понеделник, 27 декември 2010 г.

Планетата, за която Нощният пилот не знаеше


„Тогава тя му каза: - Изгревите са горди и те заслепяват. Със залезите не е така. Те ти позволяват да ги гледаш, защото сякаш разбират, че са тук само за малко.”

Планетата имаше два пръстена. За разлика от големият пръстен-диск на Юпитер, тези двата бяха леко вдлъбнати (като казваме леко, става дума за сантиметър нещо работа), съвсем близо един до друг, идеално успоредни и можеше да бъдат наблюдавани с невъоръжено око от около пет метра (?) над планетната повърхност.
Астрономите забелязаха (дори един написа голяма статия за това) как през равни интервали двата диска имаха по четири малки кратера, разположени под формата на квадрат. Кратерите бяха доста плитки, с идеално кръгли очертания и дълбочина. Ученият с публикацията не можа да обясни произхода им, но отбеляза че силата, която ги е оформила не е отвътре навън (както е при вулканите), а отвън навътре (както е при ударите с падащи тела от космоса). Не се появи обаче хипотеза как така метеори могат да удрят малката планета точно по двата диска, през точни интревали и точно под формата на идеален квадрат.
Така или иначе наблюденията бяха прекратени, поради липса на финансов интерес и малката планета с двата плитки успоредни пръстена и квадратноразположените кратери бе включен в списъка с провалените и недовършени научни проекти в областта на астрономията под кодовото име ВАНЯ (Вселенски Астрономически Наблюдения - Язък).
На другия ден след като телескопите на всички учени отместиха любопитните си лещи от малката планета, на изток нещо се случи. Равната линия на хоризонта бе нарушена от нещо, наподобяващо малък взрив. Само дето взривът не се разрастваше настрани, а леко се приближаваше и бе взрив, доколкото една къдрава глава може да наподобява избухване от немирни кичури и трептящи къдрици.
Момичето вървеше. В едната си ръка държеше саксия със стъклен похлупак, а с другата теглеше малко столче. Със сухо хъхрене краката на столчето драскаха повърхността на планетата в безкрайни успоредни линии, а похлупакът на саксията прозвъняваше понякога в абсолютната космическа тишина.
Mомичето спря. Седна върху столчето и четирите му крака се забиха в песъчливата повърхност на малката планета. Момичето се отпусна и тихо въздъхна със саксията в скута си. После притихна и погледна на запад, където слънцето залязваше.
Червеният клепач над равния далечен хоризонт се затвори сякаш завинаги. Момичето стана и отново посегна към облегалката на малкото столче. После закрачи натам, където слънцето вече не беше...

сряда, 24 ноември 2010 г.

Неделя обед




„Думите са всичко което имаме.” – Тони Джъд

Усещам вибрираща топлина до лявата си буза. Миг преди да се изненадам, тъмното тяло на Онуфрий докосва носа ми и се плъзва между двете ледени бутилки на масата.
Котаракът ми показва, кой е господарят тук, след което се връща обратно и мързеливо ляга върху циганските керемиди, току до лицето ми.
Зад него е глухата камбанария на пустия и забравен търновски храм „Св. Св. Константин и Елена”. Тялото на църквата е оковано в отдавна изоставено ремонтно скеле. През изтърбушените решетки на прозорците листата на есенни диви лози греят отвисоко като съвършени витражи.
Котката с име на монах мързеливо и хищно са прозява...
През няколко маси сервитьорката гледа съсредоточено пред себе си, сякаш върху покривката е написана формулата на житейския успех. В съседната уличка някой реже дърва.
Простъргвам с нокът малкия етикет върху задната страна на бутилката, където изпотеното „наздраве” започва да изчезва в топлината на ноемврийското слънце. Внезапно топящата се дума ми дава отговор на незададен още въпрос. Защо са я забравили? Защо не се връщат майсторите, хората, тежките одежди на свещениците, празничната глъч в двора, гълъбите в камбанарията?
Когато думите си тръгнат, хората ги следват. След това хората обживяват заедно с думите новото място. Подреждат го, чистят го, красят го, топлят го, подаряват си го, споделят го. После думите отново… И така!
Слизаме от празната тераса, изпратени от момичето, което ни каза името на черния котарак. На витрината на затворен магазин за сувенири, липсващ продавач е сложил табела с приканващите думи: „Намаление на плюшени сърца – 20%”. Усмихвам се наум и си мисля, че Тенекиеният човек от „Магьосникът от Оз” би бил безкрайно щастлив, ако в този момент вървеше заедно с нас.

понеделник, 15 ноември 2010 г.

B.I.W.


Заглавието по желание на четящия може да бъде разбирано или като Роден във война (Born in War) или като Съхранение на бизнес информация (Business Information Warehousing)


