сряда, 29 юни 2016 г.

Референдуми по Наполеон, Омир, Сенека, Цветан Тодоров и...

Публикувано в www.reduta.bg








„Не четете „Таймс” (times – времена) , четете Вечността”

Хенри Дейвид Торо, 1863 г.


Когато понятия от катастрофичен порядък като земетресение, цунами и торнадо започват да се употребяват като синоними на този тъй (Е, тъй казват хората!) демократичен  инструмент – референдума – време е да наострим тревожно уши. Ясно е, макар и странно, че глобалните климатични промени удариха първо политическия климат.Здраво го удариха. Наполеон Бонапарт бил казал на континенталния бряг на Ламанша, че да познаваш външната политика на една държава, трябва първо да опознаеш географията и. И времето, и времето - ще добавим ние, имайки предвид също като него „мрачния Албион” и случилото се преди дни там. Дето се казва, точно за своито сънародници Самуел Джонсън написал още в средата на 18-ти век: „На нашия остров всеки си ляга да спи, без да знае дали на сутринта ще види ясно небе или облаци, дали няма да го приспи дъжд, а разбуди буря”. Сякаш д-р Джонсън много отдалеч е предчувствал поройният дъжд, който се изсипа над острова в деня на референдума за ЕС. После, както е написано, настъпи...финансовата буря.
Но, да оставим настрана англичаните насаме с тяхната „маниакална представа за упадък от Втората световна война насам” (Това не съм го написал аз, а Джереми Паксман). Още повече, че тази представа бе подкрепена напълно от трагичното представяне на националния им футболен отбор на европейското първенство.
Да поговорим за референдумите, защото те изглежда са като...мечките. В смисъла на онази изглежда изпробвана в българския бит поговорка, че щом мечката играе в съседния двор, трябва да се готвиш за...референдум в твоя. А нашият референдум предстои само след четири месеца.
Тук пък вече е време да припомним защо с референдумите трябва да се внимава. Ако помислим, едно от първите запомнени „преки допитвания до волята на народа”  се е състояло под стените на Троя. И пак, с два варианта за гласуване – „за” тържественото вкарване на дървения кон в града и „против”. Още в този първи античен референдум си проличиват характерни черти на всички допитвания до наши дни.
На първо място – ключовата роля на емоциите и чувствата сред избирателите. Троянците са до такава степен „горе на черешата”  от щастие, защото след десет дълги и мъчителни години не виждат вражески гръцки кораб наблизо, че убедено гласуват „за” коня.
На второ място - гласовете на експертите  (жрецът Лаокоон и пророчицата Касандра) „против” дървеното добиче са недостатъчни. Те разполагат с допълнителна информация, но никой не иска да ги чуе. Вероятно, дори тогава, авторитетът на античните социолози и професионални комуникатори (жреци и пророци) вече е сринат от шарлатани в професията.
И трето – скритите и невидими за публиката инициатори на „троянския референдум” (Одисей и компания) получават божествена подкрепа от областта на кризисния PR. Трагичната история с появилите се змии и елиминирания от тях жрец Лаокоон може и до днес да се преподава в университетите като образец за отвличане на вниманието от същинския проблем, омаскаряване на експертите на конкуренцията и постигане на убедителна електорална победа. С весели гласове „за” и зад коня троянците бутат дървената гибел в града си.
И понеже тръгнахме скептично към референдумите като проява на колективно мнение с примери от античността, мисля, че едва ли има по-гениално определение за опасността от тях след написаното от Сенека. Нека да припомним пък, че той е жив съвременник на един друг важен за историята на света референдум, проведен спонтанно в Йерусалим. И отново с два въпроса – „за” разпъването на един младеж с кротко лице и мечтателен поглед и „против” членовредителните действия спрямо човека от Назарет.
И отново трите фактора, предопределящи резултата „за”.
Първо – ключовата роля на емоциите и чувствата сред избирателите –какво по-радостно от това да качиш на кръста някакъв несретник, да го гледаш как страда и същевременно да помилваш местния популярен бандит, от който винаги си се страхувал.
Второ – недостатъчно доверие от страна на гласуващите към администрацията и експертите и същевременно липса на воля от тяхна страна да отстояват позицията си. Пилат е „против” разпъването на странника, но не иска да влиза в конфликт с множеството. Класически случай на популизъм с крайна цел – Оставете ме на мира, че да ви управлявам на мира!
Трето-  стоящите встрани инициатори на референдума (първосвещеника Каяфа и хората му) използват скрити лостове за влияние върху решението „против”. Шантажът им към групата на експертите и администрацията (Пилат) с аргумента „Ако си против, си против императора в Рим” също може да се преподава в часовете по „черен PR” при електорална ситуация.
Но, припомняйки втория важен за света референдум, забравихме какво щеше да каже и напише неговия съвременник – философът-администратор Сенека. Ето го и написаното: „След като заблудата на отделни хора е довела да всеобща заблуда, всеобщата заблуда на свой ред води до заблуда на отделния човек”. В своето време Сенека не е можел да предполага какво ще се случи, когато в технологията на „всеобщата заблуда” ще се включат модерните днес медии. Но изводът му е убийствено прав и железен – като римски меч. Просто трябва отново внимателно да го прочетем и си помислим с хладен ум и горещо сърце за всички там телевизионни продуценти, телевизионни политици и телевизионни експерти.
За онова, което се случва край нас и с нас в момента точно като Касандра предупреждава от Париж преди четири години големият френски философ Цветан Тодоров. В „Интимните неприятели на демокрацията” той пише буквално следното: „Демокрацията постоянно е застрашавана от демагогията. Сладкодумецът може да спечели симпатиите (и гласовете) на мнозинството за сметка на по-разумен, но не толкова красноречив съветник. Заплахата на демагогията, позната още от античността се изостри в днешно време чрез постоянното присъствие на масмедиите.”
Четири дни след референдума на Великобритания и четири месеца преди референдума у нас не е лошопостоянно да си припомняме всичко това. Защото, както показва класическата историята, референдумите не са само инструменти на демокрацията. Понякога във вътрешността им глухо подрънкват оръжията на скритите и неприятели. А единственото, което всеки може да направи е да заменя думата „заблуда” в мисълта на Сенека с обратното – „истина”. Доколкото и както може...

