неделя, 18 декември 2011 г.

Малката плетачка и Последният лебед



Ще те намеря! Знам. Ще те намеря.
И знам, че ще е трудно. Много трудно.
Крака ще тътря в мили непремерени,
а раните ще ме оставят будна.


И ще те търся! Вечно ще те търся
под каменните стели на руините,
из ръкописи, надалече пръснати,
прегръщайки дърво на сто години…


Не бива да заспивам! Знам. Не бива.
Днес сънищата са ми забранени.
Сред дворове с прораснала коприва
изплитам ризите на диви лебеди.


Ще те дочакам! Трябва да дочакам.
Едничък миг дели ме от магията.
Усмихват се очите ми изплакани.
С ръце ожулени, в крилото ти се свивам.

Ваня, някога през 2010 г.

сряда, 23 ноември 2011 г.

Българското име на Дявола?


Важно: На тази илюстрация от 1499 г., включена в инкунабул от Нюрнберг е показан Влад Цепеш след превземането на Брашов. Той закусва и пие (не кръв, а вино), наблюдавайки любимото си наказание - набиването на кол. И сега - Навсякъде в текста името му се изписва с О - DRAKOL. Също като в старобългарската дума, за която ще стане дума по-долу...


История, писана с остър кол


Преди седмица присъствах на публичната защита на докторантура в Шуменския университет. По принцип подобни събития преминават в присъствието на специалисти от съответната научна област, но този път бе различно. Залата бе пълна с хора, привлечени от темата на изследването: „Лексика за назоваване на средствата за мъчение в славянския превод на Пролога”.


Често се замислям откъде у нас идва този определено нездрав интерес към болката и страданието. От една страна – почти безграничната човешка изобретателност за това как да причиниш болка някому. И от друга – необяснимото любопитство, привличащо ни към чуждата болка. Тълпи от лица, взиращи се в стичащата се кръв – от публичните екзекуции или клади в Средновековието, през първите обществени хорър сериали на Гилотината във Франция, та до съвременните боксови мачове на телевизионния екран.


Та, и тази публична защита, събрала толкова хора. Вероятно зад експертния филологически интерес към езиковедското изследване на старобългарски текстове, появили се през далечната 1330 година, се криеше и същото човешко любопитство – да разберем колко изобретателни са били предците ни в умението да си причиняват болка.


Старите книгите разказваха за мъченията, на които били подлагани първите християни. По редовете на така наречените „Станиславов пролог” и „Търновската редакция на Стишния пролог” старият книжовник преписвач внимателно изреждал точно 139 думи на 2291 различни места в текста, означаващи средства за мъчение. Мъка върху мъка, причинявана от ръкавици с метални нокти, остри тръстики, разтопено олово, железни ботуши, нажежен шлем... И още, и още.


И тогава една дума привлече погледа ми. Тя бе от групата думи означаващи „Средства за мъчение, оказващи механично въздействие върху тялото на мъченика”. Кратка и звучаща като скърцане на разкъсвана плът – ДРЬКОЛЪ... Дума събрала в себе си и материала и мъчението – острият дървен кол за пробождане на страдащото тяло.


И сигурно защото само преди месеца се разхождах по красивите улици на Брашов – там където преди около 550 години се е разиграла една от най-кървавите сцени на насилие с участието на един почти митичен исторически персонаж - думата-болка предизвика очаквана асоциация.


Нито Дракон, нито Дявол


Редовете по-надолу нямат нищо общо с напъните владетелят на Влахия да бъде представен като българин или поне с български произход. Пази Боже!. Още повече, че този сюжет беше вече безвкусно предъвкан около романа на Елизабет Костова „Историкът” и предизвика доста хапливи и ядни коментари оттатък в Румъния. Разсъжденията ще бъдат единствено около етимологията на прословутия псевдоним на Влад Трети Дракула, станал световноизвестен след едноименния роман на Брам Стокър и особено сед многобройните филмови интерпретации на неговия сюжет. Сред много обяснения за произхода на прозвището на владетеля на Влахия Влад Трети, познат повече като Дракула, можем да прочетем какво ли не. Едни твърдят, че страшният псевдоним идвал от принадлежността на неговия баща Влад Втори към „Ордена на Дракона” (Dragon), основан от имератор Сигизмунд за борба срещу Османската Империя. Или пък от румънското Дявол (Dracul), свързвано с необяснимата жестокост на Влад към противниците му, независимо от тяхната народност и вяра. Грешка!


В продължение на векове в говоримия език на хората, живеещи на север от Дунав навлизат думи със славянски и старобългарски произход. Те са стотици, а някой от тях са живи и до днес. В непрестанното местене на армии, граници, народи, книги, историята смесва езиците като в огромна пещ. Едни думи изчезват, претопени във всекидневното говорене, други остават вечно живи, трети оцеляват като корабокрушенци на необитеами острови, захвърлени по страниците на забравени от всички книги.


Като казах книги, някак си забравяме, че в румънския език и култура кирилицата се използва като официална графична система до 1865 година, а богослужението се извършва на черковнославянски език.


Някъде там за пръв път се появило и страшното прозвище Дракула. Какво ли е искал да каже онзи, който го изрекъл пръв?! И по колко начина е било изричано и чувано това име.


Колкото и необичайно да е, отговорът трябва да потърсим в една хроника, написана на латински. Тя разказва за обсадата на Брашов – богат град в Трансилвания, заселен със саксонски търговци, който в средата на 15-ти век е обсаден и превзет от Влад Дракула. Саксонският авторъ на Хрониките, разказващ за нечовешката жестокост на завоевателя изписва името „Vlad Drac(О)l”, а не” Vlad Drac(U)l”. И това не е еднократно, а е последователна практика във всички текстове, посветени на кръвожадния владетел на Влахия. Особено в текстовете изписвани на латински. Например, в издадената през 2006 г. документална книга на Колин Имбър „Кръстоносният поход към Варна”, съдържаща оригинални текстове на съвременници, участвали в паметните събития от 1443-45 година четем: „На сутринта великият воевода на Валахия пристигна в галоп, водейки със себе си сто конници. Той се казваше ДРАКОЛ” (Интересното е, че в писмо на италианеца Чириако от Анкона, включено в същата книга и датирано от 12 юни 1444 г. владетелят на Влахия е наречен с името... БЛАДО – своеобразна контаминация между Влад и Дракол. Можем да си дадем сметка какво се е случвало с имената на историческите личности минали през толкова езици и уши).


Естествената редукция при изговарянето на „О” в „У” и фонетичната близост на старобългарската дума ДРЬКОЛЪ (дървеният кол като средство за мъчение) с румънската DRAKUL (дявол) водят да забравата на първоначалното значение на прозвището. А то е само един от многото преводи, с които е известен в своето време владетелят на Влахия и Трансилвания. И които означават едно и само едно. Любимия начин за измъчване на жертвите – набиването на кол, за което свидетелстват всички потресени съвременици – ще стане неизменна част от името на Влад Трети. След кръвопролитните сражения с него османлиите от армията на султан Мурат Вторище го нарекат Kazikli bеy (буквално „Набивачът”), сънародниците му ще му казват Tsepes – Цепеш, което означава същото.