Разсъждавайки върху бъдещето на света от гледна точка на професионалните съсловия, футуролозите рисуват твърде любопитна картина. Според техните прогнози една от професиите, пред която се очертават ясни и добри перспективи е отдавна загърбената и пренебрежително подреждана в скалата на ценностите по българските земи професия на земеделеца – фермер. От друга страна, доста неясна (да не кажем) тревожна е перспективата пред съсловията на учители, университетски преподаватели, журналисти. Обяснението на подобна тенденция можем да потърсим в същността на тяхното специфично професионалното живеене. Него можем да определим като формиращо се под знака на притежаването на знания и умения, които пък са достояние на определен кръг от личности-професионалисти. Именно тези знания и умения ги отграничават от другите, дават им предимството на скритото знание (информация). За професионалиста, онова което той знае и може да прави е ценно само по себе си – то се превръща в негово уникално предимство, трансформиращо се в материален или нематериален продукт-стока. Той пък вече е предназначен за големия пазар на стоково-паричните отношения, възникнал с разделението на труда.
В този смисъл уменията, знанието, информацията сами по себе си са ресурс и ценност, които трябва ревниво да бъдат пазени – ситуация, изключително добре формулирана със старата българска поговорка: „Занаят не се учи – занаят се краде!” Именно регулацията на професионалните умения в затвореното и в този смисъл възможно за контрол и въздействие предмодерно общество води до строгата регламентация на броя на съответните професионалисти в дадена област. В това отношение уставите на еснафските сдружения по българските земи през Възраждането и реда за получаване на майсторски свидетелства са изключително показателни със своя строг регламент.
Пазарът на стоки и услуги е главният фактор, предопределящ актуалността и перспективите пред една професия. В този смисъл ограниченият в глобален аспект ресурс на обработваемата земя от една страна и сякаш сбъдващия мрачните прогнози на Томас Малтус демографски растеж отговарят на въпроса защо пред професията на земеделеца-фермер по света и у нас стоят светли перспективи.
Вече стана дума, че информацията е също ресурс. Нещо повече – това е ключов ресурс, през който минава новото глобално деление. Допреди две десетилетия идеологическо, днес то разделя света по показателя „достъп до информация – невъзможност за достъп до информация”, на информационни метрополии и информационно гето. От друга страна обаче намесата на ключовия фактор на новите информационни технологии за бърз пренос на информация драматично промениха ситуацията по повод професионалната компетентност на съсловията, занимаващи се със събирането, съхраняването, обработката и разпространението на информация. Оказва се, че факторът „уникални професионални умения”, свързани със знанието вече не е решаващ. Няма да кажем нищо ново, ако припомним простия факт, че в индустриалното общество множество професии съществуват на базата на търговията с информация и знание. В този смисъл част от професионалната компетентност е да знаеш неща, които другите не знаят. И да им ги продаваш. По старата пазарна логика на предлагането и търсенето, ситуацията за професиите, свързани с търговията на информация се влошава във време на свръхпредлагане. Време, какъвто ще се окаже за тези професии 21-ви век.
Смъртта в професията на журналиста винаги е била фактор, без който не може. Тя дори е фактор в раждането на някои от журналистическите жанрове. Като онзи случай с момъка Филипидес, който тичал от Маратон до Атина, за да съобщи за победата над персите. След краткото „Победихме персите при Маратон!” и внезапната кончина на героя от изтощение, атиняни се задоволили с кратката новина, вместо да чуят един от първите военни репортажи.
Като оставим настрани остроумията трябва да припомним, че според наблюденията на Световната здравна организация, журналистиката е една от най-рисковите професии с висок процент на смъртност сред упражняващите я. От друга страна това е професия, която добре печели от нечия чужда смърт. Не само поради вроденото човешко любопитство към нечия чужда драма. Именно обаче това търсене на драмата и смъртта се връща с ефекта на боен бумеранг върху психиката, здравето и живота на журналистите според д-р Елиса Болтън от Националния център за изследване на стреса към DVA (Department of veterans affairs)
[1]
Като става дума за смърт и финансови приходи във вестниците, една от най-разпространените форми на платена кратка обява в тях отдавна е некрологът – онези думи за мъртвия, от които печатната медия също печели.
Но историята винаги е готова да ни предложи иронични парадокси и нещата относно вестниците и некролозите се обърнаха. От 2007-ма година (обърнете внимание откога всъщност е тръгнал процесът) във виртуалното пространство се появи сайтът
www.newspaperdeathwatch.com. Както личи от самото му заглавие целта тук е да се поместват некролози на вестници. В него съществува нарочна секция R.I.P., където са изредени отишлите си от света на живите вестници издания. Любопитство предизвиква секцията W.I.P (където „почива” е заменено с „чака”) – там са посочени заглавия на вестници, които в момента съществуват в хибридно съотношение между хартиено и он-лайн издание и като вестници са вече само в интернет.
Смъртността сред вестниците в момента е основно отвъд Атлантическия океан. Лошите новини за американските вестници валят прекалено бързо, за да могат да бъдат отразени. Ето как изглежда това в анализ на „Файненшънъл таймс” по повод случващото се ва вестникарския пазар в САЩ: „Закриването на “Роки Маунтин нюз” след 150 години история затвори кръга, в който “Джърнъл реджистър къмпани” и 180-годишният “Филаделфия инкуайрър” последваха собствениците на “Чикаго трибюн” и “Минеаполис стар трибюн” в процедурата на банкрут. Фамилията Хърст заплашва, че може да закрие „Сан Франциско кроникъл”. Те обявиха, че „Сиатъл пост интелиджънсър” преминава изцяло в Интернет. Собственикът на „Ю Ес Ей Тудей” - корпорацията „Ганет”, отряза дивидентите на акционерите си подобно на „Ню Йорк таймс”, за да запази повече свежи пари. Заглавия като „Синсинати пост” и „Ню Йорк сън” залязват.”
[2]
Показателна е фразата, написана в блога на един от репортерите на „Роки Маунтин нюз”: „Странно е да отразяваш собственото си погребение”
Смъртта на вестниците е изцяло под знака на житейската максима, че едно нещастие никога не идва само. Съчетанието на фактора всеобща достъпност до информация, посредством всеобща достъпност до новите технологии с икономическата рецесия, доведоха до същината на проблема – финансирането на изданията получи удари от две страни – нови конкуренти на рекламния пазар и оттеглянето на рекламодатели. В САЩ се отчита спад с една трета на приходите от реклама след изключително успешната 2005 г. Собствениците на изданията са принудени да търсят нови идеи. Но перспективите за решение не изглеждат добре, след като „Барклис” предвидиха намаляването с още 21 % на приходите от реклами във вестниците през 2009 г. година. Изключително съдбоносният въпрос за финансирането на изданията се обсъжда в две основни възможни посоки - дали даренията могат да заместят бизнес моделите и дали читателите, които получават новини безплатно в базираните в Интернет източници, могат да бъдат научени да плащат за това.
Всъщност в навечерието на икономическата криза пазарът на вестници в глобален аспект отчете относителен ръст. Оптимизмът от този факт обаче би бил прибързан, защото добрите резултати всъщност са повлияни от интензивното развитие в сектора в страни като Индия (78.7 млн. копия дневно за 2005 г) и Китай (96.6 млн. дневно копия) – страни, където индивидуалният достъп до Интернет е все още ограничен, а и контролиран. Иначе във всички големи и добре развити пазари на вестници се отчита непрекъснат спад, дори и в Япония, която е на едно от първите места в света по печатни издания на глава от населението, а благодарение на абонаментната система за разпространение водещо заглавие като „Йомиури Шимбун” реализира над 10 млн. копия дневен тираж.
Наличието на Интернет като среда за безплатен достъп до актуална информация предизвиква впечатляващи експерименти на пазара на печатните медии. На първо място – това е появата на все повече безплатни вестници. В средата на първото десетилетие на новия век (18-ти септември 2006 г) Thelondonpaper на Рупърт Мърдок стартира проекта New International с екип от 70 души, 48 страници и 700 дистрибутори в централен Лондон с тираж от около 400 000 копия. И това се случва в конкуренция със съществуващия вече безплатен London Life, който е насочен към по-млада и не толкова добре заплатена аудитория. Двата вестника реализират съвкупен тираж от около 760 000 копия всекидневно, а основните бази на дистрибуцията са съсредоточени в лондонския метрополитен. Какво на практика се случва става ясно, че след появата на ожесточената конкуренция между двата вестника масата на хартиените боклуци в градското метро са се увеличили с тон и половина дневно или общо 43 процента.
Подобен опит бе направен и в България, където се появиха вестниците „19 минути” и „Градът днес”. Краткотрайното им присъствие на пазара бе обусловено и от слабостите по отношение на съдържанието (качество на публикациите, които в повечето случаи не бяха авторски (copy-paste), непрофесионална графика и дизайн), така и от проблеми с финансирането на изданията. Всъщност, глобалната икономическа криза по отношение на медиите доведе до един неочакван резултат. Очакванията, че безплатните вестници ще бъдат главен конкурент на платените издания бяха напълно опровергани. Именно безплатните издания първи паднаха жертва в резултат от свиването на рекламния пазар.
Промените в сферата на конвенционалните печатни издания придобиват глобални измерения и са толкова бързи, че налице са вече прогнози, според които изчезването на добрия стар хартиен вестник е въпрос на обозримо бъдеще. Така например австралийският футурист Рос Доусън смята, че първата страна, в която вестникът ще изчезне напълно е САЩ и, че това ще се случи през 2017 г. Естествено обратното броене за България е доста по-бавно и според Доусън тук времето на хартиените вестници ще спре през 2035 г.
[3] Друг е въпросът, че прогнозирането, ангажиращо се с конкретни дати за бъдещи събития е изключително рисковано във времето на информационното общество, което Насим Талеб определя като рекурсивна среда. В случая става дума за ситуация, при която има наличие на вериги за обратна връзка. С други думи събития, които пораждат нови събития, а те от своя страна правят същото, ускорявайки даден процес в глобален мащаб. Това според Талеб е : „Среда, в която информацията тече с прекомерна скорост, която така ускорява подобни епидемии (на събития от един порядък – б.м., Ю.П.)[4]. Това означава, че времето на хартиените издания може да изтече много по-бързо, отколкото предполага Рос Доусън.
Размахът на кризата в САЩ отдавна се пренесе и на стария континент. Знак, че проблемът вече бе и у нас е закриването на седмичника „Нощен труд”. Фактът, че на българския вестникарски пазар кризата не стана толкова видима може да се обясни с факта, че в сферата на медиите у нас финансирането в преобладаващото мнозинство не е изцяло на пазарни принципи. Освен това, въпреки неумолимото разрастване на онлайн потребителите на информация у нас, аудиторията на четящите все още не се е стеснила фатално. Показателно е, обаче, че сред вестниците с най-голяма реализация на „ръчна продажба” са заглавия като „Трета възраст” и „Ретро”. Ситуацията при тях относително и странно напомня растежът на глобалните вестникарски пазари, обусловен от ръста на продажбите в безинтернетната Индия и контролираната мрежа в Китай. С други думи – хартиените вестници могат да се чувстват незастрашени само там, където „мрежата” е или недостъпна или непозната.
От друга страна, вестници, които по принцип разчитат на аудитория в активна възраст като спортните заглавия, например преминават само в он-лайн издания, какъвто бе случая с „Топ Спорт”, който прекрати съществуването си в хартиен вариант.
Неминуeмото предстои. Прогнозите за отпадане на заглавия, за сливането на редакции, за преминаването на вестници в онлайн вариант поставя въпроса какви предизвикателства поставя „смъртта” на традиционния вестник пред професията на журналистите-вестникари.
Първото предизвикателство е породено от отговора на въпроса – Каква е аудиторията, която бяга от хартиения носител и чете вестници он-лайн. Според анализ на Nielsen/NetRatings читателите на тези вестници са като цяло по-млади, с по-добро образование и като цяло с по-голям шанс да бъдат наети на работа.
[5] Друго изследване на Belden Associates, включващо 39 сайта на вестници води до изводите, че средната възраст на аудиторията е 42 години, сравнена със средна възраст от 55 години за печатните издания. Тук обаче се забелязва един твърде любопитен тренд – в рамките на една календарна година с една година се качва и средната възраст на потребителите на он-лайн вестници. Тъй като данните от проучването са от средата на първото десетилетие на новия век, то може да се предполага, че в момента средната възраст на четящите он-лайн е вече към 47 години. Това е сигурен симптом за продължаващо преливане на аудитория от гледна точка на „усвояването” на Интернет пространството от по-възрастните.
Изследването показва още, че по-голямата част от читателите он-лайн са жени (58 %), с висок доход и притежаващи собствено жилище.
На пръв поглед оптимистичен резултат по отношение на хартиените вестници е, че три-четвърти от анкетираните четат и хартиеното издание и електронния му вариант. Но това е временна ситуация. Много скоро те започват да предпочитат екрана на компютъра пред тялото на печатния вестник.
И най-важният извод – редакциите на вестници, които се опитват да съхранят реализираните тиражи на изданията си чрез въвеждането на платен достъп до он-лайн варианта работят в полза на…своята конкуренция – други он-лайн вестници или телевизиите.
Каквото и да се случва обаче, каквито и мерки да предприемат издателите на конвенционалните вестници, докладът на авторите на проучването води до извода че: „вестниците най-вероятно ще се свият до „бутиков” специализиран продукт с малка читателска база и рекламодатели, ако не се ориентират към алтернативни бизнес модели.
Препоръката е добра, но тя се сблъсква с един сложен и опасен за съществуването на конкретното издание период на трансформация към новите форми на управление и маркетинг.
Вече стана дума, че основният проблем е в затрудненото финансиране на дейността, предопределено от намаляващия обем на рекламните продажби и насочването на рекламодателите към он-лайн рекламите. Вестниците сравнително бързо и успешно създават своя почти огледален образ в интернет. Проблемът е там, че те не могат да извлекат печалба от интернет присъствието си. Естественият стремеж към приемственост в графичния дизайн на хартиеното издание и новото присъствие във виртуалното пространство, често води до негативен резултат – поява на сайт с хаотичен и претрупан дизайн, труден за навигация.
Песимистичен е и изводът на финансовите анализатори от Merrill Linch, според които са необходими най-малко три десетилетия, докато доходите от интернет операции (рекламните продажби) на вестникарските издания ще достигнат обем от поне 50 процента от общия им оборот.
В тази ножица от бавен ръст на продажбите он-лайн и естествен спад на печатната реклама очаквано ще попадне журналистическото съсловие. Съкращенията в редакциите, оптимизирането на разходите чрез изоставянето на кореспондентската практика, командировките на ресорните журналисти в състава на официални делегации, спиращото финансиране за продължителни журналистически разследвания очертават притеснение по отношение на бъдещото качество на съдържанието при вестниците – независимо дали ще са хартиени или електронни. От друга страна това ще даде шанс на журналистите на свободна практика, продаващи съдържание на всеки, който може да си ги позволи. Ясно е едно – класическата редакция, с отдели, ресорни редактори, зам. главни редактори и пр. ще търпи трансформации в посока опростяване на структурата. Все по-голяма част от съдържанието ще бъде създавана от външни автори и самата аудитория.
Вестникът ще се развива все повече под знака на тезата, че Интернет не е медия сам по себе си, а медийна среда, медийна платформа. Базираните на тази платформа вестници не могат да пренебрегнат технологичната възможност за „качване” на аудио и видеосъдържание. Безкрайната като потенциал в този смисъл вестникарска страница ще се изправи пред изкушението да асимилира в себе си възможностите на радиото и телевизията като медии – четенето, съчетано със звук или образ и звук – своеобразна компилация на трите класически медии от навечерието на мрежовата революция. Подобен извод не е лишен от логика, като се има предвид какво се случва в сайтовете на телевизии и радиа, в които текстът за четене има своето важно присъствие.
И понеже в началото на този текст стана дума за смърт и некролози по отношение на добрия стар вестник, то най-добрият финал би бил онази незабравима фраза на Самюъл Клемънс (самият той също амбивалентно съществуващ с две имена) : „Съобщенията за моята смърт са силно преувеличени!”. Остроумието на журналиста Марк Твен прекрасно илюстрира случващото се и с журналистиката и с класическите медии. Поради факта, че всяка смърт и във философски и в чисто прагматичен аспект е просто форма на трансформация, промяна и нов живот. С други думи след като класическият вестник върви необратимо към ситуацията R.I.P, то остава да видим как точно и в какво точно ще се пре-роди във войната си за оцеляване(B.I.W.)