сряда, 27 януари 2016 г.

История без история за „История”



публикувано в www.reduta.bg

„И така, пренебрегнах главоболието си, от което много време страдах...”
Паисий Хилендарски, Послеслов на „История славеноболгарская”


Не знам дали някой ви е казвал, но в основата на написването на първата литературна българска повест и на една от първите музейни сбирки по нашите земи стои... пешеходна ученическа екскурзия отпреди около 160 години. Двадесет километра ходом от Шумен до развалините на втората българска столица Преслав и обратно. В групата се мотка по къси панталонки и настриган до кожа (какъвто е обичайният вид на един ученик по това време) бъдещ български министър-председател и висш духовник. На връщане от Преслав джобовете му са пълни с преславска керамика, а главата с вълнения и впечатления. Впечатленията и вълненията се превръщат в повестта „Нещастна фамилия”, а керамиката, заедно с изпразнените джобове на съучениците му поставя началото на музейна сбирка – днес една от най-богатите в България. Ученикът се казва Васил Друмев (бъдещият митрополит Климент Търновски), а учителят Сава. По-важен обаче е псевдонимът (сиреч, неистинската фамилия на този учител) Доброплодни – факт, който няма никаква връзка със земеделието и аграрните мероприятия, а с невръстните му питомци. Повечето от тях години по-късно ще станат герои от страниците на „Строителите на съвременна България”.
По времето на тази екскурзия термините учебно съдържание и учебен план не са в употреба. Липсва (по понятни причини) и министерство на образованието. Така че, поменатата екскурзия, дала такъв сериозен тласък в българската история, литература, археология, че и политика, може да се каже е резултат от неразбираем (днес)

 учителски ентусиазъм и желание да вървиш пеш.

