неделя, 14 февруари 2010 г.

Ромео и Жулиета под пръстите и в мълчание


Покрай красивите измислици в неизвестността на отминалото време изчезват толкова истински истории. Те протичат по начин, който ни припомня, че не литературата подражава и имитира живота, както ни учеха бездарни учители. Винаги се случва точно обратното – хората започват да живеят развълнувалия ги и обсебил душата им разказ, стих, роман. Проиграват и преиграват прочетеното, чутото, видяното. Така както актьорите изживяват и живеят на сцената и не само там със запаметените чужди думи и чужди съдби.
Някъде във времето преди тях пишещият автор - този случаен бог - е сътворявал съдбата им, плетейки въжето на литературния сюжет. За едни то се е превръщало в спасително, за други в примка.


Тук веднага ми идва наум вълната от самоубийства на млади мъже, заляла развълнуваната от романтизма Европа след появата на „Страданията на младия Вертер” от Гьоте през 1774 година.


Няколко десетилетия по-късно един работник във фабрика за пури в Куба решава да просвети и образова своите приятели и сънародници. Това се случва по същото време, в което по българските земи започват да отварят врати първите читалища. Места за публично четене и срушане. Така че Сатурнино Мартинес мисли и действа точно като Геоги Раковски или Добри Войников. Започва да издава вестник „Аурора” (Нека си го преведем като „Зора”, защото това е името на римската богиня на изгрева), в който ще има всичко – даже и литературни произведения.


Неграмотността кара Мартинес да организира първите публични четения сред работниците. Тук пък трябва ли да уточним, че най-разпространената професия в Куба от тогава и до днес е сгъването на пури.
И се започва – работниците избират един четец и му отделят част от своята надница. Те рабоят, а той им чете през времето на дългия ден. Графика от това време показва наредените зад работните маси мъже, съсредоточено свиващи пури, заслушани в гласа на кръстосалия крак върху крак четящ колега.
Изглежда увлекателно и интересно и е наистина така. Четенето във фабриките за пури се превръща в такава мания, че се стига до забрани от страна на испанския губернатор на острова.


И така стигаме до сърцевината на нашата история.
Годината е най-вероятно 1869. Група работници от фабрика за пури всеки ден слушат в тишината и лекия шум на тютюневите листа странната и спираща дъха съдба на граф Монте Кристо. Те са дотолкова покорени и увлечени от слушаното, че решават да напишат писмо до Франция. В него те настойчиво молят Александър Дюма да им разреши да нарекат с името на литературния граф една от разновидностите на техните пури.
Дюма дава съгласието си, а година по-късно умира.


Ето това е съдбата на една от най-известните и до днес марки кубински пури. Тази случка дава отговор и на още един въпрос, който си задавах през годините. Защо една друга серия от пури е наречена с неочаквано романтичното име „Ромео и Жулиета”. Някак си високият литературен сюжет не се връзваше с острия аромат на кафявозелената дебела цигара.
Почти сигурно е, че назад във времето отново в тишината на помещенията за свиване на пури тъжната съдба на наследниците на родовете Монтеки и Капулети е извикала влага върху много мъжки очи. В чест на вълнението си те са нарекли единственото, което са можели да сътворяват и създават – пурата „Ромео и Жулиета”. Без дори да се налага да искат разрешение от отдавна починалия Шекспир.


Колкото до ролята на писателя, играещ ролята на творецът бог-създател, една от любопитните легенди разказва, че Александър Дюма изрязвал върху бюрото си фигурки с имената на героите. Това му помагало да не ги „изпуска от очи” в сложните сюжетни схеми. Когато някой от литературните персонажи загивал, Дюма грижливо смачквал фигурката и я пускал в кошчето под бюрото. Веднъж прислужницата му разчиствала бюрото му и загубила една от фигурките. Така станала неволен съавтор в едно литературно убийство…


И като си помисля, че някъде на някакво далечно небесно бюро има малка фигурка с моето име. Дано чистачките там да са по-внимателни!

вторник, 9 февруари 2010 г.