1. Elisa E. Bolton, Ph.D. Journalists and PTSD; http://www.ptsd.va.gov/about/press-room/journalists-ptsd.asp
2. Смъртта на вестниците. В: http://e-vestnik.bg/5960

3. Dawson. Ross. Launch of Newspaper Extinction Timeline for every country in the world: http://rossdawsonblog.com/weblog/archives/2010/10/launch_of_newsp.html
4. Талеб, Насим. Черният Лебед. С. 2009., с. 19.
5. Данните от наблюденията на аудиториите са от доклад, относно перспективите за развитие на вестник „Сега” и позиционирането му на вътрешния пазар. Докладът е изготвен от Никола Кашеров (отдел „Стратегическо планиране” на Овергаз”).

вторник, 9 ноември 2010 г.

Пазачът


На купчина от каменни квадрати
е струпана павираната улица.
Хартии и листа подмята вятъра.
През локвите надзъртат зли лица.

До ъгъла присвило се е куче.
Следи лицата с поглед ненахранен.
И днес едва ли нещо ще получи,
освен от уличните битки рани.

То спомня си за кубовете каменни
прилежно подредени под краката му,
усмивката, ръката на стопанина...
Във спомена опашка с радост мята.

От дългата му служба и от времето
каишката, висяща и разхлабена,
съвсем е почерняла на врата му,
а някога, отдавна, беше шарена...

И шарена бе улицата каменна
с децата, със сергиите и с глъчката.
И да я пази нему беше дадено,
и на стопанина да връща пръчките...

До купчина от каменни квадрати
присвило се и пази още кучето
и в кучешкия си живот препатило,
до днес да мрази още ненаучено.

Ваня 9. 11. 2010

сряда, 20 октомври 2010 г.

13 точки от конспектъ-ра на търсенето



Малките старици в притвора църковен на румънски шепнат за лица отминали.
Лодките почернени показалци тънки са към брега отсрещен на рибар невидим.
Тракат по земята бляскави кутийки със червени бикове от среднощна битка.
Веселата луда в улицата празна празната неделя на каишка води.
Четири цигари с две заети пейки до водата есенна издимяват празнично.
Вещицата дребна на чардака седнала преподрежда вещите от живот момински.
Речното пристанище подминават кораби, тука неприставащи към земята горна.
Град без име никакво през мъглата вижда се - имал име някога, но сега пък не.
Паметник грижовен приютява паяка в парка за разходка мрежите преплел.
Сто листа почиват си в гарата червена с четири колони черни като сняг.
Буквите на хиляди в ден под строй заминали, вкъщи недочакани се събират в кръг.
Име няма в знаците, ти пристъпваш търсещо.
Бил е, бил е тука той, за да има теб!



сряда, 13 октомври 2010 г.