Поводи за съмнения


Скептиците ще видят в подобна етимология липса на историческа последователност, поради факта, че бащата на Влад също е носил прозвището Дракол. Именно то се обяснява с принадлежността на бащата-господар към Ордена на Дракона на Сигизмунд. От друга страна пък прозвището, прякорът, човек получава от другите, а не си го измисля сам. Така че, едва ли участието на Влад Втори в тази полутайна организация е било толкова известно в една епоха на слухове и предания. А и нищо чудно синът Влад Трети Цепеш, получил закъсняла световна популярност, да е наследил прозвището Дракула, заедно със семейната традиция да наказва враговете си поставяйки ги върху болезнената точка на подостреното дърво ДРЬКОЛЪ. Още повече, че днес поне едно нещо сигурно е доказано – лошите навици се предават в семейството от родители на деца. Също като фамилиите...

понеделник, 7 ноември 2011 г.

Как откраднах некролог



Взирам се некролози единствено с очакването някой ден в поредния да открия съвършения стих. Защото знам, че еднопосочната граница е мястото, където елегията ражда прекрасните си дъщери. Както някога Ян Кохановски написал своите вечни „Трени” след внезапното отпътуване на малката Уршула. Или както продиктувал на своите ученици майсторът на хайку Бусон в последния ден от живота си:



Цъфналата слива
ще ме среща вече
всяка ранна утрин

Така зърнах и този – закрепен с четири лъскави кабърчета върху грапавата кора на есенно дърво. В центъра на Копривщица. С онова четиристишие, дето го знаем още от училище: „Ще си отида от света, тъй както съм дошъл, бездомен...”.


Некрологът бе отпечатан вероятно в много малък тираж върху хигроскопична жълтеникава хартия. Изглеждаше преседял върху кората на дървото повече от месец и нещо, защото толкова време бе отминало от панихидата за деветдесет и пет годишнината от гибелта на Димчо Дебелянов.


Но останалото... останалото бе свършил дъждът. Мастилени редове надолу към земята. Вертикален силаботонизъм от гравитация и есенна влага. Уникален екслибрис, който би бил вълнуващо притежание за всеки библиофил.


Така, че.... откраднах го...


П.С. Извинявам се на уредника на музея „Димчо Дебелянов” в Копривщица Дойчо Иванов, който най-вероятно е автор на некролога. За интересуващите се - забелязах още няколко из малките улички. Имате време до първия сняг...

сряда, 26 октомври 2011 г.

Окото на Кадафи


В композицията на картината: На преден план е тялото на убития и вече непотребен Юлий Цезар. В дъното задачите на деня са погълнали заговорниците. Животът продължава, политиката - също...


"О, колко векове таз наша сцена
ще се играе все така велика
в страни незнайни, на езици чужди!"

(Уилям Шекспир, „Юлий Цезар”)




Тези стихове по-горе са написани преди 410 години. Един от героите на трагедията изрича думите минути след като заговорници са убили Юлий Цезар в опита си да спрат един диктатор в пътя му към потъпкването на римската демокрация. Следва незабравимата реплика на загиващия „И ти ли, сине...”, показваща пълното неразбиране и неверие, че тази работа с умирането му се случва наистина.


Сетих се за тези редове, потресен от прекрасната и неизползвана от никого възможност те да изтичат като субтитри под заснетия с мобилен телефон и излъчван по всички световни новинарски канали репортаж. На тях тялото на един човек бе размятано като парцалена кукла, подхвърляна от развилнели се ученички. Гърлени крясъци на чужд, непонятен език. Пустинен пейзаж на незнайна страна.


Седмица по-късно патоанатоми и журналисти внимателно се взираха в ухото на Кадафи. По точно в едно ухо, по чудо все още крепящо се към разтерзаното тяло на либийския диктатор. То, ухото трябваше да бъде ключ към въпроса загинал ли е наистина Кадафи или негов двойник. Всички някак си бяха забравили окото. Лявото му око. Първо - обляно с кръв и невярващо. Малко по късно – кръгло и широко отворено върху вече застиналото лице от снимката, обиколила света. Запазило до последната секунда живот онова усещане за пълно неразбиране и неверие, че това с умирането, неговото собствено умиране, е наистина. Такива очи пред внезапната смърт имат само диктаторите... Винаги изненадани, че им се случва точно на тях.


После си спомних друг телевизионен репортаж отпреди 22 години. На него пак диктатор, нашенски, по балкански с астраганен калпак на главата. Изправен пред тухлена стена. Облечен в скъпо, тъмно палто и мек топъл шал. Срещу него взводът за екзекуция, а в погледът му пак онова пълно недоумение като на човек събуден след лош сън. Румънският диктатор Николае Чаушеску също взе участие в „таз велика сцена” и също така и не разбра до последно какво му се случва.


А после още един по-късен телевизионен репортаж на излизащия от дупката в земята на Ирак Саддам Хюсеин, примигващ невярващо с очи в краката на американските командоси. Неверие в ставащото, непроменено до момента, в който главата му бе покрита със смъртната качулка пред бесилото. Сигурно и под нея очите на всевластния диктатор на Ирак са гледали зеленото на плата с абсолютно недоверие и учудване.


Изтрит вече от употреба е разказът на Херодот от неговата „История” за онзи разговор между владетеля на света цар Крез и философът Солон, в който мъдрецът отсякъл, че единствено начинът на умиране дава отговор на въпроса щастливо ли е преминал животът на един човек. Истина, в която Крез повярвал твърде късно – по време на собствената си екзекуция на огнената клада. Но пък от Крез насам повече от 2500 години начинът, по който си отиват людете повярвали в своята издигнатост над всички е удивително повтарящ се. И удивително непоучителен за всички, повярвали в своя изключителен авторитет и влияние над простосмъртните си съвременници.


Някак си необяснена и неразбрана остава простичката истина, че индивидуалният авторитет, пред който се прекланят милионите не е присъщ на ума и тялото на отделния човек, попаднал под прожекторите на историята. Че този авторитет е нещо външно, създавано от средоточието, от срещата на хиляди индивидуални големи любови и хиляди премълчани омрази. И че когато тези големи любови и големи омрази започват да стават все по-силни и по-силни, обикновеното човешко тяло, което обитават дори и диктаторите не издържа. То се оказва смачкано, подхвърляно, ритано, мушкано, стреляно. И очите широко и неразбиращо се отварят за последно към света. Като окото на Кадафи...

вторник, 11 октомври 2011 г.

Гостът



Ужасно много ми отива черно.
Представа нямаш колко ми отива.
Красива съм и в роклята вечерна,
и в блузата със мрачните мотиви,

и с панделата черна във косата
най-дългите ми кичури привързала,
и с черните ми стъпки по земята,
и с мислите ми, черни до измръзване.

Изобщо, в черно всичко ми отива -
накацалите врани по терасата
обсъждащи живота ми кресливо,
и черен грим, и…на палача маската.

А котката ми черна нежно мърка,
отърква ми крака с любов безмерна.
И мислим си за теб почти до мръкнало
в очакване на срещата вечерна.

С вечерна рокля, с панделата черна
и враната на рамото ми грачеща,
със котка в скута, сажденонебрежно
в потайна доба всички тебе чакаме.

Ваня, някога през 2009-та





вторник, 20 септември 2011 г.

неделя, 18 септември 2011 г.

Неделно меню


Поръчай ми неделен град!
Да бъде малък, с празни улици,
със дъх на сливов мармалад,
прораснала трева в олуците

и поолющени дувари,
с история за всяка къща,
църковен двор, дървета стари...
и винаги различно същ да е.

Поръчай ми неделен град.
Да има лято, ято щъркели,
внезапен сняг и листопад,
светулки, топъл дъжд по мръкнало,

площад с врабци и сиви гълъби,
които кацат по ръцете ми,
а каменни извити стълби
да водят до река и цветна

поляна с минзухар и макове,
дъга, прозрачен водопад,
до който вечер да те чакам...
Поръчай ми неделен град!

