понеделник, 31 декември 2012 г.

Музика за цигулка и лък



Илюстрация: Ваня

Над града се спускаше липова нощ. От онези, задъханите, когато вечерта идва с аромата на чай, а топлият дъжд влачи по улиците жълтия прашец от дърветата.
В такова време хората вървят по-бавно и дишат замислено уханието на детство, спомени за селски стаи и шумящи под краката стари вестници.
Точно така вървеше по широкия тротоар Човекът с панамената шапка. Бавно, както винаги. Леко усмихнат, както винаги. В града се появи отскоро. Забелязаха го, заради шапката и онази особеност при градските хора да забелязват другите, заради онова, с което са облечени, обути, или носят в ръцете си.

Скоро след пристигането му в Шумен на една от старите улици – от онези оживените преди години – отвори врати магазинче. То се намираше в партерния етаж на внушителна сграда, построена от търговец с известно някога име. От името на търговеца и от внушителността на сградата не бе останало нищо. За тях напомняха само поизтрит надпис на фасадата и барелефите с две женски глави, разположени отстрани на далечната година на строежа.
Един или двама още си спомняха, че някога тук бе музикален магазин. Място, от където можеш да си купиш струни за китара, цигулка или дори пиано. Пред него се спираха деца, с нос на стъклото и широко отворени очи за блестящите тела на духовите инструменти и кехлибарените отблясъци от цигулките, виолончелата и китарите. Понякога те се връщаха тук с родителите си, а после излизаха щастливи, в ръце с големи пакети бъдеща музика…
После магазинът изчезна заедно с музиката. Разпадна се на малки магазинчета. Там се продаваха много дребни, красиви и излишни неща, които хората така обичат да купуват.

И точно над вратата на едно от тях в един ден се появи надпис: „Антиквариат”. Златните букви върху тъмния фон на табелата привличаха очите с необичайното си присъствие на тази отдалечена вече от търговския център улица. Необичайна беше и вратата – тъмно дърво със старинна месингова брава и чисти стъкла.
Тогава други го забелязаха за първи път. Човекът с панамената шапка излезе от магазинчето, заключи със замислена усмивка и се отдалечи бавно.

Една сутрин, със същата усмивка на лицето Човекът с панамената шапка внимателно постави на витрината обява. Тя бе лаконична: „Купувам стари лъкове за цигулки”.
Обявата не промени нищо. Вратите на антикварните магазини в малките градове се отварят рядко и то най-вече от случайни туристи. Спиращите се пред магазина недоумяваха. Да търсиш стари цигулки – да. Но, само лък за цигулка! Пък и не са ли те неразделни и как може едното без другото?! Докато един ден...

-          Често си задавах този въпрос. – каза момичето – Чудех се откъде се е взел този лък за цигулка и защо баба ми не даваше никой да го пипа. Държеше го в картонен цилиндър. Цилиндърът прибираше в ореховия гардероб, а гардеробът бе винаги заключен. Ключът слагаше в една красива захарница, а захарницата прибираше в скрина с кристалните чаши. Скринът бе винаги заключен, а ключът... Е, не можах да разбера къде го държи!
-          Сигурно баба ти е имала своите тайни – с лека усмивка отговори Мъжът с панамената шапка. Всъщност, той вече не носеше панамена шапка. Навън отдавна бе зима и панамата бе отлетяла нанякъде с щъркелите и лястовиците.
-          Баба ми имаше много тайни. Рецепти за кексове и сладки. Албуми с черно-бели снимки на непознати хора. Кутия с писма, които препрочиташе. Имаше и дядо ми с неговите си тайни. Май, че колкото повече години живее човек, толкова повече тайни подрежда в себе си...
-          Кога мога да видя лъка?
-          Утре ще го донеса.

На другият ден момичето влезе в магазина с картонен цилинър в ръка. Тъмносин. Мъжът внимателно отвори капака и предпазливо извади отвътре лък за цигулка. Беше махагоновочервен на цвят и проблясна леко при появата си в полумрака на антикварния магазин.