Тежки думи за многократна употреба


Надниквам в малката стаичка на пазача – точно пред входа на старата печатница в Шумен. От тясната кутийка са изчезнали задължителните легло с бежово опънато одеало, паянтова маса, електрическа печка и транзистор. Сега тя е спретнато и стегнато в кръста счетоводство – подредено и без излишества като съвършената формула.
Питам и усещам, че и усмивката ми и въпросът ми не вършат работа – точно както се опитвах да умилостивя учителката си по математика в гимназията.
Не, нищо няма! Не, отдавна е празно! Не, никакви машини! Не, всичко замина!
Ами, да си заминавам и аз…
Просто отново исках да зърна линотипна машина.
Думите отлитали?! Абе, не беше точно така! Това някога бяха тежки думи. Друг е въпросът, че често бяха празни. Да, смешна работа! Тежки и празни. За празнотата им могат да свидетелстват само хора, които са „връзвали” вестници по онова време. За празнотата на конгреси, симпозиуми, планове, петилетки, които търсеха своите празни думи.
Но, че бяха тежки – и това е вярно. Оловото със съсък нахлува и застива в пластината от излети букви. Самите те с трясък и звън са се плъзгали преди секунди по металните улеи на машината. Сега следва още един трясък и леко потреперване на пода под краката – редът е готов. Вестникарския ред – 7 грама бруто тегло. Хм, стана като в онази песничка…!
Линотипът – трудно е да го опишеш. Хайде, представете си секретарка, която трака на машина. М-да! Не това исках да си представите! Вижте я така все едно, че си печата, но седнала не върху удобно бюро, а на парен локомотив. Внушително, наистина!
Жега, разтопен метал, трясък и звън, кофичка с кисело мляко срещу отровните изпарения на оловото. Пъргавите пръсти на жените с омазани в мастило сини престилки тъкат паяжината на смисъла. Компасът на стария метранпаж бай Кольо Клишето им дава посока, нареждайки ги по празната все още каса-страница.
Навън е тъмно като в рог. Вестниците се раждат в потайната доба на нощта. Точно като трудните деца.
Сега след толкова години се опитвам да си мисля, че ако не друго, оловото в онези думи, плъзгащи се по улеите на гърмящата линотипна машина ни учеше на няколко неща.
Едното бе, че всеки ред във вестника се ражда с усилие – той пари, тежи, трови.
Второто – празните думи са най-много от всичко на света, леят се като изпуснат метал и за да напълниш своите си думи с тежкото на смисъла, ще трябва доста да им чиракуваш
Третото – кратко и тъжно! На другия ден един от работниците събира в тежка и неповратлива количка думите от стария вестник. Изсипва ги в пещ. Топи ги. Излива ги в продълговато, натегнало от блясък оловно торпедо. (Да, точно така му викаха). Зарежда линотипната машина. За нова стрелба. С нови думи.
Тези три неща ни научиха да внимаваме с писаното и да му слугуваме, превивайки кръст и мисъл.
И в същото време онова, третото ни припомняше, че всичко казано и написано се претопява в следващите думи. И затова да не се мислим чак за жреци на словото и големи майстори на късия ред. Просто да си знаем, че и нашият ред иде, съскайки и тракайки по големия улей на вселенската линотипна машина…
И накрая, да обясня откъде тръгна цялата тази история. Исках да покажа на студентите бъдещи журналисти една стара, стара печатница. Стара като света на печатарското олово. Няма я вече. Изглежда у нас всички линотипни машини и преси за плосък печат бяха погълнати от огнената паст на търговията с ценни метали. Едва ли и една е останала за несъществуващия музей на печатното слово у нас.
Та, и по тази причина снимката по-горе показва линотипна машина от световното изложение на полиграфията във Франкфурт. Отпреди няколко години. Работеща машина. Ах, тези немци, тези немци…!
И като споменах за немци, та се сетих. На резонния въпрос откъде-накъде се разридах за отминалото време на печатането и оловните думи, най-му приляга отговорът пак на един немец, дето разказва за странното пътуване на един доктор и единия Дявол:

И неслучайно тъкмо тъмнината
навеки се е спуснала над тях –
Защото на мъдреца е известно,
че всяко нещо става интересно,
когато го покрият мрак и прах.

Това е!

сряда, 29 септември 2010 г.

Българска ентропия между Ранд и Рушди


Имам си напоследък проблеми с водата. Решими в механичен аспект, но пък заедно с това в традицията на античната философия предлагащи прозрения насред чисто битовата ситуация. Нещо като епизода с Архимед във ваната.
Лао Дзъ има един израз – „търпелив като водата”. Освен него мъдрият китаец обяснява, че тя, водата „пребивавала в места, които всички отбягват”. Спотаената енергия и неумолимото всепроникване на нарастващата пред погледа ти капка, всъщност ми отвори очите за нещо коренно различно от търсенето на практически решения с водопроводен ключ в ръка.
Докато гледах как бавно струйката търси пътя си, въпреки също така търпеливите ми опити да я спра, си дадох сметка, че Айн Ранд и Салман Рушди имат почти еднакви биографии. Или по-точно еднакви, поне в същността си.
Тя – руска американка с еврейско име, родена в знаковата за империята 1905-та година. Едно малко отклонение е нужно тук. Тази година срещнах за първи път в библиотеката на дядо си в книга със загадъчното име „Цушима”, а доста по късно разбрах, че думата е японска и означава „острови”. Бях твърде малък тогава и драматичният разказ за поражението на руския флот в Японско море през 1905-та и смъртта на хиляди хора във водите му оставиха завинаги едно чувство на недоверие към люшкащата се водна шир. Казват обаче, че Руско-японската война е прелюдия към бъдещата голяма гражданска смърт на Русия.
В началото на Първата световна война родената с име Алиса Розенбаум е достатъчно голяма. Тя ще присъства на живо на прелюдията на една революция, освободила много неща – включително колективното насилие над личността. Първоначално в името на идеали, а после в името на личност.
Късметът на младата 25 годишна еврейка е, че точно в дните, в които тази конкретна личност надвесва мустака си над всички, тя пътува към САЩ. До края на живота си.
Но и до края на живота си ще носи острото презрение към властта на мнозинството, към груповото ограничаване на индивидуалните пориви и желания. Винаги е така – свободата ценят най-много тези, които са я губили.
Той – индийски британец с пакистанска следа, роден в Мумбай през 1947-ма – две години след Първата атомна бомба, хвърлена над Япония. (Хм, не бях се замислял за тази общност на японската тема при двамата!) Казват, че този момент бил прелюдия, вход към ядрената ера, в която колективното насилие над личността е не толкова етичен и идеологически, а вече технологичен проблем.
Късметът на Салман Рушди е, че точно навреме се оказва толкова надалеч от Аятолах Хомейни, колкото Айн Ранд от Йосиф Сталин.
Навързах тези факти в главата си след като в рамките на няколко дни прочетох почти едновременно романите на Ранд и Рушди – „Атлас изправи рамене” и „Срам”.
Първият – апология на либерализма, свободната индивидулна воля и икономическа предприемчивост. Антиутопично отвращение от възможното бъдеще на общество, поддало се на изкушението за „повече държава”, управление на икономиката със закони и декрети. Американката Ранд предупреждава САЩ за онова, което е започнало да се случва пред очите на рускинята Розенбаум.
Това е притча, че ако вътрешната енергия във всеки един човек поотделно е ограничавана и самоограничавана от системата на морала и етиката, тя „избива” навън под формата на творческо усилие, съзидателен труд. Това е един романов преразказ на идеите, срещани в „Протестантската етика и духът на капитализма” на Макс Вебер. Съчетание на почти религиозното преклонение пред труда и модерните достижения на индустриалната революция. (Как да забравиш онзи негов пример, че религиозната общност на квакерите първа въвежда практиката на етикета – днешният баркод – заковал цената на овеществения труд пред очите на всички и заменил надлъгването на ориенталския пазарлък.)
„Неспирната вода” при Ранд е творческото трудово начало, заложено в хората. „Бентът на ограниченията” – морални и етични - играе ролята на язовирната стена, събрала силата на водата преди да я трансформира в електрическа енергия, системи за напояване, производство.
Виж, „Срам” на Рушди е друга притча. Толкова различна, но и толкова близка в същността си до онова, за което става дума дотук. Защото вътрешната енергия, божествено заложена във всеки един човек може да бъде ограничавана и по друг начин. Чрез срама, лавинно нарастващ посредством религиозността фундаментално подменена с фундаментализма. Чрез индивидуалният срам на отделната личност, загубила лицето си под черната невидимост на фереджето или талибанската брада. Чрез колективният срам на анонимната множественост. Чрез превръщането на срама в разрушителна действена гордост и смъртоносен гняв.
„Неспирната вода” при Рушди е енергията на наводнението след скъсалата се стена, която не е пропускала нито една раждаща живот капка. Водата изригва и помита всичко – точно като тротилов пояс на шахид всред оживен пазар. Смъртоносно точно като тазгодишното наводнение в същия този Пакистан, където се разиграва действието на „Срам”.
Едното е религиозното преклонение пред труда – другото религиозното подчинение пред религията. Две различни летоброения, всъщност…
И докато струйката вода продължаваше да се събира в безформена локва пред очите ми, дойде и третият – най-важен отговор.
Какво се случва в общество, където ги няма животворящите бентове на морала, етиката, религиозният пиетет към труда. Какво се случва в общество, където е изчезнал дори срамът, като дисциплинираща личността невидима норма.
Погледнете навън – през прозореца. Видяхте ли?! Това е мястото, в което живеем всички ние.
Страната, в която безсрамието изправи рамене…

сряда, 16 юни 2010 г.