 Ваня, август 2011 г.

събота, 10 септември 2011 г.

September 11




Днес всички ще си говорят за кули и атентати. И едва ли някой ще се сети за едно по-важно събитие. На тази дата е роден Уилям Сидни Портър, повече познат като О’Хенри.
Сега си мисля, че ако зимата ме затрупа високо в планината, се надявам в хижата да има три книги – „Наръчникът на Хименей , поезията на Омар Хайям и разказите на О’Хенри. С тях и най-дългите житейски зими, ще бъдат приятни.
Това е журналистът писател, който ни научи, че дори, когато на света ти е останал само един картоф, то винаги трябва да вярваш, че някъде наоколо объркано ходи човекът с последната глава лук. И ще се срещнете, и от това ще се случи най-вкусната супа на света. Истинската супа за душата.
Или, че зад обърканата зелена врата в огромните жилищни сгради ни чака щастието.
Или, че си струва да отрежеш косите си, защото в този миг някой продава ланеца за часовника на дядо си.
И най-важното, че можем какво можем, но трябва да сме запазили в себе си умението да нарисуваме лозов лист, който никога няма да падне от лозницата на нечии живот...
Такива ми ти работи. Сега си мисля, че Америка, САЩ на този ден просто трябва да си припомнят какви са били по времето на О,Хенри, а не в епохата на Мерил Линч и Лемън Брадърс...
Същото важи и за България

вторник, 23 август 2011 г.

Притчи от терасата


Тази нощ небето над терасата в Балчик беше като илюстрация от „Хиляда и една нощ”. Ясен полумесец, вдясно от него трите звезди на Орион, още по-вдясно - ярката Венера и нежни облаци. Небесната рисунка стана повод и за появата на трите притчи, които се четат по-долу. Всъщност, те се въртят из главата ми от около месец време. Повод за написването им са две книги и нещо внезапно научено. Едната книга съдържа интервютата на Цветан Тодоров с френската журналистка Катрин Портвен, където той казва, че в живота си човек едва ли има време да разбере и усвои повече от две култури. Втората книга е „Зараждането на исляма в светлината на Корана и изворите” с автор дипломата от кариерата Димитър Михайлов.



Третата и най-важна причина е нещо, което научих преди три седмици напълно случайно. Че в основата на една от най-красивите авторски литературни приказки „Славеят и розата” лежи притча, разказана от суфитския мъдрец Фарид Ад Дин Аттар, живял преди около хиляда години. Затова с леко огорчение от наученото и самоирония написах тези мои си авторски притчи. Навярно нещо подобно е разказано някога преди.


На рисунката – Фарид Ад Дин Аттар




Притча за продавача на салеп

 Навред бил прочут продавачът на салеп от големия кервансарай в Ниджапур. Името му било Расул Ибн Сахир, но не сладкият му като захар салеп, забъркан сякаш с вода от кладенеца Замзам го правел известен по всички пътища из пустинята. Защо ли богатите търговци и бедните странници се ослушвали за звънкото тракане на малките чинели в ръцете на Расул Ибн Сахир, с които той оповестявал на всички, че той идва, носейки големия гюм със сладката напитка.


Всички търсели салепа на Расул Ибн Сахир, защото по-сладки от него били разказите, които се леели от устата на салепчията, напояващи ушите на слушателите като бистрите и хладни води на кладенец в пустинен оазис. И така, захласнати в увлекателните му истории, заобиколилите разказвача неусетно изпразвали гюма му, а кесията на леко усмихнатия Расул натежавала от монети.


Само едно нещо не разбирали всички. Откъде салепчията Расул знаел толкова много увлекателни истории. Едва ли се досещали, че всяка нощ в тишината на заспиващия кервансарай Расул Ибн Сахир внимателно се промъквал в тъмнината близо до горящия огън, край който седяли керванджиите. Те разказвали тайнствени случки – за страховития Бурак – съществото с глава на човек и крила на орел, за лъжовната звезда Керван Харам, която обърквала водачите в тъмнината на нощната пустиня, за огньовете на Джаханнам и горчивите плодове на дървото Зокум... За какво ли не говорели керванджиите. И за жените и децата си. И за чуждите жени и чуждите деца. За собствените си и чужди истории.


Расул Ибн Сахир запаметявал всичко. На другия ден керваните отпътували завинаги заедно с разказвачите, а историите от нощния огън изпълвали улиците на града, разнасяни от славения от всички Расул.


Но се случило нещо неочаквано. Край Ниджапур се появили разбойници, които нападали керваните и ги обирали с нечувана жестокост. В града понякога пристигали бягащи коне и камили без ездачи и с разширени от ужас очи, а далечни ята от лешояди показвали къде злощастно е приключил пътят на поредния керван.


От седмици кервансараят запустял и не горял вече нощният огън. Замряла и търговията на Расул Ибн Сахир. Не се харчел вече и салепът му, щом заобиколилите го минувачи започнали да чуват от устата му добре познати и вече разказвани истории. Те бързо се разотивали.


Замислен заспивал Расул, докато един ден не го споходила спасителна мисъл. Отишъл той една вечер при добрия си приятел Рифад Ал Садж. От приказка на приказка, под целолунието надвиснало над Ниджапур, приятелите се разчувствали, а Рифад с развързан от виното език заразказвал случки от живота си. Расул внимателно слушал и запомнял.


На другия ден салепът на Расул отново се харчел, а джобът му отново успокоително натежал. Спокойствие обзело душата му.


На следващата вечер, недочакал пълният месец отново да тръгне по небесния си път, Расул затропал по портите на Рифад. Посрещнала го разтревожената съпруга на приятеля му, която казала, че Рифад е изчезнал.
За момент Расул си помислил, че приятелят му сякаш си заминал по същия начин, по който отпътували завинаги нощните разказвачи от големия кервансарай в Ниджапур. Но изгонил гузната мисъл от сърцето си.


Седмица по-късно войници на халифа донесли в града отрязаните глави на разбойниците и ги набучили в центъра на града за ужас и поука. Керваните отново тръгнали по старите пътища, огънят в кервансарая загорял отново, а салепът на Расул Ибн Сахир свършвал по няколко пъти на ден.


Единствено Рифад Ал Садж не се появил никога вече...










Притча за високия Дамун и ниския Симун






Живеели в Лал ас Фирдус двама приятели. Всички ги знаели като високия Дамун и ниския Симун. Странна двойка били те, тъй като, когато се разхождали из улиците на града Дамун стърчал почти един лакът над Симун. Това предизвиквало усмивки сред минувачите, но пък двамата били неразделни, както често се случва с необяснимите противоположности в живота.


Един късен и горещ следобед те се гледали право в очите, без значение от разликата във височината им. Това било така, щото и двамата били изтегнати на големия шарен килим в дома на Дамун. Пиели жасминов чай, в който плували разпукани зърна сим-сим и разговаряли. Разговаряли за жени, както често правят мъжете, когато жените не са наоколо. И спорели – дали високите мъже по-добре разбират душата на жената или ниските.


- Аз мисля – разпалено твърдял Дамун - че височината има значение. Така винаги мога да погледна една жена право в очите й леко отгоре и да разбера всичко. Очите са прозорец на душата - през тях мога да надзърна право в нея и да прочета онова, което пише по страниците и.


- Ох, никак не си прав! – с лека усмивка му отвръщал Симун. – Толкова си висок, че отгоре не виждаш важните неща. Всичко за една жена могат да ти кажат ръцете и. Аз, понеже съм нисък, не виждам очите на жените. Но пък, често очите ми са толкова близо до ръцете им. И забелязвам толкова много важни неща. Също като принца от онази приказка, който само от белезите по връзката с ключовете на приспания готвач разбрал кой ключ за коя стая е в непознатата къща на възлюбената му и така спасил живота си. Ръцете казват много повече от очите...