-          Този ли търсиш?
-          Сега ще разберем. – замислено каза той и остави леко лъка върху стъклената витрина. После отвори един шкаф зад себе си и в ръцете му се появи цигулка. Постави я до лъка и присви очи. Тъмночервеното върху стъклото стана двойно повече. Двамата съсредоточено гледаха надолу. После все така внимателно мъжът взе цигулката в лявата си ръка и пое внимателно лъка. Засвири. Непозната мелодия, която излизаше сякаш не само от овалите на ефовете, но и от тялото на самия лък. Неуловимият резонанс от срещата на струните и бялата тетива от конска опашка на жребец завибрира навсякъде. Внезапно мъжът отпусна дясната си ръка:

-          Този е! – тишината трая няколко секунди и момичето отсече:
-          Сега ми разкажи какво знаеш за всичко това!

И той заразказва. Не се знае точно как и кога, но за него едно било сигурно. Дървеният труп пристигнал с кораб от Пернамбуко. Така се наричало и самото дърво. Червено като въглени в загасващ огън. Когато някога лютиерът направил цигулката, решил да отдели част от безценната дървесина за изработката и на лък. Казал си, че не може жилките на дървото да бъдат разделяни насила. Че структурата на материала за цигулката и лъка трябва да са част от едно цяло. И че в срещата на това цяло може да се ражда най-истинската музика.
Така и станало. Почти бил сигурен и вярвал, че тази цигулка и този лък били част от музикалната банда на легендарния Янош Бихари. Че от тях са се носели някога неговите прословути вербункоши и чардаши.
После цигулката и лъка се озовали тук, донесени най-вероятно със семейството на някой от унгарските емигранти. Много от тях били придружавани от жените си. След това цигулката и лъка поели в различни посоки. Никой не знае защо.

-          Намерих цигулката на тавана на старата ни къща в Бургас. В калъфа нямаше лък. Само малък портрет с молив на жена и надпис на гърба: „Keressen íjam hegedűre”. После си го преведох. Означаваше: „Намери моя лък.”

-          Като каза рисунка... Интересно, аз нося още нещо. – момичето посегна към тъмносиния цилиндър – Беше вътре, завита на руло. Намерих я случайно. Когато вадих лъка от кутията, той я закачи. Така я забелязах.

Тя разви върху стъклото излинял от времето акварел. Цигулка с кацнала върху грифа голяма жълта пеперуда. Някога, неподходящата за техниката на акварел хартия бе попила водата под четката. В бавното изсъхване повърхността се бе набраздила на леки вълни. Цигулката сякаш вибрираше в звук а пеперудата леко трептеше с крила.

-          Рисувала го е баба ми. Сигурна съм. Рисуваше рядко, въпреки, че го правеше толкова добре. Когато я питах защо не го прави по-често, тя отговаряше, че посяга към четката само, когато тъгува. Вероятно и затова пеперудата е жълта. В деня, когато дядо си отиде, една голяма жълта пеперуда влетя в стаята и кацна върху шарените цветя на покривката. Тогава тя взе внимателно покривката и леко я провеси през прозореца към градината. После помълча и ни в клин ни в ръкав заговори за лъка. Каза, че мъжът и жената са като цигулка и лък. Всяка цигулка имала своя си лък и само той можел да изкара от нея най-истинските звуци. Каза, че не знае историята на този лък за цигулка, но го пази от всичко и от всички, защото така трябва и защото все някога ще му дойде времето. На лъка, де! И каза още, че дядо няма да и липсва никак. Аз пък зяпнах от възмущение и обида, защото в този миг не осъзнах какво иска да ми каже. Няколко дни по-късно разбрах всичко, но тогава вече нямаше как да продължим разговора. Просто нямаше как...

-          Д-а-а-а! – наруши настъпилата тишина мъжът – Те се обичат много, баба ти и дядо ти, наистина!

-          Благодаря ти, че не използва минало свършено време – усмихна се момичето и внезапно и решително каза - Подарявам ти лъка. След като загуби толкова от времето си в нашия град, заслужаваш своя подарък. Пък и цигулката го заслужава, след толкова чакане...

Двамата замълчаха отново и погледнаха към лежащите една до друг цикулка  и лък. И тогава го видяха. В самия край на грифа, където черното на абаноса преминава в червения охлюв над ключовете, имаше нещо. Жълто петно от ситен фин прашец, недокоснат от човешка ръка...