За имената, водката и избора




На снимката: Водка „Старка” е литовски търговски бранд още от 15-ти век. После го присвояват руснаците, а накрая поляците. За жалост шуменският предприемач от Възраждането Янко Чангов не докарва нещата до търговски бранд, въплеки, че залива със спирт Османската империя

Тази история тръгна от поканата на едни симпатични младежи и девойки, дето ми се обадиха и запитаха мога ли да разкажа нещо любопитно по повод тяхната обществена кампания. Тя носи гордото название „Горд съм, че съм Шуменец”. Тя си има си и сайт, а в него се четат истории като тази, дето сега съм я намислил. Събрани заедно всичките истории трябва да изпълват гърдите и главите ни с трепетното усещане, че Шумен е неслучайно място на картата. Сиреч, тук са се случвали и ще се случват важни хора и събития и градът е давал тон за песен на националната ни история във всяко едно отношение.
То, че е вярно, вярно е и идеята е хубава. Вярно е и друго, де! По обективни причини човек не избира ни родителите си, нито мястото дето се е родил. Както се казва – това са хора и местности, върху които нямаме влияние предвид, неудобната ембрионална поза, която сме заемали тогава за старт в живота.
По повод избора на рождено място още се сетих какво ми разказа един приятел. Ще запазя името му в тайна – името е рядко срещано (ако не се брои староанглийския епос), пък и той е известен адвокат, та да не се сетите веднага кой е. Имал той историческият малшанс да се роди във време, в което още съществуваха едни официално одобрени от партийните власти именници (списъци с имена), откъдето родителите трябваше да изберат възможно име на новородения наследник. Докато тези именници съществуваха появата в публичното пространство на българчета, наречени Изаура или Алонсио беше на практика невъзможно. И по тази причина родителите на моя приятел планирали раждането му не в гордия Шумен, а в недалечния Омуртаг. Там лелката с именника в ръка си позатворила очите и така името от келтската история се появило в акта за раждане на нашия човек.
Та, това за избора къде се раждаме. И както казваше Любен Дилов-син, като не мога да избера къде ще се родя, какво друго ми остава, освен да се гордея с мястото, където съм се родил.
Колкото до Шумен, тук определено и минало и култура се намират под знака на един историкомачистки комплекс - сиреч да сме първи във всичко случило се. Първи театър, първи оркестър, първа повест, първа бира и прочие. И подгъвайки сега колена пред тази наукопатриотична тенденция, дойдох най-сетне до същността на случката.
Някога отдавна, в годините след времето на забравената вече Кримска война (1856 г.) в Шумен нещата се пораздвижили. Всъщност, нашият град винаги имал полза от войните на принципа има ли война, има военни доставки, а пък армията яде и плаща с готови пари. Ще се отплесна сега, обаче ето ви едно доказателство. Ако хванете автобуса в посока село Мадара, обаче продължите нататък следват три други села – Кюлевча, Марково, Косово. Големите и красиви български църкви в тези села са построени за кратко време след 1856 г. Защо ли? Проста работа – този богат на жито район, наречен Сърта забогатял и на пари точно по времето на Кримската война, доставяйки зърно за хляб към огромния турски гарнизон в Шумен. А българинът, види ли се с пари хваща мистрията и почва да строи. Добре, че тогава е строил църкви!
Е най-сетне си дойдох на думата. Няколко години по-късно (1863 г.) в Шумен отваря врати…най-голямата спиртоварна. Това си е цяла фабрика, а нейният собственик е Янко Чангов. Тя е оборудвана с модерна техника и според официални източници само за 16 часа е произвеждала 400 оки спирт от 1200 оки ръж или царевица. Като се има предвид, че една ока е равна на 1.28 кг., то по това време шуменската спиртоварна е бълвала по половин тон на денонощие. И то не какъв да е спирт, а според сведения на тогавашния руски консул в Османската империя А. Н. Мошнин това е бил най-добрият спиртоварен завод в Дунавската провинция. Кой го казва? Руснак. А както всички знаем руснаците изтънко разбират от водка, щом създадоха и „Смирнофф” и „Столичная”, че и „Путинка”. И още нещо. Като казваме Дунавска провинция, по тогавъшната административна система на Османската империя трябва да сме наясно, че в нея влизат и София, че и половината от територията на днешна Сърбия до Ниш. С други думи, къде е бил първият център за спирт (водка) на Балканите. Правилно се сетихте – в Шумен!
Бизнесът дотолкова се разраснал, че за кратко фабриките за спирт в Шумен станали две. Направо „Пиянството на един град”! Само че Янко Чангов бил толкова добър в бизнеса си, че конкуренцията бързо фалирала. Вестник „Дунав” от 1865 г. публикува съобщение за разпродажба на инвентар за спиртна фабрика, сигурно принадлежащ на неуспелия бизнес-съперник на Янко Чангов.
Сега можем само да съжаляваме, че шуменската спиртоварна не била по-гъвкава в търговското си поведение и създала търговска марка, която днес да ни прославя по целия свят. Но историята на брандовете (сиреч, търговските марки) по това време е отделно приключение. Например, знаете ли защо фалирала първата българска фабрика за цигари по това време?! Не, не е заради акцизи и финансови министри. Просто хаджи Славчо Паскалев започнал в Търново производството на цигари с гордото име „Комета”. Колко американско, колко астрономично! Да, обаче на турците марката на цигарите така плашещо им напомняло на опасната думичка „комита” (бунтовник), че фабриката бързо хлопнала кепенците. В този смисъл, по добре без име, отколкото с недобре избрано име…
Като заговорих за безименната шуменска водка (спирт), наводнила тогава пазарите, отново се сетих, че при хората не е така – без име не може. Което ме върна към разказа на моя приятел. Защото неговия разказ също има неочакван край. „Когато се роди брат ми – рече той – майка ми не успяла да прескочи отново до Омуртаг. Та, неговото име трябваше да го избират от именниците и не успяха да му дадат предварително намисленото от тях. Но той днес си го харесва, така че проблем няма.”
„Именно - допълвам го аз - именно! Проблемът е да си харесваш и водката и името и първото да не пречи на второто на следващата сутрин…

понеделник, 8 март 2010 г.

Heil, Karajan!!!


В неделната мартенска вечер на телевизионният екран Лиъм Нийсън се разхожда в униформата на нацистки висш офицер. Филмът е „Shining Through”, а американската шпионка Мелани Грифит току що получава покана от него да посетят концерт в Берлинската щатс опера. Пред нацисткия хайлайф симфоничния оркестър ще дирижира (както казва героят на Нийсън – Франц Ото Дитрих) самият Херберт фон Караян.
Тук аз нададох едно ухо, защото още си спомням дългия, леко пригърбен силует на световноизвестния австрийски диригент. По онова време тъкмо правех първите си стъпки в журналистиката, когато в национално културно събитие се превърна гостуването на Виенската филхармония в София. Годината беше 1983. Дирижираше самият Херберт фон Караян.
Изведнъж си представих в тъмнината на залата лицата на Хитлер, Химлер, Гьобелс, Борман, развълнувано слушащи музиката на Вагнер. После ги смениха физиономиите на Тодор Живков, Пенчо Кубадински, Григор Стоичков, Милко Балев, чинно слушащи рапсодия от Владигеров. Тотален (или по-скоро тоталитарен) шок
И в двата случая на диригентския пулт прегърбено ръкомахаше Херберт фон Караян. Иронично, нали…
Изкуството е всеопрощаващо и опрощаващо се. Под стягащите гърлото звуци на великата музика Европа някак си забравя, че Херберт е бил член на нацистката партия още от 1935 г. и това дава изключителен тласък в кариерата му. Че е бил след любимците на Хитлер, който бащински го е съветвал да не дирижира Рихард Вагнер без партитура на пулта пред себе си. Че е започвал оперните концерти с неоперната музика на „Хорст Весел” – боен марш на СА (щурмоваците на нацистката партия, облечени в прословутите кафяви ризи).
Всъщност въобще не исках да пиша за нацисткото минало на великия Караян. Просто филмовата реплика на Нийсън отпрати нещата в тази посока.
За нас много по-интересна е връзката на световния диригент с Шумен. Работата е там, че в един от решителните моменти от своето професионално изграждане – дипломирането си (1926 г.) – младият Караян дирижира пред строгата изпитна комисия не друго, а Първия клавирен концерт на 27-годишния тогава шуменец Панчо Владигеров. Две години преди това пък братя Владигерови са предизвикали фурор в Залцбург, където в рамките на прочутия музикален фестивал Любен Владигеров свири творби на брат си Панчо.
Така че в избора на дипломната работа на фон Караян няма нищо, ама нищо случайно.
Можем ли наистина да си представим какъв неистов музикален гений е израснал под Илчов баир? Едва ли някога напълно ще си дадем сметка за това. Винаги обаче, когато слушам музиката на Гершуин, в която чувам клаксоните на такситата в Ню Йорк и неравноделните тактове на забързания град, усещам революцията в класическата музика от това време.
И е световна тази революция, а един от нейните водачи пораства в Шумен. И един от революционните и химни е „Рапсодия Вардар” със своя начупен и настъпателен ритъм. Духът на времето е това и прагът на вековете – Гершуин е роден в Бруклин (Ню Йорк) през 1898, а само една година по-късно в Цюрих Владигеров.
А иначе сякаш няма нищо странно в смущаващата приспособимост на Херберт фон Караян към променящия се свят покрай него. Свят, в който той не само оцелява, на и преуспява, благодарение на изключителния си талант. Историята припомня, че корените на рода му са също от нашите земи – град Козани в южната част на гръцка Македония. И фамилията му също е балканска – Кара Янис (Черният Яни) се е казвал някой от предците му.
Сигурно и това обяснява защо дъщерята на големия диригент - джаз изпълнителката Арабел Караян заживя в България. Ако случайно сте в София този четвъртък (11 март), може да я чуете заедно с Beatbox Skiller в Чешкия културен център от 21 часа.
Без да сте член на нацистка или комунистическа партия…

