сряда, 20 октомври 2010 г.

13 точки от конспектъ-ра на търсенето



Малките старици в притвора църковен на румънски шепнат за лица отминали.
Лодките почернени показалци тънки са към брега отсрещен на рибар невидим.
Тракат по земята бляскави кутийки със червени бикове от среднощна битка.
Веселата луда в улицата празна празната неделя на каишка води.
Четири цигари с две заети пейки до водата есенна издимяват празнично.
Вещицата дребна на чардака седнала преподрежда вещите от живот момински.
Речното пристанище подминават кораби, тука неприставащи към земята горна.
Град без име никакво през мъглата вижда се - имал име някога, но сега пък не.
Паметник грижовен приютява паяка в парка за разходка мрежите преплел.
Сто листа почиват си в гарата червена с четири колони черни като сняг.
Буквите на хиляди в ден под строй заминали, вкъщи недочакани се събират в кръг.
Име няма в знаците, ти пристъпваш търсещо.
Бил е, бил е тука той, за да има теб!



сряда, 13 октомври 2010 г.

Тежки думи за многократна употреба


Надниквам в малката стаичка на пазача – точно пред входа на старата печатница в Шумен. От тясната кутийка са изчезнали задължителните легло с бежово опънато одеало, паянтова маса, електрическа печка и транзистор. Сега тя е спретнато и стегнато в кръста счетоводство – подредено и без излишества като съвършената формула.
Питам и усещам, че и усмивката ми и въпросът ми не вършат работа – точно както се опитвах да умилостивя учителката си по математика в гимназията.
Не, нищо няма! Не, отдавна е празно! Не, никакви машини! Не, всичко замина!
Ами, да си заминавам и аз…
Просто отново исках да зърна линотипна машина.
Думите отлитали?! Абе, не беше точно така! Това някога бяха тежки думи. Друг е въпросът, че често бяха празни. Да, смешна работа! Тежки и празни. За празнотата им могат да свидетелстват само хора, които са „връзвали” вестници по онова време. За празнотата на конгреси, симпозиуми, планове, петилетки, които търсеха своите празни думи.
Но, че бяха тежки – и това е вярно. Оловото със съсък нахлува и застива в пластината от излети букви. Самите те с трясък и звън са се плъзгали преди секунди по металните улеи на машината. Сега следва още един трясък и леко потреперване на пода под краката – редът е готов. Вестникарския ред – 7 грама бруто тегло. Хм, стана като в онази песничка…!
Линотипът – трудно е да го опишеш. Хайде, представете си секретарка, която трака на машина. М-да! Не това исках да си представите! Вижте я така все едно, че си печата, но седнала не върху удобно бюро, а на парен локомотив. Внушително, наистина!
Жега, разтопен метал, трясък и звън, кофичка с кисело мляко срещу отровните изпарения на оловото. Пъргавите пръсти на жените с омазани в мастило сини престилки тъкат паяжината на смисъла. Компасът на стария метранпаж бай Кольо Клишето им дава посока, нареждайки ги по празната все още каса-страница.
Навън е тъмно като в рог. Вестниците се раждат в потайната доба на нощта. Точно като трудните деца.
Сега след толкова години се опитвам да си мисля, че ако не друго, оловото в онези думи, плъзгащи се по улеите на гърмящата линотипна машина ни учеше на няколко неща.
Едното бе, че всеки ред във вестника се ражда с усилие – той пари, тежи, трови.
Второто – празните думи са най-много от всичко на света, леят се като изпуснат метал и за да напълниш своите си думи с тежкото на смисъла, ще трябва доста да им чиракуваш
Третото – кратко и тъжно! На другия ден един от работниците събира в тежка и неповратлива количка думите от стария вестник. Изсипва ги в пещ. Топи ги. Излива ги в продълговато, натегнало от блясък оловно торпедо. (Да, точно така му викаха). Зарежда линотипната машина. За нова стрелба. С нови думи.
Тези три неща ни научиха да внимаваме с писаното и да му слугуваме, превивайки кръст и мисъл.
И в същото време онова, третото ни припомняше, че всичко казано и написано се претопява в следващите думи. И затова да не се мислим чак за жреци на словото и големи майстори на късия ред. Просто да си знаем, че и нашият ред иде, съскайки и тракайки по големия улей на вселенската линотипна машина…
И накрая, да обясня откъде тръгна цялата тази история. Исках да покажа на студентите бъдещи журналисти една стара, стара печатница. Стара като света на печатарското олово. Няма я вече. Изглежда у нас всички линотипни машини и преси за плосък печат бяха погълнати от огнената паст на търговията с ценни метали. Едва ли и една е останала за несъществуващия музей на печатното слово у нас.
Та, и по тази причина снимката по-горе показва линотипна машина от световното изложение на полиграфията във Франкфурт. Отпреди няколко години. Работеща машина. Ах, тези немци, тези немци…!
И като споменах за немци, та се сетих. На резонния въпрос откъде-накъде се разридах за отминалото време на печатането и оловните думи, най-му приляга отговорът пак на един немец, дето разказва за странното пътуване на един доктор и единия Дявол:

И неслучайно тъкмо тъмнината
навеки се е спуснала над тях –
Защото на мъдреца е известно,
че всяко нещо става интересно,
когато го покрият мрак и прах.

Това е!