понеделник, 24 декември 2012 г.

събота, 22 декември 2012 г.

L’Еuropeo в края...на краищата



Ако 21-ви декември има нещо общо с края на човешкия живот, то това е позабравеният факт, че на тази дата се ражда Йосиф Висарионович Джугашвили, по-известен като Сталин. Случилото се по-късно в главата на този...хм...човек, ще донесе края на света за милиони.

От друга страна, на тази дата са родени милиони. Лично аз познавам един летец, който два-три пъти е бил на края на живота между небето и земята и разказва за това с усмивка. Да е жив и здрав още дълго време!

Да бръщолевиш за края на света е банално и безотговорно  -  трябва или да си луднал проповедник, или малоумен журналист, или изпечен мошеник, което често е едно и също.

В момента го правя, защото последният брой на L’Europeo разказва за много смъртоносни житейски финали – за хора, останали завинаги млади не само в паметта на най-близките си. 
Текстът за Ботев беше „събиран” дълго – може би (сега си давам сметка за това) 27 години. Заприлича на пъзел, подреждан през времето – ключовият фрагмент от него попадна в ръцете ми и пред очите ми преди около година. Последният фрагмент бе фотографията-портрет, избрана от редактора Димитър Стоянович за списанието. На цяла страница. Запълваща всичко.

Иначе, докато преглеждах списанието, успях да изтегля филма „На изток от Рая” с Джеймс Дийн и да попрочета нещо от Силвия Плат. Денят е 22 декември и всичко продължава. Животът най-вече...

понеделник, 17 декември 2012 г.

Букурещ, Михаил, Гавраил и всички други








Влизаме в малката полутъмна църква. Неясните силуети на хората, изпълнили докрай тясното пространство на построения през XIV век храм до девическия Ставропигален манастир на архангелите Михаил и Гавраил, са неподвижни и вглъбени в себе си. Точно до притвора е застанала неповдижно монахиня – неочаквано млада, като повечето лица тук. В празничната християнска неделя, посветена на старозаветните праотци, изглежда това е най-подходящото място на света, в което сме се оказали напълно случайно в една привидно безцелна разходка из улиците на Букурещ.
Мъжкият хор е невидим в църковния мрак. Червеното на тухлените стени помръдва леко под пламъка на свещите. Това е светлината. Друга няма, а ако има, то тя е някъде вътре в теб, разлюлявана плахо от дълбоките гласове на песнопеенето. Внезапно разбирам, че тъмнината, тясното пространство, дълбокото исо на химна събира непознатите лица в непоколебима група, напомняща далечните времена на първите християни. Че тази, свита в миналото си църква в милионната столица ми разказва сега един убягвал ми смисъл. Толкова е малка, че мога да я взема в сърцето си и да я отнеса по пътя, който ме чака.

(снимка: Милена :)
Навън прехвърча сняг. Откъм манастира звучи хорът на монахините – тържествено смирен. Помежду гласовете на двата хора малкият двор на църквата е като шепа на щастлив просяк. Нещо стисва гърлата ни и за малко всичко потъва в мъгла. Излизаме навън и за всеки случай правя снимка. Докато се усмихвам наум на приятелите и бездомните кучета, чувам, че от всички страни към мен напира музика. Букурещките църкви пеят в празничен хор. За момент имам усещането, че всички по улицата са тръгнали към тях...     

сряда, 28 ноември 2012 г.

Роден с Вагнер и зад крепостните стени





На снимката: Под перото на тази писалка се появяват историческите драми на Добри Войников и комедията „Криворазбраната цивилизация”. Странният писец с формата на човешка ръка с протегнат показалец най-вероятно крие скритата амбиция на човек, който е вярвал, че указва посока на развитие. (Съхранява се в къща-музей „Добри Войников” в Шумен, където е предаден от наследниците му)

Публикуван в 28 брой на L'EUROPEO




На 22 май 1813 г.в Лайпциг се ражда Рихард Вагнер. На същия ден, най-вероятно сутринта, в Шумен един облечен в черно расо мъж пише писмо с адрес манастирът на остров Сен Лазар в лагуната на Венеция. Той е арменски католик-мъхитарист и докладва на своите събратя за пътуването си из Османската империя. Предния ден е гостувал в дома на богатия шуменски търговец Стоян Мавродиоглу. Вечерята е била богата, а в разрез с очакванията, че по тези географски ширини хората заспиват след залез слънце, нощта е продължила с културни развлечения.