Тъй дълго спорили те, че не забелязали как вечерният хлад се спуснал над града, а месецът тънък и остър като такуба на туарег надвиснал над заспалите улици.


Рано на сутринта Дамун затропал по вратата на Симун:


- Ставай! Цяла нощ не съм спал. Въртях се в постелята и си мислех колко грешиш в доводите си. Нека отидем при мъдрия улем Шаир Ал Тарик, пък той да отсъди кой от нас е крив и кой прав.


Малко по-късно двамата приятели разпалено ръкомахали и едновременно говорели на внимателно слушащия ги мъдър улем. След като изслушал думите им, той помълчал и рекъл: - Хайде сега, деца мои, успокойте се и се приберете вкъщи! Утре елате заедно със съпругите си и ще разрешим спора ви.


На другата сутрин Дамун и Симун отрано били пред дома на Шаир Ал Тарик, придружавани от младите си и красиви жени. Влезли вътре, където белобрадият старец ги приел и рекъл: - Ето какво ще направим. Вие ще изчакате тук, а аз с жените ви ще отида в другата стая. Ще им кажа един стих, а после вие ще трябва да го отгатнете и разчетете. Ти, Дамун, по очите на жена си. А, ти Симун – по ръцете и.


Така и направили. Малко по-късно високият Дамун се взирал съсредоточено в красивите очи на любимата си съпруга. Тъй вълнуващи били те и изразителни. Толкова много неща му казвали, че само минута по-късно Дамун доволно възкликнал: - Толкова е лесно! Вие, о любезни улем, сте и казали онова прекрасно четиристишие на Хафез:


Открий лика си: розови градини аз жадувам!


Проговори: медът на сладостна роса жадувам!


Чердата облаци ти, слънце, разпръсни,


че твоя лъчезарен блясък аз жадувам!


Сега дошъл редът на Симун. Както било уговорено, жена му влязла и тихо пристъпила с прикрито от чадрито си лице. После леко повдигнала ръцете си и пръстите и заиграли като по струните на саз. Първо се стрелнал показалецът. После средният пръст загадъчно се поклатил. Към него тихо пристъпил безименият. Накрая малкото кутре затворило ръката в четири реда.


Симун повдигнал очи към Шаир Ал Тарик: - О, мъдри улем! Как да не разпозная думите на великия тъст на Пророка и първи халиф Абу Бакр. С каква нескрита наслада провидях в ръцете на жена си неговите думи:


Досущ като в пълнолунна нощ,


Когато мракът черен се топи,


Тъй и от Богоизбраният Доброжелател


Светлина към всички ни струи.






След като Симун завършил, всички погледнали с очакване към замълчалия в усмивка Шаил Ал Тарик. Той запазил още малко тишината в стаята и после отсъдил: - Добри ми Дамун, би трябвало отдавна да си разбрал, че вглеждайки се в женските очи, мъжът открива и разчита единствено онова, което носи в себе си. Те не са огледало на нейната душа, а негово огледало. Върви си вкъщи и помисли над думите ми. Колкото до вашия спор, Симун разкри гатанката. И на двете ви красиви и умни жени казах стиховете на халифа Абу Бакр, описващи Пророка...


Приятелите се разделили и всеки тръгнал към дома си. Само дето, преди да влезе в къщата си, Симун прошепнал на жена си: - Не вярвах, че ще успееш толкова бързо да напишеш с къна върху пръстите си словата от гатанката на Шаир Ал Тарик. Пък и кривият ти палец, който така обичам да целувам, ме разсейваше през цялото време...






Притча за дервиша и неговата камила



Всички в Самарканд знаели синеокия дервиш Иляс Ал Нубуа и неговата камила. Те двамата често обикаляли улиците на града – и двамата усмихнати и вечно забързани - а хората се отдръпвали от пътя им. Сякаш усещали, че нещо важно ги води в някаква важна посока. Такава святост и заетост излъчвали Иляс и камилата му.


Понякога изчезвали задълго от Самарканд, а жителите му знаели, че Иляс Ал Нубуа отново се е присъединил към някой керван, защото дервишът обичал да странства до далечни земи. Казвал, че от всички прочетени книги (а той бил чел повече от всички дервищи в света) повече научил от избродените от него и камилата му дълги пътища през пустини и оазиси и чутите от търговците и слугите им истории.


Само едно нещо вгорчавало живота на Иляс Ал Нубуа – непокорният нрав на камилата му. Вероятно нейната прабаба ще да е била породиста мехара със спокоен нрав, но, ах, камилата на Иляс била най-непредвидимото същество на близкия и далечния Изток. В нрава и било внезапно да спре или да тръгне рязко. Да се спусне към някоя финикова палма или далечен пустинен храст. При тези резки движения Иляс Ал Нубуа често падал от гърба й и дълбоко в себе си решил в едни по-добри дни да продаде непредвидимата си камила.


Но това щяла да стане след време, защото отново му предстоял път. Заминавал за Нишапур, където според мълвата живеел един от най-великите разказвачи на времето – странен продавач на салеп, който никога не повтарял разказваните от него истории.


В уречения ден Иляс Ал Нубуа се присъединил към богатия керван, отпътуващ към Нишапур. Водачът протяжно извикал и дългият ред от камили като тласнат от гласа му направил първите си стъпки по дългия път. Весели кучета с лай хукнали към краката на камилите, а камилата на Иляс Ал Нубуа уплашено хукнала в обратна на Нишапур посока. Дервишът се стоварил за пореден път на земята, срязан от безумна болка в гърдите. Пътуването свършило.


Седмица по-късно превитият надве Иляс Ал Нубуа се озовал на пазара за животни в Самарканд, водейки камилата след себе си. В погледа му се четяла решителност, а в погледа на камилата примирение.


Какво било учудването на Иляс Ал Нубуа, щом пристъпвайки на пазара, бил заобиколен отвсякъде от хора, които го дърпали за дрехите и искали да купят камилата му. Дервишът замислено почесал брадата си и погледнал един търговец на кози, който спокойно дояждал закуската си: - Какво им става на хората днес?! Да не са се побъркали? – запитал Иляс.


- Имаш късмет, свети човече – със завист в гласа му отговорил търговецът на кози – Всички са пощурели да купуват камили и цената им скочи тройно. Разбрали, че в пустинята по пътя за Нишапур разбойници са изклали керванджиите от последния керван и ограбили всичко. Колко ще искаш за камилата си...?


Дервишът на отговорил, защото вече се отдалечавал от пазара за животни замислен, заедно с усмихнатата си камила.







вторник, 16 август 2011 г.

Свръхнова





Насам - натам
и с песен люлчина
приспиват ме щурците.

Насам - натам
и с бяла пелена
стелят очите ми.

Насам - натам
и болката
до капчица изпиват.


Насам - натам,
добрата аз,
до вчера дивата…


Насам - натам,
и в топлото ти близо
ще заспивам.


Насам - натам,
и силуета тъмен
ще попивам.


Насам - натам
с последен поглед
търся си звезда.


Насам - натам,
звездите стават
повече с една…

Ваня, август 2010 г.

СВРЪХНОВА – Термин в астрономията, означаващ звездна експлозия, след която на небето се появява изключително ярък за наблюдение обект. Тези експлозии са източник за съществуването на всички елементи във Вселената. Според учените химичният състав на нашата слънчева система включва примеси от експлозиите на предишни свръхнови. За някои от тях се счита, че директно са повлияли върху възможностите за развитие на живот на Земята. Най-старите данни за избухване на свръхнова звезда се са намерени в китайски летописи от 185 г.