А вървенето пеш наистина се оказва твърде важно за развитието на българското образование. Защото някъде в навечерието на новата 1765 година именно по този начин в Котел пристига Паисий Хилендарски. Днес, за да разберем какво е да се буташ зимно време из Котленския проход, трябва да отворим първа страница на нашумелия роман „Възвишение”, на Милен Русков, където четем експресивното: „Мама ви да иба загубена, зарад вас сам ся нахулил в тоз снежний пъкъл!”
С извинение, след изненадата ви от горния литературен цитат, ще продължа, че резултат от тази зимна разходка на Паисий и срещата му със Софроний Врачански е появата на първия препис на „История славеноболгарская” от ръката на младия котленски свещеник.
Е, дойдохме си на думата! Ще си говорим за прословутата „История” на Паисий, която през десетина години все се превръща в „притча во язицех” – службите крадат оригинала от Зограф, президентът връща оригинала в Зограф, местят я из учебните планове насам-натам, журналисти точат пера и езици, министри плачат, пищят децата. Абе, пак суматоха образователна!
И защо ли? Тази история днес, ако на сто българи един я е чел и прочел от първий до последний лист, ей ме на тук съм и с името си го твърдя! А ти, любородний читателю (в момента), недей да шикалкавиш, а признай пред себе си, че си от другите деветдесет и девет.
Иначе, един от силните ми лични спомени относно историята на „Историята” бе историята, разказвана от един мой учител, който го правеше ето така: „Представете си сега - зима, студ, Котел затрупан от сняг, в Балкана - вълци, а в стаята на топло седнали Паисий и Софроний и си говорят ли, говорят...” Сигурно ще ми повярвате, че точно в този момент разбрах кое е направило от 26-годишния тогава и само от три месеца ръкоположен котленски свещеник Стойко Владиславов бъдещият епископ Софроний Врачански. Разговорите променят хората. Хората променят всичко.
Цялата истина е, че без уговорки да признаем – шестокласниците не четяха историята на Паисий, съмнително е, че ще я прочетат и деветокласниците, когато всесилният учебен план по литература го наложи. Още от времето на „Епопея на забравените” знанието и представата за Историята на Паисий и силата и като книга е не толкова в четенето и, а в

историите, които ние разказваме за нея.

И начините, по които ги разказваме или казваме. Защото написаното от Иван Вазов: „От днеска нататък българският род история има и става народ” и досега си остава най-краткото – поетично емоционално, но и точно в научен аспект определение за значението на историческия текст при формиране на модерните нации. Така, че всеки може да сглоби своята история за историята от много други истории.
Но има нещо изключително важно. Поменатият ученик (можем да кажем) на Паисий – котленският свещеник Стойко Владиславов – пише по-късно вече като епископ Софроний в своето прословуто „Житие и страдания...” следното: „Понеже то ест вещ природна – учен человек ученаго люби, и прост простаго, и пиян пияннаго”. Като помислиш, това проникновение обяснява на първо място как се формират всички български партии. Но извън шегата, то казва много и за онова най-важното, за което иде реч в написаното дотук –
 връзката между учител и ученици.
Ето защо! От петнадесетина години си организирам един необичаен като подход, но безотказен като резултат, тест за равнището на хуманитарното образование в българското училище. Тестът се състои от два въпроса. На първия въпрос довчерашният ученик и настоящ кандидатстудент трябва да отговори (ако може) как се казва патронът, чието име носи училището му. Вторият е също така кратък: „Какво знаете за него?” И тук нещата вече стават смешнострашни, каквото е в същността си всяко едно неоправдано незнание. Защото неразказаната история за патрона на училището – бил той поет като Добри Чинтулов, учен като Асен Златаров или дарител като Нанчо Попович – е знак само за едно. В това училище липсват добрите и отговорни към професията си учители по литература и история. Поне единият би трябвало да запълни тази останала извън учебното съдържание образователна тема. Защото усещането за принадлежност към някаква общност се създава именно по този начин.

Но е и резултат от някакво лично усилие.

Вече стана дума, че дългото и уморително пътуване и ходене е важен методически подход в създаването на българската културна и образователна история. Мисля си, че разказът за Паисий в неговата поучителна и интригуваща част може да започва именно оттук и да завършва по този начин. Защото в краткото сведение от негова страна, което той дава в послеслова на „Историята”, обяснявайки откъде търсил източници за написването и четем: „И у Немска земля повече за то намерение ходих”. Като се има предвид доказания факт, че това е пътуването му до Сремски Карловци край Нови Сад на територията на днешна Войводина, справката показва, че това е разстояние, изминато в двете посоки от около 2 500 километра. Добавете към тях хилядите километри, извървени в носенето на „Историята” от село на град. Припомнете си зимния Котленски проход преди срещата със Софроний...
А, и да не забравим още нещо, написано от Паисий в послеслова на историята. За състоянието на хронично главоболие и постоянни болки в стомаха: „Така аз пренебрегнах своето главоболие, от което много време страдах и силните болки в корема. От голямото си желание ги пренебрегнах...”. (То, пък откъде ли и да си вземе болничен лист и направление по това време, защото освен министерство на образованието, няма и министерство на здравеопазването?!)
Това е! Един обикновен монах и едно необикновено желание да си свършиш работата, от която си увлечен извън себе си. Обикновена история...

Никога и никак учебното съдържание, учебните планове, учебните програми, инспектори и регионални инспекторати няма да решат бъдещето на „Историята” на Паисий Хилендарски. Нейното бъдеще е в историите и в начина, по който ние ще разказваме за нея и нейното време на децата си.