В мрежите на четенето


Преди няколко дни усетих, че нещо се случва с четенето ми. Десет страници от „Хамамът Балкания” на Владислав Баяц „взех” едва за три часа. Разсейващите изкушения, издърпали съсредоточеното прелистване на страниците бяха всъщност появяващите се неочаквани в логичността си въпроси. Например, колко години е живял султан Селим II, последван от отнемащото още време любопитство към средната продължителност на живота на турските султани през 16-ти и 17-ти век. Или, какво представлява сектата на хамзевитите, от която е убиецът на великия везир Мехмед Паша? Възможността да видиш на снимка джамията Селимие в Одрин и мостът на Дрина във Вишеград също не бе за изпускане.
Едно пресягане към лаптопа и…въпрос въпроса гони
И тогава внезапно си дадох сметка за важното случване на нещо невъзможно доскоро. Линеарното четене, представляващо класическата среща на читател и текст остана в домрежовото минало. Временната устойчивост и константност на индивидуалното съзнание от една страна и необоримата стабилност на текста от друга в момента на тяхната среща – акта на четене – вече не съществуват. Изкусителна възможност да се променяш в самия момент на четене, за да разбираш по-добре четеното! Стремителни отклонения в отговор на пораждащите се въпроси!
Така самата линия на повествователния сюжет се превръща в лабиринт – тръгвания и завръщания, дълги коридори, слепи отклонения, тайни ниши, кутии с двойно дъно. Съчетание от затрогващо безсмислени факти с вълнения от нещо научено, за което дори самият автор на текста не се е сетил или не знае.
Никога не съм и предполагал, че една книга може до такава степен да изневери на собственото си тяло, отпращайки изкушения (но и изкусен читател) в неочаквани посоки и надалеч. Но и държейки го близо до себе си. Докато му дойде времето да прочете последната й страница след скитанията си в мрежата…
Както Есхил пише в „Агамемнон”, великият цар бил убит при завръщането си след Троянската война, след като преди да го прободе три пъти Клитемнестра хвърлила върху тялото му рибарска мрежа. Мрежата сковала движенията му за съпротива („Обвих го с дълга дреха, с истинска рибарска мрежа – плащ богат и гибелен”). Преди да си припомня обаче този „мрежов подход” от античната драма, четейки Есхил самият аз задълго се замотах из информационната мрежа. При завръщането си в родния дом след дългото авантюрно отсъствие Агамемнон описва превземането на Троя така: „…цял град срази аргивското чудовище, / народът лекощитен, скрит в утробата / на коня. Че при залеза на Квачката / се втурна пряко крепостта и – лъв свиреп - / залочи той неудържимо царска кръв./”
От стиховете на Есхил става ясно, че скритите гръцки войни са излезли от Троянския кон във времето в което съзвездието Плеяди залязва на хоризонта. Проф. Александър Ничев го е превел (не знам защо) с по народному популярното название Квачката, въпреки, че в един друг български превод на Сафо Плеядите присъстват с гръцкото си име.
Ето така се роди въпросът: В колко часа е превзета Троя? В колко часа свършва Троянската война?
Като се има предвид, че по нашите географски ширини (към които би трябвало да присъединим и крайбрежието на Мала Азия) Плеядите са невидими в нощното небе за периода от началото на май до средата на юни, то думите на Агамемнон за нощната атака би трябвало да се отнесат от началото на лятото и най късно до втората половина на октомври, когато отново това съзвездие е напомняло на древните, че наближава студената зима.
Би трябвало да погледнем скептично на възможността събитията да са се случили през летните месеци (юни, юли, август). Причината е проста. Измамата на Одисей с построяването на коня е предизвикана от отчаянието на обсаждащите Троя гръцки царе. Те са били неумолимо притискани от времето и недоволството на войските си и не са искали да останат още една зима под стените на Илион („А зимата – птицеубийца, снежните виелици на Ида…”).
От друга страна внезапното отплаване на гръцките кораби би трябвало да бъде възприето от троянците с колкото се може по-малко съмнение. И най-логичното тръгване на флотилията би било преди октомври – месецът, в който вътрешните морета започват да стават изключително опасни за мореплавателите с внезапните си унищожителни бури. За такава буря всъщност, действително разпиляла флотата при връщането и, разказва и Вестителят в драмата на Есхил („И когато светна слънцето,/ видяхме, че от трупове и корабни отломъци / бе цъфнало Егейското море”)
Всичко това насочва изводите ни към факта, че измамата с построяването на Троянския кон и мнимото отплаване на корабите са се случили някъде през втората половина на септември. По това време слънчевият изгрев е около 7 часа сутринта. Въпреки промененото звездно небе за хилядолетията, преминали от времето на Троянската война до днес, софтуерен модел показва, че и тогава залезът на Плеядите е предхождал изгрева на Слънцето с около 2 часа и половина. И тогава и сега, това е най-тъмното време преди развиделяване или някъде около 4 и половина сутринта.
Това е времето на най-дълбокият човешки сън – всичко сякаш притихва в безвремието, когато нощта си отива, а денят още го няма. Това е времето, когато Троянският кон ражда своите смъртоносни деца. В мрака на четири и половина часа преди разсъмване… Троя…
Ето как попадайки в мрежата на този въпрос започнах да чета „Агамемнон” в понеделник и приключих във вторник. Въпреки, че е само шестдесет странички…