Когато през 1604 г. в съзвездието Змиеносец избухва свръхнова, това дава аргумент на Галилео Галилей да обори изглеждащото непоколебимо твърдение на Аристотел, че небосводът никога не се променя.

Появата на свръхнова всъщност не е раждането на нова звезда, а нейният красив за очите край.


сряда, 3 август 2011 г.

Цепнатините на живота


"Най-големият враг на пчелите е пчеларят" - (анонимно прозрение, в което се уверявам на практика, както става ясно от снимката)


Някъде из записките ми от прочетени книги се губи един кратък цитат от Чишам, записан с тънко подострен молив, че човешкото желание за работа не е нищо друго, освен невротичен синдром.



Сетих се за него наведен над отворен пчелен кошер. Вътре ври живот. Хиляди създания, изпълнени със заплашителна енергия, суетливо лутащи се във всички посоки. Напрегнато бръмчене, което можеш да чуеш единствено тук, както и под далекопроводите, по които тече изгаряща енергия към далечни градове.


Предполагам, че Господ винаги вижда същото, надвесвайки се над всеки световен мегаполис. И се усмихва с едно наум...


Пчелният кошер е най-клаустрофобичното място на света. Там властва теснотата. Защото теснотата е смисълът на живота-усилие. Тя трябва да бъде запълнена – с мед, восък. В пресметливата архитектура на кошера коварният човешки ум хладно си играе със заложения от природата в пчелите непрестанен и видимо невротичен инстинкт за работа.


В кошера не са важни сантиметрите. Кубичният сантиметър е огромно пространство – разгул от разстояние, далечен хоризонт.Там дори милиметърът е простор – възможност да се разминеш без да докоснеш съседно крило.


А запълването на цепнатините е смисълът на всяко усилие. Мисля си го, докато чистя с нож от излишния вече восък гладките стени на разглобения на две половини кошер. Прибирам празната половина. Ще дотрябва точно след година. В другата половина пчелите се суетят над изпразнените от мед килийки. Толкова много празнини за запълване. Толкова много работа. Нервно е някак си...

сряда, 20 юли 2011 г.

„Нюз ъф дъ Уърлд” – смърт след преяждане от гнусен апетит


                                
Историческите иронии са прекрасни в своята съвършена простота. Точно 120 години преди събитията, довели до закриването на английския вестник „Нюз ъф дъ Уърлд” - може би най-големия медиен скандал на 21-ви век - се появява изключително проникновен анализ на случващите се събития. Звучи абсурдно, защото в логиката на нормалността фактите предхождат коментарите и анализа. А тук говорим за коментар, който предхожда фактите с повече от столетие.
Авторът на този коментар, не е предполагал, че в момента на написването му той на практика произнася присъда и над собственото си бъдеще, което ще бъде с охота унищожено от злото, за което говори и над което разсъждава. „Гнусният апетит” на масовата култура ще погълне създателят на „Щастливият принц”, Оскар Уайлд ще бъде разтерзан от модерната машина за разпъване и мъчения – печатарската преса.
Но както и да е – Рупърт Мърдок, Ребека Брукс, Пол Стивънсън и пр. – все персонажи от вечния панаир на суетата едва ли са чували и чели нещо написано на матерния им език от Арнълд Тойнби - човек, който твърде добре познава острите завои на историята. А то е безпощадно в своята лаконичност: „Нас ни предава фалшивото вътре в нас самите.”
По-надолу просто ще посочим каква е присъдата над съвременната журналистика, произнесена от Оскар Уайлд през 1891 година. Цитатите са част от есето му „Душата на човек при социализма”:

„В миналото хората са имали машината за разпъване. Сега имат машината за печатане на вестници. Това със сигурност е подобрение, но все пак е нещо лошо, пагубно и деморализиращо. Някой, мисля, че беше Едмънд Бърк (1729-1797 г.), нарече пресата четвъртата власт. Несъмнено това бе вярно тогава. Но в момента пресата е единствената власт. Тя изяде другите три.
В Англия пресата все още играе изключително важна роля и представлява изключително мощен фактор. Тиранията, която упражнява върху личния живот на хората ми се струва съвсем невероятна и необикновена. Истината е, че хората изпитват ненаситното любопитство да знаят всичко, което не си заслужава да се знае. Журналистите осъзнават това и тъй като са търговци, предлагат това, което се търси. Преди векове хората са заковавали ушите на журналистите за греди. Това е било твърде ужасно. През този век журналистите сами заковават ушите си за ключалките на врати. Това е още по-ужасно.
А това, което още повече влошава нещата, е фактът, че най-голяма вина за сегашното положение на нещата имат не журналистите, пишещи за така наречените „светски” вестници. Истински пагубно е това, което правят сериозните, добросъвестни и именити журналисти, които изкарват пред очите на тълпата факти от личния живот на държавник, например човек, който е водач на политическата мисъл и носител на политическата власт, и канят хората да разискват тези факти, да се произнасят по тях, да споделят мненията си и не само да ги споделят, но и да ги трансформират в действия, да налагат мнението си на този човек, да налагат мнението си на неговата партия и на страната, превръщайки се в нелепи, обидни и изключително вредни карикатури.
Тук (в Англия – б.м.) почти напълно ограничаваме творците, а на журналистите даваме абсолютната свобода. Английското обществено мнение се опитва да ограничи, спъне и опорочи тези хора, които създават красиви неща, като в същото време принуждава журналиста да създава неща, които са грозни, отвратителни или гнусни, вследствие на което в Англия разполагаме с най-сериозните журналисти на света с най-непочтените и неморални вестници.
Не преувеличавам, когато говоря за принуда. Може би има журналисти, които извличат истинско удоволствие от публикуването на ужасни неща, или такива, които са твърде бедни и виждат в скандалите един стабилен източник на доходи. Но има и други журналисти, образовани и културни, които наистина ненавиждат нещата, които публикуват, които знаят, че те се отразяват пагубно на обществото, но въпреки това го правят, защото в нездравословните условия, в които работят, те са принудени да доставят на публиката си това, което тя иска и да се съревновават с другите журналисти в задоволяване на гнусния апетит на масите.
Това е едно унизително положение за тези хора и не се съмнявам, че повечето от тях осъзнават това.”

вторник, 28 юни 2011 г.

Танц за двама





Босоноги вървим по изпръхнала, дращеща угар,
а петите сърдити четат на земята релефа.
Някой ден ще пристъпим чертата и някъде другаде,
сред зелени треви, ще танцуваме с приказни елфи.

Някой ден...Но сега ще кръстосваме черните пътища.
Ще посичаме тръните и ще пускаме семе в земята.
И ще чакаме колкото трябва, изгубени в сънища,
да поникне наяве за танци зелена тревата.




Ваня 28. 06. 2011 г.