Писмото стига до получателите си, а после изчезва задълго в архивите на Ватикана. Неизвестна е и същността на културните развлечения на арменския монах и неговия домакин, който между другото му е предал и важни документи. Век и половина по-късно писмото отново излиза на бял свят. И, ах, каква изненада! Оказва се, че след обилното хапване, компанията е посетила...театрално представление: „В салона бяха насядали много хора, повече мъже и съвсем малко жени. На малката сцена по средата трима мъже играеха някаква сценка. Единият от мъжете (дребосък с женски движения) изпълняваше ролята на жена.

Сведенията на арменския монах, член на венецианската мъхитаристка конгрегация, Минас Пъжъшкян преобръщат надолу с главата отвадна утвърдилата се в българската история представа, че първото театрално представление по нашите земи се случва в една от горещите августовски вечери на 1856 г. Но не променя едно – мястото на събитията съвпада - Шумен.

Защо се получава така, че една от най-страшните и непревзимаеми турски крепости на Балканите се превръща в българския Стратфорд на Ейвън? Защо освен често театър на военни действия, гарнизонът става родно място на българския театър? Отоворът е прост – пари, пари и пак пари. Където е армията, там са и военните доставки – зърно, храни, платове, обувки и дрехи. Струпват се и хора, които търсят сигурността на укрепения град. Както се казва, тръгва и бизнесът на услугите. И на развлеченията, разбира се. А в началото на XIX век населението на Шумен се колебае между 20 – 25 хиляди  човека -  една респектираща цифра във време, в което София е почти глуха османска провинция със своите 15 хиляди души.
Наистина любопитна закономерност – оказва се, че във времето на Българското възраждане военните конфликти са със значението на галванически токови удари спрямо националния ни театър. Свърши ли войната, настава времето на артистите. Писмото на Минас Пъжъшкян е написано само месеци след подписването на Букурещкия мирен договор, слагащ край на продължилата шест години война между Русия и Турция. Но най-интересното все още предстои...

 През 1848 година Европа за пореден път е разтресена от драматични събития. Австрийската империя е пред разпад, след като в нея избухват поредица от национални въстания, сред които водещи са народите с най-холеричен темперамент – поляците и унгарците. След като короната на Хабсбургите е запазена с решаващата помощ на руския император, оцелелите въстаници търсят спасение надалеч. И поемат на Изток, търсейки убежище в Турция. Можем да си представим замислената физиономия на Абдул Меджид I, който трябва да намери място из империята си за цялата тази войнствена група чужденци. Лесно решение. За по сигурно - в Шумен...

Така през зимата на 1849 г. у нас се случва един от най-интересните демографски парадокси. Населението на един град се увеличава с 10 процента само за един ден. 2 500 унгарски и полски емигранти се щурат из калдаръмените улици на града, превръщайки го в един нов Вавилон. Местните гледат със зяпнали уста, а и наистина има какво да видят. Пък, те все още и не знаят, че съдбата е изпратила в Шумен на принудителен гастрол една от световните театрални звезди. Унгарецът Габор Егреши е наричан още от съвремениците си „великан на сценичното изкуство”. Близък приятел с големия поет Шандор Петьофи, той е един от създателите на унгарския национален театър. И още нещо – в своето сценично портфолио Егреши може да се похвали с „голямата петорка” – играл е по европейските сцени ролите на Хамлет, Отело, Ричард III, Крал Лир и Кориолан от едноимените драми на Уилям Шекспир. Както се казва, в Шумен е отново време за театър...

 Артистите често замръкват в места, които не са и предполагали, че съществуват. 
Звездата на европейските сцени Габор Егреши попада в Шумен по волята на най-великия режисьр – случайността.



