вторник, 20 март 2012 г.

Ben ve Şükrü Paşa[1]



Влизам в Одрин точно 99 години след българските войски. Бързо, тихо и без никакъв риск от смъртоносен обстрел изкачвам височината, където преди почти век главнокомандващият отбраната генерал Шукри паша скрит в дълбокия бункер слуша смъртоносния бумтеж на обсадната артилерия. Предполагам, инстинктивно докосва парадната си сабя, която скоро ще попадне в ръцете на сръбския майор Милован Гаврилович или на българския генерал-лейтенант Никола Иванов (зависи коя история четете), после ще я държи българския цар Фердинанд, за да се върне отново в ръцете на пленения паша. Kılıcını, Paşa arkaya![2]
Вървя и си мисля – кому е било нужно да издигне мемориален комплекс на мястото на едно унизително от гледна точка на математиката военно поражение – 65 000 души пленници, превзета „непревзeмаема” крепост, гордост за военните историци на съседните държави. И след всичко това – внушителен паметник. Огромната бронзова фигура на достолепен мъж в униформа гледа в далечината. Някъде там е остров Ески Сарай на река Тунджа, където от глад ще умрат хиляди пленени турски войници. Преди капитулацията генералът-паша е заповядал да бъдат запалени складовете с хранителни припаси.
Поражението е основният крайъгълен камък на националната патетика. Той първи се полага в основата на големия паметник на националната гордост. Простичка хегелианска триада: Жертва – Мъчителна победа – Величие. Сещам се, че само три години след Одрин ще дойде времето на страшната победа при Галиполи. Победените англичани и австралийци дават 150 000 жертви. Победителите турци – 250 000... Мъчителна победа, наистина! Но с важното участие на нeизвестен млад подполковник Мустафа Кемал. Е, неговите паметници век по-късно ще са навсякъде в Турция. И ще излъчват величие.
Но сега съм в подножието на необходимата жертва. Одрин на героите. Героични защитници (според турската история), героични атакуващи (според българската история). Загинали 7000 турски войници и 1986 български. Малка, невинна репетиция за задаващата се Първа световна касапница.
Siz Paşa biliyor![3]
   



[1] Аз и Шукри паша
[2] Връщам Ви сабята, паша!
[3] Разбираш ли това, паша!

сряда, 7 март 2012 г.

От днес в най-добрите книжарници :)


В едно от своите есета Хорхе Луис Борхес цитира Джордж Мур, който пък казва: "Да си сантиментален означава, че си обречен на успех." Нямам какво друго да напиша в този момент...

Това, по-долу не е в книгата. Сигурно ще е в следващата :) :



Без(д)умие

Нито веднъж не рече ми –
кога нарече ме, че твоя съм?
И нивга ми не каза туй,
що цял живот показваше,
кръстосвайки ръце на пояса.

Без думи ми говореше,
пък аз по женски търсех до безумие,
приготвила ченгела за изтръгване...
От нощи будни, до заспало съмване
на пояса ти прекръстосвам думите!

07.03.2012