На по джойнт с Херодот



Ако трябва да останеш сам на необитаем остров и имаш право само на един избор, какво... Продължението на този въпрос съм чувал в какви ли не варианти. От каква храна, до коя книга бих избрал за утопичното си робинзоновско усамотение.
За храната не ми се разсъждава, защото някак си не мога да си представя Природата като свидлив артелчик, който предлага само едно първо по три пъти на ден. За книгата обаче се позамислям. Всъщност, срещал съм хора на едната книга. Помня един старец с глас хриптящ от хилядите изпушени ръчно свивани цигари. И още - ниската кръгла софра с трикраки столчета, тъмната стая и единствената дебела книга на полицата – „Записките” на Захари Стоянов.
За стареца се замислих, след като в ръцете ми попадна една друга книга – „Пътешествия с Херодот” на полския писател и журналист Ришард Капушчински. Запомнен е (защото от няколко години не е между живите) като един от най-добрите полски репортери. Човек, направил простичкото редакторско „Иди и виж!” в смисъл на живота си. Разказвач, но не на приказки, а на странствания. А пък Синдбад, Одисей и Хемингуей (каква многозначителна еднаквост в края на имената) са ни научили, че от странстванията стават най-хубавите приказки.
Та, Капушчински обяснява, че в несметните разстояния през света винаги го съпровожда една дебела книга с жълта подвързия, появила се преди около 2500 години – „История” на древногръцкия пътуващ и пишещ човек с името Херодот. Отваря я винаги в момент на умора от настоящето: „Всичко в него се повтаряше: политиката – коварни безчестни игри и лъжи; животът на обикновения човек – беднотия и безнадеждност; подялбата на света на Изток и Запад – все една и съща.” Отваря я, за да премине границата на времето
Не знам какво би ме накарало да нося книга като „Историята” на Херодот навсякъде със себе си. В последното си българско издание тя е почти 700 страници и тежи около 2 килограма. Но изкушението да погледнеш през нея с очите на големия полски журналист и до преминеш границата си струва времето. Още повече, че Херодот разказва в сегашно време – все едно седиш коляно до коляно с древногръцкия историк.
Например, за това как персийският цар Дарий най-вероятно е минал някъде наблизо край мен със своите 700 000 души в големия си военен поход през Дунав към скитите – народ на коне. За тях Херодот пише: „А що се отнася до самите глави, но не на всички, а само на най-големите си врагове, те постъпват така: отрязват частта, достигаща малко под веждите... ако скитът е богат, след като я обвие отвън със сурова кожа, я позлатява отвътре и така я изполвза вместо чаша.”
Спирам за малко и вадя от библиотеката тънката „История” на Паисий. Я, да видим това как беше при него: „Повелел Крум и натакнали глава Никифорова и оковали я със злато, начинили чаша от нея: когда имеял Крум велико веселие, пил из нея вино с велможи болярские.”
Всъщност, разказвам за тази успоредица между разказа на Херодот за скитите и първата писана българска история, тъй като изглежда нашите предци от степите са ни завещали и по-зрелищни и безобидни обичаи от това да обогатяваш домакинската си посуда по такъв неприемлив днес начин.
Ето го и него: В страната им (на скитите) расте коноп, който твърде много прилича на лен, но не е толкова дебел и голям... Та скитите взимат зърна от този коноп, мушкат се под покривалата и ги хвърлят върху нажежените камъни; хвърлените семена пушат и се получава толкова много пара, колкото ните една парна баня в Елада не може да даде. Скитите са очаровани от този вид баня и надават силни викове. Тази баня им е вместо миенето с вода.”
Едва ли ще намерим историческа успоредица на този фрагмент в някоя последваща българска история. А пък Херодот неволно е станал свидетел и е описал документално мястото на марихуаната, канабиса и прочие в битовата култура на скитите, към които както стана ясно по-горе трябва да причислим и прабългарите. Друг е въпроса, че финият елин, познаващ опиянението единствено на разреденото вино и вакхическите празници на Дионис е объркал парата на античните бани и удоволствието от горещата вода с пушека от димящ канабис (от лат. – коноп) в кожената юрта. Както, разбира се и виковете на удоволствие. За да завърши с разбиващата констатация по тоношение на бита и душевността на предците ни – „това им е вместо миенето с вода...”
Никога не съм чел античен текст така широко усмихнат. Веднага си представих парламентарен дебат за легализиране на леката дрога с аргумента, че: „приемането и, дори и в колективни форми на съпреживяване е в духа на древните български традиции и обичаи.” И още: „С главата на Никифор да се гордеем може, а с марихуаната не може!”
Както и да е. Изненадата дойде, когато се опитах да заинтригувам сина си с написаното от Херодот. Оказа се, че му е познат и въпреки, че се смяхме и двамата, някъде дълбоко в мен остана разочарованието, че не можах да го изненадам.
Което всъщност даде отговор и на началния въпрос и избора на разтварящото се пособие за четене. Не една книга, разбира се, а само един-едничък лаптоп или таблет.
Само, че дали на необитаемите острови има wi-fi…

петък, 24 юни 2011 г.

понеделник, 9 май 2011 г.

Светлина за белия паметник






Той е бил момче на 26 години. Скромно. Дотолкова скромно, че когато историята му определила ролята да бъде Първи, се оттеглил и отстъпил доброволно главната роля на Водач.

Когато Иван Вазов решил през 1883 година да увековечи името му в паметната „Епопея на забравените”, точно поетическият текст посветен на него се получил скромен и най-кратичък и не влязал в читанките.

В родния му град Шумен го помнят. Има два паметника, а родната му къща е музей. Пред големия, бял и хубав паметник в малката градинка на площад „Оборище” всяка година по едно и също време се събират хора. После се разотиват. След това паметникът потъва в зеленината на парка и остава там тих и незабелязван от минувачите. До следващия митинг.

В тъмнината на нощта всичко изчезва. Тъмнината обаче е нещо странно. Точно в нея нещата стават по-видими. Ако ги намерим и им дадем светлина. „Светлина! Повече светлина”, както казват промълвил Гьоте пред прага на голямото тъмно в края на живота си.

Сигурно и заради това решихме да осветим паметника на момчето от Шумен, останало завинаги на 26 години във водите на Янтра по времето на Априлското въстание от 1876 година.

Сега вече просто не може да не го видим в нощите на града. Не паметник. Просто нощна стража на паметта.

А, да! Ето го и онзи също така забравян текст от „Епопея на забравените”:

Те бягаха бледни пред дивата сган.
И Волов, юнакът, цял в кърви облян,
извика: "О, боже! О, адска измама!
подвигът пропадна и надежда няма!
къде да се скрием от безславната смрът?"
Балканът
Аз нямам за вази ни завет, ни път.

Градът
Аз имам бесила.

Селото
Аз имам проклятия.

Янтра
Елате, нещастни, във мойте обятия!


Уточнение: На 9-ти май тази година Ротари клуб в Шумен реализира проекта си за художествено осветление на паметника на Панайот Волов в градината на площад "Оборище в града.






сряда, 4 май 2011 г.

Президентските избори като операция „Овърлорд”



Гумените танкове залъгват противника къде са истинските ти сили. Същото правят и някой политици - надуват балони на едно място, а удрят на друго...