неделя, 14 февруари 2010 г.

Ромео и Жулиета под пръстите и в мълчание


Покрай красивите измислици в неизвестността на отминалото време изчезват толкова истински истории. Те протичат по начин, който ни припомня, че не литературата подражава и имитира живота, както ни учеха бездарни учители. Винаги се случва точно обратното – хората започват да живеят развълнувалия ги и обсебил душата им разказ, стих, роман. Проиграват и преиграват прочетеното, чутото, видяното. Така както актьорите изживяват и живеят на сцената и не само там със запаметените чужди думи и чужди съдби.
Някъде във времето преди тях пишещият автор - този случаен бог - е сътворявал съдбата им, плетейки въжето на литературния сюжет. За едни то се е превръщало в спасително, за други в примка.


Тук веднага ми идва наум вълната от самоубийства на млади мъже, заляла развълнуваната от романтизма Европа след появата на „Страданията на младия Вертер” от Гьоте през 1774 година.


Няколко десетилетия по-късно един работник във фабрика за пури в Куба решава да просвети и образова своите приятели и сънародници. Това се случва по същото време, в което по българските земи започват да отварят врати първите читалища. Места за публично четене и срушане. Така че Сатурнино Мартинес мисли и действа точно като Геоги Раковски или Добри Войников. Започва да издава вестник „Аурора” (Нека си го преведем като „Зора”, защото това е името на римската богиня на изгрева), в който ще има всичко – даже и литературни произведения.


Неграмотността кара Мартинес да организира първите публични четения сред работниците. Тук пък трябва ли да уточним, че най-разпространената професия в Куба от тогава и до днес е сгъването на пури.
И се започва – работниците избират един четец и му отделят част от своята надница. Те рабоят, а той им чете през времето на дългия ден. Графика от това време показва наредените зад работните маси мъже, съсредоточено свиващи пури, заслушани в гласа на кръстосалия крак върху крак четящ колега.
Изглежда увлекателно и интересно и е наистина така. Четенето във фабриките за пури се превръща в такава мания, че се стига до забрани от страна на испанския губернатор на острова.


И така стигаме до сърцевината на нашата история.
Годината е най-вероятно 1869. Група работници от фабрика за пури всеки ден слушат в тишината и лекия шум на тютюневите листа странната и спираща дъха съдба на граф Монте Кристо. Те са дотолкова покорени и увлечени от слушаното, че решават да напишат писмо до Франция. В него те настойчиво молят Александър Дюма да им разреши да нарекат с името на литературния граф една от разновидностите на техните пури.
Дюма дава съгласието си, а година по-късно умира.


Ето това е съдбата на една от най-известните и до днес марки кубински пури. Тази случка дава отговор и на още един въпрос, който си задавах през годините. Защо една друга серия от пури е наречена с неочаквано романтичното име „Ромео и Жулиета”. Някак си високият литературен сюжет не се връзваше с острия аромат на кафявозелената дебела цигара.
Почти сигурно е, че назад във времето отново в тишината на помещенията за свиване на пури тъжната съдба на наследниците на родовете Монтеки и Капулети е извикала влага върху много мъжки очи. В чест на вълнението си те са нарекли единственото, което са можели да сътворяват и създават – пурата „Ромео и Жулиета”. Без дори да се налага да искат разрешение от отдавна починалия Шекспир.


Колкото до ролята на писателя, играещ ролята на творецът бог-създател, една от любопитните легенди разказва, че Александър Дюма изрязвал върху бюрото си фигурки с имената на героите. Това му помагало да не ги „изпуска от очи” в сложните сюжетни схеми. Когато някой от литературните персонажи загивал, Дюма грижливо смачквал фигурката и я пускал в кошчето под бюрото. Веднъж прислужницата му разчиствала бюрото му и загубила една от фигурките. Така станала неволен съавтор в едно литературно убийство…


И като си помисля, че някъде на някакво далечно небесно бюро има малка фигурка с моето име. Дано чистачките там да са по-внимателни!

вторник, 9 февруари 2010 г.

В мрежите на четенето


Преди няколко дни усетих, че нещо се случва с четенето ми. Десет страници от „Хамамът Балкания” на Владислав Баяц „взех” едва за три часа. Разсейващите изкушения, издърпали съсредоточеното прелистване на страниците бяха всъщност появяващите се неочаквани в логичността си въпроси. Например, колко години е живял султан Селим II, последван от отнемащото още време любопитство към средната продължителност на живота на турските султани през 16-ти и 17-ти век. Или, какво представлява сектата на хамзевитите, от която е убиецът на великия везир Мехмед Паша? Възможността да видиш на снимка джамията Селимие в Одрин и мостът на Дрина във Вишеград също не бе за изпускане.
Едно пресягане към лаптопа и…въпрос въпроса гони
И тогава внезапно си дадох сметка за важното случване на нещо невъзможно доскоро. Линеарното четене, представляващо класическата среща на читател и текст остана в домрежовото минало. Временната устойчивост и константност на индивидуалното съзнание от една страна и необоримата стабилност на текста от друга в момента на тяхната среща – акта на четене – вече не съществуват. Изкусителна възможност да се променяш в самия момент на четене, за да разбираш по-добре четеното! Стремителни отклонения в отговор на пораждащите се въпроси!
Така самата линия на повествователния сюжет се превръща в лабиринт – тръгвания и завръщания, дълги коридори, слепи отклонения, тайни ниши, кутии с двойно дъно. Съчетание от затрогващо безсмислени факти с вълнения от нещо научено, за което дори самият автор на текста не се е сетил или не знае.
Никога не съм и предполагал, че една книга може до такава степен да изневери на собственото си тяло, отпращайки изкушения (но и изкусен читател) в неочаквани посоки и надалеч. Но и държейки го близо до себе си. Докато му дойде времето да прочете последната й страница след скитанията си в мрежата…
Както Есхил пише в „Агамемнон”, великият цар бил убит при завръщането си след Троянската война, след като преди да го прободе три пъти Клитемнестра хвърлила върху тялото му рибарска мрежа. Мрежата сковала движенията му за съпротива („Обвих го с дълга дреха, с истинска рибарска мрежа – плащ богат и гибелен”). Преди да си припомня обаче този „мрежов подход” от античната драма, четейки Есхил самият аз задълго се замотах из информационната мрежа. При завръщането си в родния дом след дългото авантюрно отсъствие Агамемнон описва превземането на Троя така: „…цял град срази аргивското чудовище, / народът лекощитен, скрит в утробата / на коня. Че при залеза на Квачката / се втурна пряко крепостта и – лъв свиреп - / залочи той неудържимо царска кръв./”
От стиховете на Есхил става ясно, че скритите гръцки войни са излезли от Троянския кон във времето в което съзвездието Плеяди залязва на хоризонта. Проф. Александър Ничев го е превел (не знам защо) с по народному популярното название Квачката, въпреки, че в един друг български превод на Сафо Плеядите присъстват с гръцкото си име.
Ето така се роди въпросът: В колко часа е превзета Троя? В колко часа свършва Троянската война?
Като се има предвид, че по нашите географски ширини (към които би трябвало да присъединим и крайбрежието на Мала Азия) Плеядите са невидими в нощното небе за периода от началото на май до средата на юни, то думите на Агамемнон за нощната атака би трябвало да се отнесат от началото на лятото и най късно до втората половина на октомври, когато отново това съзвездие е напомняло на древните, че наближава студената зима.
Би трябвало да погледнем скептично на възможността събитията да са се случили през летните месеци (юни, юли, август). Причината е проста. Измамата на Одисей с построяването на коня е предизвикана от отчаянието на обсаждащите Троя гръцки царе. Те са били неумолимо притискани от времето и недоволството на войските си и не са искали да останат още една зима под стените на Илион („А зимата – птицеубийца, снежните виелици на Ида…”).
От друга страна внезапното отплаване на гръцките кораби би трябвало да бъде възприето от троянците с колкото се може по-малко съмнение. И най-логичното тръгване на флотилията би било преди октомври – месецът, в който вътрешните морета започват да стават изключително опасни за мореплавателите с внезапните си унищожителни бури. За такава буря всъщност, действително разпиляла флотата при връщането и, разказва и Вестителят в драмата на Есхил („И когато светна слънцето,/ видяхме, че от трупове и корабни отломъци / бе цъфнало Егейското море”)
Всичко това насочва изводите ни към факта, че измамата с построяването на Троянския кон и мнимото отплаване на корабите са се случили някъде през втората половина на септември. По това време слънчевият изгрев е около 7 часа сутринта. Въпреки промененото звездно небе за хилядолетията, преминали от времето на Троянската война до днес, софтуерен модел показва, че и тогава залезът на Плеядите е предхождал изгрева на Слънцето с около 2 часа и половина. И тогава и сега, това е най-тъмното време преди развиделяване или някъде около 4 и половина сутринта.
Това е времето на най-дълбокият човешки сън – всичко сякаш притихва в безвремието, когато нощта си отива, а денят още го няма. Това е времето, когато Троянският кон ражда своите смъртоносни деца. В мрака на четири и половина часа преди разсъмване… Троя…
Ето как попадайки в мрежата на този въпрос започнах да чета „Агамемнон” в понеделник и приключих във вторник. Въпреки, че е само шестдесет странички…

