вторник, 24 април 2012 г.

Този петък в ZINO Club


Нещото започва в 22.00 ч. :))))

сряда, 18 април 2012 г.

Четвъртото чудо



Храмът на Артемида в Ефес е едно от шестте изчезнали чудеса на света. Запазено е само седмото – пирамидите край Гиза. Били сме там, но и край липсващия Фар на пристанището на Александрия и на входа на пристанището в Родос, където някога се е извисявал могъщия Колос.
След  като преди няколко дни дългите пътища ни отведоха до Ефес, дойде и срещата с храмът на Артемида – богинята покровителка на лова и сестра-близначка на Аполон. И за кой ли път си дадох сметка, че величието на миналото е в неговото мълчание.  В тишината. От величествения във фантазиите ни храм е останала една единствена колона, насочена като обвинителен показалец към небето. Успокоена в гнева си от щъркелово гнездо. Когато малкото туристи се отдалечат, се чува тракането от корубите на хиляди водни костенурки от блатото досами основите на отлетелия храм. Крясък на пауни от съседен парк.
И тогава я видях. Притаена зад камък белоснежна гъска, втренчена тревожно в движенията ми. Сякаш пазеща не само гнездото си, но и още нещо. Беше дотолкова невероятно, че след като коленичих пред нея за да я запомня, се появи и текстът по-надолу. Но преди да го прочетете, трябва да си припомним, че според историята от камъните на изгорения от Херострат храм в Ефес са построени много други сгради, а внушителните колони са отнесени за градежа на църквата "Света София" във Византион (днешен Истанбул). Освен една:


 
Изповед от жрицата на храма на Артемида в Ефес


Запали го от четири страни и после не побягна подпалвачът.
Стрела от лък изстенал в ръката на Великата ловджийка
бе Херострат в онази нощ безбожна и светла като огнен изгрев.
И после лъга дълго - то било за слава, да помнят името му вековете.
За хората не каза нищо. Той знаеше, че те забравят даже вчера...
А истината знаех само аз и само аз си зная още, че я знам.
Когато ме погледна запленен, разбрах – ще пламне храмът Артемидин.
Мой дом, мой гроб момински,  мъж, дете и всичко, всичко, всичко мое
Да може да ме вижда всеки ден по мрамора на бялата агора
на туниката тънкото червено, огъващо се в стъпките ми бързи,
в разплискания смях от похотливите очи на роби и моряци отдалеч,
в прибоя на тълпата разнокожа... А колко тихо, тихо бе във храма,
когато коленичех в тихото това, разсичано от звън на жертвен нож.
...
Запали го от четири страни и после името ми в огнен бяс крещеше
да нямам вече дом и гроб – той да ми бъде покрив и капак ковчежен.
Мъж като всеки мъж – отгоре да е все и все отгоре гордо да ме гледа.
Отведоха го, храмът отдимя в прегръдките на морската омара.
С невярващи очи тълпата се разпръсна, Аз останах – после дойде Тя.
Великата ловджийка рече: „Знам! Смъртта е разчленяване. Животното убито
развлачват всички в четири страни. И с този храм така ще бъде. Ти пази го!”
И тръгна, аз наведох се и нокътя на палеца забих в петата изхрущяла
и после стъпих в храма отлетял - червеното оставяше следа за разпознаване.
Навред по мрамора се стичах аз самата – ефирни жилки в камъка  ефески.
Да мога да го пазя, търся, върна, да вървя след скърцащите в тежестта коли
и после пак обратно храм да правя... станах лека... навред червените печати бяха.
Усмихнах се и най-накрай заспах. Смили се с мен Великата ловджийка - с мен
жрицата на неизпълнен дълг. Сега съм тук, завинаги приела перата на пазачките от Рим.
Сред крясъка на молещи пауни и тропотът на водни костенурки 
гнездя на камъка последен - той е мой и няма никога оттук да стана.