Как точно е минало това театрално представление с международно участие, не се знае. Сигурно е, че Габор Егреши не се е качил на сцената, която е била твърде любителска за неговия огромен професионален талант, а той се е заел с ролята на режисьор. Но подготовката за постановката изобилства с любопитни подробности. Един от унгарските емигранти Шандор Вереш решава да си купи цигулка от Шумен, необходима за сформиращия се и задължителен за тогавашния театър оркестър: „Купих от магазина на Иванио (б. а. – най-вероятно - Иванчо) една цигулка за три форинта. Тази покупка за това е интересна, защото магазинерът както сиренето, така и цигулката изтегли на кантара. Това е задължително, защото по заповедите на турците всичко трябва да се тегли, за да не измамят никого. Но магазинерът не беше прост, защото тази цигулка продаде най-скъпо, макар че беше най-лека.” Не бива да оценяваме този странен епизод единствено с усмивка на уста и с иронични коментари, че по нашите земи изкуството и бахура винаги често са се оказвали на един кантар. Факт е, че само век по-късно стоковата политика на така наречените „колониални” магазини, в които има всичко и за всеки, ще се прероди в появата на огромните търговски вериги от рода на Уол Март, Карфур и пр.

Само четири години след унгарските театрални събития в Шумен вратите на историята са отворени от нова война – Кримската. Този път тя приключва само за три години, но доведени от нея, улиците на големия гарнизон отново се изпълват с чужденци – съюзниците на Османската империя, френски и английски офицери са разквартирувани в града и набързо заформят свое си място – кафене и казино. Войната приключва, офицерите заминават, но този път българите не само гледат: „Те (б.а. – английските и френските офицери) си бяха завардили някои доста хубави покъщнини (мебели), които послужиха после за употребление в читалищния салон”. Това е запазен спомен на шуменеца Васил Стоянов, който заедно със своите съученици Васил Друмев и Добри Войников участва в същинското раждане на съвременния български театър. Прословутите мебели от френското казино стават част от историята по създаването на първото българско читалище, а сред инициаторите за основаването му е Сава Доброплодни – по това време учител в града. Всъщност той е и режисьорът-постановчик, а и драматург на прословутата комедия „Михал”, с която на 15 август 1856 г. българският театър решително излиза на културната сцена: „Салончето беше изпълнено с публика, между която личаха призваните по този случай с особена покана граждански и военни турски лица, и до тях, по-видните български, турски, арменски и еврейски първенци, учители, интелигентната младеж и многома още разни еснафи, имаше няколко гости от Търново (...) Преди започването на представлението и подир свършването му, както и между антрактите, свиреше музикалната банда от шуменските младежи.” (Из спомените на Васил Д. Стоянов). Както и да е, но в своя прощъпулник българският театър си навлича знаково една прокоба, която ще следва и до днес съдбата на множество артисти, а някои ще отведе и в гроба – алкохола. Става дума за това, че за място на първото театрално представление е избрано най-просторното помещение в Шумен, което по това време може да бъде само и единствено... градската кръчма. Отново в спомените на Васил Д. Стоянов театърът ни несигурно прохожда в: „голямото салонче на Костовата ракаджийница срещу голямата (тогас) жълта къща на Костаки Хаджи Савов.”.


Васил Д. Стоянов (1839 - 1910), облечен в униформа на чешките соколи. Васил Стоянов е учител и участник в Първата българска легия, основател на Българското книжовно дружество, след освобождението е директор на Народната библиотека. Той е и най-сигурният източник за първите стъпки на българския театър, защото е участник в събитията и съученик на Васил друмев и Добри Войников. 


Факт е, че началото на съвременния български театър е поставено с една комедия. Факт е и, че комедийният жанр е предпочитан, щом един от най-популярните драматургични текстове от това време, достигнал и до съвременната българска сцена е комедията „Криворазбраната цивилизация” от шуменеца Добри Войников. Всъщност, с комедията през Възраждането идва и първият театрален скандал, който не отзвучава и до днес. През 1857 г. един ненавършил двадесет години младеж, Теодосий Икономов, пише комедията „Ловчанският владика”. Написана с цел да осмее порочността на гръцкото духовенство, тя е издържана в стил, който води до шокираща оценка. Дава я доста по-късно не друг, а един от най-големите авторитети – роденият  (през 1882 г. в Шумен) проф. Боян Пенев: „Комедията на Икономова показва, че порнографията не е нещо ново в българската литература. Може да се предположи, че поради циничната реалност на сюжета си тая комедия не е виждала сцена.” Големият историк на българската литература едва ли е предполагал, че може би точно поради това му изказване чак през 1994 г. режисьорът Николай Поляков отупва от праха на времето текста на непоставената комедия и я качва на сцена, за да си навлече завинаги неприятности. Този път не с гръцката, а със съвременната българска църква. Как къде? В Ловеч, разбира се...!

