейков пише във време, в което обществените перспективи (поне в неговите представи) са нахвърляни или под безродните и бодливи глогини, на които е окачена нямата му лира, или под бесилото на Левски. Ситуация доста неподходяща за геопоетически (не казвам геополитически) експеримент-брак по сметка. Подписването на брачните документи е невъзможно вече и по други причини - първо, защото достолепният и великодушен везир е само спомен от героичното време на Сюлейман Великолепни - неговите наследници са вече френски възпитаници и точно като Мидхат паша са склонни да бесят редактори на вестници. На второ място Гергана няма избор, въпреки каламбура в началото на тези редове. Изборът между Свобода и смърт в определени случаи е в избора на начина, по който си отиваш от мира сего. В този смисъл отговорът е единствено възможен - оставам в моята "мала градинка" - онази малка държава в сърцето на Балканския полуостров, вграждането в която означаваше смърт и забрава (въпреки че за това бе написана и епопея).

И накрая. Въпросът на въпросите. Къде остана Никола? Мъжът, закрилникът, домакинът, стопанинът, къщовникът. В поемата той хрисимо присъства като вярното либе, което по женски прекадява гроба, прелива го с руйно винце и подсмърча, палвайки свещичка. Отговорът, който дава поемата, е "и до ден днешен няма го". Всъщност не е ли това и днес големият проблем на онова нещо, което Славейков нарече Гергана, имайки всъщност предвид босоногата България...