Заявената от вицепремиера Цветан Цветанов в сряда сутрин възможност действащият министър-председател на Република България да бъде номиниран за участие в президентските избори показва едно. Наесен демократичните рефлекси на обществото ще бъдат поставени на сериозно изпитание.
Защото думите на министъра на вътрешните работи не са случайни, изречени са в неслучайна телевизия пред неслучаен водещ. След тях политическите анализатори ще прегъват пръсти, ще пресмятат и гадаят кои са тези двама все още неизвестни мъж и жена от думите на Цветанов, дето могат да поведат цялото войнство на ГЕРБ към президенството. Излишни усилия. На това му се вика отклоняване на вниманието – също като онези надуваеми танкове и самолети, които в края на Втората световна война американци и англичани здраво помпат на стотици километри от мястото на истинския удар в Нормандия. Операция „Овърлорд” (Повелител) е очаквана от всички, но започва на неочаквано място. И помита неподготвената защита.
В същото време думите на Цветанов за първи път официално анонсират и по този начин на практика легитимират реалната възможност бъдещият президент на България да се казва Бойко Борисов. С уточнението, че тя – кандидатурата - ще бъде обявена в последния момент, за да не бъдели извадени компромати. Едва ли това е истинската причина. Ситуацията в българското общество сега е такава, че появата на какъвто и да е компромат в медиите за него ще е нещо като прогнозата за времето – редовно, всеки ден и на кръгъл час. Пък и кой ли от така наречения политически елит у нас се страхува от компромати?!
И още нещо каза Цветанов. Ако се стигне до номинацията на Бойко Борисов за участие в изборите, ще се мисли за нов премиер на страната. Думите са издайническо нещо, пък в конкретния случай думите на вицепремиера означават само едно – те вече мислят. И сигурно са го измислили, но това не е толкова важно, защото извън Личността с главно Б., какво там значи някаква си личност.
И така, какво произтича от този така сигурен вариант при голямото пренареждане на изборните карти след няколко месеца. Нищо чудно след него отново да заговорим за „Голям шлем”, само че вече не по отношение на енергийните проекти, а по повод играта български политически покер. Очаква ни странно повторение (по-точно разместване на авторитетите) на руския вариант с два центъра на власт, при който министър-председателят е в пряка зависимост от президента. Само, дето в Русия тези отношения са регламентирани от конституцията на страната. А у нас много вероятно ще бъдат в невидимо противоречие с основния закон, но пък ще са базирани на авторитарните рефлекси, залегнали при българското партийно строителство от лидерски тип.
Като се има предвид, че при успоредното провеждане на президентските и местните избори в един ден се очаква разпознаваемата политически президентска кандидатура да окаже решаващо влияние и върху резултатите от местния вот, то ето и още един аргумент в подкрепа на тезата „Борисов – президент”. Така чрез подкрепата за един мажоритарен вот, какъвто е президентския, поне за две години ГЕРБ ще имат сигурен парламентарен комфорт и силно местно представителство. Ще имат и президент, който на базата на личностните си характеристики сигурно ще постъпва така, щото Член 100 от сега действащата конституция (Президентът е върховен главнокомандващ) да ни се види като Член 1-ви от предходната конституция, при която имахме един невидимо всекомандващ Повелител (Овърлорд).
С други думи – имахме новина. Ама, чухме ли я?!

сряда, 20 април 2011 г.

Korman kurban gitti*



Християните ще кажат, че на картината е изобразен Авраам, който жертва своя син Исак, а мюсюлманите, че Ибрахим прави същото със своя син Исмаил. (Само, дето при тях рисуването е забранено). Както и да е! От всичко най-потърпевшо е надничащото отдясно агне, което оттук нататък ще бъде универсален участник във всички ритуални жертвоприношения или курбани









Един от най-големите познавачи за мястото на пословиците и поговорките в историята на българския говорим език си остава неповторимият дядо Петко Славейков. Дотолкова добър в това, той често ги употребява в неподражаемата си публицистика. Ей, вижте тази, намерила място в неговите „Размишления върху положението ни от 1886 г., посветени на сегашните и бъдещи представители в Народното събрание”: „Поведи се по муха, да те отведе на лайно.” Писана е точно век преди демократичните промени у нас, но лично аз не съм чел по кратък и актуален коментар на всички изборни резултати и следизборни кахъри и пишманлъци (тъги и съжаления) в последните двадесет години. Щото, нали прочетохте заглавието! Там точно е написано – и бъдещи...
Силата на Славейков обаче си остава в журналистическата употреба на турските пословици, събрали в себе си спокойната ориенталска мъдрост по отношение на суетливия и слаб човешки род. Сигурно и затова някак си точно и на място в Отвореното му писмо пак до представителите на Народното събрание от 20-ти юни 1887 г. четем краткото: „Дженабет сикерамет олмас”, сиреч: „От лошия добро не чакай.”
Спомних си за всичко това и точно за тази пословица, когато слушах и гледах как тези дни зам. председателят на ДПС Лютфи Местан с меката си реторика в стил „мокра връв” громеше пещерската издънка на лелката депутатка от ГЕРБ и трагикомичната ученическа викторина. В случката депутатът с брадичка на кадия (съдия) видя: „провокация срещу основополагащи принципи на гражданското общество” и „тоталитарен рефлекс, когато училището се използваше за целите на партията”.
Абе, бай Лютфи! Ако беше акана (истински) турчин, а не политически дилаф (ръжен) на ДПС, щеше да го кажеш с простичкото: „Кедине юрушу - саманлъа кадар.” - сиреч, котешкото тичане е само до плевника. Голяма работа станала, няма що! Да определяш като провокация към гражданското общество нещо, дето за всички у нас, родени преди 1989 година си е нещо като безусловен рефлекс, звучи малко обидно. То така излиза, че ние сме си направо нация от провокатори. Пък и да не речем, че по нашите земи гражданското общество е като чудовището от Лох Нес – всички говорят за него, но никой не го е виждал.
Само дето лидер от ДПС да говори за тоталитарни рефлекси в деня, в който съпартийците му единодушно и верноподанно изключиха младия депутат Корман Исмаилов от парламентарната си група и от централния съвет на ДПС си е чиста проба тепегьозлък (безочие). Е, стана тя и се свърши! Корман курбан гитти, ще речем ние. Защото Корман Исмаилов отиде курбан (жертва) на същите тоталитарни рефлекси, в които благообразния Местан кълне управляващите.
А иначе момчето си беше и си е окумуш адам (интелигентен човек). Направи ми впечатление още, когато се появи като лидер из средите на младежкото ДПС. Именно него съм имал наум, когато съм прегъвал пръстите на едната ръка, търсейки лицата на новото политическо поколение. Ама, на! Падна жертва на модерното партийно строителство по стар султански табиет (обичай). Това ще рече, че за пример и назидание главата на някой довчера влиятелен везир литва по прищявка на Първия, за да знаят и помнят всички коя е ръката, дето държи и хляба и ножа. Те, не, че не знаят и не помнят. Питайте бившата афет ханъм (министърка по бедствията) Емел Етем как в навечерието на парламентарните избори през 2001 за една нощ излетя от мястото на водач на листа в политическото небитие. И, когато часове по-късно пак по Неговата воля бе върната там, бе готова да целува етекя (крайчето на дрехата) му до края на мандата. И като гледам как стоят нещата в ДПС, олигавен от предани устни е този етек, ама, нейсе! Щото силната ръка напомня за себе си, удряйки.
Сега се питам, какъв ще да е смисълът на този „Корман курбан”, ама не за евнусите и харема на Доган, а за онова, дето се случва зад неговите политически дувари (стени) и барбекюта (скари). На първо четене, като гледам как Волен Сидеров рипа и пищи срещу Касим Дал и последователи, ще да има такъв ефект. Защото се знае, че силно и монолитно ДПС до този момент означаваше силна и монолитна Атака. И щом Волен се чувства заплашен от случващото се в ДПС, то в ДПС наистина нещо предстои да се случи. Защото, ако започне да се променя досегашното положение, определено от дядо Петко Славейков като: Вар Хасан - вар чифлик (Има Хасан – има ферма), в смисъл на „Има Доган – има ДПС”, то и жертването на Корман Исмаилов ще има своя смисъл. И то най-много за ДПС. Без Доган! Анадънму! (Разбрахте ли!)




*Корман отиде жертва

петък, 25 март 2011 г.