неделя, 24 януари 2010 г.

Душата на врабчетата през зимата




Не знам дали е смешно или странно, но за пръв път прочетох заглавието на „Балада за Редингската тъмница” в един от веселите разкази на Карел Чапек, озаглавен „Крадецът поет”. Много, много по-късно разбрах, че това е последното завършено произведение на Оскар Уайлд, написано по драматичен повод, на драматично място, в драматичен момент от живота на „щастливият принц”.
Сетих се за това след като прочетох кратката статия на Уайлд със заглавие, което преди години би ме накарало задължително да я подмина. Как ли по това време бих могъл да разгърна текст в началото, на който четем „Душата на човек при социализма”?! Никак!
От друга страна съм забелязал, че необходимите книги ни намират и идват, когато им дойде момента. Както казва Насим Талеб, съдбоносни за мисленето и действията ни могат да се окажат книгите, дето още не сме ги прочели.
В случая не става дума за съдбоносност, разбира се, а за учудващото научаване, че една кратка статия от 1891 г. може да окаже такова мощно влияние върху европейската философска мисъл и литература.
Какво да кажем за краткия цитат: „Така че човек е започнал да вярва, че най-важното нещо е да имаш, докато най-важното нещо е да бъдеш”. Да, вече сте се сетили! Ерих Фром ще се роди цели 9 години по-късно. Освен онова, по-горе, Фром ще прочете и още нещо тук: „робите бяха свободни да умрат от глад, което накара много от тях да съжаляват за премахването на собственото им потисничество”. Усмихвам се, като си помисля какво би написал тук Христо Ботев за етническия произход на Фром и усета му за потенциала на чуждите мисли. Защото само на базата на тези две нахвърляни от гениалния ирландец идеи той написва две от фундаменталните си изследвания – „Да имаш или да бъдеш” и „Бягство от свободата”. По този повод Илф и Петров сигурно биха казали „Идеята ваша – книгите наши”
А, и още нещо има в тази неповторима в оригиналността си статия: „Бъдещето на света зависи от робството на машините”. Оказва се, че Карел Чапек се е възхищавал и чел внимателно не само от „Балада за Редингската тъмница. Преводът на английското „slave” в чешкото „rob” ще се трансформира в магичесата драматургия на „Росумови универсални роботи”, а през 1921 г. човечеството ще получи от Чапек образът на машината-роб – Той, роботът.
Припомням си какво удоволствие са носили срещите с написаното от Фром и Чапек на милиони хора. И все пак мисълта за последните три тъжни и злочести години от живота на Оскар Уайлд изискват справедливото признание към писател, който първи е виждал и усещал неща невидими за живите, видени от неродените. Човек, който написа за себе си: „направих изкуството философия и философията – изкуство, промених представите на хората и цветовете на нещата”.
А с всичко това имат връзка и врабчетата на терасата в зимния ден, прилетели на завет и трохи. Но и ключът към гатанката с душите на врабчетата (лястовичетата), и грижата за другите в беда е пак в „Душата на човек при социализма”. Още нещо за четене и откриване…

вторник, 19 януари 2010 г.

Снимки без спомен


Според доклад на ООН в момента България е сред 10-те най-застаряващи държави. Тя е пета в света, като 24,2 процента от населението й е над 60 години


Суматохата около провалената кандидатура на Румяна Желева за еврокомисар продължава и продължава сякаш, че не се знае - след седмица-две никой няма да се сеща за случилото се.
Навън трупа ли трупа и снегът ни напомня колко несигурно сме стъпили върху земята всички ние, хората. Едно куче весело скача в преспите, деца правят снежни ангели, а аз държа в ръцете си една стара, стара снимка.
За никого, освен за мен самия имената на хората от тази снимка нямат значение. Както и личните им съдби. Всички семейни албуми (имаше преди години и такова нещо) понякога пазят подобни изображения, съхранени по чудо след смяна на жилища, преселвания, пренасяне на покъщнина, разчистване на стари скринове.
Рядко можеш да ги видиш, окачени в рамки по стените на българските домове. Сигурно причината е тази, че в повечето случаи стените са с твърдостта на бетонов панел.
Когато са ги правили в онова далечно време пред фотографския обектив се събирали човешки множества, а колективната снимка станала водещ жанр в това ново за българите изобразително тайнство. Така е било сигурно, защото тогава фотоапаратите били малко, а хората - много. Сега е обратно. Всеки държи в ръцете си цифровизираната кутия за мимолетни спомени. Днешните цветни снимки са персонални дневници. Еднолични свидетелства къде по света и у нас са били телата ни.
И най-често се самоснимаме от една собствена ръка разстояние.
Виж, на черно-белите снимки от онова отдавна отминало време съм виждал цели сватби, многолюдни погребения, селски сборове, всички ученици от училището с директора и учителите начело. Първите редове - легнали, вторите – коленичили, последните – качени на столове. Това са снимки за разглеждане с лупа и показалка в ръка и възклицания от рода на: „Ето, тази малка, настригана глава е на баща ми!”
Изчезването на колективната снимка по българските земи и албуми е първият симптом, че нещо не е наред. Едва ли някой обаче го е забелязал навреме, за да предупреди останалите. Хората, събрани пред обектива на онзи отколешен фотоапарат отдавна са тръгнали в различни посоки, за да не се видят никога повече. Разделени от разстояния и разделяни от всекидневия, те не ще се срещнат повече. Дори споменът за имената им ще изтлее по-бързо, отколкото лицето върху фотографската хартия.
А иначе любопитното на тази снимка е, че един от присъстващите на нея е роден преди Освобождението на България през 1878 г., а друг е все още жив. Чрез съдбите на лицата снимката е събрала в себе си цялото време на Третата българска държава. Дядо ми е на гребена на съвременната мода (и тогавашна и днешна) с разкопчаната яка на ризата си и силно подостриганата си глава. И забележете! Всичките са с бели ризи – тогавашните български селяни, които изчезнаха от лицето на земята, след като същата тази земя им бе отнета в името на натрапени колективни идеали.
А можем ли да открием в днешните изродени и обезлюдени села една бяла риза, която не е скътана в раклата.
Та, така. Десетилетия след победата на колективните идеали, в България започнаха да изчезват колективните семейни снимки. Заедно с неусетното изчезване на българите, което е трудно да забележиш в градските задръствания, шумотевицата на мол-овете и хипермаркетите.
Когато преди години гледах една от култовите филмови ленти на 20-ти век – „Великолепната седморка” на Джон Бриджис, една фраза остана в съзнанието ми: „Накрая побеждават селяните. Те винаги побеждават.” Доста време ми трябваше, за да разбера дълбокият и смисъл.
В битката с предизвикателствата и стихиите на живота в този свят побеждава онзи, който е близко до земята. Най-голямото престъпление, извършено срещу българския народ бе насилствено наложената му раздяла със земята. От този момент досега ние губим. Винаги губим.
И ако още не вярвате прочетете новината от тази седмица в началото на тези редове. Според доклад на ООН в момента България е сред 10-те най-застаряващи държави. Тя е пета в света, като 24,2 процента от населението й е над 60 години.
Ало, останалите! Наредете се за обща снимка, моля!