Но, ако комедията е развлечение за свободното време, драмата в българския театър е време за трупане на национално самочувствие. В дните,когато шуменските ученици на Сава Доброплодни трескаво се готвят за своята премиера, един от тях вече е отпътувал за столицата на империята. В Цариград  Добри Войников се озовава във френския колеж (Роберт колеж) в елитния квартал Бебек. Тук той усвоява изтънко не само езика на който са писали Расин и Молиер, но и става техен последователен епигон в драматургичното майсторство. Войников се превръща в най-продуктивният автор на текстове за сцена, свързани с българската история. Написва драмите „Райна княгиня”, „Възцаряването на Крум Страшний”, „Покръщението на Преславския двор”, Велислава, българска княгиня”. С него по сцените на българските читалища зазвъняват оръжия, тежко се разхождат български царе, верни боляри жертват живота си за владетеля, а коварни чужденци заплашват българската независимост. След завръщането си в Шумен, а по-късно и в Браила и Букурещ, Добри Войников на практика става първият последователен създател на българския театър. В неговата практика вече можем да говорим за професионална театрална трупа, на сцената женските роли започват да се изпълняват (колкото и да е чудно това за времето си) от жени, появяват се истински декори и театрален реквизит. С цялата условност на твърдението, може да се каже, че с него за първи път българският театър завладява и публиката зад граница. Връх в това отношение е гостуването на трупата му през 1866 г. в големия театър на Букурещ с авторската драма „Райна княгиня”, а сред присъстващите е и румънският държавен глава княз Карол I, както и посланици на европейски държави: „Представлението стана превъсходно и ний видяхме самите тукашни актери да ръкоплещят на нашите младежи”.



Втората сграда отдясно на централната шуменска улица – оттук 
българският театър излиза на сцената.


Шуменските театрални среди раждат и първият професионален сблъсък, толкова характерен за театралите. И тя е пак с участник, играл в първото театрално представление – Васил Друмев. Бъдещият висш духовник (митрополит Климент Търновски), заемал два пъти поста на министър-председател в новоосвободена България е също ученик на Сава Доброплодни. Едно от първите му увлечения е писането, а негов ученически литературен опит поставя началото на българската белетристика. Повестта му „Нещастна фамилия” разплаква мало и голямо, а един от най-коментираните епизоди от нея е възможно ли е да се пече дете на шиш или фантазията на автора е взела вдъхновение от булевардните романи на ужаса.

По това време писателски кафенета все още няма, но случаят събира на едно място в Браила двамата шуменци. Влизащият Друмев съзира на една от масите Войников. По нататък разказва третият – отново Васил Д. Стоянов: „Войников, недоволен от една рецензия за неговите драми, като мислел, че е написана от мене започва да ме кури. В това време Васил (б.а – Друмев) се обажда, че той е авторът на тази рецензия. Войников кипва и казва: „Ако си способен направи нещо, та не ходи да ме нападаш!” Васил удря юмрук о масата и продумва: „Ще ти докажа!” И след 3-4 месеца драмата „Иванку” беше готова.” Ето така, характерният за театралните среди егоцентризъм води до появата на втория по значимост драматургичен текст за времето, който оцелява по сцените и на професионалните театри у нас чак до 70-те години на XX век.

На 13 февруари 1883 г. Вагнер умира във Венеция. Някъде наблизо в града по това време все лежи неоткрито писмото на арменския монах за първото театрално представление в Шумен. След Вагнер остава построения от него фестивален комплекс в Байройт, поставил началото на едно от най-важните културни събития в Германия – „Вагнерови празници”. Следствието от събитията, описани от Минас Пъжъшкян са местната гордост на един вече бивш военен гарнизон, че е дал началото на българския театър и ежегодния национален фестивал „Нова българска драма - Шумен”. Има нещо общо, нали!