Седмият живот


Тук неизвестното всички застига. Вечната женственост нас ни издига (Гьоте, Финални стихове на "Фауст")

В живота първи съм разбрала
защо са ми очите, гледащи в зелено.
Зениците, изтеглени в черта,
събирали красивото. И готвели душата
за път към втория.

Родена пак, съм се научила
да гледам отвисоко,
за да виждам повече.
И отвисоко, падайки по гръб случайно,
да скоча в третия …

В поява трета, без очи прогледнала,
със памет от видяното преди
и с белези от спомени отвъдни,
свещена съм била, далече някъде. И тъй,
преминала съм в новия живот.


В четвъртия, очи и белези
от предните животи не достигали.
Открила съм сърцето – обиталище
за хиляди следи от лапи,
повели го към ново раждане…


Тъй кратки били следващите два.
Събирали се в шепа…
Но нямало без тях да бъда днес
във седмия, поредния живот.
За да съм твоя котка.

Следват други...

понеделник, 14 февруари 2011 г.

14. 02. 2011


Вехтошарено


Приличаш на онази блуза,
отвътре дращеща ръцете.
И на червените обувки,
все разраняващи нозете ми.

И на любимото червило,
което още с клечка чопля.
На кожените ръкавици,
които никак не ми топлят.

И на керамичната чаша,
с отчупеното малко крайче.
Не искам с тях да се разделям.

Или със теб не искам, май че…


Ваня 2009 г.

събота, 5 февруари 2011 г.

Три истории за коне


Гравюрата от 17-ти век изобразява полски крилат хусар. Наричали са ги така, заради закрепените към рамената на леката броня застрашителни пера. Очите на попадналите под удара на хусарската атака са виждали как към тях летят ужасяващи грифони, сеещи смърт.

За първи път се озовах върху гърба на кон на пет години. Полският хусар се наведе, хвана ме за ръка и след миг се озовах високо в небето. Връстниците ми ме гледаха отдолу с нескрита завист, а аз, останал без дъх усещах под себе си лекото люлеене на огромното животно.
Вървяха снимките на „Пепелища” - един от най-паметните филми в историята на полското кино. Десетилетия по-късно щях да разбера, че тогава сигурно съм се мотал в краката на Анджей Вайда и Даниел Олбрихтски. За петгодишното момче, обаче звездните имена нямат никакво значение. Звънът на конската сбруя, черните ботуши на хусарите и папагалскошарените цветове на униформите, блясъкът на сабите – всичко това изпълваше в продължение на цяло едно лято детските ни дни и сънища.
Полските легионери се биеха в армията на Наполеон Бонапарт в Испания. Годината бе 1808-ма, а перата на хусарите страховито се вееха зад конските седла. Когато камерата спираше да работи, налитахме ние. Ето, така за първи път яхнах кон.
Вторият път се случи високо в Стара планина десет години по-късно. Конят беше жилаво планинско животно, а хижарят само ме запита яздил ли съм. Аз пък безочливо отговорих, че от петгодишен съм по конете. В опита си самонадеяно включих и малко каруцарски стаж. През летните ваканции на село постоянно се друсах в текезарските каруци дотолкова, че да получа позволението понякога и сам да ги управлявам.
След минута вече бяхме само аз и коня - между високите дъбове в тъмнината на горския път. Отдалечавахме се от слънчевата поляна и притихналите ми съученици, останали далеч назад. Животното пристъпваше спокойно, а върху гърба му аз умирах от гордост и страх. Яздех. Сам в планината. Като на филм.
Малко по-късно чух пронизителния лай. Някъде близо напред. Сигурно бяха лисици, но в мрачната тишина на гората звукът звучеше заплашително. Дръпнах поводите и конят спря. После дойдоха уроците от каруцата – дясната ръка към гърдите, по-силно и по-силно. Завъртяхме се на място и после леко ритване с петите назад. Конят затича. После поляната просветна някъде напред и ние двамата нахлухме в нея под одобрителните викове на посрещачите.
Третият път събра в себе си първите два. Късно след полунощ. Странна езда в ритъма на несилаботоничен стих. Детски спомени и видения на неслучили се атаки. Ето така:

Хусар

Изгрява слънцето върху върха на пиката
до хоризонта на деня
червено като куртката с ширитите,
усукали съдбата.
Между краката конят ражда се –
живот за няколко секунди.
Тръбата го раздира като знаме,
раздърпано от чуждите ръце
на братя по несрета.
От тласък първи тялото,
уплашено назад полита
и после пак натам,
където чака хладината на желязо, изковано
от уморените ръце на нечий баща,
заспиващ със тревога за сина си...
Как чаках този миг, защото млад
денят се ражда
под ропота на хиляди копита,
ритмично отброяващи последни мигове
от хиляди животи.
И моят...също тръгва там
към онзи тъмен рид,
където спира краткият галоп.
Кентавърът разделя се на равни половини
в полето с маргарити за живот гадаещи...
А конят ми докосва хоризонта на деня
и слънцето от пиката пронизано...
Завинаги!

сряда, 19 януари 2011 г.

Модерно Средновековие по Шекспир


На картината се вижда какво означава "Вот на недоверие" през Средновековието. Тъмничарите убиват Ричард II.


Мъгливата зима е сигурно най-подходящото време да се заровиш из драмите на Шекспир. Едва сега някак си забелязах студа и влагата между страниците, независимо дали става дума за пронизващия вятър от от нощната буря в „Крал Лир” или представата за калното дъждовно поле преди битката при Азенкур в „Хенри V”.
Има и още нещо. Мъгливата политическа зима по български става някак си по-ясна, видяна през писаните преди пет века редове на английски. В подножието на властта, край властта, изгубили властта хората са човешки разбираеми. Вземайки я в ръце, необяснима сила изсмуква топлотата на нормалността и възможността за естествени взаимоотношения със заобикалящите. Студеното зло ги обзема внезапно. И още по видима става тази внезапност в краткото драматургично време.
Отблъскващата арогантна самоувереност на крал Ричард II изчезва, заменена от дълбокото страдание на Ричард, разбрал самотата: „а обичта към Ричард е, уви/тъй рядка ценност в злобното ни време. И обратно – страдащият по човешки от изгнанието и несправедливото лищаване от наследство Болинбрук се превръща в хладнокръвен убиец, когато вече е крал Хенри IV: „Смъртта му аз желая, туй е верно.”
Трагичното внушение във всички исторически драми на Шекспир е, че моралните основания и аргументи напълно липсват, когато става дума за власт. Ренесансово прозрение, родено от късното Средновековие.
И, ето тук отново поглеждам януарската мъгла през прозорците ни.
Може би за първи път през последните две десетилетия в нашия обществен живот в настоящия момент напълно и видимо отсъстват моралните аргументи, жестове, примери. И то при всички действащи герои в сегашния български политически театър. В небитието на времето сякаш са изчезнали завинаги всички изречени и написани думи от светли умове, достойни мъже, видели в управлението на обществото и държавата не лична амбиция или меркантилна страст, а възможност за обществено въздигане. Публичното пространство ври като котела на трите вещици от „Макбет”, а българските медии, приели тяхната роля пълнят новинарските си емисии със следното съдържание: „...бран по тъмно бучиниш/от евреин косъм риж/турски нос, татарска устна/и – на таз магия гнусна/сокът, за да стане гъст - / тигрови черва и пръст/на детенце в трап родено/и от майка удушено!”
Това е нашето модерно Средновековие и ние сами изградихме неговите сенчести кули, сами палим кладите на колективното осъждане по слух и поверия, сами вярваме в ирационални заклинания и магии. Десет века по-късно като общество сме на изходна точка. Несвещени в своята простотия...