вторник, 12 януари 2010 г.

За преводите, преводачите и превеждането


И вали един бял и лек сняг, и витрините са на книжарници и художествени галерии, а някъде в края на улицата е „Кале мегдан” с онзи разплакващ те с невъзмутимата си красота изглед към Сава и Дунав. И зимният Белград е някак си близък и познат с шума на улица „Княз Михаил”, на която някога в едно лято уличният музикант пееше, потропвайки с ботушите със звънчета. Тактуваше с крака, вкарвайки в ритъм неравноделния тропот на хорските стъпки…
Идеята на Бойко Василев да направи в своята телевизионна „Панорама” интервю с Раде Маркович, изпълнил ролята на пленения сръбски офицер Иво Обретенович в красиво чернобелия български филм „Крадецът на праскови” за мен е една от най-добрите журналистически находки в последно време.
Белокосият 88-годищен мъж достолепно е преметнал крак върху крак във фотьойла пред прозореца. Зад тъмното стъкло – бялата белградска привечер. И разговорът – не за киното и младостта, не за Невена (Венчето, както я спомняше с топлия си глас Въло Радев) Коканова и вълненията от онова време. За нещо друго бе този стар като Балканите разговор. За това колко малко познаваме човека оттатък границата - съседа, комшията. И колко малко усилия се искат за да го опознаем…
Една от първите български повести, които популяризаторът на българската литература проф. Михайло Пантич превежда е именно „Крадецът на праскови”. Разбирам го напълно. Не защото един от героите на този по есенно тъжен текст на Емилиян Станев е сърбин. Няма нищо по-силно от вълнението да прочетеш за първи път нещо на език, неразбираем за хората около теб и след това да го споделиш с тях. Да ги преведеш през лабиринта на неразбираемо звучащите звуци и думи. Да станеш съучастник във великата измама и истина на изкуството. Дали смисълът на думата „преводач” не идва наистина от умението да превеждаш хората от език в език, от смисъл в смисъл.
Спомням си, когато за пръв път в ръцете ми попадна „Гробница за Борис Давидович” на Данило Киш. Разтърсваща книга, представяща революцията като „свиня, изяждаща малките си”. Идвах от страна, в която „революция” бе дума единствено за гордост и партийни събрания. Предстоеше ми да се върна обратно в същата тази страна и с тази книга сред многото алчно накупени в невиждано богатите белградски книжарници. Един месец по-късно Данило Киш почина в Париж от рак в годината, в която всички очакваха да стане носител на Нобелова награда за литература. Един месец след смъртта му Източният блок също умря и Берлинската стена падна.
Преведох „Гробницата” на български в желанието си да споделя с всички какво всъщност е революцията. Един от новопоявилите се демократични вестници помести превода като четиво с продължение. Кой я е чел и кой разбрал аз пък никога не разбрах. В България вървеше площадна революция с митинги и лозунги. А какво правят революциите – Данило Киш бе отдавна написал.
Години по-късно подарих „Гробница за Борис Давидович” на един колега, живеещ много по-близко от мен до Белград. Книгата е винаги хубав подарък, а и приятелят си го заслужаваше.
Сетих се за всичко това, докато слушах разговора на Бойко Василев и Раде Маркович, давайки си сметка за пореден път колко малко знаем и искаме да знаем за народите и хората около себе си. И за баналната причина. Естествената човешка леност – всяко научаване е усилие. Колко по лесно е да мислиш за съседите си през телевизионните клишета, предъвканите думи на политиците, повърхностната емоция на спортните състезания, подрусването на популярната музика.
Разговорът приключи с някак си очаквания въпрос към красивия и в старостта си Раде Маркович: „Какво е за вас България”. И отговорът „И радост, и мъка!”
Обикновено артистите говорят истини, които някой друг е прозрял и написал. Но в спомена си за времето от снимките на „Крадецът на праскови” Маркович изрече на чист български език собствено прозрение. Близки и познати на сърцето ни са човеци и народи, които ни носят едновременно и радост и мъка. След като сме направили личното си усилие да погледнем на света с техните очи и да поговорим на света с техния език.

П.С. По същото това време Иван и Андрей в Нова телевизия се боксираха в студиото с поредната изрусена фолк певица, а в БТВ Слави Трифонов и Иво Сиромахов овикваха (незнайно защо) в журналистически джаз Симеон Щерев-Банана.
И снегът бе надалеч от България…

понеделник, 4 януари 2010 г.

Слушайки Фадо с Ася


Странно започна тази нова година. Тръгнахме да се прибираме в малките часове към дома си, но стана така, че го подминахме.
Отдавна не се беше случвало да не забележа кога е настъпил денят. Внезапно и безшумно. Сигурно така може да те изненада само първият ден на годината. С най-тихите и следпразнично уморени тротоари, заспали градове и притихнали села. Улици без коли и хора, нетръгващи влакове и заминали автобуси.
Така внезапно може да настъпи само ден, промъкнал се под гънещите се звуци на фадо. Тласъци на глас, носещ усещането за бряг, удрян ритмично от дългите вълни на Атлантическия океан. Глас, в който страстта на разказването е изстената от стегнато овладяни пулсации. Сблъсък на твърдата изсушена земя и тежките вълни, идващи сякаш от другия край на света.
Слушайки фадо си мислех за неописуемостта на историята – малката, като простряна на брега кърпа, Португалия, внезапно превърнала се в световна империя. Намерила за себе си лазурните брегове на Капо Верде, тъмните Ангола и Мозамбик, безбрежната Бразилия, лукавото Макао, мургавият Мавриций. Толкова много далечна вода, толкова много далечна земя. И една толкова малка Португалия, тръгнала на околосветско пътешествие.
С какво превземаме и овладяваме далечините? Португалия ни го казва – не със сила става това. Завладяването е в откриването. Ето, свят, Аз те открих – ти не знаеше нищо за себе си, живееше в рая на собственото си незнание! Аз дойдох и ти дадох мисълта за далечината и отвъдността! Аз отворих очите ти за невидими и невидени неща със самата си поява пред теб. Подчинявам те на собствения си образ, чрез твоята наивна представа, че щом идвам толкова отдалеч, мястото откъдето съм е огромно и властно внушително.
Откривателите никога не мислят за собствената си телесна сила. Държавите и нациите на откривателите никога не са съизмервали собствените си територии с териториите на новите светове. Откривайки други светове и хора, те са ги овладявали чрез смелостта първи да пристигнат на мястото на срещата. И са се наслаждавали на миговете да притежаваш нови светове.
А после неминуемо се е случвало другото. Откриваните са подчинявали откривателите със своя наивен възторг и преклонение към онази далечна земя, откъдето те са дошли. Тръгвали натам със своите разноцветни дрехи, разноцветни песни, разноцветни суеверия, разноцветни тела. Изпълвали тесните улици на метрополията, малките пристанищни кръчми, полутъмните стаички на бедняшките квартири. Родината на откривателите се оказала тясна за любопитството на откритите. В теснотата на тази повторна среща и повторно откриване сигурно се е родило и фадото. Защото теснотата също поражда близост и привличане, блян и желания…
И докато си говорихме за всичко това, видяхме че навън е вече светло. Отворихме вратите на стаята и оставихме португалското фадо да излезе по празните улици на българския град в първия ден на 2010-та година…
На снимката: Една от най-популярните съвременни изпълнителки на фадо Мариза е родена в Мозамбик